ДЖЪСТИН
Очите ме бодяха, сякаш рояк пчели се беше настанил под клепачите ми, и можеха да се успокоят само като ги затворя.
О, каква съдба ме беше сполетяла. Бях прашинка, изхвърлена от вятъра, и докато си проправях път през втория ден на моето въздушно бягство, трябваше да се чудя дали звездите не са забравили за мен.
Парашутът, който кралицата ми беше направила от големи листа, изработени с нейната земна магия, все още беше здрав, въпреки няколкото дупки, които бяха пробити в него от дивата магия на съществата, които ме преследваха.
Нимфите се тълпяха под мен, рояк от тях приличаше на движеща се гора от гнилоч далеч под краката ми, а изкривените им от жажда за кръв черти ме преследваха по неравна и пуста местност. В очакване.
Чакаха изтощението да ме завладее и да ме повлече към лапите им, докато продължаваха този лов. Трябваше да са петдесет от тях там долу, достатъчно голямо войнство, за да унищожи малък град. И макар да се страхувах за собствената си смъртност, всеки път, когато съзирах светлини или признаци на цивилизация на хоризонта, дърпах лианите, които ме поддържаха, и се отвръщах от това спасение. Нямаше да поведа тази глутница чудовища към невинни феи, независимо от цената, която това щеше да ми струва.
Живеех назаем, несигурен каква надежда мога да събера дори с малкото количество магия, което се задържаше във вените ми благодарение на надеждната торбичка за аконит, която бях привързал към гърдите си.
Майка ми винаги се беше грижила да я нося винаги със себе си – малката кожена торбичка, съдържаща листата от аконит, от които моята форма на Цербер се нуждаеше, за да попълва силата ми. Измъкнах едно листо от торбичката, докато си мислех за мекото ѝ лице и строгите ѝ думи.
„Никога не напускай гнездото без торбичка за аконит.“
Тази етика ми беше послужила добре през призрачните часове на моето бягство, като поддържаше силата ми достатъчно, за да ми позволи да изработя пламък над главата си, чиято топлина поддържаше парашута ми във въздуха и сърцето ми все още биеше. Единствената друга магия, за която се осмелявах да изразходвам последните остатъци от силата си, беше странното заклинание за събуждане, макар че вече повече от шест часа не бях правил такова.
Изтощението от битката ме притискаше като одеяло, което подтикваше уморените ми кости да си починат въпреки опасността, в която бях попаднал. Споменът за Роксания Вега, която ме изстреля в небето като звезда, устремена към небето, се въртеше отново и отново в съзнанието ми. Моята кралица бе оценила живота ми достатъчно, за да ме спаси, когато сигурната смърт бе надвиснала около нас, оцени моята жалка душа достатъчно високо, за да измисли този метод за бягство за мен, докато тя се биеше галантно. Каква съдба я бе сполетяла сега? На каква съдба бях принуден да изоставя своя владетел?
Срамът ме стягаше, макар че неоспоримата чест да се бия на нейна страна в тази битка ми даваше сили да продължа, да отведа тези езичници далеч от нещастните, невинни феи с последни сили.
Веднъж се бях поддал на сън и се събудих навреме, за да спра спускането си върху сондите на злобните същества под мен. Адреналинът и страхът, каквито не бях изпитвал, ме върнаха в съзнание, когато писъците им огласиха въздуха. Избликът на огнена магия ме изтръгна точно преди смъртоносните им дрънкалки да блокират способността ми да хвърлям – топлината изпрати парашута ми отново в небето, докато усилието на силата изяде оскъдните ми резерви.
Нимфите жадуваха за моя край, както аз жадувах за силата, която щеше да ми е необходима, за да ги поразя, за да се сражавам за доброто на Солария, както се бях заклел, че ще направя, ако съдбата ме призове. Но бях загубил тази сила заедно с оръжията си, когато моята господарка ме изпрати в небето, за да спаси този нещастен човек от В.С.О.
И така, аз чаках. Малкият пламък трептеше и гореше над мен, поддържайки ме във въздуха, докато аз сканирах хоризонта в търсене на единствената надежда, към която все още можех да се придържам. Облаци. Трябваше само да открия някаква облачна покривка и може би щях да успея да се измъкна от нимфите. Може би щях да се освободя от безмилостното им преследване. Може би ще успея да ги избегна, да напълня магията си и да продължа да живея, за да се присъединя към армията на моите дами и да се бия още един ден.
Не позволих на мислите си да се задържат върху изпразнената ми торбичка. Сега оставаха само три листа от аконит. Времето ми се изчерпваше. А около мен във всички посоки се простираше само синьо небе, сякаш и самите звезди ме бяха изоставили.
Един ден, изпълнен с толкова скръб и загуба, нямаше право да свети толкова ярко и все пак беше тук, изпълвайки света със светлина, когато всичко, което трябваше да остане след тази битка, беше мрак.
Продължавах напред, към края на света и отвъд него, и може би, ако имах късмет, все пак можеше да се появи облак, но докато синята бездна се простираше все по-надалеч пред мен, аз се предадох на реалността, която ми беше поднесена. В този ден щеше да загине майсторът на церберите, в алчните пръсти на враговете си щях да срещна края си. И все пак се придържах към сладкия аромат на въздуха и към шанса, който кралицата ми беше дала с този начин на бягство. Едно по едно изсъхнали листа щях да хрупам по пътя към съдбата си и да се изправя срещу нея, когато настъпи моментът.
Назад към част 4 Напред към част 6