***
Земята под мен сякаш се издигна и аз се люлеех замаяно на крака, протягайки се към музикалната кутия и онази омагьосваща дървена танцьорка, която подскачаше насам-натам. Орион също посягаше към нея и пръстите ни се разминаха, когато я докосвахме, неспособни да устоим на нейния зов. В мига, в който установихме контакт, светът се преобърна и сякаш падах напред по хлъзгав хълм, без да мога да спра, докато се мятах с главата надолу, губейки от поглед всичко освен малкото дървено момиче.
Ударих се в твърдия сребърен под откъм Орион в малката бална зала, която се намираше в музикалната кутия. Стените също бяха сребърни, а прозорците, които минаваха покрай тях, бяха изрисувани с външна сцена на осветена от слънцето поляна.
Погледнах замаяно нагоре и открих, че над мен се издигат везни, а момичето стои между двете везни и балансира, като се усмихва страшно. Сега тя беше пет пъти по-голяма от нас и когато скочи надясно, краката ѝ се удариха в чинията, която се намираше над нас, и я пратиха да падне към нас със стон от движещ се метал.
Орион се блъсна в мен и ние се претърколихме по пода, като съвсем за малко избегнахме удара на основата на чинията, а танцьорката отново скочи в другата чиния със смях.
„Танцувай с мен, играй с мен“ – запя тя, докато везните отново се наклониха.
Хванах Орион за ръка, двамата скочихме изправени и се затичахме към другата страна на балната зала, а дъното на лявото блюдо се разби точно там, където бяхме.
– Не трябваше да го докосваш – казах аз.
– О, мислиш ли? – Изръмжа Орион, държейки се здраво за ръката ми, докато танцьорката правеше пирует в спуснатото блюдо. – Не мога да имам достъп до моя Орден.
„Танцувай с мен, играй си с мен“ – запя отново момичето, скочи и се засили над главата към другото блюдо.
– Трябва да се измъкнем навън – каза твърдо Орион, докато отново тичахме към противоположната страна на помещението и подът дрънчеше с тежестта на везните, които се стовариха върху него за пореден път, което накара сърцето ми да се препъне.
Той започна да се опитва да се изкачи по стената, докато аз поглеждах към момичето горе, а песента ѝ се извиваше във въздуха с молба в нея. И разбрах какво искаше тя.
– Не, мисля, че трябва да направим това, което тя казва. Трябва да играем нейната игра – казах твърдо.
– Майната му. – Орион продължи да се опитва да се изкачи, а аз се огледах бързо, когато момичето отново скочи към другото блюдо, изпращайки вълна от адреналин във вените ми. На пода имаше четири странни кръга, един в друг, а в средата на стаята беше най-малкият от всички. Но той не означаваше нищо за мен.
– Каква е играта? – Извиках към дървеното момиче и най-големият кръг по края на стаята светна в бяло. Краката ѝ се удариха в чинията, но тя се дръпна и спря, когато Орион и аз се приготвихме да избягаме от пътя.
Момичето надникна отстрани и ни погледна с изрисуваното си лице, изкривено в усмивка. Музиката продължаваше да звучи, звучейки по-скоро зловещо, отколкото красиво сега, когато бях затворена в малка музикална кутия с чудновата омагьосана кучка от дърво, а тя отвори уста, пеейки нови думи към мелодията.
„Когато светлината е бяла, е време да танцуваш, но когато е синя, най-добре не мърдай. Защото ще бъдете в опасност. Ако играеш, ще ми доставиш удоволствие и ще те освободя с моята ценна вещ.
– Добре, значи… просто трябва да танцуваме. Има ли шанс да можеш да танцуваш? – Измърморих на Орион.
– Присъствал съм на безброй глупави партита на Акрукс, за съжаление мога да танцувам, но предпочитам да се бия. – Той погледна към момичето, сякаш преценяваше шансовете си срещу нея.
– Не. – Хванах ръката му. – Няма да се изправим срещу прокълнатата балерина и да се забием завинаги в музикална кутия. Нека просто да направим това, което тя казва.
– Добре, но ако твоят начин не проработи, ще опитаме по моя начин – каза той.
