КЕЙЛЪБ
Кълбото ми светлина се отдели, докато се взирах в тъмнината, а надареното ми зрение едва успяваше да различи сенките в това място на безкрайна нощ, но в тъмнината имаше нещо, нещо, което се движеше по стената с неестествено изписано тяло.
– Какво е това? – Съскаше до мен Тори, изваждайки меча си, макар че и тя не виждаше нищо, но когато огънят на Феникса оживя по дължината му, стаята се разлюля внезапно и твърде реално.
Нещото на стената не беше само, все повече и повече от тях се прокрадваха от пукнатините, които не изглеждаха като нищо друго освен тъмни сенки по краищата на тази забравена стая, но сега се оказаха врати, предназначени за неща, които не приличат на никое същество, което някога съм познавал да ходи по тази земя.
Телата им бяха матовочерни, с припокриващи се бронирани плочи, покриващи цялата им дължина, а нещата се движеха като стоножки, докато се придържаха към стените и таваните с прекалено дълги крака, които се огъваха под неестествен ъгъл, а коленете се обръщаха назад. Но лицата им не приличаха на нито едно насекомо, тъмнозелените им очи пламтяха от интелигентност и изглеждаха почти като на феи. Челюстите им бяха нещо, родено от извратена фантазия, зейнала уста с остри и гниещи зъби, която висеше отпусната, а слюнката капеше на тъмния под, докато те оглеждаха храната си.
– Какво искаш? – Поисках, извадих двойните си кинжали и запалих пламъците им по моя команда, като се опитвах да не изпускам от очи чудовищата, които ни обикаляха.
Без магията си бяхме в адски неизгодно положение, но ако успеем да ги разсеем още малко, Тори ще може да използва огъня от оръжията ни, за да зареди поне част от силата си.
– За да изпълним задачата, оставена ни от Майката – изсъска един от лявата ми страна и аз се опитах да скрия отвращението си, докато слюнката се плъзгаше от зъбите му към пода. – Да опазим знанието тук от феи, които биха искали да злоупотребят с него за егоистични цели.
– Ние не искаме да злоупотребяваме с нищо – твърдо каза Тори, вдигнала брадичка, докато срещаше чудовищните очи на този точно пред нас. – Аз съм принцеса на Вега, а Кейлъб е наследник на Небесния съвет. Солария отчаяно се нуждае от магията, скрита в тези книги.
Всички същества започнаха да тракат със зъби и ми трябваше миг, за да осъзная, че говорят помежду си, а движенията им се ускоряваха, докато се разбунтуваха. Погледнах между тях, където те продължаваха да пълзят по стените, които ни заобикаляха.
Слабо сияние привлече вниманието ми към пентаграма, в който стояхме, а линиите му оживяваха с някаква древна сила, докато зверовете ни обикаляха.
– Те не могат да пресекат тези линии – издишах само за ушите на Тори и тя кимна в знак на разбиране, когато едно от съществата се приближи до блещукащата линия, след което отново се отдалечи със съскане на болка.
– Майката е скрила това знание от вашия вид – каза внезапно едно от чудовищата и ме накара да се обърна към него отдясно. – Скри го от онези, които злоупотребяваха с него отново и отново. То трябва да остане изгубено.
– А ако откажем да го оставим тук? – Поиска Тори, карайки тези гниещи зъби да се сгромолясат, докато съществата съскаха и щракаха от ярост.
– Тогава ще ви покажем колко сме гладни – изръмжа едно от тях.
– Имам чувството, че възнамерявате да ни покажете това, независимо от избора ни по отношение на книгите – отбелязах аз и нещо подобно на смях изпълни въздуха.
– Вие знаете за съществуването на книгите – издиша един от тавана точно над главите ни. – Това знание не може да напусне това място.
– Е, това прави този разговор донякъде безсмислен – промълви Тори, а пръстите ѝ се завъртяха едва доловимо, за да хвърлят балон за заглушаване над двама ни. – Колко бърз се чувстваш? – Попита тя, съсредоточила се върху чудовищата, които се рояха около нас.
