Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Скръб и звездна светлина – Книга 8 – част 30

***

Бунтовниците довършваха последните и погледът ми попадна върху нимфата, която извлякоха от леда, докато той се преобразяваше във формата си на фея, гол, докато го хвърляха на земята в краката на майка ми. Беше строен мъж с измършавяло лице и черна, оредяваща коса.
– Чакай – моля те! – Извика той, а гласът му бе докоснат от акцент. – Искам да говоря с кралиците на Вега. Аз не съм ваш враг.
Погледнах назад в посоката, по която беше поела Тори, но тя беше заета да довършва собствените си нимфи с Джералдин. Кейлъб срещна погледа ми и Макс изтича напред с намръщено чело, когато майка ми вдигна ръка, за да заглуши Нимфата завинаги.
– Мисля, че казва истината – каза Макс, докато усещаше емоциите на Нимфата.
– Чакай – извиках на майка ми секунда преди да успее да нанесе убийствен удар.
Придвижих се напред, като протегнах грубо изкования си меч и го притиснах под брадичката на Нимфата, която ме погледна уплашено.
– Как се казваш?
– Мигел Поларис – каза той.
– Познаваш ли Диего? – Попитах изненадващо и той кимна бързо, а скръбта изпълни очите му.
– Той беше мой син – измърмори той. – Моля те, смили се. Мога да ви помогна в делото ви.
Спуснах меча и майка ми се приближи.
– Той е наш враг, кутре – предупреди тя.
– Аз не съм кученце – изръмжах, като я отблъснах.
Ударих меча в земята до главата на Мигел и той изохка от уплаха. След това свалих ризата си и му я предложих, преди да му направя чифт панталони от листа.
– Сет – изсъска мама, приближи се и ми прошепна. – Сега не е моментът да се опитваш да доказваш размера на мъничкото си уики…
– Върви – излаях и, като в думата прозвуча алфически тон, и тя трепна, почти подавайки се, преди да оголи зъби и да изръмжи от гняв.
По луната, не мога да повярвам, че е вкарала моето уики в това.
– Аз все още съм твоят Алфа – изригна тя. – Не ми говори така, сякаш ти командваш.
– Няма да се подчиня – казах, вдигнах брадичката си и се вгледахме един в друг, желанието да се преобразим ме прониза и се зачудих дали най-накрая е дошъл денят, в който ще я предизвикам.
Макс притисна ръка към ръката ми, изпращайки поток от успокояваща енергия в мен, и аз си поех дъх.
– Не сега, братко – каза той тихо. – Дръж главата си.
Погледнах към Кейлъб, който ме гледаше с топлина в очите, а погледът му падна върху голите ми гърди за кратко, преди да прочисти гърлото си и да се наведе, за да издърпа Мигел на крака. Той създаде метални белезници, заключвайки ги в основата на гръбначния стълб на нимфата.
– Ще попитаме Тори дали си струва да го задържим – каза той.
– Не можеш наистина да смяташ, че е уместно да търсиш съвет от Вега, Кейлъб – ужасено каза майка ми.
– Свята работа, това падаща звезда ли е? – Зачуди се Кейлъб, сочейки към небето, и мама се озърна да погледне.
Кейлъб се изстреля с Мигел на ръце, а аз изхвръкнах от смях, разменяйки си усмивка с Макс.
– Ах, това момче – каза мама с подсмърчане, когато осъзна какво е направил. – Отиди да го прибереш, Сет.
Тръгнах с Макс, без да имам никакво намерение да правя това, което ми каза, но щастлив да използвам възможността да избягам.
Кейлъб хвърли Мигел в краката на Тори, когато стигна до нея, и веждите ѝ се вдигнаха от изненада. С Макс се втурнахме в бягане, за да ги настигнем, и когато стигнахме, Тори се намръщи.
– Как можем да ти се доверим? – Поиска тя от Мигел.
– Позволете ми да го докажа. Ако все още имаш шапката на сина ми…
– Няма да ви допусна до нея – каза Тори. – Ще изпратиш някакво съобщение за шапката на душата на сянката и ще кажеш на Лавиния къде сме.
– Лавиния – изплю Мигел на земята при името ѝ. – Тя е чума. Сенките са неин пленник.
– По дяволите на Грагория! – Извика Джералдин някъде вляво от мен и разбрах, че е проправила път през лозите с боздугана си. – Аз ще… Удрям. Теб. О. Ужасен. Враг. На. Мой…- Тя говореше с всеки удар на боздугана си срещу лианите, борейки се да проникне по-дълбоко към нимфата, която се беше заплела в тръните. – Чуй името ми и го чуй добре, защото то ще те последва във вечната нощ! – Тя замахна с боздугана си в гърдите му, довършвайки го с безмилостен удар, и той изпищя, докато умираше.
