ГЕЙБРИЪЛ
Видях безкрайно много резултати, всички те обляни в кръв и измъчвани от агония. Липсата на сън ми се отразяваше. Не можех да контролирам накъде отиват виденията ми, умът ми се плъзгаше твърде близо до тези, които обичах, дори когато с всички сили се опитвах да не гледам в тяхната посока.
Най-лошото в моето все по-отслабващо състояние беше, че виждах собственото си бъдеще. Съдбата, която се очертаваше зад гърба ми и се издигаше над мен, поглъщайки ме в сянката си. Нямаше начин да се измъкна от нея, нямаше път, който бих могъл да възприема и който да попречи на Лайънъл Акрукс да получи достъп до моите видения с помощта на своя циклопски слуга Вард. Веднага щом умствената ми защита паднеше, той щеше да проникне в главата ми и да подбере всяко видение, което бях предвидил в тези стени. Щях да скрия каквото мога, но нямаше да има начин да скрия всичко, а с достъп до виденията ми от плановете на Лайънъл можеше да излезе само най-лошото.
Единствената малка милост, която имах, беше, че Лайънъл Акрукс не можеше да се вреже в главата ми с Тъмна принуда, а беше шибано удоволствие да го видя как си губи ума заради това. Силата на Фениксите, които му попречиха за пореден път, беше адски красива и аз благодарих на звездите за целувката на Феникса, която беляза безименния ми пръст, предпазвайки ме от това да се превърна в нещо повече от съд, обвързан с волята му.
Изправях се срещу връзките, които ме приковаваха към стъкления трон в сърцето на Камарата на кралските ясновидци, като за секунда се връщах към настоящия момент, моментна снимка на стените, облицовани с портрети на ясновидци от минали години, очите на собствената ми майка, изписани с боя, които ме гледаха как страдам през всеки миг от това, преди интензивността на собственото ми Зрение да ме отвлече отново, това място беше проектирано твърде съвършено, за да ме задържи да виждам.
Белезниците на китките ми държаха магията ми настрана, дори и да ми беше останала някаква сила, която да използвам, така че нямах защита, която да използвам, бях просто роб на Зрението.
Тази моя способност можеше да се окаже проклятие в живота. Трябваше да бъда свидетел на безброй смъртни случаи, да виждам как жена ми и семейството ми отново и отново се поддават на кървавата съдба, докато се опитвах да мисля достатъчно ясно, за да намеря начин да го избегна. Но откакто започна тази война, тези видения се увеличиха значително и бремето на тази дарба стана по-голямо от всякога. Семейството ми и бунтовниците бяха разчитали на мен, а аз ги бях подвел, неспособен да видя разрушителния план на Лайънъл, преди да е станало твърде късно. А сега бях хванат в капан тук, на път да бъда използван като оръжие срещу тях.
В съзнанието ми се мярна съдбата, в която се опитвах да счупя черепа си върху стъкления трон, да отхвърля главата си назад срещу него, докато вече не можех да бъда използван като инструмент на Лайънъл, за да донесе смърт на всички, които ми бяха скъпи.
Пулсът ми се ускори, когато видях как тези опити се провалиха, после как вратът ми беше привързан здраво към седалката, а около челото ми беше пристегната верига. Обездвижен. Не, това не беше моят отговор. И това ме успокои, не исках още да си тръгвам от този свят; имаше толкова много живот за живеене, стига само да можех да намеря начин всички ние да си го поискаме. Докато съзнанието ми се плъзгаше натам, се борех да задържа виденията, но енергията ми бе отслабна и аз се потопих в бъдещето, което ми предлагаха звездите.
Видях остров земя, плаващ в океана, и сърцето ми се сви от нужда, когато видях лицата на хората, които обожавах. Те все още бяха живи, в очите им се четеше изтощение, но и решителност. Съдбата се въртеше наляво и надясно, променяше се пред очите ми, така че не можех да възприема местоположението им или посоката, в която поемаха, а аз благодарих на шибаните звезди, че действаха на случаен принцип. Можеха да са навсякъде в Световния океан, а аз не можех да ги открия, стига да не правеха никакви грешки, никакви твърди планове.
