СЕТ
Земята кръжеше като бягаща пътека под краката ми, принуждавайки ме да тичам, докато дробовете ми не се почувстваха готови да се разкъсат. Бях вързан за олтара от черен камък пред имението „Акрукс“, лунната светлина изгаряше гърба ми, зареждайки магията ми, преди тя бързо да бъде изсмукана отново от мен от разлома. Веригите от сенки, които теглеха силата ми, караха главата ми да се върти от слабост, а краката ме боляха от усилието на бягането без почивка.
Тъмният и разтърсващ портал на разлома пред мен беше като врата към ада, призоваваше ме към място, където бях сигурен, че същността ми ще бъде изтръгната от тялото ми. Притегателната сила на безбройните гладни души в тази пустота ме молеше да ме поиска, а зовът им беше толкова дяволски съблазнителен, че беше почти невъзможно да му устоя.
Пукнатината сякаш засмукваше още по-силно силата ми и очите ми потъмняха, а краката ми се препъваха тежко.
– Сет, дръж се – извика майка ми и аз примигнах силно, за да прочистя зрението си, и я открих от другата страна на олтара, привързана заедно с останалите съветници. – Остани силен. Ти си Алфа.
Преглътнах острото, назъбено нещо в гърлото си и ѝ кимнах, като не исках да показвам слабост, докато семейството ми гледаше към мен. Те имаха нужда да бъда силен, а аз можех да направя всичко за моята глутница. Изправих гръбнака си и потеглих напред, игнорирайки болката и заключвайки всички признаци на уязвимост дълбоко в онзи железен сандък в мен. Мястото, което бях позволил само на няколко души да видят отвътре.
Кейлъб беше вляво от мен, коленичил на земята, докато се хранеше от шията на един мъж, а гладът в него беше толкова силен, че очите му бяха почти червени от него. Човекът започна да пада неподвижно, чертите му бяха бледи, а усилията му да се съпротивлява – отслабващи.
– Кал! – Извиках му, докато той се приближаваше към убийството на феята в прегръдката си, пръстите му се впиваха в раменете на жертвата, а хватката му беше непоклатима. Безименният мъж онемя, очите му започнаха да трептят, а Кейлъб все още бе потънал в лудостта на кръвожадността, разломът го правеше слаб за проклятието на неговия Орден.
– Кейлъб! – Изръмжах по-силно, препъвайки се в разместващата се земя, докато се опитвах да стигна до него, но веригите, които ме приковаваха към каменния олтар, ми пречеха да сляза от омагьосаната пътека.
Кейлъб вдигна поглед, очите му намериха моите, докато от устата му капеше кръв и в дълбините на пламтящите му сини очи най-сетне се събуди някаква яснота.
– Сет – каза той, гласът му беше груб и твърд. Изглеждаше така, сякаш искаше да протегне ръка към мен, паниката бе издълбана в чертите му, когато видя болката в движенията ми. Но ние не можехме да се спасим един друг, както не можехме да спасим и себе си.
Нимфите се придвижиха, като издърпаха полусъзнателния мъж от него, докато разломът се закачи за новата сила на Кейлъб и започна да я изцежда толкова бързо, колкото я беше поискал. Челото му се смръщи, когато жаждата за кръв отново нахлу, опитвайки се да открадне разума му и да провокира звяра в него.
– Остани с мен – помолих аз, знаейки, че не мога да се справя без него. Това, живота, всичко.
– Опитвам се – закле се той, раменете му трепереха, докато мускулите му се стягаха и той се мъчеше да задържи силата си. Разломът беше безмилостен, отнемаше всичко от нас и не знаех колко още можем да издържим така.
– Мамо – изръмжа загрижено Кейлъб и аз погледнах към Мелинда, но тя беше в собствения си ад, хранейки се от друга жертва, докато по-малкият брат на Кейлъб – Хадли, също се хранеше от тях.
Потта се стичаше по гърба ми, а мускулите ми ревяха в знак на протест, докато продължавах да тичам, и единственото нещо, което ми даваше някаква сила, беше нуждата да оцелея заради хората, които обичах.
Чертите на Макс бяха изкривени от мъка, а силата му се подхранваше от страха и паниката, които се носеха във въздуха като отровен газ. Брат ми се бореше срещу сенките, които отнемаха магията му, но това не беше от полза. Срещу мен майка ми, Атина и Грейсън бяха подхранвани от разлома, а изтощението в израженията им ме остави почти без надежда.
Баща ми и по-малките ми братя и сестри не се виждаха никъде, но знаех, че са тук, заключени някъде, а заплахата, че те ще са следващите, принуждаваше всички ни да продължаваме, да се борим, но всяка изминала секунда само затрудняваше това.
Колко дълго можехме да продължаваме така? Нямаше как да оцелеем завинаги.
