Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Скръб и звездна светлина – Книга 8 – част 55

***

Погледнах надолу към краката си, за да предпазя очите си, а нещата, които мислех за клонки, се оказаха смесица от малки кости, всяка от които бе маркирана с почернели руни и изхвърлена безразборно на пътеката.
Преборих се с желанието да се отдръпна от ужасната гледка и примигнах, докато очите ми се адаптираха, придържайки щита плътно до кожата си, за всеки случай, докато някой нетърпеливо подрънкваше.
– Вътре или навън. Огънят ще се изгаси, ако се задържиш с вятър в гърба си – изсъска една жена и аз навлязох в пространството, прибирайки здраво крилата си, за да успея да премина, а вратата се хлопна отново зад мен, докато се оглеждах в търсене на притежателя на този глас.
Стаята, в която се озовах, беше голяма, с угасващ огън в огнището от другата страна на шестоъгълна маса. В центъра ѝ бяха събрани добре запалени бели свещи, старият и новият восък се сливаха и полепваха по тъмното дърво.
От гредите, които поддържаха каменния таван, висяха стръкове билки, чиито върхове докосваха върховете на крилата ми. Дървените рафтове по стените бяха натрупани с буркани и бутилки, а етикетите, обозначаващи съдържанието им, бяха потъмнели и избледнели до степен, в която не можех да прочета нито един от тях.
Жената изруга и аз изтръпнах, когато я видях да се навежда над огъня и да го пробутва с ръжен, опитвайки се да разпали отново пламъците, които бяха угаснали с моето пристигане. Кълна се, че допреди малко не беше била там. Тук нямаше никой. И все пак нямаше как да премине през стаята от единствения тъмен коридор, който водеше оттук вдясно, без да я видя.
– Как…
– Замълчи си глупостите и ми помогни да разпаля този огън – измърмори тя, придърпвайки наметалото си по-плътно около себе си, докато оставаше наведена над огнището, което означаваше, че не мога да видя нищо от нея, освен кървавочервената коса, която се спускаше по гърба и. – Прекарвам половината от проклетия си живот в опити да изкарам топлина от това проклето нещо.
– Ето – предложих, приближавайки се, а в дланта ми се разгоря червено-син пламък. – Това никога няма да угасне, ако не желаеш.
Жената се отмести настрани, а аз хвърлих блещукащия пламък на феникса върху мизерната купчина пръчки в камината, като устоях на желанието да изглеждам самодоволна, когато така просто реших проблема ѝ.
– Вижте я тази, която подарява магически пламъци, сякаш са десет стотинки – друг глас се чу точно зад мен и аз не можах да се сдържа да не потръпна, като се извърнах и открих, че жената стои толкова близо до мен, че адреналинът се стрелна във вените ми и магията мигновено скочи в дланите ми.
Два кинжала, единият от дърво, другият от лед, се оформиха в юмруците ми, но ако жената ги забеляза, изглежда не ѝ пукаше. Вместо това се наведе към мен, завесата от ледено-бяла коса падна напред, за да засенчи чертите ѝ, а топлата ѝ кафява кожа бързо се скри в кичурите, докато пускаше носа си до гърлото ми и вдишваше дълбоко.
– Какво, по дяволите, правиш? – Изисках, отдръпнах се назад, за да се отдалеча от нея, и се блъснах в трето тяло, а викът на уплаха се изтръгна от дробовете ми, преди да успея да го спра.
Откъде, по дяволите, бяха дошли всички?
Обърнах се към новодошлата, очите ми се разшириха от ужас, когато видях внимателно оформените шевове, които запечатваха устните на тъмночервената ѝ уста. Освен това обезобразяване тя беше красива, очите ѝ бяха с див и зашеметяващ златист оттенък, вградени в толкова съвършено лице, че дъхът ми секна при вида ѝ. Кожата ѝ беше наситено кафява, косата ѝ беше с буйни къдрици, които сякаш подчертаваха съвършенството на скулите ѝ, но беше невъзможно да се оцени напълно това с шевовете, запечатали устните ѝ.