Джералдин се върна да се присъедини към нас, избърса потта от челото си, преди да замахне с дръжката на боздугана си и да я подпря на рамото си.
Мигел я погледна от земята със страхопочитание.
– Знам за теб. Нимфите те наричат Сентина Лакориан. На стария език на сенките това означава „Стражът на кралете“.
– Коя е тази свиня в калта? – Тя вдигна боздугана си. – Заради теб, моя кралице, ще убия неговия гнусен ловджия на капани. – Тя спусна боздугана си и Мигел се размърда, но Тори хвана оръжието на Джералдин с една лиана, като не му позволи да падне върху нимфата.
Подскачах от крак на крак от вълнение, несигурен дали смъртта е във въздуха или нещо още по-вълнуващо.
– Той е бащата на Диего – обясни Тори.
Джералдин се задъха драматично, като хвърли обратната страна на ръката си към челото.
– Нашият нежен, шапкарски приятел. Какъв баща си бил за него? – Поиска тя от Мигел. – Говори силно и ясно, защото следващите думи може да са последните думи, които някога ще паднат от устата ти.
Мигел преглътна шумно.
– Не този, който исках да бъда, Сентина – задави се той и срамежливо наведе глава пред нея. – Бях държан във властта на сенките. Моята… съпруга Друзила ме държеше под свой контрол и аз бях покорен в продължение на много години, ходеща пешка на нейна страна и на страната на брат ѝ. Бях под контрола на Друзила, докато Гуендалина Вега не я хвърли в прахта и не развали тъмното заклинание, което ме държеше като неин пленник. Тя ме освободи. И ще направя всичко, за да изплатя този дълг, всичко, за да компенсирам случилото се с моето момче, моя Диего.
– Тя се казва Дарси – изръмжа Тори, а Мигел промълви поредица от извинения.
– И какво, моля те, кажи – изсъска Джералдин. – Правиш ли нещо сред масите на вражеска армия? Ако сте толкова благочестив, колкото пледирате, тогава защо ви открихме сред тези изнасилвачи? – Тя започна да се разхожда напред-назад пред него, оставяйки боздугана си да виси на лианите на Тори, докато стискаше ръце зад гърба си. Беше адски забавно да се гледам, а Макс изглеждаше така, сякаш имаше опасност да избоде окото на Мигел с ерекцията си заради разпита на момичето.
– Аз се криех сред тях, ако се опитах да избягам, щяха да ме убият – каза Мигел.
– О – хо! Значи си бил там, когато се сражавахме с нимфите в битката? Стояхте ли рамо до рамо с тях, нито една дума на оплакване, когато взехте оръжието и се изправихте срещу нас, ти, каракудино човече?
– Сражавах се в битката, да – изригна той. – Но не убих нито една фея. Всъщност, когато можех, водех тези чудовищни нимфи към смъртта им. Те са извратени от силата на Лавиния, желаят я като някаква тъмна богиня, но тя не е такава. – Той отново се изплю на земята. – Тя е причината да страдаме в мрака. Тя е причината за целия хаос в сенките. Тя е…
– Мълчи! – Изръмжа Джералдин и аз се ухилих, побутвайки Макс до себе си, но той беше с отпуснати челюсти и немигаше, докато я гледаше.
Погледнах към Кейлъб, опитвайки се да уловя погледа му, но той твърдо гледаше Джералдин, макар да знаех, че усеща погледа ми върху него. Хмф.
– Ти си само свирка пред вратата на делфина – обяви Джералдин, сочейки от Мигел към Тори. – Как да повярваме на тези нелепи приказки с титли?
Подсмъркнах при думата „титли“, но никой друг не се присъедини.
Трудна тълпа.
– На това бойно поле загубих баща, майка и брат – оплака се Джералдин, болката преливаше във всяка нейна дума и мракът падна над всички ни като плащ.
Тори се отдръпна, изглеждаше така, сякаш иска да изчезне от света, и аз наполовина очаквах да се изстреля и да отлети в небето, само че Кейлъб я хвана за ръката и я задържа там. Разбира се, че го направи. Защото сега той беше нейната котва. Нейната скала в бурното море. И от това не ме болеше. Дори и малко.
– Ау – въздъхна Макс, поглеждайки към мен, докато усещаше болката ми, и аз отново му я изтръгнах.
– Не мога да загубя още един – изсъска Джералдин, като се сдържа за миг, докато притискаше юмрук към устата си и стисна очи.
– Джери – каза Макс тихо, като се приближи до нея.
Тя въздъхна, потупа го по ръката, преди да се обърне към Тори.
– Предлагам да обезглавим това отвратително същество и да приключим с тази далавера. Какво ще кажеш, кралице моя?
Тори погледна Мигел с намръщен поглед, обмисляйки какво да направи.
