ОРИОН
Тарик се излекува прекалено бързо за моя вкус и сега ме преследваше по тавана на оръжейната, докато балансирах върху порив на въздуха и хвърлях към него ледени остриета с цялата жестокост на вампирската си сила.
При всеки мой удар Тарик се отдръпваше от удара, като спираше само за толкова дълго, че да издърпа оръжието ми и да се излекува, а сянката се увиваше около тялото му и му даваше необходимата сила, за да се подсили. Той беше безмилостен противник, надарен с четирите елемента, както и със сенките, и ми отнемаше всичко, за да блокирам атаките му.
Опитах се да забележа Дарси долу, а ревът на Сенчестия звяр се носеше към мен от далечния край на стаята и караше стените да треперят. Странният боен вик, който идваше от нея, ме увери, че поне още диша.
– Хайде, красавице. Убий това копеле – казах под носа си. Може би бях шибан глупак, че се отдръпнах настрани и я оставих да претендира за тази битка, когато нямаше никаква магия, която да използва, но ако имаше нещо, което бях научил за това момиче, то беше, че можеше да направи всичко, на което се навие. И аз нямаше да стоя на пътя ѝ, когато виждах колко много се нуждае от това убийство. Инстинктът на фея беше да погубваш враговете си и аз вярвах в способността ѝ да го направи.
Захвърлих ледено копие в дланта си, докато Тарик се заизкачва по тавана с главата надолу, движейки се почти толкова бързо, колкото можех с дарбите си от Ордена. Лицето му не съответстваше на ужасната, безчувствена аура
която излъчваше тялото му, чертите му бяха твърде красиви, за да принадлежат на чудовище, родено от двамата най-отвратителни съществуващи феи.
Зачаках на място, използвайки себе си като примамка, и си поех равномерно дъх, докато чаках идеалния момент.
– Тук, безмозъчен шибаняк – насърчих го аз, а ръката ми беше прибрана зад гърба ми, готова да изстреля копието директно между очите на Тарик.
Върхът на битката накара кръвта ми да се раздвижи, а адреналинът да се влее във вените ми. Възможността отново да разгърна цялата си мощ ме хвърляше в кръвожадна треска и жадувах за смъртта на враговете си с жажда, каквато отдавна не бях изпитвал. Бях свободен, проклятието на Дарси бе развалено, а връзката на Лавиния със смъртта бе изгубена заради смъртта на Стела. Все още не бяхме излезли точно от гадната яма, но бяхме изкачили половината от стените и се бяхме устремили към небето.
Тарик изпищя, докато се приближаваше към мен, едва ли зад очите му имаше друга мисъл освен нуждата от моята смърт, но ще бъда проклет, ако си отида от този свят в деня, в който аз и моят приятел бяхме освободени от веригите си.
Изстрелях копието с вик на усилие, а смъртоносното оръжие проряза въздуха с такава сила, че на практика запя, докато се движеше.
То се заби в средата между очите на Тарик и писъците му секнаха, хватката му за тавана се разхлаби, а мускулестото му тяло се свлече надолу и се удари в камъните под него. Може и да беше надарен с четирите елемента, но все още не беше тренирал как да ги използва, а и родителите му явно не го бяха научили как да се хваща с въздух.
Устните ми се изкривиха в ъгъла, когато изпуснах въздуха изпод краката си, паднах със скорост и се приземих върху гърдите му с трясък, който накара тялото му да потрепери под мен. Оставих копието забито в черепа му, вдигнах ръка и използвах въздуха, за да закача двуглава брадва от закачалката на стената, призовавайки я в юмрука си. Беше тежка и студена в дланта ми, съвършено смъртоносно оръжие, което би било подходящо да раздели главата на Тарик от раменете му.
Слязох от него и се насочих към врата му, вдигнах брадвата над главата си с изкривено задоволство, преди да я спусна с цялата сила на бог, която кипеше във вените ми.
Но преди острието на брадвата да се впие в кожата му, ръката на Тарик се изстреля и от дланите му израснаха мощни лиани, които уловиха дръжката точно над ръцете ми, на косъм преди да успея да го довърша.
