КСАВИЕ
Стоях във формата си на орден в стъклен аквариум, достатъчно голям, за да ме обгради, а главата ми стърчеше от дупка в единия му край. Резервоарът беше пълен със светлорозова отвара, която за една нощ се беше разширила в гъст разтвор, наподобяващ маршмелоу. Чувствах се така, сякаш се нося в облак, а кожата ми жужеше, когато отварата попиеше в нея. Предполагаше се, че това е предназначено да подпомогне оздравителния процес, когато дойде време да пришият крилата ми, но след първите няколко неуспешни опита с различни методи надеждата ми започна да намалява.
Крилата ми висяха на ремък от тавана, а магическият вятър ги караше да се издигат и да падат в движение, като костеливият им отрязан край беше покрит със същата лепкава материя, в която се къпех. Помещението беше доста голямо, с няколко работни маси, разположени в ъглите – част от обикновената дървена сграда, предназначена за ползване от лечителите.
Тайлър и София спяха на пода в легло от мъхести одеяла, голи след нощта в плен на Венера и студената луна. Те искаха да ме измъкнат оттук, за да се присъединя към тях, и аз също бях сериозно изкушен, но не бях чукал нито един от тях от времето, когато не успях да свърша. Харесваше ми да ги гледам заедно, това беше всичко, да виждам страстта им един към друг, която ми доставяше облекчение по различен начин.
Нямаше да бъда техният разочароващ Дом и докато не бях сигурен, че главата ми е достатъчно изправена, за да ги чукам както трябва, нямаше да се изкушавам отново по техния начин. Нуждаех се от тях, както земята се нуждаеше да се върти, но също така трябваше да бъда достатъчно добър жребец, достоен да води стадото ни. А не се бях чувствал така от битката насам. Не беше само загубата на крилата ми, нито дори на Дариус или майка ми, бях загубил нещо друго там, на онова поле на разрушението. Нещо присъщо, което ме беше изоставило и ме беше оставило безполезен без него. Може би увереността ми или нещо по-дълбоко. Частица от мен, която не можеше да бъде възстановена.
– Добро утро, г-н Акрукс. – Лечителката Айрис Гандърфийлд влезе в стаята с невчесана кестенява коса, от която стърчаха няколко листа. Едната ѝ цица се беше измъкнала от пределите на потника ѝ, разкривайки лъскав кичур с опашка на скорпион, а раните около цицата показваха колко пъти я е ужилвал.
Прочистих конското си гърло, очите ми се стрелнаха към нещото, а след това към друго място.
– О, по луната! – Извика Айрис, събуждайки Тайлър и София, преди да се завърти, за да се прикрие, и да изтръгне нещото, хвърляйки го в кофата за боклук.
Айрис се обърна към мен, а бузите ѝ бяха зачервени.
– Съжалявам за това, нещата станаха малко диви снощи. Ще започнем ли?
Кимнах и Тайлър и София се измъкнаха от стаята, за да се облекат, докато Айрис използва водната си магия, за да отмие отварата, която ме покриваше, оставяйки кожата ми да изтръпва навсякъде. Когато свърши и отварата се беше изпарила в канализацията край копитата ми, тя отвори вратата в предната част на резервоара и аз излязох, като я погледнах с очакване.
– Добре, както направихме преди, господин Акрукс. Ще разрежа лопатките ви и ще се опитам да прикрепя отново крилата. Ще държа мястото изтръпнало, така че няма да го усетите.
Изхърках в знак на съгласие и тя се премести на една стълба от едната ми страна, докато спускаше крилата с левитационно заклинание.
– Ето ни сега, отпуснете се, моля.
Направих каквото ми каза, пръстите ѝ се прокараха по лопатките ми, изтръпвайки цялата област, преди да се захване за работа.
Затворих очи, мислейки за небето, представяйки си как отново се нося през облаците. Болеше ме за това с цялата ми душа и се съсредоточих върху съзвездието Пегас, като назовавах звездите в него и си пожелавах всяка от тях да ми даде тази реалност.
Докато Айрис приключи, Тайлър и София се върнаха, напълно облечени и с обнадеждаващ вид.
София прокара ръка нагоре и надолу по носа ми.
– Изглеждаш добре – каза тя окуражително.
– Малко са изпечени – промърмори Тайлър, а аз потропнах с крак в знак на раздразнение. – Но мъртвите пера ще паднат и ще ти пораснат нови – добави той с усмивка и ме плесна по рамото.