– Договорено. – Придърпах го към кръга, осъзнавайки, че всички, които се насочват към центъра, стават все по-тънки, оставяйки все по-малко място за танцуване. Опасната част от играта не звучеше добре, но сега бяхме тук, така че нямахме избор.
Орион притисна ръката си към долната част на гърба ми, хвана ръката ми и я постави на рамото си, докато придърпваше другата в хватката си.
– Следвай примера ми – нареди той и аз кимнах, повече от щастлива да го направя, защото балните танци не бяха моята дарба в живота.
Музиката стана по-силна, обявявайки началото на играта, и Орион ме поведе около кръга от светеща бяла светлина с бавни движения, давайки ми възможност да намеря ритъма с него. Тъкмо го усвоявах, когато светлината под нас посиня и Орион ме притисна към себе си, а двамата станахме неподвижни като статуи, когато музиката спря.
Дървеното момиче изсвири със звънлив звук в гърлото си и боядисаната врата в края на балната зала се отвори.
– Тя не може да те види, но ще те чуе, ако помръднеш, така че не поставяй и един крак накриво, иначе ще пирува добре – запя тя.
От тъмнината отвъд вратата видях как костите се разместват. Един череп на фея се изтърколи на пода и аз затаих дъх, като се насилих да не помръдна. Някакво същество се движеше там през костите на отдавна изгубените жертви и аз не исках да привличам вниманието му.
Пръстите на Орион се вкопчиха в мен, докато наблюдаваше изражението ми, без да може да обърне глава и да погледне по този начин зад себе си.
Появи се бяла богомолка от слонова кост, която излезе в балната зала, буболечката несъмнено беше малка в действителност, но тук, долу в тази музикална кутия, беше гигантско чудовище. Очите му бяха пробити като с игла, което доказваше, че е сляп, и аз трябваше да се запитам коя психопатична фея е измислила този малък, джобен ад и кого са поставили тук долу, за да умре в него.
Но това не беше краят на шоуто на ужасите, защото пръстенът ни се превърна в трева под краката ни, която растеше нагоре и наоколо. Листата и се протягаха към нас и гъделичкаха всяка открита кожа, която можеха да намерят. Стиснах челюстта си, оставайки твърда, дори докато тревата ни измъчваше, опитвайки се да ни накара да мръднем.
Богомолката се запъти към нас, острите и придатъци от двете страни на устата и затрещяха, а антените и се размахаха около тялото и, за да ни издирят. Но нито Орион, нито аз помръднахме.
Тя мина с пълзене покрай нас, претърсвайки мястото, но не успя да ни открие, макар че не знаех какво щеше да стане, ако ни откриеше случайно. Може би това беше част от него, тези везни на Везни, които олицетворяваха колко бързо съдбата ни може да се разстрои.
След минута дървеното момиче изсвири мелодия, която примами богомолката обратно в бърлогата ѝ и вратите се затвориха зад нея. Музиката започна отново и следващият пръстен светна в бяло, докато тревата в предишния пръстен изчезна. Втурнахме се към новия пръстен и Орион започна да ме води около него, като ме държеше близо до себе си.
– Това е прецакано – прошепна той.
– Имаме само още три пръстена, включително този. Трябва само да стигнем до средата и тя ще ни пусне. Това трябва да е краят – казах аз, убеждавайки себе си толкова, колкото и него.
Светлината под нас рязко посиня и музиката се изключи, двамата се държахме здраво един за друг и смъртно се смълчахме. Богомолката се изниза обратно от вратите и в момента, в който започна да ни търси, въздухът се разнесе около кръга, в който се намирахме, изпращайки бараж от него в гърбовете ни.
Постарах се да не помръдна, мускулестата фигура на Орион ме заземяваше, докато богомолката ловуваше в балната зала в търсенето ни, а щипците ѝ щракаха по пода и устата ѝ се пукаше. Някак си успяхме да останем на мястото си и дървеното момиче примами богомолката обратно в бърлогата си.
Поех си тежко дъх и срещнах погледа на Орион, а между нас премина решителност.
– Само още два – казах аз.
– Да, само още два пръстена на смъртта. Перфектно – каза той сухо.
Музиката започна отново и ние се преместихме в следващия пръстен, докато той се осветяваше в бяло.
