Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Безсърдечно небе – Книга 7 – част 62

***

Звездният прах ни изпусна от прегръдката си в подножието на огромния овраг, където знаех, че е скрит разломът, и аз се задъхах, докато изпъвах врат назад, за да погледна нагоре към процепа на синьото небе толкова далеч над главата ми, че ми се зави свят.
– Оврагът на Крагун е дълбок над три мили в най-ниската си точка – каза Кейлъб, като проследи погледа ми и се приближи малко до мен.
– Какви са шансовете да няма никой тук долу? – Попитах, като погледнах надолу и разгледах обстановката.
Скалистите стени отстъпваха място на жива гора, която сякаш процъфтяваше в този малък рай, скрит от света. По дърветата чуруликаха птички, дребни бозайници се стрелкаха между храсталаците, чувах и далечен звук на течаща вода.
– Има една стара легенда, че някъде тук долу живее древно и забравено племе на феи – отвърна той замислено. – Макар че никой никога не е успял да събере доказателства, че това е вярно. Но цялото дефиле е защитено от соларианския закон, за да не се допускат посетители да слизат тук и да унищожават това ценно местообитание. Трябва да получиш специално разрешение от кралския род, за да стъпиш дори тук, а откакто Дивия Крал умря, нямаше кой да предостави достъп на изследователите, които може би искаха да разберат повече.
– Откъде някой ще знае, че са дошли тук? – Попитах с любопитство, докато гледах нагоре-надолу по оврага, чудейки се откъде да започнем търсенето си. – Има ли магическа аларма?
– Да. Но тя предупреждава майка ми, а не Лайънъл, тъй като семейството ти е било убито, така че тя ще е разпознала магическия ми подпис и не би трябвало да вдига аларма.
– Да се надяваме, че няма да е така – съгласих се аз с чувство на предчувствие, което се носеше из крайниците ми.
– Тогава скачай, с моята скорост можем да претърсим мястото по-бързо от твоята. – Кейлъб ми обърна гръб, потупвайки се по рамото, а аз се приближих, за да мога да скоча, чудейки се дали историята ни прави това странно или не.
– Добре сме, нали? – Попитах го, за да се уверя, и той ме погледна с объркан поглед, преди да схване какво всъщност питам.
– Да, не се притеснявай, скъпа. Имам някой друг, който се ебава с чувствата ми тези дни.
– Това ли си мислиш, че съм ти направила? – Попитах неудобно и той изхърка.
– Малко. Но не по начин, по който не исках. И честно казано? Мисля, че без значение какво са предвиждали звездите за теб и Дариус, за нас никога не би могло да има дългосрочен план. Така че нека просто го запазим като приятни спомени, които никога няма да споменаваме на гаджето ти, защото не искам той да ме мрази, и да останем удобно в зоната на приятелите.
– Звучи ми добре. И така, ще ми кажеш ли кой се гаври с емоциите ти сега? – Попитах.
– Какво ще кажеш, ако ти кажа, след като затворим този разрив? – Предложи той, а усмивката му се изплъзна. – Защото дори не знам откъде да започна с него, а това вероятно е по-важно.
– Добре – съгласих се аз и той се изстреля без повече думи.
Смехът се изтръгна от мен, докато се вкопчвах в него, а очите ми се присвиваха срещу напора на въздуха, докато се втурвахме между дърветата, прескачахме реката и се носехме през целия каньон толкова бързо, че мозъкът ми остана да се върти, когато той се плъзна да спре върху чакъла, който бе настлан на ръба на реката, и ме пусна надолу.
Водата се разби покрай нас в бързината, а падането до нея накара пулса ми да забие по-силно, докато гледах в разбърканите бързеи и усещах студените пръски по лицето си.
– Е, това е гадно – каза Кейлъб, посочи едно място на около шест метра над бурната вода и ме накара да проклинам, докато забелязвах трептящия мрак, който отбелязваше позицията на разлома в света.