– Добре, сега ще вдигна заклинанието за изтръпване, господин Акрукс – каза Айрис. – Кажи ми дали усещаш крилата си.
Затаих дъх и усетих, че София прави същото, очите ѝ не мигаха, докато ги фиксираше върху перата ми, и сърцето ми се сви, като видях колко много искаше това за мен. Притиснах лицето ѝ, казвайки ѝ с поглед, че няма нищо страшно, ако не се получи. Че трябва да сме подготвени. Но тя издаде конско подсмърчане, което говореше, че не ми позволява да мисля негативно точно сега. Така че направих, както моята красива Съб пожела, и дръпнах последните лентички надежда в гърдите си, като вниманието ми се премести към лопатките, където крилата ми вече бяха сраснали обратно с костта, все още поддържани от колана, който висеше от тавана.
– Спокойно, как е? – Попита Айрис, докато оттегляше магията си от мен, а изтръпването се изпаряваше.
Сърцето ми заби в галоп, докато свивах раменете си, усещайки крилата си, и те се раздвижиха в отговор, като усещането започна да тече по дължината им. Беше бавно и те сериозно натежаха, когато се опитах да ги раздвижа отново, но те наистина бяха там.
Извиках от вълнението, че отново се срещам с тях, поклащайки развълнувано глава, а София изпищя, хвърляйки се с ръце около врата ми, докато Тайлър нададе радостен вик.
– Ако процедурата е била успешна, пълните усещания трябва да се върнат до час. Ако искаш да го ускориш, предлагам да излезете навън и да започнете да тренирате движенията на крилата си. Отначало полетът ще бъде несигурен, така че е най-добре твоите подгласници да вървят с теб, а в идеалния случай трябва да поставиш на земята въздушен елементал, готов да те хване, ако те не успеят.
Извиках, позволявайки си да повярвам, че това най-после наистина е проработило, и се изправих във възторг.
– Не преминавайте обратно във формата си на фея, докато не извършите успешен полет днес, господин Акрукс – предупреди Айрис. – Първо трябва да се уверите, че те са напълно реанимирани, иначе може да рискувате да ги откъснете отново, когато се преобразите.
Изхвръкнах в знак на съгласие с това, сгънах крилата си внимателно на гърба си и тръгнах към вратата. София се затича да я отвори, а аз излязох от сградата с нея и Тайлър от двете ми страни, отчаян да разперя крилата си и да се подготвя за полет.
Галопирах до върха на хълма пред мен, като разперих широко крилата си, тежестта им се облекчи, докато мускулите ми отново свикнаха с тях и усещането се върна още повече.
– Ами дингъл ми донгъл. – Изскочи Уошър от едно петно дълга трева вляво от мен в миниатюрен спийд с трима много голи, много доволно изглеждащи феи, останали да се прегръщат един друг в листата. – Могъщите ти крила са възстановени!
– Трябва му малко време, за да се подготви за полет – каза Тайлър с тон, който явно означаваше „майната му“.
– Не казвай нищо повече, момчето ми – каза Уошър, като се движеше пред мен, без да разбере посланието. – Следвай движенията на ръцете ми с крилата си, млади Ксавие. Аз съм експерт в огъването на тялото. Малко огъване и дрънкане трябва да ги приведе в ред за формата на кораба.
Той започна да кляка, като изпъваше ръце от двете си страни и ги размахваше като птица при всяко клякане.
– Нагоре, после надолу. Нагоре, после надолу.
Той привлече вниманието на група бунтовници в дъното на хълма и започна да се образува тълпа, когато забелязаха, че крилата ми са отново на мястото си.
– Върви, Ксавие! – Извика ми едно младо момиче с блестящи очи, докато майка ѝ я прегръщаше, за да вижда по-добре.
Вдигна се шумотевица и бузите ми се затоплиха от вниманието, а погледът ми се върна към Уошър. Е, не изглеждаше да са тръгнали нанякъде. Така че… майната му.
Започнах да размахвам криле, имитирайки движенията на Уошър, а София и Тайлър се поддадоха и се присъединиха към него в тревата, правейки клякания и размахване на крила, споделяйки глупави усмивки.
Аз им се изсмях, от гривата ми се разпиляха блясъци, а крилата ми проблясваха на слънчевата светлина.
Не така бях планирал да се случи това. Ако крилата ми ме подведат при излитането, щях да тръгна с опашка надолу по хълма и всички щяха да са там, за да гледат. А като се има предвид досегашната ми практика, това беше далеч по-вероятният сценарий тук, отколкото да се издигна величествено в небето.