Орион доближи устата си до ухото ми, докато се движехме в бавни кръгове, а тялото му на практика контролираше моето, докато аз отразявах стъпките му.
– От всички смъртни случаи, с които сме се сблъсквали, никога не бих предположил, че ще бъдем заплашени от богомолка в музикална кутия.
– Или пееща кибритена клечка. – Погледнах към момичето горе, докато се въртеше на върха на везните, а през мен преминаваше студенина.
– Животът наистина е много по-интересен сега, когато ти си в него – каза той с призрачна усмивка, но после светлината под краката ни посиня и сърцето ми се превърна в камък. Останахме напълно неподвижни и вратата отново се отвори, освобождавайки гладната богомолка. Този път тя се втурна по-бързо, слепите ѝ очи потрепваха, а слузестият ѝ черен език се плъзгаше по острите ръбове на устата ѝ.
Няма да умрем в челюстите на буболечка.
Подът под нас се превърна в лед, третият елемент, който се появи в играта, и аз преглътнах задъхано, докато краката ми се плъзгаха назад. Орион изгуби напълно опора и коляното му се удари в пода, докато падаше, което накара богомолката да издаде пронизителен звук, докато летеше зад него.
Щипките ѝ се увиха около него, изстреляха го през балната зала към бърлогата ѝ и се движеха толкова бързо, че Орион нямаше време да се изправи на крака, преди богомолката да го изхвърли през вратата и да изчезне след него.
Тръгнах да го последвам с вик на ужас, но вратите се затвориха пред мен и когато се блъснах в тях, те се запечатаха плътно, превръщайки се само в картина на фалшива стена.
– Пусни го! – Изкрещях към дървеното момиче горе.
– Вратата ще се отвори отново чак в следващия кръг – изпя ми тя, а аз погледнах назад към пръстените, последният от които побеля.
Изтръпнах, забързах се към него, знаейки, че трябва да играя нататък, ако искам да премина през тези врати. Нямаше как да го оставя да умре от ръцете на някакво насекомо.
Музиката започна отново и аз затанцувах около кръга, като полагах минимални усилия и гледах дървеното момиче с ярост в душата си.
– Хайде – изсъсках, а тревогата стискаше сърцето ми.
Кръгът посиня и аз застанах неподвижно, макар че краката ми почти трепереха, докато се готвех да бягам. Вратите се отвориха и богомолката излезе препъвайки се с Орион на гърба си, задушавайки живота на съществото, докато то пищяше и се мяташе. Огънят избухна в краката ми и аз отскочих от него, тичайки напред и вдигайки в хватката си една стара кост от ръката от гробището на богомолката, замахнах с вик на ярост.
– Махай се от приятеля ми, ти, пълзящ кучи син! – Извиках.
Ударих костта в лицето на насекомото и то се сгромоляса на пода, където Орион се хвана за врата му и го дръпна с всички сили. С яростно дръпване той откъсна главата на буболечката от тялото ѝ и я захвърли надалеч, докато зеленикавата кръв опръска пода.
– Не! – Измърмори дървеното момиче, скочи от люлката горе и се приземи точно зад мен.
Стиснах зъби, връхлетях я с вдигнатата кост на ръката и я замахна силно срещу краката ѝ. Те се счупиха на две и тя полетя назад, приземявайки се в огъня, който все още гореше в централния пръстен, а тялото ѝ беше сухо като въглен и за миг пламна.
Тя посегна към мен, сякаш можех да ѝ се притека на помощ, и аз я погледнах ледено, докато Орион се премести да се присъедини към мен, плъзна ръката си по раменете ми и я гледаше как гори заедно с мен.
– Обичам добрите огньове – мърмореше Орион, а тъмна усмивка се появи на устата ми.
Момичето с кибритените клечки извика, а от нея се разнесе последната песен, преди да се превърне в купчина сажди и музиката да умре заедно с нея. Огънят угасна и магията се завъртя около нас, като ме накара да изгубя представа за всичко, докато Орион и аз бяхме изхвърлени от музикалната кутия и се приземихме в купчина на пода на съкровищницата. По бузата му имаше най-малкото петънце зелена кръв от богомолката, а костта на ръката в хватката ми вече беше напълно оразмерена. Изхвърлих я настрани от себе си, поглеждайки към музикалната кутия с тревога, когато тя започна да се върти на пода, изплювайки кости, които отново придобиха нормалния си размер, докато се приземяваха на купчини злато около нас.