– Светкавично – отвърнах аз, наблюдавайки съществата, които ни обикаляха, знаейки също толкова добре, колкото и те, че не можем да се скрием в пределите на пентаграма за дълго. Магията, която пулсираше по линиите му, вече трептеше и бях готов да се обзаложа, че след няколко хиляди години силата му се е изчерпала. – Сигурно имаме най-много още една минута, преди пентаграмът да падне.
– Ще направя торба за книгите, после ще скоча на гърба ти, ти ще ги хвърлиш всичките в нея, а аз ще ги взривя с огън, за да създам път към изхода, през който да ни истреляш – каза Тори, ръката ѝ вече се движеше, докато хвърляше голяма торба от дебели листа, чудовищата запляскаха и заскимтяха, когато видяха какво прави.
– Надявам се, че Минотавърът може да бяга бързо – промълвих аз, знаейки, че ще имаме нужда от помощта му, за да намерим обратния път от Лабиринта, след като отново стигнем до горното ниво.
– Нека първо се съсредоточим върху това да не умрем в тази камера, а след това да се притесняваме за скоростта, с която могат да се движат копитата му, ако не умрем, преди да се върнем при него – предложи Тори и се кълна, че при мисълта, че ще умрем тук долу, в тази яма, тъмните ѝ очи блестяха от вълнение.
– Ти си шибан психопат, знаеш ли това? – Измърморих, а тя ми изпрати усмивка, в която имаше само жажда за бой.
– Казва върховният хищник.
Тори ми подхвърли чантата и аз прибрах един от кинжалите си, преди да я грабна от въздуха, когато тя прибра меча си, след което скочи на гърба ми.
Изстрелях се в движение, когато съществата изкрещяха от ужас, осъзнавайки какво правим, докато все още бяха безсилни да ни спрат отвъд магическата бариера, създадена от пентаграма.
Първо грабнах книгата за етера, като тежестта ѝ беше забележителна и надминаваше очакванията ми, дори при положение колко голямо беше това шибано нещо. Хвърлих я в чантата, като малко се помъчих да разбера колко грубо боравя с нея и като знаех, че някъде по света Орион току-що е потръпнал от ужас. Книгата за огъня влезе след това, после водата и въздухът, а торбата сякаш беше натежала от шибани камъни и листата, които бяха вложени в създаването ѝ, стенеха от усилието да ги държат.
Пръстите ми докоснаха ръба на книгата за земята точно когато в стаята се разнесе трепетна сила и светлината, блестяща от пентаграма, се разпадна под полъха на неестествен вятър.
Съществата изкрещяха, докато се втурваха към нас, а след тях по стените танцуваха сенки от най-тъмночерно, докато светлината от единствения ми кинжал беше всичко, което ни оставаше, за да виждаме.
Бях принуден да се хвърля настрани, когато те се хвърлиха към мен, прескачайки едно, след което едва не се спънах в друго, преди гореща болка да се впие в бедрото ми, когато едно от тях успя да ме промуши с острите си клещи.
Проклех силно и над рамото ми изригна струя пламък, докато Тори отприщваше магията си, а съществото изкрещя, когато попадна в огъня, тялото му се сви в себе си, докато бронираните плочи на гърба му се сключиха, за да го предпазят от пламъците.
Другите чудовища се отдръпнаха, закривайки очите си с грубо изкривените си крайници, тъй като светкавицата за момент ги заслепи.
Хвърлих се към земната книга, хвърлих я в чантата и се стрелнах към изхода, докато съществата се съвземаха и отново ни нападаха.
Тори изкрещя от болка, когато едно от тях замахна с клещи към нас, а горещите пръски от кръвта ѝ по бузата ми подсказаха, че е намерило плът.
