***
Прекарахме още един час в разглеждане на книгите, като Тори отделяше внимание предимно на тома за етера, докато аз се опитвах да се ориентирам в най-различните начини, по които феите владееха силата. В нито една от книгите нямаше нито едно просто заклинание, всички те изискваха различни предмети, жертвоприношения, заклинания или други подобни, за да действат, а дори и тогава силата беше краткотрайна. Но въпреки това, от многобройните предупреждения и често ужасяващи изображения, придружаващи различните магии, се виждаше, че в тази форма на призоваване има голяма сила. Рисковете обаче като че ли в по-голямата си част надхвърляха ползите за мен и дори докато продължавах да прелиствам книгите, да чета страница след страница, да помагам на Тори да си отбелязва всичко, което изглеждаше обещаващо, установих, че ми се иска да избягвам този вид сила.
– Тук има бележки за сенките, но те сякаш дори едва ли са имали отношение към тъмната магия, когато този вид сила е била в употреба – каза Тори внезапно и затвори Книгата на етера. – Не го разбирам. Орион използваше магии от кръв и кости, но предимно използваше сенките, когато го виждах да владее тъмни сили. Как може нещо, което е толкова разпространено сега, да е било толкова неуместно тогава?
– Може би не са били измислили как да използват сенките, когато са били написани тези книги? – Предложих, като затворих и книгата за въздуха.
– Ако изобщо не се споменаваха, тогава щях да повярвам, но те се появяват от време на време, и то по начин, който е почти пренебрежителен. Имаше една реплика…- Тя започна да рови из свободните бележки, разхвърляни по пода около нас, преди да измъкне триумфално една и да я вдигне, за да я взема.
Прочетох копираното изречение с начумерена физиономия, докато се опитвах да разбера смисъла му.
Сенките сами по себе си са могъщи, но те са от друго царство и са магията на Унемф, затова се владеят най-добре само от техния вид.
– Искам да кажа, че тази дума ми звучи малко като нимфа. Мислиш ли, че те говорят за нея? Нимфите, които владеят сенките? Нима бабата на Диего не се е оплела в шапка от сенки или някаква друга глупост? Струва ми се, че се допълва.
Повдигнах рамене, но не можах да се въздържа от самодоволната усмивка, която дръпна ъгълчето на устните ми, когато раздразнението на Тори към самата нея достигна до мен заедно с вълнението ѝ от този възможен отговор.
Тори се изправи на крака и намери един анцуг, навлече го и се обърна с гръб към мен, докато сменяше огромната риза с бял топ, след което обу чифт маратонки. Аз също се изправих, наблюдавайки как тя се премести, за да вземе малка чанта от бюрото до вратата, после взе смъртоносно изглеждащ кинжал и пусна двете неща в джоба си.
– Ти просто носиш скрити оръжия тези дни, нали? – Подразних я и тя ме погледна през рамо, а в зелените ѝ очи проблесна нещо тъмно.
За кратък миг се озовах в главата ѝ, затворена на милостта на Лайънъл, Орденът ѝ беше потиснат, магията ѝ беше държана под контрол от връзката с Пазителя, която той ѝ беше наложил. Спомените избледняха толкова бързо, колкото се бяха появили, връзката ми с нея се прекъсна, когато и двамата се отдалечихме от нея, и тя сви рамене.
– Имам цял списък с причини да искам да имам много начини да се защитавам по всяко време – каза тя. – Но този кинжал си има своя собствена цел за по-късно.
Тя не ми даде обяснение каква е тя и аз трябваше да побързам да се изравня с темпото ѝ, докато тя се отправяше към вратата.
Излязохме от кралските покои, стомахът ми къркореше за закуската, която бях пропуснал, а челюстта ми скърцаше, докато си мислех за шибания Джъстин и тъпата му шибана физиономия. Щях да го ударя по лицето следващия път, когато го погледна. Тогава щяхме да видим дали все още е толкова самодоволен.
– Това моята дама ли е? – Викът привлече вниманието ми и аз се обърнах наполовина, за да се огледам за Джералдин, но Тори ме хвана за ръката и я дръпна, принуждавайки ме да се движа по-бързо, докато се насочвахме към подвижния мост.