– Какво ти се е случило? – Задъхах се от ужас, а първата жена се ухили, като се премести около масата, за да се присъедини и тя към нас.
– Дай на детето малко пространство, Локи – подкани я тя, хвана другата жена за ръка и я дръпна една крачка назад, за да мога да дишам свободно.
– Устата ѝ – казах аз, без да мога да откъсна очи от ужасяващите шевове. – Какво се е случило с устата ѝ?
– Властта, която притежаваме, си има цена – засмя се първата жена и когато погледнах към нея, се спънах крачка назад, а в гърлото ми се загнезди писък, който обаче не исках да издам.
Тя беше също толкова зашеметяваща, колкото и Локи, макар че чертите ѝ се различаваха значително. Кожата ѝ беше толкова бледа, че почти беше алабастрова в завесата от червена коса, лунички украсяваха перфектния нос, а бледорозовите ѝ устни се изкривиха в усмивка, когато усети, че цялото ми внимание е насочено към нея. Знаех, че тя по-скоро го е усетила, отколкото видяла, защото очите и, о, по дяволите, очите и бяха зашити, също като устните на Локи.
– Това ли беше цената, която избра да платиш? – Попитах, а шокът се долавяше ясно в гласа ми, когато жената издъхна в нов смях.
– Беше малко в голямата схема на това, което спечелихме. Аз съм Види. Означава „да виждам“. – Тя отново се засмя, гласът ѝ беше много по-стар от красивото тяло, което го приютяваше, изпълнен със знания и мъдрост, надхвърлящи годините на жената, която изглеждаше на малко повече от трийсет.
– А аз съм Одир – каза третата жена – душештата – като ме заобиколи, за да застане до останалите. Тя се усмихна широко, докато аз ловях с очи пълното съвършенство на лицето ѝ. Топлата кафява кожа, очите, толкова тъмни, че бяха почти черни, и тази коса, която беше зашеметяващ контраст с ледено-белия си тон. Огледах я за следи от шевове и почти се отпуснах, преди да вдигне косата си и да разкрие мястото, където би трябвало да са ушите ѝ. Вместо тях бяха останали два назъбени белега от мястото, където са били отрязани.
– Естетиката е просто неин избор в драматизма – каза Види пренебрежително, докато се опитвах да не се отдръпна. – Барабаните на ушите ѝ са били пробити, за да се премахне чувството за слух, но тя е искала белезите да съвпадат с тези на сестрите ѝ.
Одир погледна към устата на Види, докато говореше, и предположих, че е успяла да прочете думите, които излязоха от тях, защото устните ѝ се отдръпнаха и тя изсъска като улична котка, натикана в ъгъла.
– Защо? – Въздъхнах, защото имах всякакви въпроси, но докато се взирах между тези три красиви, обезобразени жени, ми беше невъзможно да се сетя за друг, освен за този.
Види постави драматично ръка на сърцето си, а очите ми се преместиха върху наметалата, които всички те носеха като някакъв средновековен завет от вещици, макар да подозирах, че са нещо много по-опасно от това.
– Не виждай злото – вдъхна тя с благоговение в тона си, когато посочи себе си, преди да се пресегне и да докосне следващото сърце на Одир. – Не чувай зло. – Тя премести ръката си, за да докосне сърцето на Локи, но се оказа, че довършвам думите вместо нея, тъй като стигнах до някакво болно разбиране.
– Не говори зло? – Въздъхнах и всички кимнаха в зловещ синхрон. – Значи целта е да се избягва злото? – Досетих се и този път всички се засмяха, макар че шумът, който дойде от Локи, беше заглушен от запечатаните ѝ устни.
– Целта е да се задуши колко може да използва всеки от нас – възрази Одир, като думите ѝ бяха ясни въпреки невъзможността да ги чуе. – За да ни предпази от консумацията на силите, които вкусваме.