– Ебаси, това боли – изсъска тя, давайки ми да разбера, че не е смъртоносно ранена, докато аз се стрелях към изхода с нея, все още прилепена плътно до гърба ми.
Огънят се изтръгна от дланта ѝ, докато се насочваше към прохода, водещ обратно към подземната библиотека, а съществата се хвърляха настрани или се свиваха по телата си в защита от пламъците.
Изстрелях се между тях и се втурнах навън във влажната зала, като при завоя се спънах в камък и проклех, когато почти се блъснах в стената с бясна скорост.
Съществата изреваха зад гърба ни, докато ни преследваха, и пулсът ми заби бясно в гърдите, докато краката ми започнаха да се забавят.
– Фениксът ми избледнява! – Извика Тори, докато тичах напред, а надарената ми скорост ту се увеличаваше, ту намаляваше, така че в един момент се втурвахме през пасажите, а в следващия се препъвах със скоростта на Фея.
– Сигурно са имали някакъв потискащ Ордена препарат в щипките си – проклех се, забелязах стълбите, от които се нуждаехме, пред нас и се запътих, успявайки да развия още един изблик на скорост, който ни изхвърли нагоре няколко етажа, преди почти да падна с лице към стената, тъй като дарбите ми отново се изплъзнаха.
– Пусни ме – заповяда Тори, но аз поклатих глава и се принудих да се съсредоточа, оголвайки зъбите си и изстрелвайки ни отново напред.
Звукът на онези неща, които ни преследваха, не беше достатъчно далеч и знаех, че ако трябваше да бягаме с нормалната си скорост на феи, щяха да ни настигнат за нула време.
– Мога да издържа още малко – изсумтях аз, дори когато болката се излъчваше в устата ми и кътниците ми започнаха да се прибират.
Изстреляхме се още веднъж нагоре по стълбите, но аз се спънах на последните, двамата се сгромолясахме на земята и паднахме на каменния под, където отново влязохме в Лабиринта, а кинжалът ми и чантата с книгите се изплъзнаха по каменния под.
– Тая шибана говеждоподобна кучка! – Изревах, докато се изправях на крака и се взирах в тъмния коридор за някакви следи на Арнолд, кретенът, който беше обещал да ни чака точно тук и очевидно се беше отказал от това обещание при първа възможност.
Тори също се изправи, а очите ѝ шареха наляво-надясно в търсене на Минотавъра, но беше ясно, че го няма от известно време. Не знаех дали крясъците на онези чудовища долу в тъмното го бяха изплашили, или пък маймуната ни беше изоставила в момента, в който бяхме слезли по тези стълби, но сега това нямаше значение. Бяхме прецакани.
– Няма как да избягаш от лабиринта на Минотавъра, Тори – казах, когато тя протегна ръка към стълбите и ги прегради със скална стена, а писъците на чудовищата отвъд нея рязко секнаха.
– Трябва да ме ухапеш – изръмжа тя, завъртя се към мен и пренебрегна изцяло думите ми.
– Не – изръмжах и ме прониза светкавица на паметта, когато си спомних какво и бях направил последния път, когато я ухапах. Звукът от пречупването на гръбнака ѝ, когато падна от покрива на Кралската дупка, пълната ярост и предателство в очите на Дариус, когато разбра какво съм направил и ми заповяда никога повече да не се доближавам до нея със зъбите си. Не можех да я ухапя. Не бих могъл.
– Престани да ме гледаш с този шибан поглед и ме ухапи, преди да загубиш напълно контакта с твоя вампир. Няма да бъдеш полезен за никого от нас, ако нямаш достъп до формата на Ордена си и нямаш магия, с която да се бориш.
– Тори, не мога. Дадох клетва на Дариус, след като те нараних преди. Знаеш, че не мога…
Тя ме удари толкова силно, че шибаната ми глава се завъртя на една страна, а аз вкусих собствената си кръв.