– Обичам Джери, но ако още веднъж провери хранителните ми навици, ще изкрещя – изсъска тя, а крачката ѝ на практика стана тръс, докато стражите се отдръпнаха, за да ни пуснат, и ние се придвижихме по подвижния мост.
Погледнах към Тори, забелязвайки остротата на скулите ѝ и натрапчивото изражение в свирепия ѝ поглед. Можех да разбера защо Джералдин се суети.
– Може би трябва да хапнеш още малко – предложих аз. – Никога не е добра идея да си прекалено гладен…
– Още една дума, Макс Ригел, и ще те изритам в топките и ще те оставя да хриптиш на пода, докато отида да поговоря с Мигел насаме – каза тя, а ноктите ѝ се впиха болезнено в ръката ми, от което ми се прииска да я изтръгна.
Вместо това насочих към нея успокояваща магия, като неусетно вплетох в емоциите и малко глад, но тя само цъкна с език и ме затвори, като освободи ръката ми и се отдалечи към новопостроения затвор в далечната част на острова.
Щях да се опитам да споря по-нататък, но вече можех да кажа, че това няма да ме доведе до нищо. Освен това фактът, че тя не се премести и не отлетя напред пред мен, ми подсказваше, че всъщност изобщо не иска да ме остави. Въпреки стените, които сега поддържаше, за да ме държи далеч от главата си, знаех колко самотна се чувства.
– Милейди! – Обади се Джералдин откъм гърба ни и аз устоях на желанието да се обърна по неин адрес, докато тичах, за да настигна Тори.
– Нали осъзнаваш, че тя няма да се откаже? – Попитах, докато отново се движех в крачка с нея, а ъгълчето на устните на Тори потрепна от забавление.
– Знам.
Извървяхме още около десет крачки, преди до ушите ми да достигне тарзановски вик, и бях принуден да се обърна и да погледна към Джералдин, която се люлееше по терена с увита около кръста си лоза и пълна с маслени багети чиния, балансирана на протегната ръка.
– Милейди! – Обади се Джералдин и Тори се усмихна унищожително, като също се обърна, сгъвайки ръце в някакъв опит да изглежда раздразнена, докато чакахме Джералдин да се приземи.
Лианите я изтръгнаха към небето, преди да я пуснат, и тя се преобърна, като някак си запази всяка една багета в чинията, преди да се приземи плътно пред нас и да се поклони на Тори.
– Добре, че те хванах – изпъшка Джералдин, а гърдите ѝ се издигаха и спускаха тежко, привличайки повече от малко вниманието ми. Пурпурната ѝ коса беше залепена за челото, където потта се бе изписала на веждите ѝ от преследването, в което се бе впуснала, за да ни хване.
– Търсише ли ме? – Попита невинно Тори и ако не бях с нея през цялото време, кълна се, че щях да повярвам, че нямаше представа. Нищо чудно, че това момиче никога не беше обвинявано в нищо в царството на смъртните.
– О, ти, нахално херувимче, знаеш, че е така – засмя се Джералдин, постави свободната си ръка на хълбока и предложи на Тори чинията. – И знам, че не изпитваш глад, докато облакът на скръбта се скупчва около теб, но бих се провалила в задълженията си, ако не се опитам да те изкуша с някоя маслена вкусотия в хубав ден като този. Знаеш, че трябва да се храниш, за да поддържаш силите си, а аз бих била най-лошия приятел, ако не се погрижа за теб в това време на война, борба и нужда.
– Добре – отстъпи Тори, посегна към един багета и отхапа голяма хапка, която накара Джералдин да въздъхне с облекчение.
– Аз също не съм ял в тази нерна сутрин – посочих аз, като оглеждах багелите, докато Джералдин ми хвърли малко повече от бегъл поглед.
– За какво, по дяволите, бълнуваш, лениво морско копеле? – Попита тя, намръщила се, сякаш току-що съм говорил марсиански или нещо подобно.
– Аз просто… бих искал багета. Моля – казах аз, а стомахът ми прекъсна тази молба, като изръмжа достатъчно силно, за да го чуят всички.