Изправихме се на крака, отстъпвайки от нея, а магията я изпрати в бяс, докато и последните кости не бяха изхвърлени и цялото нещо не се разпадна, а парчета метал и зъбни колела се разбиха на пода. Сред всичко това имаше красив опал, който се намираше сред останките на проклетата музикална кутия.
– Значи за това си била. Пазила си това. – Орион се придвижи напред, вдигна го и му се полюбува в дланта си.
Аз се придвижих напред, за да погледна съкровището, като се вгледах в цветните реки, протичащи през скъпоценния камък.
– Това камък на гилдията ли е? – Попитах с надежда.
– Усещам, че е така – каза той, прокара палец по него и знакът на майстора на гилдията на ръката му изведнъж се оживи, красивият меч заблестя по предмишницата му в отговор на намирането на този нов камък. – Опал за Везни.
– Кой мислиш, че го е скрил в онази страховита музикална кутия? – Попитах.
– Някоя отдавна мъртва фея, който не е искала някой да краде съкровището му – предположи той с вдигане на рамене, а аз се наведох, за да избърша гадната кръв от богомолка от бузата му.
Вниманието му се премести покрай мен и той се намръщи, стрелна се напред и грабна една книга от рафта зад гърба ми. Вдигнах вежди към красивата корица, която беше изтъкана от бронзови пера.
– Гейбриъл ми я показа в едно видение. Мисля, че е важно – каза той развълнувано, а очите му все още бяха ярки от борбата, която току-що бяхме водили.
Някъде далеч над нас в двореца прозвуча рев на дракон и двамата замълчахме, когато трусовете от този шум се отразиха в стените.
– Трябва да се върнем – казах аз, като вдигнах кристала Мемория, който сигурно бях изпуснала, когато влязох в музикалната кутия.
Орион постави книгата в ръцете ми заедно с опала, след което ме подхвана и потегли с бърза крачка от съкровищницата.
Трудно беше да се каже колко време сме прекарали там, времето, през което бяхме в музикалната кутия, не можеше да се прецени, но наистина ли бяха минали вече три часа? Мразех мисълта да се върна в тази клетка.
В момента, в който се промъкнахме през стената, тайният проход започна да се затваря зад нас и при звука от стъпки, които идваха оттук, хвърлих книгата, опала и кристала обратно в прохода точно преди да се затвори плътно.
Вратите на тронната зала се отвориха и сърцето ми се разтуптя, когато Лайънъл влезе с Вард зад гърба си и двама големи драконови стражи, които влачеха Гейбриъл след себе си.
Единият от тях беше Милдред, мустаците ѝ бяха засукани в ъглите, а клепачите ѝ бяха покрити с наситен нюанс на розови сенки за очи. След тях се носеше Лавиния, която изглеждаше почти полупрозрачна, докато плаваше върху своя облак от мрак. Кинжалът, който бях намерила в тайния люк в трона, беше закачен на бедрото ѝ и изглеждаше толкова ярък между сенките, плъзнали около тялото ѝ.
Лайънъл се спусна на трона, игнорирайки ни напълно, когато се появи прислужникът му Хорас, който се втурна след тях и коленичи пред него, за да лъсне обувките му.
– Побързай – захапа го Лайънъл.
Хорас работеше все по-бързо и по-бързо, лъскайки тези обувки, сякаш животът му зависеше от това. И като познаваше Лайънъл, вероятно беше така.
Осъзнах, че не съм мигнала, а погледът ми се беше спрял на брат ми, който ме гледаше с набръчкани вежди и линии на напрежение по челото. Искаше ми се да стигна до него, да убия всички гадове около него и да го измъкна оттук заедно с приятеля ми. Но, разбира се, нямаше никакъв шанс за това. Затова вместо това, ние се гледахме един друг, а между нас преминаваха хиляди неизказани думи.
Обичам те. Съжалявам. Надявам се, че си добре.