– Не хвърляй шибаното му име върху мен и не говори за обещания, които си му дал. Той ми обеща, че ще се бори за мен. Обеща, че няма да ме напусне, по дяволите. И виж какво направи. Така че недей да даваш обещания на този задник, заради които в крайна сметка и двамата ще бъдем убити, когато той наруши всяка клетва която някога се е клел, като умря на онова шибано бойно поле и ме остави съвсем сама.
Суровата болка и мъка в зелените ѝ очи разкъсаха нещо дълбоко в мен, но докато тежестта на няколко огромни тела се сблъскваше със скалната стена до мен, знаех, че сега не е моментът да се занимавам с това. И дори да не вярвах и в половината от нещата, които тя току-що беше казала, или дори да вярвах, че тя самата ги е имала предвид, знаех едно нещо. Дариус ме беше накарал да дам тази клетва, за да защитя жената, която стоеше пред мен. И той би искал да направя всичко възможно, за да я защитя и сега. Което означаваше, че трябва да умея да се бия.
Кътниците ми отново пулсираха от болка и знаех, че времето ни е почти изчерпано, моят вампир се оттегли в тъмните кътчета на съзнанието ми, докато отровата от тези шибани щипци се впиваше под кожата ми и го прогонваше.
С ръмжене на разочарование се хвърлих към нея, пръстите ми се вплетоха в косата ѝ, когато главата ѝ падна назад в подчинение, а зъбите ми разкъсаха меката кожа на гърлото ѝ с насилие, което трябваше да овладея.
Тори съскаше, докато пиех от нея, тази хапка нямаше нищо общо с онези, които някога бяхме споделяли, между телата ни имаше празнина, която никой от нас не изпитваше желание да затвори. Силата на кръвта ѝ все още ме обземаше така, както винаги, но опиянението, което някога изпитвах при вкуса ѝ, липсваше, а в гърдите ми гореше болка за нещо, потопено в лунна светлина, докато вземах това, което ми беше необходимо, за да попълня силата си.
Кътниците ми пулсираха, докато се борех с отровата, която се опитваше да ги принуди да се приберат, и аз жадно поглъщах кръвта ѝ, поемайки колкото можех, преди потискащият агент да победи и кътниците ми да бъдат прогонени.
Освободих я мигновено и Тори вдигна ръка, за да стовари още камъни върху стената до нас, която отново се разтресе силно.
– Натам – заповяда тя и се впусна в спринт, а аз метнах пълната с книги чанта на гърба си, извадих кинжала си и я последвах, вече неуверен в пътя в този лабиринт от тунели.
Пламъци покриха ръцете на Тори, докато тя спринтираше пред мен, осветявайки пътя и възстановявайки силата си, докато се втурвахме в тунел след тунел.
Оглушително бумтене в далечината даде да се разбере, че съществата са си проправили път през барикадата, и пулсът ми се ускори, когато погледнах назад в тази посока, а магията се натрупа в дланите ми.
Изкачихме се по стълби на едно ниво, преди още няколко завоя да разкрият задънена улица и да се наложи да се върнем отново.
Когато отново стигнахме до долната част на стълбите, звукът от клаксоните и скърцането на съществата, които се надбягваха по каменните стени, беше толкова по-близък, че очаквах всеки момент да ни връхлетят.
Тори изхвърли още една каменна стена в гърба ни, а аз добавих моята сила към нейната, за да я подсиля, преди да се впуснем напред, но колкото и завои да направихме, изход не се откри.
– Не мога да повярвам, че сме оцелели с всичко, което имаме, само за да се окажем изгубени в шибан лабиринт и изядени от куп мутирали стоножки – изръмжах аз, а звуците от преследването отново се приближиха, краят ни се приближаваше, независимо колко бързо тичахме.
– Майната му на това – изръмжа Тори, спринтирайки зад поредния завой, преди да прокълне толкова силно, че разбрах, че това е задънена улица, още преди да съм я видял.
