Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Скръб и звездна светлина – Книга 8 – част 98

ДАРСИ

Ръцете ми се разтресоха от силата, която се изливаше от мен, подхранвайки сферата на огъня на феникса, в която бях хванала Лавиния вътре. Този път всички посоки бяха обхванати, така че тя не можеше да избяга, и докато се хвърляше към пламъците с писъци на болка, аз оставих магията да се разлее от плътта ми във въздуха.
Горящите ми криле биеха по гърба ми, докато гледах отгоре към жертвата си, а топлината, излъчвана от мен, караше въздуха да трепти. Дворецът отвъд мен беше осветен от пламъците ми, а високите му стени бяха оцветени в червена и синя светлина.
– Кълна се. Затварям вратите. Кълна ти се затварям вратите – изрекох думите, които бях запомнила от книгата с пера, която бяхме открили с Орион, а мощта се разнесе из атмосферата и накара Лавиния да се разплаче. – Обвързвам те. Затварям вратите!
Издърпах ледения кристал от торбичката на китката си, която съдържаше кръвта на Стела, а адреналинът накара пулса ми да прескочи.
Нимфите бяха достатъчно далеч от мен, за да не могат техните дрънкалки да ме достигнат тук и да откраднат магията ми, и аз изхвърлих в ръката си порив на въздуха, който носеше кристала върху себе си и го насочваше, за да увисне над сферата от огън на феникса, където държах Лавиния в плен. Накарах пламъците да се разпръснат, точно толкова, колкото да пропуснат кристала, и го пуснах надолу към кучката сянка, като оставих огъня ми да го разтопи, докато падаше, така че изгарящата гореща кръв да се разплиска върху нея.
– Аххххх! – Извика тя в агония и от звука през мен премина изкривено удоволствие. Беше измъчвала Орион и аз бях повече от готова да и върна услугата, да гледам как пламъците ми разяждат тялото и толкова бавно, че тя да усеща всяка хапка.
Ръката ѝ се изстреля през дупката, която бях направила в пламъците, и аз пожелах огънят да се затвори, пръстите ѝ се огънаха и в дланта ѝ затанцуваха сенки, но даровете на моя орден ги угасиха и тя дръпна ръката си обратно с ридание.
– Кълна се. Затварям вратите. Кълна ти се затварям вратите – заговорих по-бързо, а силата се надигаше около мен, изпращайки синята ми коса да танцува във вятъра.
Магията, изтръгваща се от тялото ми, беше колосална, атмосферата се задъхваше от енергията, която излизаше от мен. Съдържах почти всички сенки в тази единствена огнена сфера, изгарях достъпа ѝ до тях, изстъргвах ги от душата ѝ и ги запращах обратно в царството на сенките, където тя никога повече не можеше да ги достигне. Това беше сила като никоя друга, пламъците бяха толкова горещи, че съперничеха на разтопената сърцевина на земята, разтопявайки земята до яма.
Заклинанието изведнъж се заключи на място, обвързвайки я с цялата ѝ същност. Вятърът утихна и тежък дъх напусна дробовете ми, цялата вселена сякаш притихна пред тази сила.
– Не – изхлипа тя и прилив на победа ме заля.
Тя вече не можеше да извика никаква сянка извън тези, които бях затворила в тялото и. Беше отслабнала толкова дълбоко, че би трябвало да може да бъде убита. А унищожимите същества можеха да горят.
Звукът от писъците на нимфите в далечината отекна в гората – тяхната болка беше същата като болката на Лавиния. Но сред виковете им се чуваше и друг звук – писъци, които звучаха почти радостно, но не знаех защо.
Долетях малко по-близо до Лавиния, затворих огъня около нея и чух сладкото съскане на кожата, която изгаряше в пламъците ми. Тя може и да не беше смъртна, но заклинанието трябваше да забави способността ѝ да се лекува и със сигурност да се подмладява. Тогава магията на
Феникса щеше да е достатъчна, за да я довърша, и аз се насладих на тази възможност.
В далечината се чу рев на дракон и гръбнакът ми настръхна, но не отклоних поглед от Лавиния в капана си. Нищо нямаше да отклони вниманието ми от тази задача. Нейната смърт беше моя; бях я обявила за такава и най-сетне изпълнявах този обет. Тя щеше да плати за стореното с всяка капка болка, която можех да изтръгна от плътта ѝ.
Бях толкова близо, имах я и този път нямаше да я пусна. Огънят се разгоря толкова силно от кожата ми, че тревата на брега изсъхна, а силата ми караше въздуха да звъни като камбаните на унищожението.
– Дарси! – Гласът на Орион проби тъмния облак на отмъщението в главата ми.