Кимнах, принуждавайки се да приема обяснението им, пренебрегвайки желанието да продължа да се взирам в това, което бяха решили да направят, за да помогнат на силата, която притежаваха. Нима не се бях заклела, че ще направя всичко, за да се сдобия с такава сила? Нямаше да мигна при първия знак колко висока може да е цената.
– Дойдох тук, за да търся помощ – казах аз, като държах Етерната книга пред себе си. Локи отблъсна Види с лакът настрани, грабна я от мен и също толкова бързо я пусна на масата.
– Какво е това? – Поиска Види, докато Одир се задъхваше, бързаше към масата и разгръщаше първата страница на книгата.
– Нещо старо – промърмори Одир, прелиствайки страниците една по една, съскайки и мърморейки при това, докато Локи притискаше ръце към масата и се навеждаше толкова близо, че имаше опасност да получи хартиена рана на носа си. – Дори по-стара от теб, скъпа сестро.
Локи се засмя, шумът беше заглушен от шевовете, които затваряха устата ѝ, а Види изръмжа, разкривайки блестящи, остри зъби, докато се приближаваше към тях и ги избутваше настрани. Тя прокара ръка по средата на книгата и аз измърморих от грубото отношение, което те проявяваха към древните страници, представяйки си лицето на Орион, ако можеше да ги види.
– Сядай, сядай, сядай – изръмжа ми Одир, макар че погледът ѝ не слизаше от книгата, докато ми махаше към един стол от другата страна на масата, до огъня.
Кимнах и се придвижих към посоченото от нея място, като се ухилих, когато крилата ми се удариха в някои от билките които висяха от тавана, и изхвърлих нещо, което се претърколи през рамото ми и падна на пода, преди да осъзная, че това е огромен мъртъв паяк, и да се отдръпна.
– Прибери тези неща, преди да си съборила цялата ни къща – изгрухтя Види, но преди да успея да се преместя, Локи беше пред мен, отскубна бронзово перо от едно от крилата ми и ми се усмихна ужасно през шевовете на лицето си.
Преборих се с желанието да се отдръпна, а крилата ми изчезнаха, когато Локи се отдалечи от мен така внезапно, както се беше появила, грабна още няколко предмета от стаята и ги пъхна в джобовете на наметалото си.
Паднах на мястото си и се преборих с уплахата, когато открих, че Одир е точно до мен, някак си обиколила цялата маса за времето, което ми отне да се спусна в дървения стол, и се наведе, за да вдъхне отново аромата ми.
– Кралска особа – изплю тя, а слюнката и попадна в тежката каменна купа за гадаене, която държеше, преди да я постави на масата с такъв силен удар, че цялата се разтресе.
– Кръвта на избраните – съгласи се Види, появи се от другата ми страна и хвана брадичката ми, като принуди главата ми да се отдръпне назад, като изглеждаше, че ме разглежда, въпреки че очите ѝ бяха зашити. – Изгарящ пламък в мрака. Но тя е един от пламъците близнаци; къде е другият?
Отблъснах ръката ѝ от себе си, а острите ѝ нокти одраскаха кожата ми.
– Стига с тези трогателни глупости – избухнах. – Аз не съм прегръщач и определено не съм тук, за да се преобразявам, така че дръжте ръцете си за себе си, добре?
Види направо се разкрещя, подхвърляйки ми малка кадифена торбичка, и аз я хванах инстинктивно, усещайки няколко твърди бучки в материята, когато я обгърнах с юмрук.
– Хвърли ги – изиска Одир, като се отдръпна от пространството за дишане, когато я изгледах с гримаса.
Дръпнах връвчицата, която крепеше торбичката, и изпразних в дланта си пет ледено-бели, малки черепа.
– Чудесно – изрекох аз, бърчейки нос в малката шепа смърт, която сега държах, а Локи отново ми се усмихна с дяволската си усмивка, а шевовете ѝ се стегнаха.