– По дяволите – съгласих се аз, като поставих гърба си до стената от нейна страна и захвърлих дървени и каменни копия, които израстваха от всяка стена на тунела точно когато първите от зверовете се изстреляха зад ъгъла.
Погледнах към Тори, докато тя оголваше зъби срещу чудовищата, а камшиците, излети от бодливи лиани, се извиваха от юмруците ѝ, докато тя се готвеше да се бие до смърт на моя страна, а огънят, запален зад нас, караше кръвта от ухапването на гърлото ѝ да блести в най-тъмночервено.
– Тук не се умира – каза тя, заповед на кралица, и за кой ли път нямах проблем да я изпълня.
– Съгласен съм.
Навсякъде около нас избухна хаос, когато Пазителите на изгубеното знание ни нападнаха с пълна сила, безброй насекоми, които се втурнаха към нас, а гротескните им зъби готови да се впият в гърлата ни, докато крещяха в желанието си да ни убият.
Тори размаха камшиците си, лианите завързаха здраво две от зверовете, шиповете се впиха в люспестата плът, преди да се разпалят и да ги накарат да крещят от агония.
Хвърлих хвърлените от стените копия към тях, тъмносинята кръв опръска тухлената зидария, докато те се набиваха на тях, а писъците им от болка оцветяваха въздуха и караха ушите ми да звънят в тясното пространство.
Тори разпери ръце и изпрати към тях торнадо от огнена и въздушна магия, като стенанията им от агония ни даваха да разберем колко много мразят пламъците, а аз също насочих силата си към огъня.
Чудовищата крещяха още по-силно, докато се опитваха да избягат от нас, но аз свих юмрук и го ударих в стената, изпращайки земна магия, която рикошира през самите стени, търсейки чудовищата, докато те бягаха, преди да хвърля стоманена стена, за да ги заловя в този тунел.
– Да приключим с това – изръмжах аз, като отново влях цялата си сила в пламъците, изпълвайки с тях целия коридор, докато горещината заплашваше да изгори и нас живи.
Тори стисна зъби и ледът се разрасна в гърбовете ни, въздухът се завихри нагоре и над нас, обикаляйки покрай леда отново и отново, докато ни предпазваше от пламъците, а ние подпалвахме целия свят пред нас, без да се успокояваме дори за най-краткия миг, докато писъците на тези чудовища не се превърнаха в нищо.
Силата ми се изчерпа, когато прозвучаха и последните писъци и пламъците се отдръпнаха, разкривайки овъглените, скелетни тела на чудовищата в тунел, застлан само със сажди.
Двамата стояхме там в продължение на няколко дълги минути, задъхани и загледани в телата на мъртвите същества от позицията ни, изгубени в шибания лабиринт на Минотавъра, в който вероятно щяхме да останем изгубени за дълго шибано време.
– Какво трябва да правим сега? – Попитах, като погледнах нагоре към каменния покрив, който се извиваше над главите ни, към света, който ни очакваше там горе.
– Е, няма да остана долу в някакъв шибан тунел бог знае колко време – отвърна Тори, а аз се исмях от забавление, когато тя вдигна ръце и започна да разбива проклетия покрив точно над главите ни.
Целият свят сякаш се разтресе и се размърда около нас, докато тя стискаше зъби, пламъците се разгаряха все повече, за да подхранват силата ѝ, докато тя я издигаше на все по-голяма височина, а магията на лабиринта се бореше срещу нея в опит да спре това, което се опитваше да направи. Това място беше построено така, че да издържи на силата на всяка фея, която се опита да си пробие път от него. Но Тори не беше просто Фея. Тя беше Вега, най-могъщата кръвна линия в познатата ни история, а също и Феникс – магията ѝ беше безкрайна, докато този огън гореше на гърба ѝ, а волята ѝ – желязна, докато принуждаваше законите на магията и природата да се подчиняват на волята ѝ.