Бяха в безопасност, засега.
Умът ми прескочи към Орион и макар че съдбата му беше донякъде забулена в сянка заради Лавиния, усещах болката му и виждах разкъсванията по тялото му, докато лежеше в клетката в тронната зала. Усещах борбата в него и знаех, че моят приятел може да издържи на мъченията, на които е подложен, но с всеки изминал ден, който се изплъзваше в очите на съзнанието ми, той ставаше все по-празен, по-студен. Изглежда, Лавиния атакуваше някаква част от него, която беше по-дълбока от плътта му, и тревогата гореше във вените ми, докато гледах как започва да избледнява. Решителността му се превръщаше в приемане, после в изтръпване и накрая… нищо. Беше издълбан отвътре, огънят на същността му бе притъпен до едва ли не трептящ пламък, а аз не виждах начин да се върне от това.
– Братко – въздъхнах аз, отчаян, че мога да го достигна през тъканта на настоящето и бъдещето, да му дам надеждата, която виждах да изчезва в очите му.
Обърнах поглед към Дарси, както много пъти досега, но ми се предлагаше само мрак. Нищо не се беше променило. Каквото и да се беше случило с нея, беше нещо, пропито със сянка, нещо, на което не можех да видя отговор. И може би това беше прикрита благословия.
Една ръка се плъзна плътно около гърлото ми и една игла се заби във врата ми, преди нещо ледено студено да се влее във вените ми. С трясък се върнах в настоящето и открих, че Вард е пред мен, прибира спринцовката, с която току-що ме беше инжектирал, и ме освобождава.
– Здравей, ясновидецо – каза той и погледът ми бе привлечен от лявата му очна ямка, която бе празна благодарение на Джералдин.
– Заеми се с това – острият тон на Лайънъл прозвуча отвъд него, но Вард зае целия ми поглед – от грозната черна коса, която висеше вяло до раменете му, до гладната усмивка на устните му, която ме накара да се почувствам като прясно месо пред вълк. Но аз не бях храна за него, която да погълне, щях да се боря с всички сили, които ми бяха останали, макар че дори докато си го мислех, изтощението ме връхлетя, потапяйки се все по-дълбоко.
– Какво ми даде? – Поисках, но изведнъж осъзнах какво е, тъй като изгубих връзката си с моя орден на харпиите.
– Просто малко потискащо средство за Ордена – каза Вард.
– Не мога да издържам повече, без да зареждам магията си – казах задъхано, мускулите ми трепереха от усилието да използвам Зрението си толкова продължително време. Имах нужда да полегна на изгрева и да позволя на силата си да се възстанови, имах нужда от сън, за да си почине умът ми от всичко, което беше възприел. Беше твърде много. Щеше да ме убие, ако това не спреше скоро.
– Направи го – заповяда Лайънъл, пренебрегвайки думите ми, и празната очна ябълка на Вард се плъзна към другото му око, като двете се срещнаха по средата и се сляха в една голяма сфера в центъра на лицето му. Макар че от страната, където беше загубил сенчестото си око, имаше увреждания. То беше кръвясало и изпълнено с грозни червени и сини вени, които сякаш му причиняваха дискомфорт, когато мигаше.
Той посегна към мен, дланта му се притисна в центъра на челото ми и аз инстинктивно изтръгнах мисловен блок срещу него, но той вече беше крехък, подложен на толкова много опити да бъде разбит, че осъзнах, че времето ми е изтекло.
Удържах се колкото можах, приливът на силата му се разбиваше в менталните ми щитове, а ревът ме напускаше, докато отдавах и последната частица енергия в тялото си на тази единствена задача. Това обаче не беше добре. Подобно на вода, която пробива язовирна стена, стените ми се сринаха и Вард влезе в главата ми, силата му ме обзе жадно и той изохка от задоволство, докато завладяваше мислите ми.