Обърнах се, за да видя как Сенчестият звяр се носи по хълма с Орион и Гейбриъл на гърба си, и устните ми се разтвориха от изненада.
Задъхах се, когато зад тях се зададе Тарик във формата на дракон с широко разтворени челюсти и разцъфнали сенки от устата му. Вдигнах ръка в знак на непокорство, а защитеността зареждаше огнените атоми в кръвта ми, докато създавах от пламъците си формата на птица Феникс, изпращайки я далеч от себе си. Тя полетя със сърдечен вик, напускайки човката си, издигайки се над Сенчестия звяр и насочвайки се към Тарик.
Птицата се сблъска със сенките, изливащи се от устата на дракона, погълна ги, преди да се стоварят върху Орион и Гейбриъл, и им даде възможност да стигнат до мен, докато аз работех, за да задържа Лавиния в капана на моята сфера на силата.
Тарик изрева към небето, като се обърна, за да избегне пламъците, които изпратих да го преследват, като го държах на разстояние, колкото можех. Но когато се изкачи в небето, той се завъртя над върховете на моя огън и отново се насочи към нас.
От устата му се изсипаха сенки и аз проклех, желаейки пламъците да излязат навсякъде, за да ги спрат. Хвърлих щит от Феникс огън над Звяра на сенките, за да предпази Орион и Гейбриъл, докато звярът ги носеше към мястото, където аз се носех във въздуха.
През небето се стрелна линия от сенки и аз се защитих, осъзнавайки твърде късно, че атаката не е предназначена за мен. Шлейфът от мрак се разби в огнената сфера, която държеше Лавиния, и аз отчаяно насочих вниманието си обратно към нея, опитвайки се да я задържа на място под удара на Тарик. Но сенките успяха да издълбаят дупка в пламъците ми и Тарик се спусна отгоре, изкара с нокти тлеещото тяло на Лавиния от него и се издигна в небето.
– Не! – Изкрещях, изпращайки пламъците си след тях, отдавайки цялата си страст и омраза на хвърлянето.
Угасих всеки друг огън, който гореше около мен, изпращайки цялата си сила в оформянето на гигантска птица Феникс, която беше готова да изсипе смъртоносен дъжд върху главите им, но Тарик се изкачваше все по-нависоко, бягайки колкото може по-бързо, за да спаси отвратителната си майка. Той се отдалечаваше и зъбите ми се оголиха, крилете ми се разтегнаха, докато се изкачвах по-високо, планирайки сама да ги преследвам.
– Дарси! – Извика Гейбриъл и аз се обърнах към него със сърце в гърлото. – Трябва да тръгваме. Съдбата се обръща срещу нас. Никой от нас няма да оцелее тази нощ, ако не си тръгнем този миг.
Душата ми се пропука от тази реалност и аз погледнах назад в посоката, в която бе поел Тарик, а тъмните му люспи се губеха сред небето. Пламтящата ми птица Феникс кръжеше над него, търсейки го, но не откриваше следа, която да следва.
Трябваше да тръгна след тях, трябваше да довърша чудовището, което беше измъчвало другаря ми и ме беше принудило да го гледам.
– Вие вървете – извиках към тях, а очите на Орион потъмняха в знак на отказ.
Гейбриъл поклати глава, казвайки ми, че и той няма да си тръгне, а ужасяващата възможност за смъртта им се взираше в мен. Ако останех, щяха да останат и те. И предсказанието на брат ми щеше да се сбъдне. Не можех да допусна това и колкото и непоносимо да беше да се откажа от тази битка, знаех, че трябва да го направя. Тук имаше възможност за бягство, а те се нуждаеха от това повече, отколкото от отмъщение.
Един писък накара очите ми да се стрелнат към дърветата и да открият, че нимфите се приближават бързо към нас, макар че много от тях забавяха бойния си ход и мигаха силно. Намръщих се объркано, когато осъзнах, че сенките се вдигат от телата им, навиват се нагоре и се отдалечават в нищото в небето, а тежкото заклинание сякаш се къса и разпада.
Същите тези нимфи се обърнаха към братята си, прободоха ги със сонди, нададоха крясъци на чиста омраза и се стигна до кавга, която разтърси склона на хълма.
Приземих се пред брат ми, а Сенчестият звяр изръмжа възбудено и се запъти към двореца.
– Какво става? – Погледнах назад към нимфите и Орион извика в отговор.
– Каквото и да си направила на Лавиния, то трябва да е причинило това – каза той.