Покривът над главите ни се пропука с всемогъщ трясък, отломки се свлякоха върху нас и се сблъскаха с щита, който тя вече беше издигнала, за да ни защити.
Регулирах тежестта на чантата на гърба си, докато тя ни издигаше с въздушна магия и ние се издигахме в тунела, който тя издълбаваше над нас, насочвайки се все по-високо и по-високо, докато накрая малко светлина се разля надолу, за да разкрие златните зали на девствената библиотека.
Светът продължаваше да стене и да трепери в знак на протест срещу нейната сила, а аз се опитах да скрия възхищението си от невероятната магия, с която тя принуди лабиринта, изграден от древна магия, да се разпадне по нейна воля.
Крясък на най-чист ужас ни посрещна, когато Тори ни изстреля през библиотеката и ни депозира, окървавени, мръсни и капещи, дявол знае какво, върху красив кремав килим в средата на огромна зала, пълна със златни книжни рафтове.
Библиотекарят, който не искаше да ни пусне на това място, стоеше там, с ръка на гърдите и безмълвен писък на устните, докато се провикваше срещу засрамен минотавър на име Арнолд.
– Благодаря много за гостоприемството – каза Тори весело, минавайки покрай тях към изхода, където поздрави смаяната Лайни и натисна бутона за повикване на асансьора, който най-после щеше да ни върне на земята. – Със сигурност ще ви посетим отново скоро.
– На светлината на вечно намаляващата луна – въздъхна библиотекарят, а аз му хвърлих злобна усмивка, докато Арнолд продължаваше да се опитва да го държи изправен.
– А, и Арнолд? – Добави Тори, като се върна в асансьора, който беше пристигнал зад нас. – Ако още веднъж видя страхливата ти, изоставяща ни физиономия, ще ти отрежа рогата и ще ги напъхам в задника ти. Разбираш ли?
Арнолд измърмори слабо и аз му скръцнах със зъби да подкрепи това обещание точно когато вратите се затвориха под звука на протеста на библиотекаря, който не ни пускаше с торба, пълна с книги.
– Ухапи ме – извиках предизвикателно, но ако той отговори отново, отговорът се изгуби, докато асансьорът се издигаше през езерото към свежия въздух горе.
– Кажи ми, че си запазила Атласа си в тази лудница, за да можем да се върнем при бунтовниците – помолих Тори, когато излязохме от асансьора и се озовахме на острова, разположен в средата на езерото, а в тъмната вода, която ни заобикаляше, все още плуваха парчета мъртво езерно чудовище. – Защото все още не можем да използваме формите си за орден, а аз изглежда съм изгубил моя някъде, когато нападна онези чудовища…
– Не ме обвинявай за това, пич, това беше изцяло по вина на това рачешко нещо.
– Така или иначе, в близко бъдеще приличаме адски много на двойка смъртни на къмпинг, освен ако все още нямаш своя? – Трябваше някой да ни посочи актуалното местоположение на плаващия остров, иначе щяхме да останем тук, като бяха минали безброй часове, откакто бяхме тръгнали.
– Можем да започнем да вървим пеша? – Предложи тя полушеговито и аз въздъхнах, като идеята да лагерувам насред нищото беше толкова привлекателна, колкото и да се изкъпя в това езеро, докато отново поглеждах към чудовищните буци, плуващи във водата. – Или можем да се обадим за място? – Тори ми хвърли подигравателен поглед към атласа си и аз я проклех, докато тя набираше номера на Джералдин.
– Не забравяй, че на връщане трябва да спрем за кокал на твоя враг – казах аз, като се намръщих на тази прекрасна идея.
– Напоследък играта ти на запознанства наистина се е активизирала, знаеш ли това? – Каза тя мило и споменът за напълно провалената ни среща изплува в съзнанието ми, карайки гримасата ми да се задълбочи.
– Наистина щеше да предпочетеш ограбването на гробове и борбата с онези чудовища пред караокето и сушито, нали? – Попитах, а в очите ѝ за миг проблесна нещо, което приличаше на забавление, и тя сви рамене.