Тайлър измъкна своя „Атлас“, насочи го към мен и започна да записва.
– Днес на Ксавие Акрукс му бяха възстановени крилата, след като бяха жестоко откъснати от гърба му от жестокия му баща, краля задник. Задникът Лайънъл ги излагаше на стената си като трофей и Ксавие ги грабна обратно с дръзка постъпка. Пригответе се да ви се завие свят, защото ще споделя спомените му от онази дива нощ в следващата статия на „Дневна Солария“.
Да живеят кралиците Вега!
Той ми изстреля палец нагоре, а аз прокарах предното си копито по тревата, готвейки се да потегля, а адреналинът ме връхлетя.
– Имам те, ако паднеш, брато! – Сет Капела си проправи път в предната част на тълпата, а аз забелязах Макс и Джералдин също да си пробиват път.
– О, скъпи мой, Пего, братко! – Изпищя Джералдин. – Полети към облаците и в далечината. Остави весела цветна следа в небето и заръмжи толкова силно, че да развълнуваш предците си отвъд завесата. – Тя избърса сълза от окото си, а аз вдигнах брадичка и гърдите ми се разшириха от цялото това насърчение.
– Можеш да го направиш – прошепна София и се придвижи напред, за да ме целуне по носа. – Вярвам в теб. – Тя се усмихна, след което се отдръпна и нервите ми се разбунтуваха, докато се подготвях да опитам.
Моля те, моля те, моля те, не ме оставяй да се проваля.
Бившите съветници се появиха сред масите, Кейлъб също, плюс Атина, Хадли и Грейсън. Ако това щеше да се провали, почти всички, които познавах, щяха да са тук, за да го видят. Звездите сигурно се кикотеха с лъскавите си задници, подготвяйки ме да се направят на идиот отново. Но сега не можех да отстъпя.
Антония Капела започна да вика и шумът се повтори от глутницата ѝ, Сет зарида силно и всякакви шумове се носеха нагоре от тълпата, ревове, хъркане, ръмжене и радостни възгласи се сливаха.
– Да! – Извика Уошър, плесна ме по дупето, а аз изхлипах от тревога и тръгнах със скорост надолу по хълма.
Майната му, майната му, майната му на патицата. Недей да объркваш това.
Не падай.
Не се засрамвай.
Хайде, това е твоят момент.
Размахах криле, а усещането, че те реагират, изкара от гърлото ми яростно, възхитено ръмжене. Вятърът се понесе под тях, предлагайки да ме грабне в прегръдката си, и страхът разтуптя сърцето ми, но аз не му позволих да ме завладее. Поверих съдбата си в ръцете на звездите, които ме пазеха тази сутрин, и им позволих да ме завладеят, откъсвайки се от земята и насочвайки лицето си към далечната топлина на зимното слънце.
Стомахът ми свободно падна, но аз не го направих. Крилете ми се размахаха и аз се изкачих, невъзможно се изкачих, копитата ми ритаха, опашката ми се размахваше, тялото ми се издигаше и издигаше.
Крилете ми се огънаха още веднъж, отговаряйки напълно на волята ми, и аз заридах диво, а щастието ме обливаше като най-чиста слънчева светлина. Стигнах до облаците прибрах крилата си и се завъртях, оставяйки се да падна към земята, където тълпата крещеше, а Тайлър записваше всяко мое движение.
Сет вдигна ръце, готов да ме хване с въздух, но крилете ми се разпериха и аз се улових, копитата ми едва-едва прегазиха главите на тълпата, а виковете им ме запалиха отвътре.
Започнах да сияя, целият, от главата до петите, искрящ, сякаш бях направен от чудовищна звездна светлина, а София се втурна надолу по хълма, събличайки дрехите си, докато вървеше, и сълзи на възторг се плиснаха по бузите ѝ, преди да се премести и да излети, за да ме посрещне в небето.
Тайлър скочи нагоре-надолу, а Уошър го придърпа в прегръдка, като залепи лицето на Тайлър на восъчните си гърди за секунда, преди да го пусне, и Тайлър се спъна, падайки на задника си в бързината си да избяга.
Извиках от смях, прибрах крилата си и се завъртях над и под София, яхнал вятъра, докато тя ме гонеше в кръг.