Вратите на тронната зала се отвориха още веднъж, този път държани широко от две нимфи в променените им форми. След това дойдоха четири от драконите на Лайънъл, които носеха огромен дървен сандък, инкрустиран със златни символи на елементите.
– Какво е това? – Поиска Лайънъл.
– Това беше в каретата на Волдракиан, която пристигна, сир – каза му един от мъжете.
– Къде са кралските особи на Волдракиан? Поисках присъствието им – изригна Лайънъл, стана от трона си и изрита Хорас от краката му.
– Може би това е предложение, сир? – Предложи Вард, явно опитвайки се да го успокои.
От устата на Лайънъл се разнесе дим и той кимна твърдо, като с жест посочи на мъжете да донесат сандъка при него. – Поставете го на земята. Нека видим какви прекрасни дарове искат да ми предложат.
Тежки златни закопчалки закрепяха капака на сандъка и когато драконите го поставиха върху плочите, те се заеха да отворят всяка една от тях. Последната ключалка се освободи, последвана от слаб съскащ звук, и аз се напрегнах, когато забелязах, че брат ми пристъпва едва забележимо зад Милдред. Орион и аз също се отдръпнахме.
Драконите отвориха капака и най-голямата змия, която някога бях виждала, изскочи от него, а пълната ѝ със зъби уста се спусна над главата на най-близкия мъж. Той изкрещя, сгромоляса се на пода и използвайки водния си елемент, за да хвърли в ръката си ледено острие, го заби в страната на змията. Но то премина право през съществото, сякаш то беше направено от дим, и в следващата секунда змията се разтвори, превръщайки се в гъста лилава пара, която обгради мъжа и започна да втечнява тялото му към пода. Останалите дракони се втурнаха да му помагат с магии, но нищо от това, което правеха, не помагаше.
Лайънъл се отдръпна, добавяйки сила към въздушния си щит, докато принцесата на сенките се приближи, за да наблюдава как мъжът умира, с любопитство в очите си.
Парата изчезна и след нея останаха само кръв и кости, които се усукваха и извиваха под въздействието на някаква сила, докато образуваха една-единствена дума по плочите.
ВРАГ.
Лайънъл изрева от гняв, сграбчи Вард за гърлото, като изгори кожата му, докато се бореше да запази формата си на орден, и накара ясновидеца да изпищи.
– Защо не видя това?!
Вард поклати глава, устата му се отваряше и затваряше, но от нея не излизаха думи.
Хорас се отдръпна зад Трона, гледайки навсякъде, но не и към осакатеното тяло на Драконопреобръщача, правейки се, сякаш то не съществува, и правейки всичко възможно да не привлече гнева на Лайънъл към себе си.
Гейбриъл ме погледна, устата му се повдигна в ъгъла и аз му се усмихнах в отговор. Ако волдракианците бяха решили да не останат съюзници на Солария, имаше ли шанс да започнат война срещу Лайънъл?
– Съжалявам, кралю мой – заекна Вард и Лайънъл го отблъсна с ръмжене, заобикаляйки Гейбриъл.
– Ти видя това.
– Да – каза Гейбриъл, вдигайки брадичката си, а Милдред го погледна назад, като подкосената ѝ челюст падна, когато разбра, че той я е използвал като щит.
Горната устна на Лайънъл се отдръпна и той вдигна пламтящ юмрук.
– Спри! – Изкрещях, докато Орион се притискаше тревожно към мен, но Габриел не беше целта на Лайънъл.
Той замахна, забивайки юмрука си в лицето на Вард, изпращайки го на пода с вик на болка.
Лавиния се засмя, носейки се по-близо до Лайънъл.
– Отново, татко – подкани го тя и той се втурна след Вард, замахвайки, този път го удари с юмрук на сянка.
Побоят продължи и докато всички поданици на Лайънъл го наблюдаваха, аз отново погледнах към Гейбриъл. Очите му бяха оцъклени и можех да кажа, че е изгубен в някакво видение, но нямах представа дали това, което вижда, е нещо добро или лошо.
– Каква е ползата за мен от хленчещи същества като теб? – Изплю се Лайънъл. – Имам нужда от двор, пълен с верни феи, които ще направят всичко за своя крал. Които са ми полезни извън всякакво съмнение.