– Някои от тях са били под неин контрол неволно – издишах осъзнато, мислейки си за Диего и за това как му се е наложило да използва шапката си, за да се бори с волята на сенките. – Моето заклинание трябва да е прекъснало властта ѝ над тях. – Една фраза от пророчеството се въртеше в главата ми и се зачудих дали това може да е нейното значение. Освободи поробените.
– Драконите са тук – изпъшка Гейбриъл и хватката му се затегна на кръста ми. – Върви!
Един проблясък привлече погледа ми и аз забелязах кинжала, който Лавиния беше взела, да лежи в тлеещата яма, където я бях хванала в капан. С помощта на въздушна струя го издигнах в ръката си, а палецът ми докосна скъпоценния камък от малинов гранат в дръжката му, докато го прибирах в колана си, изрязвайки дупка в късите си панталони, така че острието да стърчи през нея.
– Върви към периметъра, обърни Сенчестия звяр – поиска Орион.
– Няма време – казах решително, с твърд в ума си план, когато Сенчестият звяр се запъти към двореца, където се намираха две богато украсени сребърни врати.
Те се отвориха за нас, без да ми се налага да хвърлям и капка магия, и в момента, в който влязохме вътре, се затвориха зад нас и се заключиха здраво.
Тръгнахме по коридорите и капаците на прозорците започнаха да се затварят, блокирайки светлината и заключвайки се, за да държат враговете ни на разстояние. Дворецът стенеше, ехото от затварянето на врати, капаци и прозорци се носеше из цялата сграда, а магията на това място се разнесе дълбоко във вените ми.
Гейбриъл се държеше за мен, докато аз дърпах козината на Сенчестия звяр, за да го водя през залите, като избрах най-бързия път, който ми хрумна, през двореца към спалнята на Лайънъл.
Когато оставихме зад гърба си гърмежите на нимфите, погледнах назад и видях, че Гейбриъл и Орион лекуват последните си наранявания, а крилото на Гейбриъл се пропука, когато се върна на мястото си, от което сърцето ми трепна. След това брат ми ме заля с лечебна магия, търсейки всички наранявания, които можеха да се намират по кожата ми, макар че бях твърде надрусана с адреналин, за да съм сигурна дали изобщо има такива. Благодарих му и стиснах ръката му, а решителността ме изпълни с желание да измъкна него и Орион оттук.
– Имаш план, нали? – Обади се Орион.
– Има добър – отвърна Гейбриъл, явно виждайки пътя, по който бях поела.
Отвъд сградата прозвуча шум от ревове на дракони, което опъна нервите ми от това колко близо са вече. Забързахме нагоре по покритото със сребрист килим стълбище и когато стигнахме до площадката, проблясъкът на зелени люспи отвъд огромния прозорец напред ме накара да хвърля въздушен щит около нас. Поставих го на мястото му половин секунда преди острите зелени нокти на Лайънъл да се забият в стъклото, от което навсякъде заваляха назъбени парчета, които разкъсваха завесите на парчета и отскачаха от щита ми.
Щорите на двореца се захлопнаха, преди той да успее да влезе вътре, и аз изхвърлих ръка, като хвърлих лиани, за да ги задържа затворени, докато Орион и Гейбриъл замразиха останалите щори по коридора.
Завъртяхме се, излязохме по стълбите на друга площадка и подканихме Сенчестия звяр да продължи. Пробягахме покрай друга стена от прозорци и едно зелено драконово око се втренчи в нас, преследвайки ни и размахвайки огромната си глава срещу стъклото. То се счупи на хиляди смъртоносни парчета, а от челюстите на Лайънъл разцъфна драконовият огън.
Вдигнах ръце, за да го атакувам, но щорите на двореца се захлопнаха в лицето му, преди да успея, и тримата разпръснахме вода върху тях, преди да ги превърнем в твърд лед, за да потушим пламъците.
Сенчестият звяр се плъзна, когато го дръпнах за козината, за да го подтикна да тръгне по друг коридор, вратите към покоите на Лайънъл бяха точно пред нас, а дръжките на вратите бяха сменени със златни драконови глави. Горната ми устна се сви назад от невзрачната, егоистична украса, която беше внесъл в семейния ми дом.
Дворецът отвори широко вратите за нас и Сенчестият звяр се движеше толкова бързо, че се блъсна в четириетажното легло на Лайънъл, дървото се счупи, когато всички паднахме от гърба на животното. Изхвърлих въздушна магия, за да изхвърля отломките далеч от нас и да смекча падането ни, като се изтърколих нагоре, докато сърцето ми биеше яростно в ребрата.
Разрових чекмеджетата на Лайънъл, търсейки с трескави движения онова, което ни трябваше, като разкъсвах мястото, за да го намеря.