– Това са кралски багети – засмя се Джералдин, сякаш се шегувах, и ме отблъсна. – Изпечени са с мисъл за кралските стомаси, най-пухкавите и най-маслените от този вид. А не фльорца с рибена яхния, която е по-подходяща за такива като теб.
– Джери – измърморих аз, а планината от багети ми прошепна. – Там има около петдесет багети. Тори не би могла да изяде всичките, дори и да иска. Какво смяташ да правиш с всички онези, които тя не изяде, ако никой друг не може да си вземе?
Джералдин ме погледна с тези свои съблазнителни сини очи, примигна веднъж, погледна към багелите, после отново избухна в смях.
Предположих, че това е знакът ми да си взема една и посегнах към нея, но тя се взря в шибаните ми пръсти като куче, което пази играчка за дъвчене, и бях принуден да ги изтръгна отново.
Тори изръмжа от смях, докато се обръщаше отново към затвора, тръгвайки пред нас и оставяйки ме да започна да се карам с Джералдин за съдбата на шибаните печени изделия, които тя трупаше като дракон съкровище.
Докато стигнем до приземената дървена сграда, бях получил удар с багел по главата, бях наречен с поне осемнайсет различни вида обиди на рибена основа и бях почти сигурен, че тази вечер ще си легна сам. Всичко това беше шибано объркващо, а аз все още мърморех, че съм гладен, докато Тори дори не си беше направил труда да вземе втора багета, след като изяде първата.
Всички пазачи, които дежуреха пред дървената затворническа сграда, скочиха на крака, щом забелязаха Тори, и петимата се поклониха ниско, дори когато тя им забрани да го правят.
– Джералдин, можеш ли да им кажеш? – Попита с раздразнение Тори, когато те отказаха да се изправят без нейно разрешение. Тори на свой ред отказа да им даде разрешение да се изправят, основавайки се на факта, че не искаше да има властта да им каже да направят подобно нещо.
– Ами, милейди, това е една малка главоблъсканица. Те искат да ви почетат, като се поклонят, но вие приемате поклона като нещо като обида, което на свой ред ги кара да искат да ви успокоят и почетат още повече, затова се покланят по-ниско, но тогава вие не изглеждате успокоена от това, така че тогава те нямат друг избор, освен да се поклонят още по-ниско и…
– Просто ще вляза и ще оставя това гадно шоу да се разиграе без мен – прекъсна я Тори. – Но ако успеем да избегнем повече такива неща занапред, тогава ще бъде чудесно.
Тя извърна очи към охранителите, които в този момент практически лежаха в калта, а тяхното объркване и отчаяно желание да ѝ се харесат изпълваха въздуха. Тори взе още няколко багела от чинията, след което каза на Джералдин да предложи останалото на охранителите, щом успеят да се изправят от пода, и дръпна брадичката си към мен, за да ми заповяда да я последвам вътре.
– Знаеш, че не си моя кралица, нали? – Изръмжах, докато се втурвах след Тори. – И аз исках малко от онези багети, които току-що раздаде на тълпата…
– Шшш. – Тори пъхна в устата ми един от току-що взетите багети, като прекъсна тирадата ми, а след това ми подаде другите. – Наистина си много раздразнителен, когато си гладен.
Щях да споря с нея за това, но се поддадох на исканията на стомаха си и вместо това дъвчех, а звукът на Джералдин, която утешаваше обърканите бунтовници, ни следваше в тъмнината на малката сграда.
Тук не бяха положени никакви усилия, за да бъде удобно; беше просто дървена кутия с един-единствен прозорец, който пропускаше минимално количество светлина вътре. Единственото нещо в сградата беше огромната нощна желязна клетка, в която се намираше единствената нимфа, която бяхме пленили след нападението над руините.
Тори създаде факел с помощта на земната си магия, запали го с огнена искра и заби другия му край в земята до нас, а пръстта го поддържаше, докато трептящите пламъци осветяваха Мигел в клетката му.
Дарбите ми се разпалиха, докато се опитвах да разбера какво представлява нимфата, да разбера мотивите му и всички заговори, които може би крие, но единственото, което можех да възприема от него, беше безкрайно облекчение, много тъга и искрица надежда, която пламна по-ярко, когато той видя посетителите си.