– Той ни помогна веднъж преди. Даде ни информация за сенчестото око на Вард чрез шапката на Диего.
– Това не е достатъчно, за да се докаже невинността му, милейди. Възможно е и преди да се е опитвал да ни оплете, да ни подмами да му се доверим. Доведе армия от нимфи до вратата ни – страстно каза Джералдин.
Тори погледна към Макс.
– Какво усещаш?
– Усещам, че е истина – каза Макс замислено. – Макар че това не го потвърждава. Трябва да погледна по-дълбоко, за да съм сигурен. Това може да отнеме известно време. Ще трябва да го чуя да говори повече за времето, когато е бил в армията на Лайънъл.
– Трябва да се движим! – Гласът на Леон накара всички ни да се обърнем, оръжията и ръцете ни се вдигнаха отбранително. Той тичаше към нас по склона на планината с раница на гърба, като се провираше наляво и надясно между палатките. – Ние сме прекалено предсказуеми. – Той вдигна камък, хвърли го по нищо неподозиращ бунтовник и той отскочи от главата на момчето, а викът му от болка проряза въздуха. – Опаковайте си багажа или го изгорете, за любовта на звездите, не ми казвайте какво ще правите с багажа си, пичове, просто трябва да тръгваме!
– Лайънъл ли идва? – Панически го попита една жена и Леон я сграбчи, разтърсвайки я, докато и крещеше в лицето.
– Ще дойде, ако продължаваш да се държиш предсказуемо, Минди – изкрещя той.
– Не се казвам Минди – каза тя объркано и той я хвърли през рамо, като удари друг мъж по лицето, преди да се насочи директно към Тори. – Знаеш какъв е планът. Трябва да вървим. Дай заповедта, но недей да я обясняваш.
– Къде ще ходим? – Оплака се някой от тълпата и Тиберий Ригел с мускули си проправи път напред, за да види каква е суматохата.
– Към морето, разбира се – каза Леон и подхвърли жената, която държеше, в ръцете на Тиберий. – Както планирахме. Но трябва да изберем плаж на случаен принцип.
– Успокой се, предизвикваш паника – заповяда Тиберий.
Захвърлих импровизирания си меч, разкопчавайки панталоните си.
– Майната му, да вървим.
– Моя дамо? Бунтовниците няма да мръднат, ако не дадете заповед – каза Джералдин и Тори сви рамене, излитайки в небето на крилете си. Тя притисна ръка към гърлото си, изричайки усилващо заклинание, което носеше гласа ѝ нагоре по склона на планината.
– Да вървим! Съберете провизии и се пригответе за тръгване – призова тя и бунтовниците най-сетне се вслушаха, бързайки да се подчинят.
– Превърнете се в орденските си форми и бягайте към морето! – Изкрещя Леон и се чу ответен рев, когато Данте се прехвърли някъде откъм бариерата от тръни и лед, преди да се издигне в небето с мускулест мъж и дребна жена, които държаха бебе на гърба си.
– Следвайте кралицата си! – Изказа се Джералдин, преди да разкъса ризата и сутиена си, огромните ѝ цици изскочиха на свобода и Макс прокле, опитвайки се да я прикрие, докато тя го отблъсна настрани със замах на бедрото си. – Държиш се твърде предсказуемо, ти, изкусителна пъстърво.
– Да, момче Макс – подигравах се аз, когато Джералдин скочи напред, преминавайки във формата си на Цербер и вдигна Мигел с една от трите си усти, докато в другата поемаше боздугана. Мигел изрева от страх, докато Джералдин се втурваше надолу по хълма след Тори, а бунтовниците я последваха с викове на страст, ревове, ръмжене и вой, които се сблъскваха заедно, когато много от тях се преместиха.
Съветниците викаха на хората, опитвайки се да възстановят реда, но никой от тях не ги слушаше, половината от тях скачаха и се въртяха наоколо, докато следваха примера на Леон, а останалите тичаха след принцесата на Вега.
– Аз отивам след Джери – каза Макс, но аз хванах ръката му.
– Това е предвидимо. Скачай на гърба на онзи грифон и отлетай с него. – Посочих към белия грифон, който се готвеше да излети, забивайки нокти в земята с орловите нокти на предните си крака. Подкарах Макс в тази посока и той се поколеба само за миг, преди да се поддаде на спускащата се около нас лудост и да скочи на гърба на грифона, крещейки „да!“. Грифонът се изпъна ядосано, но Макс се задържа, докато той разпери криле и отлетя в небето.
– Това е лудост – въздъхна Кейлъб, а аз го заобиколих, като дръпнах колана си и го ударих силно през гърдите.
– Ах, копеле!
– Трябва да си случаен, Кейлъб – подигравах се аз.
Той се хвърли към мен, но аз се преместих, преди да успее да ме хване, и го зашлевих по задника с колана.