– Определено.
Завъртях очи точно когато Джералдин отговори на обаждането, а от високоговорителя се разля развълнуваният ѝ глас, когато истината за това твърдение се настани в мен и аз не намерих нищо друго освен забавление в него. Тори Вега беше адски добра приятелка, която можеше да се изведе на вечеря, но съдбата ни никога не беше предопределена да се слее по начина, по който някога си мислех, че може да се слее, и открих, че тази истина вече не е останала жилава, не е останала никаква трайна болка или обида. Аз и тя бяхме катастрофа, която чакаше да се случи като двойка, но като приятели ни вървеше адски добре.
Тори успя да приключи разговора си с Джералдин сравнително бързо и аз погледнах към нея в очакване, когато тя извади звездния прах от джоба си.
– Те просто правят нещо с Ксавие, което очевидно не може да почака. Ще ни съобщи, щом ни издейства място за кацане между отделенията – обясни тя и аз кимнах, а очите ми се движеха по тихия, живописен пейзаж, който ни заобикаляше.
– Искаш ли да седнеш и да се насладиш на гледката? – Предложих.
Очите на Тори проследиха яркозеления пейзаж, но тя поклати глава.
– Тишината не е добра за мен в момента.
Устоях на желанието да я прегърна, знаейки, че тя не иска това, не тук, не и докато се бори толкова упорито, за да остане несломима през всичко това.
– Искаш ли тогава да отидеш да намериш костите на враговете си?
Устните ѝ потрепнаха от забавление, но тя просто извади парче кост от джоба си и ми го подаде.
– Взех я от онези неща, които се опитаха да ни убият там долу. Изглежда, че ни смятаха за свои врагове, така че…
– Дивачка – измърморих аз, а тя върна костта в джоба си с вдигане на рамене.
– Няма да губя повече време.
– Е, за твое нещастие не можем да се върнем, докато не чуем нещо от Джералдин, така че или си седни на задника и се наслаждавай на гледката с мен, докато чакаме, или започни да вървиш, ако имаш нужда да се движиш. Изборът е на дамата.
Тори изглеждаше склонна да започне да върви, но трябваше да предположа, че е видяла безсмислието в това и вместо това се спусна да седне на влажната трева, вдигнала брадичка, докато гледаше зашеметяващата гледка.
Присъединих се към нея на земята, а чантата с откраднатите книги седеше между нас с излъчваща се от тях сила, за която никой от нас не говореше.
Мълчанието се проточи и хладен вятър задуха между планините, давайки на скръбта ни момент да се надигне и да си пробие път отново.
– Чувствам се така, сякаш съм загубил крайник – промълвих аз, а гърлото ми се сгъсти, докато гледах към планинския пейзаж, представяйки си как златен дракон се разкъсва в това небе, препускайки през облаците.
Тори не отговори, но се премести по-близо до мен, главата ѝ падна на рамото ми, докато вземаше ръката ми в своята. Можех да усетя хребета на белега, врязан в дланта ѝ, където кожата ѝ се притискаше към моята, и можех да се закълна, че от клетвата, която беше издълбала в кожата си, се излъчваше нотка на сила.
– Дадох обещание на звездите да ги разкъсам заради този провал – каза тя с тих глас, а студената увереност в думите и я накара да се замисля косъмчетата по тила ми настръхнаха. – И възнамерявам да го изпълня.
Мълчанието отново се отдалечи от нас и аз усетих как ехото на думите ѝ се разля над небето и отвъд него, увереността и силата на тази клетва, която беше дала, и знанието, че няма да спре, докато не я види изпълнена. Ако в Солария имаше една-единствена фея, способна да накара самите звезди да треперят от гнева и, тогава знаех, че това е Тори Вега. И дори мощта на небесата нямаше да ги спаси, когато дойдеше това време.
Назад към част 39 Напред към част 41