– Дойдохте – каза той, като се изтласка на крака от пръстта, в която беше лежал. Отметна дрехите си и се опита да изравни бъркотията от оредяваща тъмна коса на главата си, смущението падаше от него, докато гледаше от Тори към мен.
– Имаме въпроси – каза просто Тори, очите ѝ се движеха по студената клетка и устните ѝ се свиха. – Седни.
С едно движение на пръстите ѝ от самата земя израснаха три стола, два от нашата страна на решетките за нас и един вътре за него.
Мигел падна на стола с въздишка, скръсти ръце в скута си, докато се бореше с желанието да говори, уважението и смирението се прибавяха към смесицата от емоции, които усещах от него. Той не правеше никакви опити да скрие от мен каквото и да било от тях, а не бях сигурен дали изобщо е способен да го направи. Така или иначе, аз се отпуснах, без да усещам заплаха или признаци на измама тук.
– Изследвах тъмната магия – каза Тори, фино като бик, както винаги. – Стара магия. Такива, които са съществували преди Пробуждането на нашия вид
– Си. Нимфите отдавна са слуги на тъмнината – каза Мигел и кимна. – Макар че тъмнина се е наричала винаги само от вашия вид. Поне така е било, когато сенките са били опетнени.
– Как са били опетнени?
– La Princesa de las Sombras.
– Английски, моля – измърморих аз и очите му се насочиха към мен, а страхът покри езика ми, когато емоциите му отново се промениха.
– Съжалявам. – Мигел наведе глава. – Те бяха опетнени от Принцесата на сенките. Лавиния. Когато тя беше прогонена в тяхното царство и проклятието ѝ се вля в него.
– Значи искаш да кажеш, че преди тя да влезе в царството на сенките, нещата са били различни? Как? – Попитах.
Мигел се поколеба, страхът и несигурността ме обгърнаха като копринена ръкавица, която си проправяше път по бузата ми.
– Искам да бъда честен с теб – каза той. – Но… тук на карта е заложено нещо повече от живота ми. Има и други, които трябва да защитя.
– Други, които не искат да следват Лавиния? – Попита Тори, придвижвайки се напред на стола си, и по промяната в емоциите на Мигел разбрах, че е отгатнала правилно.
Той кимна.
– Кълнеш ли се, че няма да ги нараниш? Те никога не са ловували феи, никога не са крали магии. Малцината от тях, които притежават част от твоята сила, са били дарени с нея, точно както нашият вид в старите дни. От желаещи феи, които вече са на прага на смъртта, онези, които чакат да преминат отвъд завесата, готови да се разделят със силата си.
Намръщих се, чудейки се защо дори умираща фея би се съгласила нимфа да му отнеме магията, но Тори заговори преди да успея.
– Никога няма да нападам никого, който пръв не нападне мен или това кралство – закле се тя, а в тези думи прозвуча авторитет. – Сестра ми и аз нямаме вкус към войната или смъртта, освен да се борим за свободата, която всеки заслужава от тиранията.
Мигел отново скръсти ръце, емоциите му бушуваха, докато стигаше до някакво решение, и се изтласка на крака, като се придържаше към нощните железни решетки, сякаш те не му причиняваха никакъв дискомфорт. А може би, ако твърденията му, че не владее сенките, бяха верни, то те не го правеха.
– Синът ми ти се довери. Обичаше те. Вие му дадохте семейство, когато той не можеше да претендира за такова у дома – гласът му се пропука и аз усетих неудобството на Тори. Тя не беше толкова близка с Диего, колкото Дарси, но знаех, че приятелството им е достатъчно истинско, дори и да е било малко напрегнато на моменти. – И мисля, че той щеше да иска да ти кажа това. Щеше да иска и аз да ти се доверя.
– Да ми се довериш в какво? – Попита Тори, а аз се наведех по-близо, тъй като усетих, че значението на това разкритие нараства в стаята.