Опитвах се да скрия всички видения, които съдържаха онези, които обичах, но той беше готов за мен, захващаше се за тях всеки път, когато правех тези опити, и ги изтласкваше на преден план в съзнанието ми. Гледах с ужас как той ги приема, краде ги в собственото си съзнание и мърмори:
– Да, да, да – докато продължаваше да взема всичко, което бях предвидил, засмуквайки го в себе си като някакъв ужасен вакуум, който издълбаваше главата ми.
– Спри – изръмжах, борейки се срещу ограниченията си, но нямаше какво да направя. Обзе ме гадене и започнах да треперя в прегръдката на силата му, докато той вземаше и вземаше, и вземаше.
– Най-накрая – каза Лионел с облекчение, нетърпеливият му глас беше по-близък от преди. – Вземи всичко, Вард. Не оставяй никакво видение след себе си.
– Но това може да го убие, сир. Той вече отслабва – каза Вард точно когато ме завладя припадък, крайниците ми се сковаха и шокови вълни от болка експлодираха в крайниците ми.
– Казах да вземеш всичко – изпъшка Лайънъл. – Ако го убиеш, ще ти изтръгна черния дроб и ще те нахраня с него. Това достатъчна мотивация ли е?
– Д-да, господарю – заекна уплашено Вард, а силата му се впи в главата ми все по-дълбоко.
Усещах как смъртта идва заедно с него, звездната светлина проблясваше в периферията ми. Всичко, което трябваше да направя, беше да се превърна в нея и можех да пристъпя отвъд Завесата. Бързо губех съзнание, тази звездна светлина се проясняваше, а шепотът на небесните същества, които ме управляваха, се приближаваше.
Вземи присърце, сине на съдбата.
Гласът на звездите ми беше подарен заедно с частица сила, за която се хванах с последните си сили, без да знам защо изобщо им пукаше да ми предлагат нещо сега. Но нямах намерение да го поставям под въпрос, когато висях на ръба на смъртта.
Някъде между болката и тъмнината отново открих живота. Очите ми се отвориха и нямах представа колко време е минало, само че сега Вард беше на колене, изпъкналото му циклопско око беше широко отворено, а устата му – разтворена, докато гледаше как му се разиграват моите видения. Ръката на Лайънъл беше на рамото ми, лечебната магия се вливаше от него в мен и въпреки че отчаяно се нуждаех от нея, аз се отдръпнах от него с проклятие.
– Виждаш ли местоположението на бунтовниците? – Попита нетърпеливо Лайънъл.
– Те са на един остров, сир – каза Вард развълнувано. – Но… ох.
– Какво е това? – Изсъска Лайънъл.
– Движат се на случаен принцип, изпращат острова ту насам, ту натам, за да избегнат предсказанието – каза Вард, като помръдна в подготовка за удар, който не дойде. – Може би обаче Гейбриъл ще забележи повече навреме.
Лайънъл цъкаше с език, като се премести да застане пред мен и ме гледаше студено.
– Ами не мога да те накарам да полудееш, Гейбриъл. Затова имам възможност за теб тази сутрин. Слънцето ще изгрее след по-малко от час. За щастие точно в този момент съм планирал тържество за пресата.
– Не – изпъшках, когато разбрах какво има предвид.
– Да. – Устните му се изкривиха жестоко. – Някои от бунтовниците, които заловихме, бяха съвсем безполезни за короната. В съзнанието им се пазеха много малко полезни спомени и като предатели за тях останаха само две съдби. По-обещаващите субекти бяха избрани за един специален… проект, който предприемаме. В знак на благодарност за службата ви към вашия крал ще ви доведа в амфитеатъра за екзекуцията на останалите. – Той се отвърна от мен, хвана рамото на Вард и го измъкна от стаята, а вратата се затвори зад тях.