Тайлър захвърли телефона си, съблече собствените си дрехи и скочи напред, преминавайки в красивата си форма на сребърен жребец, и полетя нагоре, за да ни посрещне. Носовете ни се докоснаха и тримата полетяхме към облаците над нас, а сърцето ми се почувства десет пъти по-голямо от нормалното си, тъй като отново можех да летя.
Танцувахме насам-натам, въртяхме се и се гмуркахме свободно, оставяйки следи от блясък след себе си и създавайки феерия от светлина и цветове за зрителите долу. Когато се издигнах към една пелена от пухкави облаци и се промуших през тях, магията ми започна да се зарежда и аз захлипах от чиста радост, а този звук отекна в небето около мен.
Облаците се разместиха и се чу тежко биене на огромни крила, което ме накара да се обърна към тях инстинктивно, а ушите ми се разтрепериха от познатия шум. Сърцето ми се разтуптя и един златен отблясък ме накара да полетя натам, търсейки брат си в облаците, вдъхвайки аромата на дим във въздуха, сигурен, че той е тук. Може би не по някакъв телесен начин, но призракът му присъстваше, усещах го навсякъде.
Издадох рев, викайки го, и бих се заклел, че ревът на дракона прозвуча някъде далеч, далеч, в друго царство, което никога нямаше да достигна, докато не настъпи денят на разплатата ми. Но колкото и болезнено да беше да го почувствам отново, това ме правеше и щастлив, споделяйки този момент с него.
Когато най-накрая се приземих, задъхан и пълен с топлина, открих, че Атина и Грейсън тичат към мен, а ръцете им се увиват около врата ми.
– Толкова съм щастлив за теб, пич – каза Грейсън и ме гушна в рамото си.
Атина се отдръпна, потупа мекото пространство между очите ми и ми се усмихна широко. Хадли се стрелна на нейна страна и тя го погледна, някаква тайна минаваше между тях, която изобщо не изглеждаше като някаква тайна, особено когато ръцете им се сплетоха и пръстите им не се разделиха.
– Виж се – каза Хадли с наклонена усмивка. – Домът на всички Домове.
Мелинда Алтаир се промъкна покрай него с Антония и Тиберий близо до петите ѝ. Майката на Кейлъб изглеждаше близо до сълзи, докато галеше с пръсти носа ми.
– Майка ти щеше да се гордее с теб.
Гърлото ми се сви и ме напусна леко хленчене, когато тя се премести, за да ме прегърне, поставяйки целувка до ухото ми.
– Всички сме тук за теб, Ксавие. Всеки Алтаир вече е твое семейство. Добре? Ако някога имаш нужда от нещо, трябва само да попиташ. – Тя се отдръпна и аз открих, че Антония ме гледа с оттенък на тъга в иначе гордия си поглед.
– Сега Каталина и Дариус те наблюдават, знам го – каза тя, а аз издадох тих звук на тъга, усещайки, че е права. Все още усещах Дариус някъде наблизо, с блестящи очи и усмивка, насочена към мен, а към него се присъедини и присъствието на майка ми, само за миг, докосването на ръката ѝ по бузата ми. Но те наистина не бяха тук. Не по начина, по който имах нужда да бъдат.
Тълпата започна да се придвижва напред, поздравявайки ме един по един, някои от тях докосваха крилата ми и мърмореха молитви към звездите, сякаш бях някакво надарено същество, чиито криле можеха да ги благословят сега. И колкото и странно да беше това, позволих на бунтовниците да ми влеят малко надежда, собствените ми резерви поне веднъж преляха. Защото може би те бяха прави. Съдбата ми беше подхвърлила кокал, сега трябваше само да убедя звездите да ми дадат целия скелет.
Тайлър и София се появиха до мен във формата си на феи, навличайки дрехите си, а София ми протегна едни панталони в знак на предложение.
– Чувстваш ли се готов да опиташ да се преместиш? – Попита тя и аз се поколебах, преди да поклатя глава.
Съсредоточих се върху промяната, оставяйки я да премине през мен наведнъж, а сърцето ми заби неуверено. Беше естествено обаче и когато позволих на Ордена си да отпадне, крилете ми лесно го последваха.
Изпуснах дъх на облекчение, когато от тълпата се надигна още една радостна възхвала, а един мъж отзад извика:
– Боже! Вижте този ослепителен донгъл! – Когато забеляза пиърсинга на члена ми, а аз взех панталоните от ръката на София и ги нахлузих.
Назад към част 81 Напред към част 83