– Роден съм в уединена част на кралството, скрита от всички външни хора чрез години на внимателна и усърдна работа. Ние нарушихме верността си с другите от нашия вид, когато решихме да се противопоставим на призива на la Princesa de las Sombras. Прозряхме лъжите, които тя плетеше, и разбрахме петното, което тя нанесе върху сенките, които някога обичахме и владеехме толкова силно. Затова ги напуснахме, цели шест племена нимфи напуснаха и се скрихме далеч от онези, които искаха да продължат по нейния път. Работихме, за да изчистим малка част от сенките от нейната гнусна поквара, за да можем да ги използваме без нейния принос, за да не бъдем замърсени от нейните желания и да не полудеем от нуждата да крадем магия от феите. Има дори феи, които живеят мирно сред нас. Те са се оженили за нашия вид и живеят пълноценно с нас, давайки ни силата си. Отказват се от властта си само когато смъртта потропа на вратата им, но дори и тогава го правят само ако го желаят.
– Трябва да науча повече за магията, която притежаваш – каза Тори. – Трябва да използвам всичко, което мога, за да поваля Лайънъл. Можеш ли да ме научиш?
– Тори – предупредих я с тихо ръмжене, но тя ме стрелна с мрачен поглед, който твърде ясно ми казваше да се отдръпна, и аз стиснах зъби, докато чаках отговора на Мигел.
– Не знам много от старите магии – призна той. – Но бих могъл да ти дам някои напътствия за боравене със сенките, макар че твоят вид не може да ги владее така, както ние.
– Има ли някой, който би знаел повече за стария начин на хвърляне на сенки от феи? Някой, когото бих могла да попитам във вашето скрито село? – Подкани го тя.
Мигел замръзна, а очите му се движеха между нас двамата.
– Местоположението им е тайна, която се пази от почти хиляда години…
– Но да предположим, че не е така. Да предположим, че твоите хора са тук с нас сега. Да речем, че наистина искат да се справят с Лавиния и да си върнат сенките от нея. Дали сред тях ще има някой, който може да има отговорите, които търся? Би ли имало шанс останалите от тях да бъдат събрани в армия, която да се бие на наша страна в тази война?
– Тори – изръмжах аз и се изправих на крака, тъй като мисълта за това ме изпълни с отвращение. – Да не би сериозно да предлагаш съюз с някои от нимфите?
Тя обърна тъмните си очи към мен с пламтящо в тях предупреждение, но аз отказах да я оставя да продължи с тази лудост.
– Забравяш, че всъщност не си кралица – изръмжах аз. – Не можеш да предлагаш съюзи на никого, камо ли на заклетите ни врагове.
– Просто задавам въпрос – отвърна тя ледено и се обърна, за да погледне Мигел. – Има ли шанс?
Мигел погледна от нея към мен с колебание, изписано във всяка частица от съществото му. Страхът му полепна по стените и се търкулна по тях в гъста и лепкава мъгла, която беше невъзможно да се пренебрегне, но пронизвайки този ужас, един-единствен лъч на емоция привлече вниманието ми. Надежда.
– Може би – въздъхна той и кълна се, че целият свят се завъртя около оста си, докато звездите се взираха по-близо, за да чуят тази единствена, невъзможна дума.
Мълчанието между всички нас беше изпълнено с напрежение, недоверие и тази болезнена надежда.
– Трябва да тръгваме – изведнъж каза Тори и вдигна глава, за да погледне през прозореца към небето отвъд.
Проследих погледа ѝ, за да видя как слънцето се приближава към зенита си, а обедната светлина озарява небето до зашеметяващ нюанс на синьото.
– Оставям те да помислиш върху това предложение и ще се върна, за да го обсъдим по-нататък – каза тя на Мигел, като с едно движение на пръстите си отгледа за него легло от мек мъх с топли одеяла, а след това и малък дървен навес, който да добави малко уединение към кофата му за сране. Накрая тя изля каменна купа, пълна със затоплена вода, в която да се мие, и по-малка купа с охладена вода, от която да пие.
– Ще се погрижа някой да ти донесе храна – добави тя, а очите на Мигел се разшириха от шок и благодарност за добрината. Това обаче не ме изненада; Вега беше страдала от глад и студ. Не би искала някой друг да изтърпи същото, дори ако може да се окаже неин враг.