– Дай ми това – изръмжа той, хвърли се напред с размазана вампирска скорост и хвана колана. Не пуснах другия край, увих го около китките му, привързах го здраво с умение, което само професионалист в оргиите можеше да постигне, усмихвайки се, докато го пленявах.
– Не можеш да ме победиш в това да бъдеш непредсказуем – предизвиках го аз.
– Това не е игра – каза той. – Това е живот или смърт.
– Звучи като най-добрата игра за мен. – Навих го по-близо за колана, знаейки, че досега можеше просто да го изгори, но по някаква причина не го направи.
Около нас се чуваше грохотът на стъпките и никой не ни обръщаше внимание.
– Обзалагам се, че никога няма да предположиш какво ще направя – казах аз.
– Продължавай. Изненадай ме – каза той сухо, а гневът между нас все още беше силен. – Макар че единственото нещо, което наистина би могъл да направиш и да ме изненадаш точно сега, е да се извиниш за това, че си бил гадняр заради Дариус. Но няма да го направиш, защото никога не можеш да признаеш, че грешиш.
Думите му ме попариха и аз издадох вълчо ръмжене.
– О, да, Кал? Ами какво ще кажеш за това? – Издълбах земята изпод нас в огромна пропаст, двамата паднахме бързо и се ударихме в калта на дъното. В следващата секунда вече бях върху него, удряйки го отстрани, а той ме изрита, използвайки вампирската си сила, за да скъса колана на две.
– Този колан ми харесваше – изсумтях, като го ударих отново.
Той се изстреля на крака, ритна ме встрани и аз изохках, докато ме хвърляше по гръб. В следващата секунда той беше върху мен, задушавайки ме, докато калта ни покриваше, а аз разкъсвах ризата му, докато тя не се разкъса наполовина от него.
– Щастлив ли си сега? – Изтръгнах от гърлото си.
– Щастлив? – Изръмжа той, приближавайки се с носа си до мен, докато косата му падаше в очите и закриваше слънчевата светлина далеч отгоре. – Точно сега не мога да видя дори проблясък на щастие в бъдещето си.
При тези думи през устните ми се промъкна хленч и той ме пусна, като дишаше тежко, докато опираше ръцете си от двете страни на главата ми.
– О, ще намериш своя проблясък. Твоят малък пернат проблясък – казах ледено, след което го отблъснах от себе си. Изправих се на крака, като тупнах по гърдите му и се приготвих да се изстрелям от дупката на порив на въздуха. Но от калната стена вдясно от мен се изстреля сондирана ръка и аз изкрещях от изненада, задникът ми се удари в земята, докато една нимфа си проправяше път от земята като шибано зомби, явно погребана тук от предишната ни атака. Вдигнах ръце нагоре, за да направя магия и да взривя нещото до смърт, но грохотът му изпълни въздуха, блокирайки силата ми в гърдите.
Проклех се и се канех да премина във вълчата си форма, но Кейлъб се стрелна напред със светкавична скорост, ритна главата на нимфата отново и отново, преди тя да умре под жестоката му атака и накрая да се превърне в пепел. Кейлъб падна до мен, ръката му се насочи към глезена ми и заздрави кървавата рана, за която дори не бях разбрал, че ми е нанесена от нимфата.
– Имах я – казах аз, исках да излезе като ръмжене, но думите бяха отслабени от загрижеността в очите му.
– Знам – промълви той. – Но исках да си отмъстя за това, което ти направи. Ти си моят… източник. Това ме кара да те защитавам. – Той не ме погледна, палецът му издълбаваше глезена ми с меки движения, въпреки че вече беше заздравил кожата. Не бях сигурен, че някой някога се е грижил за мен по този начин, докато все още бях в състояние да го правя сам.
– Ако все още съм твоят Източник, защо не си пил от мен от няколко дни? – Попитах, гласът ми беше груб, когато Кейлъб пусна глезена ми и ме погледна с тиктакаща челюст.
– Защото понякога кръвта ти ме кара да…- Той замълча и аз мислено запълних края на изречението. Кара те да искаш да се чукаш с най-добрия си приятел, преди да си тръгнал с някого, към когото можеш да имаш истински чувства.
– Разбрах. – Изправих се на крака, като се държах студено с него.
Изхвърлих въздуха под себе си, носейки се от дупката, и продължих надолу по склона на планината на малкия си бриз, усещайки всички неща. Предимно лошите неща. Но имаше и безпогрешното изтръпване в глезена ми и онзи изгарящ начин, по който ме беше погледнал, когато ме беше излекувал.
Ебаси, може би ми е било писано да тъгувам по мъж, който никога няма да ме поиска. Но моменти като този ме караха да мисля, че страданието си заслужава. Така че щях да продължа да се давя, докато не намеря друг.

Назад към част 29                                                           Напред към част 31

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!