– Звезден прах – извиках към останалите и Орион кимна, като се стрелна със скоростта си из стаята и изхвърли всяко чекмедже, докато не спря пред мен с торбичка в ръка и усмивка на устните.
– Защо не го каза по-рано, красавице?
Засмях се, но смехът ми се изгуби, когато Лайънъл се сблъска със страната на сградата, а ноктите му разкъсаха каменната стена, докато цялата конструкция се разтресе.
Вдигнах ръце, хвърлих на място въздушен щит, за да спра падането на тухлите, и хвърлих силата си, за да запечатам всяка дупка, която той издълба в мястото. Това беше моят и на Тори дом и нямаше да му позволя да го разруши. Щетите не бяха трайни, можеха да се поправят, поне така си повтарях.
Все повече дракони се хвърляха срещу стените, за да се опитат да влязат, а един поглед през прозореца показваше как слугите и затворниците на Лайънъл са изхвърлени от прозорците тук, там и навсякъде от магията на двореца. Затворниците бягаха, за да спасят живота си, някои от тях се спираха, за да се бият с последователите на Лайънъл, а други просто тичаха към свободата.
– Тук! – Обади се Гейбриъл и аз се обърнах, като го намерих да сочи към стената. – Там има скрит проход, ще ни отведе до покрива – каза той, а кичур гарванова коса се полюшваше в очите му. – Имаме шанс да стигнем до отделенията горе. Но трябва да тръгнем сега.
Затичах се с Орион по петите ми, отворих прохода, който Гейбриъл беше видял там, и погледнах назад към Звяра в сянка.
– Хайде, зверче. Направи нещото с дима. – Погледнах огромното същество, което седеше върху отломките на леглото на Лайънъл и си проправяше път през скъпите костюми на Лайънъл от преобърнатия гардероб.
Звярът захърка щастливо, превръщайки се в сянка, а ние с Орион побягнахме след брат ми в коридора, като призрачната му форма ни преследваше.
Последвахме Гейбриъл по тясно стълбище и когато той стигна до люка на тавана над нас, го разтвори широко, като пусна силен вятър в коридора. Огромно, ръмжащо зелено лице на дракон се извиси надолу, затъмнявайки лунната светлина, и Гейбриъл пусна толкова голяма водна струя, че тя накара Лайънъл да се завърти далеч от нас като гущер, попаднал във въртящ се кръг. Тя го покри целия и Гейбриъл я превърна в лед в следващия дъх, като накара и крилата на Лайънъл да замръзнат, така че той започна да пада от небето като мъртва тежест, а ревът му заседна в гърлото.
Той се удари силно в земята, ледът се разби около него, докато се бореше да се изправи, викайки към другите дракони, които се втурнаха напред, за да му помогнат.
– Лети! – Изкрещях.
Гейбриъл хвана Орион и излетя, като се устреми към Луната, а аз летях след тях, все по-високо и по-високо, докато се опитвахме да пробием защитите. Погледът ми се сведе към бягащите бунтовници далеч долу, към нимфите и драконите, които се опитваха да ги пресрещнат, докато настъпваше хаос.
Хвърлих сребърно острие в ръката си, разрязах дланта си и изпратих кръвта далеч от мен с бурен вятър. Изпратих я към всеки вход на тайните проходи в двореца, за които знаех, че съществуват, и дворецът откликна на молбата ми, като отвори вратите за бягащите бунтовници, за да се затворят пред враговете им.
Развълнуван смях ме напусна, макар че още не беше свършило, тъй като глутница дракони се насочи към нас, летейки силно в неистов опит да ни застигне.
Вятърът накара очите ми да се насълзят и аз вдигнах ръка над себе си, отчаяно желаейки да усетя целувката на защитите, огънят на Феникс облизваше върховете на пръстите ми, в случай че срещнем някаква съпротива.
Магията изтръпна в ръцете ми, онази, която беше пропита със сила, но не беше равностойна на моя орден. Разкъсах защитите с бум, който разцепи небето, а Орион хвърли звезден прах над главите ни, мислейки си за шибаното място, докато под нас Лайънъл ревеше в пълна ярост.
Точно преди звездите да ни откраднат, видях как дворецът се заключва здраво веднъж завинаги и изхвърлих от огъня си пламтяща птица Феникс, изпратих я да полети над двореца, да възпее победата ни и да кацне на покрива в знак на непокорство.
След това всичко потъна в мрак и аз се изгубих в галактика от вихрова светлина, усещайки душите на брат ми и половинката ми да се прегръщат близо до мен от двете ми страни.

Назад към част 97                                                     Напред към част 99

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!