Тори излезе от стаята, без да си направи труда да провери дали наистина я следвам, и аз тръгнах след нея, а думите, които Джъстин ми беше подхвърлил по-рано, звучаха в черепа ми.
Аз не бях просто някаква странична фигура в издигането на Вега. Но трябваше да призная, че Тори влизаше в ролята на владетел без нито едно колебание, а действията ѝ бяха силни и решителни, дори и да бяха докоснати с грубост след всичко, което беше загубила.
Излязохме от затвора и прекосихме откритата равнина отвъд него, като не обърнахме внимание на стражите, които отново се поклониха.
Джери не се виждаше никъде, за мое голямо разочарование.
Крачката ми се удължи, така че вървяхме заедно и вече не изоставах, но Тори не показа, че е забелязала разликата.
В южната част на острова имаше хълм и ние тръгнахме нагоре по стръмните му склонове, докато стигнахме до върха, където вече се бяха събрали Сет, Кейлъб и Джералдин.
– Имаш ли всичко? – Попита Кейлъб, поглеждайки към нея, а Тори кимна, като очите ѝ се преместиха от него към слънцето горе, което беше почти в най-високата си точка.
– Трябва да побързаме – каза тя.
– Някой ще ми обясни ли това? – Попита Сет, поклащайки глава като кутре, а Джералдин въздъхна като дълго страдаща майка.
– На върха на слънцето нашата скъпа и великодушна дама ще използва силите на старите, за да пренесе своята скитаща душа на мястото, където се намира нейната втора половина, вървяща по пътя между живота и смъртта, докато е свързана с един-единствен, трептящ пламък. След като слънцето избледнее и чучелото изгори, тя ще се върне тук и ето, че най-сетне ще получим отговор на въпроса къде се намира нашата скъпа Дарси.
– Добре, така че осемдесет процента от това нямаше никакъв смисъл – каза Сет, когато Тори извади малката торбичка от джоба си и я постави на пода до кинжала. – Но мисля, че се споменаваше за блуждаеща душа, което ми звучи много като смърт.
Прокрадващата се през мен студенина нямаше нищо общо с ледения вятър, който ни заобикаляше, и всичко беше свързано с истината в думите му. Не можех да не се съглася с него.
– Наистина ли си сигурна, че искаш да се занимаваш с тези неща, Тори? – Попитах я, като я гледах предпазливо, докато тя щракаше с пръсти по земята и изгори съвършена пентаграма през тревата точно на върха на хълма. – Не мисля, че Дариус би искал да рискуваш…
– Това е най-важното при умирането – изсъска Тори отровно. – Отказваш се от възможността да искаш каквото и да било.
– Можем просто да ти попречим да го направиш – подхвана Сет, приближавайки се до мен, тъй като изглежда беше съгласен с чувствата ми по въпроса. Струваше ми се, че плюя на гроба на Дариус, за да пренебрегна рисковете тук и да позволя на половинката му да участва в неизпитана магия, която буквално щеше да доведе до излизане на душата ѝ от тялото.
– Наистина ли мислиш така? – Предизвика ме Тори, а лекото трептене във въздуха между нас даде да се разбере, че тя е поставила щита там толкова бързо, че дори не бях забелязал как го е хвърлила.
– Да – изръмжа Сет, като отговори на предизвикателството и направи крачка по-близо. – Мисля, че можем. И още нещо…
– Остави го – изръмжа Кейлъб и се стрелна наоколо, за да застане между нас и Тори, а кътниците му проблясваха на светлината, докато ги оголваше към нас.
Сърцето ми замря от шок, после свободно падна в гърдите ми, за да се разпръсне по пода в кървава каша, когато се оказах изправен срещу него по този начин, моят приятел застана в защита на Вега пред братята си.
– Кейлъб, какво става? – Изръмжах, но той не отстъпи и когато посегнах към емоциите му с дарбите си, го намерих решителен и непреклонен, дори ако заставането срещу нас по този начин нараняваше и него.
– Тя трябва да разбере тази магия. И аз се заклех да и помогна да го направи. Вярвам, че тя може, и съм съгласен с нея по въпроса за Дариус. Ако той искаше да има думата в това, което тя прави, трябваше да остане наоколо, за да изрази собственото си мнение.