– Животните имат връзки с истинската магия, те са по-малко обременени от нашите – каза Види, докато Локи протягаше ръка, за да погали с пръст главата на нещо, което приличаше на птичи череп, поредица от малки руни, издълбани в костта в кървавочервено. – Врабче за въздуха, къртица за земята, змиорка за водата и саламандър за огъня.
– А петия за какво е? – Попитах, като разместих черепите в дланта си и се загледах в празните очни ями на един почти демоничен череп, макар че тъй като той едва ли беше по-голям от всички останали, знаех, че трябва да е и някакво друго малко същество.
– Прилеп за ефир, защото те са от въздух и земя, огън и вода заедно, а не от нито едно от тях. Нещо друго – изсъска Одир, а очите ѝ бяха върху устата ми и четяха думите ми, докато ги изричах.
Черепите сякаш се затоплиха в дланта ми при звука на тази дума, сякаш етерът събуди нещо в тях.
Локи грабна шепа суха мащерка от една кука близо до огъня, после потопи края на стръковете в пламъците. Изчака миг, докато задимят, а огънят ги обзе бързо, след което ги извади отново, заби ги на масата пред мен и начерта пентаграма на мястото, обграждайки с пепелта купата за гадаене. Тя хвърли последните овъглени билки в огъня и острият им аромат бързо изпълни пространството, докато мъгла от дим се носеше из стаята.
– Постави ума си върху въпросите, на които най-отчаяно желаеш да получиш отговор, след което хвърли костите в купата – насърчи Види, като трите се отдръпнаха достатъчно, за да ме оставят да дишам.
Имаше толкова много въпроси, толкова много неща, които трябваше да си задам, преди изобщо да участвам в каквото и да беше това, но вече бях стигнала толкова далеч и сега нямаше да се върна назад.
Поех си дълбоко дъх, съсредоточавайки съзнанието си върху всички проблеми, които ни заобикаляха, върху Лайънъл и Лавиния, армиите, които командваха, и трудностите, с които се сблъсквахме в опитите си да съберем отново собствените си сили, за да можем отново да ги срещнем на бойното поле. Помислих си за сестра ми, брат ми и Орион, хванати в капана на Двореца на душите, и за единствената надежда, която възлагахме на едно видение да ги спаси. Имаше толкова много неща, за които се нуждаех от отговори, от помощ, но докато затварях юмрука си около черепите, Локи се наведе, за да ми говори на ухото.
– За какво кърви сърцето ти, принцесо на пламъците?
Вдигнах юмрук, за да хвърля костите, сърцето ми се разцепи от думите ѝ. Златните очи на дракон изпепелиха душата ми, докато изтръгваха дъха от дробовете ми, виждаха ме така, както никой друг не ме беше виждал, познаваха сърцето ми отвътре и отвън, владееха ме, искаха ме, съсипваха ме.
Черепите се удариха в ръба на купата и се разпръснаха в нея, като се преобръщаха един през друг и дрънчаха върху камъка, докато сърцето ми се разтуптяваше от усещането за ръцете му върху кожата ми, за дъха му върху устните ми, за мощния пулс на сърцето му, който сякаш пулсираше върху дланта ми, сякаш ръката му лежеше върху нея.
Трите нимфи се втурнаха напред, Локи и Одир се взираха в купата, докато Види пъхна ръка в нея, а пръстите ѝ потупваха черепите един по един, проверявайки положението им, без изобщо да ги движи.
Локи извади шишенце с бяла течност от джоба на наметалото си и я изля в купата, преди да успея да погледна начина, по който бяха паднали костите, и те бяха потопени в нея, докато тя изливаше съдържанието.
След това тя взе стръкче хемлок и го хвърли в сместа, докато Одир мърмореше нещо за смъртта, която призовава смъртта.