Главата ми падна напред, дъхът ми се учести, а сърцето ми натежа в гърдите. Бях провалил всички. Може би трябваше да се самоубия, преди Лайънъл да ме вземе, защото ако намереха начин да използват виденията ми срещу семейството ми, аз бях причината те да се окажат в ранни гробове.
Изпуснах рев на мъка, мускулите ми се издухаха срещу ограниченията, докато убийството пееше името ми. Само ако можех да видя начин да убия този чудовищен шибан дракон. Само ако звездите ми дадат отговор, който да го види мъртъв, преди да успее да изтръгне същото това видение от главата ми и да научи за смъртта му навреме, за да ме спре.
– Дай ми шанс. Ще умра за него, ако се наложи. Един шибан шанс – поисках от звездите, но те бяха смъртно тихи.
Вратата отново се отвори и двама едри драконови преобръщачи се промъкнаха през нея във формите си на феи, като се пресегнаха да ме развържат и да ме повлекат. Не си направих труда да се опитам да се боря с тях, бях твърде слаб за да направя нещо друго, освен да ги оставя да ме дърпат през луксозните коридори на двореца, докато накрая излязохме навън.
Небето бледнееше с настъпващата зора и аз погледнах нагоре към звездите, които започнаха да изчезват от нощното небе, наблюдавайки ги тихо от гнездото на мрака. Някога ми бяха казали, че звездите са безпристрастни, че ни наказват само ако предизвикаме гнева им, но не можех да определя какво точно съм направил, за да заслужа това. Единственото ми успокоение беше, че в живота ми е имало моменти, в които нещата са изглеждали невероятно безнадеждни, и в крайна сметка звездите някак са ми предлагали светлина. Дали пред мен все още имаше пътища, които можеха да ни предложат спасение? Или бях на последния достъпен за мен път, като всички светлини около мен угасваха, докато не останех в неизвестност?
Отведоха ме до амфитеатъра, чиито високи, извити каменни стени се извисяваха над мен в мрака, преди да ме вкарат през дървената врата в основата му.
Обхвана ме студ, въздухът беше влажен, а пътят напред беше осветен с огнени факли по стените. Някъде отвъд влажния коридор, в който се намирах, затворниците крещяха и се молеха на звездите, а звукът от приближаването ни ги разбуждаше. Сърцето ми утрои темпото си, когато минахме по един коридор и зърнах бунтовници, затворени в килии, чиито оковани с белезници ръце се протягаха през решетките, а дивите, уплашени очи срещаха моите. Но аз нямах какво да им предложа, нямах сигурно убежище, което да им дам.
– Къде е жена ми? – Изкрещя един мъж. – Тя се казва Мария! Отведоха я – къде я отведоха?
В съзнанието ми се мярна светкавица от ярки светлини и злокобна магия – жена, завързана за маса, която молеше за милост. Тя изчезна толкова бързо, колкото се появи, жлъчката покри езика ми след нея, а крайниците ми трепереха, докато видението избледняваше.
Изкачиха ме по каменни стъпала, след което излязох на широкия пясъчен пръстен в центъра на амфитеатъра, а каменните седалки се извисяваха около него.
Драконите ме повлякоха към една клетка от нощно желязо от едната страна на ринга, отключиха я и ме натикаха вътре. Краката ми се подкосиха и аз паднах на земята, когато вратата се затвори зад мен и те ме оставиха там сам.
Пясъчното легло под мен беше толкова меко, а дните, през които ме държаха буден, за да отслабне умът ми, ме връхлетяха изведнъж. Потънах в съня, оставяйки го да ме води на сребърни криле, толкова познати ми, че исках да се свия в копринените им пера завинаги.
„Обичам те, Гейбриъл. Ти си моята малка звезда, моята пътеводна светлина“.
Думите ми се сториха като отдавна забравен спомен, който се вълнуваше от дълбините на съзнанието ми, и ми дадоха утехата на момче в прегръдките на любяща фея, защото някаква част от мен знаеше на кого принадлежат. Майка ми.