Думите ме поразиха като удар и ако не бях успял да усетя колко го боли, че ги изрича, вероятно щях да му строша шибаната глава за тях.
Погледнах към Джералдин, която небрежно размахваше боздугана в едната си ръка, придвижвайки се, за да застане до Кейлъб, с полувдигната вежда, приканваща ни да продължим с това предизвикателство.
– Наистина ли мислиш, че това е правилното нещо? – Попита с хлипане в гърлото Сет, докато навеждаше глава към Тори, която сега беше с кръстосани крака на земята, с различни билки, поникнали от земята около нея под ръководството на земната и магия.
– Мисля, че това е единственото нещо, с което разполагаме в момента и което може да ни даде предимство. Което може да промени шибаните ни съдби – каза Кейлъб и с тези думи усетих истината за него. Той беше повярвал в начина на мислене на Тори за тази неизпитана сила. Вярваше в безсмисления ѝ стремеж да се опита да промени това, което вече се е случило, да наложи различна съдба на нас и на човека, когото всички бяхме загубили.
– Кейлъб – казах бавно, агресията отпадна от позата ми, докато усещах как тежестта на собствената ми загуба се стоварва върху мен. – Не вярвам, че…
Поклатих глава и отново погледнах към Тори, преди да си поема дъх. Тя беше своя собствена жена. Разбираше рисковете в това, което се опитваше да направи, като владееше тази древна сила, и можех да усетя колко дълбоко е решена да осъществи този безумен план. Щеше да се потопи в използването на етера, независимо от всичко, което някой друг можеше да каже по въпроса. И беше права, не можехме да я спрем.
Дори и да успеем сега, нямаше да можем да я задържим от този път, без да я ограничаваме денонощно, а аз нямах намерение да правя подобно нещо с нея след всичко, което беше изтърпяла от ръцете на Лайънъл, дори и да знаех, че Дариус би възненавидял това.
– Добре – съгласих се накрая. – Няма да ти се противопоставяме.
Погледнах към Сет за потвърждение и той издаде ниско ръмжене, което изразяваше неудобството му, преди да кимне твърдо в знак на съгласие.
– Много добре. – Джералдин се отдалечи, сякаш да се изправи срещу мен не означаваше абсолютно нищо в голямата схема на деня ѝ, а аз устоях на желанието да се надуя, като обърнах внимание на действията на Тори.
Сега тя държеше в ръцете си грубо оформена царевична кукла, която изглеждаше странно женствена, въпреки че пълнежът ѝ стърчеше навсякъде. Гърдите ѝ останаха отворени, а Тори внимателно взе стръкче върбинка и го пъхна в куклата. След това тя добави лайка, а след това и малко сладък майоран, преди да вземе кинжала и да отреже малък кичур от собствената си коса, за да го натисне в гърдите на страховитото нещо.
– Върбинка за подпомагане на астралните процеси – въздъхна Джералдин, докато започна да обикаля в бавен кръг около ръба на пентаграмата, където работеше Тори. – И за предизвикване на психичната способност да се отделя душата от плътта. Лайка за улавяне на даровете на слънцето и заемане на всемогъщата му сила, когато е в най-високия си връх. Сладък майоран, за да призове единствената си истинска любов – защото каква по-голяма любов има от тази на две сестри?
– Правиш всичко това да звучи много романтично – промълвих аз и погледнах Тори предпазливо, докато тя вадеше от чантата си следващия кристал лапис лазули – тъмносин камък, изпълнен с чисти златни вихри, които накараха дъха ми да замре. Беше безценно парче, което тя несъмнено беше взела от съкровището на Дариус, а мисълта, че той се е издънил заради това, едновременно ме забавляваше и предизвикваше тъга в душата ми.
– Лазуритът е олицетворение на мъдростта, интуицията и яснотата, той ще и помогне да задържи скитащата си душа в правия път, за да намери отговора, който търси – каза Джералдин с онзи страховит тон и аз се зарадвах, че този ритуал се провежда на дневна светлина, защото по гръбнака ми преминаха тръпки.
– Престани да правиш това странно, Джералдин – оплака се Сет. – И без това не ми харесва, а ти го правиш все по-причудливо.