Види грабна ръката ми в хватката си, ножът се появи на върха на пръста ми и от нея се изтръгна съскане на раздразнение, когато острието се срещна с щита ми. Не беше нужно да оголва острите си зъби срещу мен, за да разбера какво иска, и аз пуснах щита, твърде далеч по този път, за да се върна, а нуждата ми от отговори беше всепоглъщаща.
Острието прониза кожата ми и няколко капки кръв се плиснаха в млечната вода, завихриха се в нея и оцветиха цвета ѝ, докато Види отново отблъсна ръката ми от себе си.
Локи взе бронзовото перо, което беше откъснала от крилото ми, и заби нокътя си по дължината му, като в гърлото ѝ се надигна ръмжене, преди под нокътя ѝ да разцъфне лилав пламък и перото да се запали. Тя хвърли и него в купата, а аз дори не си направих труда да протестирам, когато Одир отряза кичур от косата ми и хвърли и него в сместа.
Двете нимфи, които можеха да използват устата си, започнаха да говорят в един глас, думите им бяха древни и непознати, пулсираха със сила, от която косъмчетата по ръцете ми настръхнаха, а по гръбнака ми преминаха тръпки.
Те спряха внезапно и Локи се наведе, а буйните и къдрици паднаха напред, за да прикрият лицето и. Тя протегна един пръст и докосна самия център на течността в купата за гадаене.
– Гледай – заповяда Одир, когато трите се отдръпнаха.
Изправих се на крака, на треперещи крака и се наведох, за да погледна образа, който започна да се появява в купата.
– Дариус? – Издишах, нещо в мен се освободи, когато в гърдите ми се появи ридание и аз погледнах към твърде съвършеното му лице, което ме гледаше от дълбините на купата.
Изражението му беше твърдо, а образът не предизвикваше никакъв спомен, който да мога да си представя, което ме накара да се запитам дали това е реално, дали го виждам отвъд завесата, където и да се намира.
Дълбоките му кафяви очи срещнаха моите и в мен се разнесе мълния, а сълзите ми най-сетне се освободиха, плиснаха се във водата и накараха образа му да се развълнува и изкриви.
– Обеща, че ще останеш – изсъсках му, като забърсах бузите си в опит да прогоня сълзите, които разрушаваха гледката ми към него.
– Обеща, че ще ме намериш – отвърна той, а на устните му се появи тъмна и подигравателна усмивка, която по нищо не приличаше на усмивките, които помнех. – Тик-так, Рокси.
– Почакай – изпъшках, когато вълните продължиха да се разпространяват по купата, а образът се разпадна, въпреки че едва ли изобщо съм го погледнала. – Направете го още веднъж – поисках аз. – Върнете го обратно.
– Да върнеш мъртвите? – Одир се ухили, стана на крака и взе купата от масата. – Не е възможно, принцесо на пламъците.
– Можеш да го последваш в смъртта, ако толкова много се нуждаеш от повторното си събиране – предложи Види, прокара ръка по пентаграмата, която беше нарисувана на масата, и размаза краищата ѝ.
Глътка свеж въздух се разнесе из стаята, когато линиите на тази форма се разчупиха, и аз усетих как силата, която бяха притежавали, изчезна заедно с нея.
– Не мога да го последвам в смъртта – изръмжах аз. – Аз съм нужна тук. Той е нужен тук.
– Жалко – въздъхна Одир и не можах да разбера дали има предвид, че той е мъртъв, или моето нежелание да го последвам отвъд завесата.
– Искам да науча повече за магията в тази книга – казах твърдо. – Искам да науча повече за нещата, които току-що направихте.
– Това няма да го върне – каза Види, а забавлението оцвети думите ѝ. – Дори един от най-могъщите феи в Солария не може да направи това. Няма как да направиш това, което искаш да направиш. Звездите са избрали съдбата му.
– Тя няма да бъде отменена – съгласи се Одир.
– Майната им на звездите – изръмжах аз и трите се отдръпнаха като съскащи змии.