– Ще трябва да ми се довериш, пич – казах аз, като приех предизвикателството и обвих Кейлъб с въздушната си магия, преди да го изтръгна от краката му, докато той извади от джоба си иглата за връзване.
– И ще трябва да ме държиш невероятно неподвижно – отвърна той, докато го вдигах, за да увисне над водата пред разлома.
– Звучиш така, сякаш ми нямаш доверие – казах аз.
– Не става въпрос за доверие. Става въпрос за това, че ако се провалиш, ще ме засмуче в шибаното царство на сенките. Така че не се прецаквай, Тори. Имам твърде много неща, за които да живея.
Подсмърчах, докато се концентрирах върху това да го държа неподвижен, а Кейлъб протегна ръка, за да започне да зашива разрезът между сферите.
– Това върви изненадващо добре – извиках му, докато оглеждах дърветата и се чудех дали не трябва да се подготвям за атака. Но птиците продължаваха да пеят, а слънцето продължаваше да грее в оврага от далеч, далеч отгоре и нищо не подсказваше, че това ще се промени.
Изтръпнах от звука на чупещ се клон, огледах се с тревога, докато се борех да задържа Кейлъб напълно неподвижен, а сърцето ми биеше учестено, докато търсех някакъв знак за нещо, което да се приближава към нас през дърветата.
Беше трудно да се вслушвам в движението над рева на бързеите толкова близо до мен и очите ми се стрелкаха наляво и надясно, докато сканирах обкръжението си, подготвяйки се за атака и извиквайки Феникса си на повърхността на кожата си, докато чаках каквото и да беше то да изскочи от гората.
Дали Кейлъб е грешал? Дали все пак предупреждението е било изпратено до Лайънъл? Или тук, между дърветата, се криеха нимфи, които чакаха да се нахвърлят?
Бях толкова напрегната, че когато Кейлъб ме извика, се стреснах толкова силно, че едва не паднах през краката си, докато стоях неподвижно.
– Това е – обяви той.
– Сериозно? – Попитах изненадано, завъртях се с лице към него и го привлякох обратно към земята с въздушната си магия.
– Да. Орион вдигна толкова шум колко трудно е било това, но мисля, че сигурно просто е искал да си погъделичка егото, защото това беше нещо съвсем лековато. Разбира се, в последния имаше всички онези тъмни артефакти и т.н., но както и да е. Напълно се справих с това.
Няколко секунди мигах срещу него, без да мога да повярвам, че нещо толкова лесно е преминало по план.
– Изглежда, че звездите най-накрая са благосклонни към нас – казах с дъх на смях.
– Да се надяваме, че са благосклонни и към другите – съгласи се той, приближи се до мен и извади от торбичката си малката щипка звезден прах.
Хванах се за ръката му, за да улесня още повече пътуването, надявайки се, че имаме достатъчно звезден прах, за да изкараме целия път, и Кейлъб го хвърли върху нас.
Червата ми се свиха, когато бях издърпана в прегръдката на звездите, въртях се в кръгове, които ме накараха да се замая, преди най-накрая да изпадна от лапите им, където двамата паднахме по задници в тучната трева пред Бърлогата.
– Майната му. Сега си спомням защо мразя да пътувам със звезден прах, когато нямаш достатъчно от него – изстена Кейлъб, докато аз се оставих да падна назад и се засмях, наблюдавайки как облаците се въртят над мен и си спомних как лежахме в тревата така с Дарси, когато бяхме деца.
Въртяхме се и се въртяхме, докато не паднехме, а после гледахме как небето се извива и се върти за нас, сякаш бяхме на атракцион на панаира. Разбира се, това беше най-близкият панаир, до който бяхме стигали, така че може би изобщо нямаше да се чувстваме така, но тогава си го представяхме.
Кейлъб прокле и аз се огледах точно когато Дарси се появи от въздуха и падна точно върху него, а Джералдин от нейната страна също се свлече надолу.