Тори взе кинжала си и го вдигна над камъка, а веждите ѝ се смръщиха съсредоточено, докато гравираше две руни върху безупречното му лице.
– Феху за късмет и Дагаз за осъзнаване – загадъчно промълви Джералдин, а аз посегнах към Сет, докато той хлипаше в знак на протест, предлагайки му малко успокояваща енергия, за да се преборя с настояването на Джералдин за драматизъм.
Тори пъхна лазурита в гърдите на царевичната кукла, след което притисна отвора, запечатвайки всичко в него, докато се разполагаше в центъра на пентаграма.
Затаих дъх, когато тя завъртя острието и разряза пръста си върху него, кръвта ѝ се разля по куклата и засъска, тъй като някаква магия вече започна да действа.
Пентаграмът, врязан в земята, започна да свети, сякаш изсмукваше светлина от самия въздух, докато Тори наведе глава назад към небето и изрече набор от думи, които бяха странни и непокорни, а силата им се стовари върху самия въздух и затрудни дишането.
В момента, в който спря, куклата, която държеше, избухна в пламъци, а от нея се изтръгна писък, тъй като всичко, което съдържаше, беше погълнато от огъня в светкавица, достатъчно гореща, за да опари бузите ми.
От вещта избухна взрив от сила, когато тя се разпадна само на пепел, и Тори изтръпна, когато я удари, тялото ѝ се вдигна от пода, гръбнакът ѝ се изви назад неестествено.
– Тори! – Изкрещях, опитвайки се да се приближа до нея, но около пентаграмата имаше мощна енергия, която не можех да пресека, а силата ѝ болезнено трещеше по кожата ми, докато се опитвах.
– Работи! – Задъха се Джералдин, когато очите на Тори се отвориха и невиждащият ѝ поглед се втренчи в небето.
Силата, която я държеше, изчезна внезапно и тя падна на пода с трясък, тялото и беше напълно неподвижно, а широко отворените и очи не гледаха нищо и аз усетих загубата и във всичко около нас.
– Не – помолих, опитвайки се да си пробия път през силата на пентаграмата, но я намерих непробиваема, дори когато хвърлих магията си към нея.
Сет изрева, докато се опитваше да ми помогне, а лицето на Кейлъб побледняваше с всяка изминала секунда, в която тя не бе успяла да диша.
Тя беше изчезнала. Напълно изчезнала. Единственият друг път, когато бях усещал такава липса на някого, беше в смъртта. Дори феи, които криеха емоциите си от мен, издаваха подпис, който можех да разчета, трептене на същността, което ми позволяваше да знам, че са там. Но не и Тори. От нея не беше останало нищо тук, с нас освен празното тяло, което беше защитено от помощта ни с пентаграма, който беше нарисувала.
– Не, не, не, не, не. – Сет се бореше да стигне до нея, а идеята да загуби още един член на групата ни явно беше на ръба да го сломи.
Кейлъб поклати глава, отказвайки се от нея, сякаш все още хранеше смътната надежда, че тя може да се върне при нас, но какво, ако греши?
– Знаех си, че това е лоша идея! – Изкрещях, докато отново удрях юмрук в стената на силата, ледът се разбиваше по ръба ѝ, преди да се разтопи, а след това да се изпари напълно, водата ми беше унищожена, сякаш беше нищо.
Трескаво дишане ме накара да се успокоя и силата, която ме задържаше, изчезна, сякаш изобщо не беше съществувала.
Джералдин изкрещя на такава височина, че бях сигурен, че е разбила тъпанчетата ми. Когато махнах ръцете си от ушите, я намерих просната на земята пред зашеметения вид на Тори, която мигаше на всички ни, сякаш едва разпознаваше къде се намира.
– Намери ли я? – Молеше се Сет, докато Джералдин разказваше за неоспоримата сила на истинските кралици.
– Да – изпъшка Тори, а ужасът на лицето ѝ ми подсказа отговора още преди да го е изрекла – ръцете ѝ се свиха в юмруци, а в очите ѝ затанцува страх. – И Орион също беше с нея. Лайънъл ги има.
Назад към част 43 Напред към част 45