Той се изправи, пъхна ръка в русата си коса, маркирайки я с кръв, а в очите му се появи див блясък, сякаш нещо току-що му бе хрумнало.
Гейбриъл примигна, фокусирайки се отново върху мен с ужас, който се размиваше по чертите му.
Стомахът ми се сви и отчаяно му промълвих:
– Какво е?
– Страхувай се от Свързаните мъже! – Изригна той пред мен. – Идва нощта, в която Хидрата меча, и съдбата се е променила! Трябва да съобщим на останалите, трябва да им кажем, че…
Лайънъл го заглуши с въздушна магия, открадвайки целия кислород от дробовете му, докато се кикотеше.
– Мълчи! – Изръмжа той, обръщайки гръб на Вард, който се гърчеше на пода. – Милдред, върни го в стаята на прорицателя и запечатай устните му, докато не реша, че му е позволено да говори отново.
– Разбира се, кралю мой – каза Милдред и се поклони ниско.
– Гейбриъл! – Изкрещях, хванах решетките и се опитах да предизвикам магия в ръцете си, но не можех да направя нищо.
Милдред повлече брат ми и Лайънъл не му позволи да диша отново, докато не се озова зад вратата.
Пророчеството, което брат ми ни беше дал веднъж, се въртеше в ума ми, думите се преобръщаха в главата ми.
„Два феникса, родени от огъня, които се издигат от пепелта на миналото. Колелото на съдбата се завърта, а Драконът е готов да нанесе удар. Но кръвта на измамника може да промени хода на съдбата. Пазете се от мъжа с нарисуваната усмивка, който се задържа близо до вас. Обърнете се към презрения. Освободете поробените. Страхувайте се от обвързаните мъже. Мнозина ще паднат, за да се издигне един. Понесете проклятието. Ловецът ще плати цената. Не повтаряйте грешките от миналото. Спазвайте нарушеното обещание. Поправете разлома. Всичко, което се крие в сенките, не е тъмно. Кръвта ще излезе наяве. Запечатай съдбата си. Избери съдбата си.“
Съсредоточих се върху Обвързаните мъже, чудейки се кои биха могли да бъдат те и защо Гейбриъл толкова се страхуваше от тях. Може би Тори имаше повече късмет да разгадае част от пророчеството, но сега поне части от него ставаха ясни.
Първият ред трябваше да се отнася за мен и сестра ми, а вторият – за Лайънъл. После кръвта на измамника… това можеше да е Дариус. Той беше потомък на човека, който беше измамил Лавиния в битката срещу Авалон. Така че това се допълваше. Шибани звезди.
След това остана вечният въпрос за мъжа с нарисуваната усмивка. Все още нямах представа за него, но се надявах Тор да го е разбрала.
Мнозина ще паднат, за да се издигне един. Е, предполагам, че това се разбираше от само себе си, макар че кой е този човек, не знаех. Можеше просто да означава, че Лайънъл запазва мястото си на крал след кървавата война. Макар че се надявах, че това означава, че друг монарх може да заеме мястото му.
Да изтърпи проклятието. Да, мисля, че бях разбрал това.
Благодаря на Звяра на сенките.
Ловецът ще плати цената. Орион… гадно. Трябваше да става дума за това, че той ще плати цената за моето проклятие.
Поправяне на разлома…. Намръщих се. Възможно ли е да се отнася за сенчестите разломи, които затворихме? Но тогава защо не беше в множествено число? Може би е имало предвид по-скоро метафора…
Поклатих глава, като се замислих над последните редове, но те бяха твърде неясни, за да се зародят в мен някакви нови идеи.
Орион и аз си разменихме погледи на отчаяние, когато останахме затворени в килията си, а предупреждението на Гейбриъл се завъртя в света, без никой да го разбере и да работи срещу каквито и да е нечисти планове да е кроял Лайънъл. Не знаех какво да правя. Трябваше да има начин да използваме това пророчество, за да ни помогне да променим съдбата, но ако не можехме дори да открием какво означава то, не виждах как бихме могли.
Назад към част 48 Напред към част 50