– О, свещена човешка преса, умрях и отидох в рая на кифлите! – Извика Джералдин, докато засаждаше лицето си върху корема на Кейлъб, а Дарси се извини, докато се отскубваше от пазвата му, докато аз просто им се смеех.
– Направихте ли го? – Попитах.
– Да – съгласи се Дарси. – Предполагам, че нимфите не са знаели за тази или нещо такова, защото тя просто си седеше там и ни чакаше.
– Нашата също – казах ѝ и се изправих на крака, когато въздухът отново се развълнува и се появи Гейбриъл с Леон до него, като двамата бързо обясниха колко зле е бил охраняван техният разлом, преди Данте и Розали също да се появят, потвърждавайки, че са затворили и техния.
Сърцето ми се повдигна от вълнение, докато се обръщах да търся знак за завръщането на останалите, а надеждата ме изгаряше при мисълта, че ще се справим с това толкова шибано лесно.
Но тези надежди бяха попарени, когато се появиха Орион и Сет, Сет изрева гръмогласно, докато Орион му се извиняваше, а ароматът на горяща коса и кръв полепна по тях достатъчно силно, за да заседне в гърлото ми.
– Казвах ти, че беше инцидент! Не е като да съм имал намерение да го направя – изръмжа Орион.
– Аз знам какво беше това, Ланс Орион. Беше чисто и просто убийство на коса! – Изръмжа Сет и когато се обърна да ни погледне, ми се изтръгна дъх, като се вгледах в дясната страна на главата му, където почти цялата му дълга, кафява коса беше изгорена докрай. Лицето му беше изцапано със сажди и беше облян във вода от главата до петите.
– Какво стана? – Попита Дарси, като се втурна напред и прегледа Орион, докато го претърсваше за наранявания.
Неумелото ти гадже отряза половината ми шибана коса с огнения си меч „Феникс“ – изръмжа Сет, макар че звукът се превърна в хленчене, докато опипваше съсипаната си коса.
– Не. ти беше тъпият шибаняк, който имаше махмурлук и развяваше косата си насред шибана битка – изсумтя Орион. – Откъде трябваше да знам, че в крайна сметка ще обезглавя косата ти, както и нимфата?
– Разломът ти беше охраняван? – Попитах разтревожено, докато се оглеждах за някаква следа от Дариус.
– Да – потвърди Орион. – Но успяхме да го затворим, преди твърде много от тях да дойдат за нас.
– Работихме заедно като отбор-мечта – каза Сет с копнеж. Дарси издаде лек писък на вълнение, като погледна между двамата с надежда, а Орион я погледна с поглед, който казваше „няма шанс“. – Точно до момента, в който той реши да играе Суини Тод с моите буйни коси.
Едно подсмърчане привлече вниманието ми през рамо и открих, че Гейбриъл стои там с юмрук, притиснат към устните му, докато двамата с Леон се стараеха наистина адски много да не се разпаднат напълно, докато гледаха състоянието на косата на Сет.
– Ти знаеше! – Обвини внезапно Сет, вдигайки треперещ пръст, за да посочи Гейбриъл, когато го забеляза да се смее, и аз също се разпаднах, когато осъзнах, че е прав. Гейбриъл сигурно е предвиждал това и не е направил нищо, за да го спре.
– Отмъщавам ти за това, че отряза косата на сестра ми, глупако – подиграваше се той и Данте избухна в смях зад него точно когато Сет се хвърли.
Гейбриъл вече го беше отблъснал встрани, преди още да се е приближил, и аз ги наблюдавах с насмешка няколко минути, докато Сет се опитваше всячески да удари най-великия прорицател на Солария в лицето, но без успех.
Но въпреки забавлението ми, че го виждам как още веднъж вкусва от собственото си лекарство, не можех да се съсредоточа напълно върху техните движения насам-натам, докато умът ми беше погълнат от страха за Дариус.