Локи хвърли шепа градински чай в огъня, а Види изсипа в дланта си малко сол от стъкленица и я прекара през езика си, докато Одир просто започна да моли небето за прошка, докато всички работеха, за да изчистят дома си от моето проклятие върху небесните същества.
Проклех и се изправих на крака, като посегнах към книгата и я грабнах точно когато Локи удари с ръка по черната корица, за да ме спре.
Зашитите ѝ устни се изкривиха в злобна усмивка и тя притисна един пръст към тях, призовавайки ме да мълча, докато очите ѝ сякаш се завихряха от неестествен мрак.
– Такива неща не са в обсега на даровете, познати на нимфите или феите. По-добре би било да обърнеш мъката си към враговете си, отколкото да си губиш времето с нас – изплю Одир, но въпреки думите си не изглеждаше ядосана, погледът ѝ беше див, докато буташе тежката маса настрани и аз бях принуден да отпусна хватката си върху Ефирната книга, докато се препъвах назад от пътя ѝ.
– Красотата е проклятие на самите звезди – въздъхна Види и смъкна наметалото от раменете си, разкривайки под него леко, голо тяло. Беше зашеметяващо създание, дори с шевовете, които крепяха клепачите и. Всяка извивка на порцелановата и плът изглеждаше създадена за съблазняване и изкушение.
Отворих уста, за да попитам какво, по дяволите, прави, но Локи поклати глава в знак на мълчаливо напомняне и предложи на Види зловещо изглеждащ каменен кинжал, чието остро острие беше гравирано с руни.
Види го прие, отметна рамене назад и се усмихна, докато придържаше кинжала към собствената си китка.
Изтръпнах, когато тя го насочи към ръката си, но преди да успея да видя какво е направила с него, ръцете на Одир паднаха върху очите ми, тялото ѝ се притисна до гърба ми, а носът ѝ се зарови в шията ми, докато вдишваше дълбоко.
– Не казвай нищо, не виждай нищо… – вдъхна тя в ухото ми, а думите бяха толкова тихи, че почти не ги долових.
Нещо горещо и мокро се разпръсна по долната част на лицето ми под ръцете на Одир, които закриваха очите ми, и аз се отдръпнах срещу нея, а сърцето ми се разтуптя диво, докато звукът от стържене на камък върху камък изпълни стаята.
Одир премести палците си върху клепачите ми, като ги затвори с ясно искане точно когато адски писък разкъса пространството около мен и всеки мускул в тялото ми се скова от страх.
Одир премести ръцете си от очите ми към ушите ми, като тежестта на меките ѝ длани се притисна към тях, блокирайки по някакъв начин всички звуци, така че да се изгубя в празнота от усещания.
– Не чувай нищо.
Дори не можех да разбера как изобщо съм разбрала тези думи, знанието за тях сякаш се беше натрупало в съзнанието ми, а не бях чула нищо.
Запънах се, когато камъните под мен се разместиха, но Одир ме държеше близо до себе си, а топлината на тялото ѝ, притиснато до гърба ми, беше единственото нещо, в което бях сигурна в този свят, когато започнах да губя ориентация за мястото си в него.
Исках да отворя очи, но се преборих с това, дори когато по лицето ми и по устните ми се търкулна капка от кръвта на Види, която предполагах, че е от нея.
Въздъхнах изненадано, когато една уста се притисна към моята, устните бяха пълни и съблазнителни въпреки хребетите от памук, които усещах, че са зашити през тях, и ми даваха да разбера, че това е Локи, който ми открадва целувка.
Нещо, което се беше загнездило дълбоко в гърдите ми, започна да се разцепва, докато двете нимфи се притискаха към мен, заклещвайки ме между тях, докато се отключи, и устните ми се разтвориха при вдишване, когато Локи ме целуна по-силно.