Стиснах зъби, изтласках тежестта си надолу, за да се опитам да пробия хватката му, но той започна да се отблъсква, силата му беше невъобразима и още лиани се вкопчиха около мен, опитвайки се да ме откъснат от него. Бицепсите ми трепереха от усилието да изтласкам брадвата надолу, а собствената му ръка се тресеше от същото усилие, като ме държеше на разстояние както с магията, така и с невероятната си сила. Очите му все още бяха затворени, копието все още беше здраво забито в главата му, но някак си се държеше така, сякаш ме виждаше независимо от това.
Другата му ръка се вдигна, пръстите му се огънаха и сенките избухнаха от него, блъснаха се в мен и се разбиха във въздушния щит само на сантиметри от кожата ми. От удара се отдръпнах назад, изгубих хватката си върху брадвата и Тарикс захвърли оръжието надалеч през стаята, където то изтрака по пода някъде извън полезрението ми.
Изплюх проклятие, изтръгвайки се от увитите около ръцете ми лиани, след което се завъртях на пети и се стрелнах към най-близкия шкаф за оръжия. Грабвах оръжие след оръжие, хвърлях ги към Тарикс, когато той започна да се надига, протягайки се към копието в шибаното му лице. Вихрите на сянката и взривовете на елементарната магия отбиваха оръжията ми едно след друго, а аз увеличавах скоростта си, хвърляйки по две, три, пет наведнъж, принуждавайки го да работи по-усилено, за да парира ударите ми.
Но задникът успя, изправи се на крака и изтръгна леденото копие от черепа си, без да се притеснява. За секунда по лицето му се изля черна кръв, преди сенките да се втурнат в тази дупка и да го излекуват вместо него.
Тъмните му очи се втренчиха в мен и той започна да крачи към мен, бавно и уверено, в стила на психоубиец.
Отстоявах позицията си, като използвах въздушната си магия, за да хвана всяко оръжие, окачено по стените, така че да се издигне над нас, а острите му върхове да бъдат насочени към врага ми.
Усмихнах се, когато той спря да върви, разглеждайки с любопитство десетките оръжия, които висяха около нас във въздуха. След това ги изпратих да летят, като изстрелях цялата си сила зад тях, така че те се втурнаха към него с ужасяваща скорост, нападайки го от всеки ъгъл. Той изпрати камшици от сенки във всички посоки, отбивайки толкова, колкото успя да направи, но това не беше достатъчно. Никога нямаше да бъде достатъчно.
Сърцето ми се повдигна от победата, но Тарик се превърна в дим и оръжията се забиха в пространството, където току-що беше застанал, блъснаха се силно в пода и отскочиха във всички посоки.
– Майната му – изплюх, обръщайки се, когато Сенчестият звяр изрева вляво от мен.
Дарси се катереше по стелажите, за да избяга от мощните му челюсти, а съществото щракаше със зъби. Тя скочи от стелажа, грабна кинжал, докато падаше, и го заби в гърба на Сенчестия звяр, докато краката ѝ се удряха в раменете му, а от нея се изтръгна писък на предизвикателство.
Съществото изръмжа, а аз определено получих неуместна ерекция от проявата на моето момиче. Сенчестият звяр се надигна и я изхвърли от себе си, преди да успее да го убие, а кинжалът остана дълбоко в гърба му, докато тя се търкаляше по пода.
Загубих я от поглед, когато облакът от сенки се заби в мен и се разби във въздушния ми щит, опитвайки се да намери път през него, докато ме притискаше към стената. Изблъсках сенчестата форма на Тарик далеч от себе си с поток въздух и той се премести обратно в телесната си форма, преди да успея да намеря въздушен отвор, в който да го натъпча. Краката му се удариха в една дървена маса в другия край на стаята и аз се отказах да хабя силата си в опити да го взривя.
Захвърлих най-близкия меч в хватката си и го размахах в ръката си, като звънът прозвуча през черния метал. Забелязах съзвездието Хидра, гравирано върху повърхността му, и като прекарах палеца върху него, по острието избухна лилав огън. Устните ми се разтвориха от изненада, преди да се свият в зловеща усмивка.
Ебаси, изглежда, че току-що съм се сдобил с острието на Дивия Крал.
Отправих мислено поздрав към Хейл Вега, докато се изправях срещу врага си в оръжейната на стария крал, вдигнал оръжието си, и усетих как стените около мен треперят. Зачудих се дали той гледа насам отвъд завесата и гърдите ми се издуха при тази мисъл.
– По-добре гледайте, сър. Защото тази битка е на Вега.
Назад към част 90 Напред към част 92