Улових погледа на Джералдин от другата страна на групата, като видях в чертите и собствения и страх за Макс, и се преместих на нейна страна, побутвайки я с лакът.
– Ще се справят – казах колкото на себе си, толкова и на нея.
– О, сигурна съм в това, милейди – съгласи се тя ентусиазирано. – Повече се притеснявам от смъртни рани или осакатяване, отколкото от смъртта. Загубени крайници или разкъсани рани, наполовина изядени придатъци или…
– Да, разбирам – казах аз, гласът ми беше малко рязък, докато я карах да спре.
– О, сладки небеса, толкова съжалявам. Разбира се, много малко вероятно е вашият Драгун да е бил полуизяден, да му е бил отрязан крак или пръстът му да е бил забит в бомбардировача на язовец, или…
Светкавица прекрати ужасяващите и брътвежи и аз изпищях като влюбен идиот, когато Дариус и Макс най-сетне се появиха, хвърлих се напред, за да се хвърля в обятията на моя Дракон, след което се свлякох пред него, докато разглеждах лепкавата зелена субстанция, която го покриваше от главата до петите.
– Можеше да споменеш шибания еперичен охлюв, който живееше в тази пещера, Гейбриъл – изръмжа гневно Дариус, а гърдите му се издигаха и спускаха тежко, докато капеше слуз по пода.
Макс също беше покрит със слуз и я избърса агресивно от лицето си, като я размаза от върховете на пръстите си така, че тя се разпръсна върху тревата до него, а аз направих премерена крачка назад. Прегръдката можеше да почака.
– О, да, да… съжалявам за това – каза Гейбриъл с онзи знаещ поглед на задник, който отново блесна в очите му, и аз изхърках забавно, преди да успея да се спра.
– Ти видя и това също нали? – Попита го Дарси, прехапвайки устните си, за да сдържи усмивката си.
– Какво е еперичен охлюв? – Попитах с любопитство, като направих още една крачка встрани от Дариус, докато той се опитваше да изтрие още малко слуз от тялото си, но тя сякаш се задържаше.
– О, това е най-ужасното от зверовете – допълни Джералдин. – Огромен и месояден охлюв, който е достатъчно голям, за да изяде цял миниван на една хапка, когато е в пълен размер. Обича да живее в тъмни, влажни пещери и да чака съществата да се промъкнат вътре без да знаят. След това се нахвърля върху тях, улавя ги в слузта си и ги поглъща цели, където те бавно се разтварят в стомашната му киселина в продължение на около седмица. Смята се, че това е най-ужасният начин да се умре.
– Да, би било така – изръмжа Дариус. – Но в крайна сметка успяхме да се измъкнем от това шибано нещо – все пак ми трябваше почти всяка капка магия, която притежавам, за да го направя.
– Слузта изгаря – изстена Макс, а Гейбриъл се засмя още по-силно. Брат ми понякога можеше да бъде такъв козел. Но това ми харесваше в него. – Трябва да вляза вътре и да я измия.
– Не в моята Нели! – Извика Джералдин, вдигна ръце и заля двамата с толкова много вода, че тя ги събори от краката им и ги изпрати да се спускат надолу по хълма, докато те и крещяха да спре.
Тя обаче не спря, докато не издуха от тях всяка частица слуз и те не останаха задъхани и проклинащи в локва кал в подножието на хълма.
– Не мога да допусна „Бъроуз“ да е пълен с тази гнусна тиня – обясни Джералдин, сякаш действията и бяха напълно разумни, а аз и поклатих глава, докато тичах надолу по хълма, за да помогна на Дариус да се изправи.
Той изглеждаше много ядосан, докато се връщаше обратно по хълма, намръщен към Гейбриъл и Джералдин, преди да насочи вниманието си към Орион, който единствен успяваше да сдържи смеха си.