Пръсти хванаха дясната ми ръка, обърнаха дланта ми, преди да проследят стоманения белег от мълнии и слънце, който лежеше там, изучавайки всеки хребет и фасет, преди пръстите да бъдат заменени от език.
Отдръпнах се от Одир, чийто нос се пресегна отстрани на гърлото ми, а вибрацията в гърдите ѝ ме накара да си помисля, че се смее, макар че не чух нищо, което да потвърди това.
Види прокара езика си по белега ми, вкусвайки клетвата, която бях дала в него, преди да започне да се изкачва по вътрешната страна на предмишницата ми, нервите ми се запалиха от неприличното докосване, в мен се събуди тъмно и примамливо желание.
Не беше като всяка похот, която бях изпитвала досега, не и като всепоглъщащата топлина, която бях изпепелила с Дариус.
Не. Това не беше секс, нито нещо подобно, въпреки начина, по който всички те бяха притиснати към мен, устата им върху кожата ми, сърцето ми биеше учестено. Това изобщо не беше физически акт. Те викаха нещо, заключено дълбоко в душата ми, подтикваха го да се издигне и да излезе от мен, подтикваха пламък, който дори не осъзнавах, че гори с живот.
Обърнах глава назад към рамото на Одир, нещо, което предполагах, че е стон, се разнесе в гърдите ми, когато зашитите устни на Локи се преместиха от устата ми към гърлото ми, а пръстите ѝ разтвориха плата на роклята ми, така че хладният въздух повдигна леки тръпки по тялото ми.
Грохот премина през земята в краката ми, ехото от него премина през душата ми и я разтърси в сърцевината ѝ. Разтопените очи ме гледаха от пределите на собственото ми съзнание.
Той изглеждаше толкова реален, сякаш беше точно там, пред мен, и чакаше да направя нещо, да променя нещо, да взема нещо.
Езикът на Види се придвижи обратно по ръката ми, докато тя оставаше на колене до нас, пръстите ѝ завладяха белязаната ми ръка и я завъртяха така, че собствените ми пръсти да се притиснат към нагорещената кожа на бедрото ми през процепа отстрани на роклята ми. Ръката ѝ се преплете с моята, докато я водеше по копринената кожа, а огънят се разпалваше навсякъде в мен, докато се изгубвах в спомена за Дариус, безбройните думи, които ми беше казал, декларациите, които беше направил, препускаха през съзнанието ми и ме потапяха в загубата му.
Пръстите на Одир се преместиха през косата ми, масажирайки скалпа ми, докато държеше дланите си притиснати над ушите ми, карайки ме да се извивам между натиска на нейното тяло и това на Локи, докато нещо богато и силно се разливаше във вените ми.
– Цената на усъвършенстването на етера е по-висока, отколкото можеш да си представиш. – Този глас рикошира в мен и бях поразена от знанието, че идва не от един, а от всички тях по някакъв начин.
– Ако цената на това е душата ми, тогава с удоволствие ще платя цената – отвърнах им, чистата истина на тези думи ме изгаряше дори по-горещо от пламъка, който разпалваха.
И трите се засмяха на тези думи, а забавлението им се промъкна през мен, без да е нужно да го чувам.
– Толкова е лесно да обещаеш света, когато не го държиш в ръцете си.
– Това ли е цената? – Попитах, далечно осъзнавайки, че пръстите на Локи се движат по кожата над туптящото ми сърце, докато тя рисува там символ.
Знаех какъв е той, дали чрез усещането за допира ѝ, или просто чрез силата, която притежаваше. Пентаграм. И макар да знаех, че вероятно трябваше да се боря с това, да бягам, да крещя или нещо подобно, не направих никакво движение, за да се опитам да избягам от тях. Нямах особена надежда отвъд силата на тези три вещици и ако те искаха да си играят с мен, преди да ми дадат това, от което се нуждаех, тогава нямаше да се боря с тях.
– Казахме ти: от смъртта няма връщане.
– Не приемам това.

Назад към част 54                                                             Напред към част 56

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!