Опитах се да потърся онова място в себе си, което винаги е било изпълнено със светлина. Отново и отново можех да внеса лекота и в най-мрачните ситуации, но сега… не можех да открия нищо друго освен угасваща жарава, в която не беше останало гориво, което да я разпали.
– Кал – изпъшках, когато той ме погледна през клепачите на очите си, а дъхът му тежко падаше от гърдите. – Не виждам изход от тази ситуация.
– Винаги се измъкваме – изръмжа той, макар че думите му бяха оцветени със съмнение. О, човече, бях се прецакал много, когато ставаше дума за него. Наистина ли така си отивахме от този свят? Трябваше да разполагам с цяла вечност, за да измисля нещата с него, но сега имах чувството, че над главата ми тиктака часовник и ни остават последните секунди.
– Ами ако този път не успеем? – Изразих най-дълбокия си ужас и гърлото му се размърда, когато към него се повлече още една фея, момичето риташе и се бореше със силата на нимфите, но това беше губеща битка.
Очите на Кейлъб се насочиха към нея, нуждата от още кръв накара челюстта му да се разтрепери, а раменете му да се стегнат. Нямаше да може да ѝ устои, щом я прережат, независимо колко силен беше; в крайна сметка вампирите винаги бяха роби на това едно нещо.
Знаех, че сега може би е последният ми шанс да кажа всичко, което се въздържах да кажа на Кейлъб, но между виковете за помощ, ужаса, ширещ се в атмосферата, и безнадеждността, която се спускаше над всички ни като тъмен облак, не можех да формулирам необходимите думи. Не исках последният му спомен за мен да бъде някаква егоистична декларация. Исках той да мисли за всеки хубав момент, който бяхме споделили, и за целия живот, който бяхме изживели заедно, дори и да не беше достатъчен. Дори и всичките ни планове и мечти за бъдещето да бяха умрели тук и сега заедно с нас, поне да сме имали хубавите моменти. Поне имахме години на смях и радост между всички трудности, с които се бяхме сблъскали заедно. Аз, той, Макс и Дариус. Винаги сме били четирима и щеше да бъде същото, когато се озовем отвъд завесата.
– Винаги сме се впускали в приключения заедно – промълвих, докато се борех да продължа да дишам, макар че дробовете ми сякаш бяха на път да се пръснат.
Кейлъб кимна твърдо.
– Никога нямаше да се оставим един друг.
– Смъртта винаги щеше да е последната, с която се сблъскахме. И ако е сега, то това е много по-рано, отколкото исках. Майната му, мислех, че имаме вечност. Мислех, че четиримата сме непобедими, когато бях дете, почти съм сигурен, че и досега се чувствах така.
– Още не е свършило – изсумтя Кейлъб, като ме погледна свирепо, което ми заповяда да не се предавам. – Дариус знае къде сме. Той ще се върне.
– Знам. Но в случай, че звездите имат други планове, тогава искам да знаеш, че съм шибано привилегирован да се изправя пред тях с теб – казах тежко и изражението му се изкриви, когато видя приемането ми на това, което ни очакваше.
– Може би отвъд звездите ни чакат още приключения – промърмори той, когато момичето се строполи пред него, а ръката ѝ беше разрязана със сребърно острие.
Зениците на Кейлъб се разшириха и той падна жадно върху раната, неспособен да се пребори с притегателната сила на своя Орден. Погледът ми се обърна към Макс и го открих, че ме гледа с всезнаещи очи, а на лицето му е изковано прощално чувство. По луната, аз обичах това лице, всеки сантиметър от него. Той беше един от най-добрите приятели, които някога съм имал. Той беше лепилото, което ни държеше заедно, този, който правеше всичко да е наред. И това нямаше нищо общо с дарбите му на сирена. Това беше той. Чисто той. Лоялността му не познаваше граници и той би извървял пътя от единия до другия край на тази вселена заради братята си. За семейството си. И аз бих направил същото за него.
Той ми кимна, без да е необходимо да се разменят думи между нас. Това беше признание за всичко, което някога сме били един за друг, и обещание да се следваме един друг във всичко, което идва след смъртта.
Погледнах нагоре към звездите, докато краката ми заплашваха да се подкосят, без да виждам милост за себе си в искрящите им очи. Но луната винаги имаше милост за мен, затова вместо това погледнах към нея и усетих как тя оплаква вълците си, които стояха твърде далеч, за да може да им помогне. Тогава наведех глава назад и изревах, като в този звук, който се чуваше от семейството ми, изпуснах цялата мъка на света.
Усетих промяна в света, от която по гръбнака ми тръгнаха тръпки, а чувството на познание ме изпълни, сякаш звездите ми предлагаха поглед към нашето бъдеще.
Краят идваше. Усещах го навсякъде.
Назад към част 7 Напред към част 9