– Затворихме разлома въпреки шибания охлюв – каза той твърдо. – Значи това е всичко? Направихме ли всичко, което трябва да направим, за да отслабим Лавиния?
– Мисля, че е така – потвърди Орион. – Мога да проверя шапката на душата и да видя дали Мигел може да го потвърди, но ако е проработило, тогава можем най-сетне да подготвим бунтовниците за поход. Можем да доведем войната до вратата на Лайънъл и най-накрая да изтръгнем короната от недостойната му глава.
– Аз имам по-добър план – каза Дариус. – Веднага щом магията ми се възстанови, ще отида сам при него. Не е нужно да рискуваме армията във война срещу него, ако мога просто да взема главата му. Аз съм по-голям от него, също толкова силен и имам много по-голямо желание за победа, отколкото той някога би могъл да събере. Мога да сложа край на всичко това тази вечер и да приключим с тази шибана война завинаги.
– Не – изригнах аз, а останалите също изразиха протест. – Това, че Лавиния ще е отслабнала от това, не гарантира, че тя вече изобщо не е заплаха. А какво да кажем за Вард? Или за гилдията на драконите на Лайънъл? Не можеш да очакваш, че ще се съгласим да отлетиш и да се изправиш сам срещу всички тях.
– Е, ако не успея, тогава можеш да продължиш с плана си да доведеш армия пред портите му – отвърна твърдо Дариус. – Но трябва да си струва да рискуваш. По този начин единственият живот, който рискуваме, е моят и…
– Не съм готова да рискувам твоя живот, Дариус, какво е толкова трудно да разбереш в това? – Поисках и очите му заблестяха с Дракона, докато в него се надигаше раздразнение, защото не му позволих просто да поеме отговорност за това. Но той не отговаряше за това и нямаше как да му позволя да направи нещо толкова глупаво, че да се впусне в битка, която не можеше да бъде сигурен, че ще спечели.
– По-добре моят живот, отколкото който и да е от другите – отвърна той и Гейбриъл си пое дъх, а очите му се замъглиха от някакво видение и ме разсеяха за момент, когато Орион също погледна към него.
– Как можеш да предположиш, че твоят живот струва по-малко от който и да е от нашите? – Попитах и погледнах яростно Дариус, докато чаках този отговор.
– Не струва по-малко – изръмжа той. – Но Коледа така или иначе е точно зад ъгъла, така че е логично просто да…
– Какво общо има Коледа с това? – Попита Макс, а изражението му се скова, сякаш беше прочел някаква емоция, чийто вкус не му харесваше.
– Просто трябва да се изправя пред баща си преди това – каза Дариус гневно, а димът се извиваше между зъбите му, докато ни гледаше, сякаш ни предизвикваше да поставим това под въпрос.
– Защо? – Попитах. – Кой, по дяволите, се интересува от Коледа, докато всичко това се случва?
– На мен ми пука – отвърна той, погледът му срещна моя и за миг в него проблеснаха искри от болка, преди гневът му да го погълне също толкова бързо.
– А на мен не ми пука какви глупави срокове си поставил за живота на Лайънъл – отвърнах аз. – Защото това не зависи от теб и ти няма да отлетиш в нощта на някаква самоубийствена мисия. Трябва да съставим план, за да му поднесем тази битка по начина, по който се подготвяхме през последната година и…
– Не разполагам с толкова време, Рокси – каза Дариус, придвижи се напред и ме хвана за ръцете, като ме принуди да го погледна отново.
Лед се образува около сърцето ми при вида на очите му и дъхът ми се изтръгна от дробовете, докато се взирах в него, усещайки, че този момент виси на острието на ножа, докато се колебаех по въпроса, който знаех, че трябва да задам след това, защото нямаше нужда Зрението да ми казва, че този отговор няма да ми хареса. Вече усещах как болката от него бръмчи във въздуха и чака да ме погълне.
– Защо? – Издишах и нещо в погледа му се разпиля, когато отвори уста, за да ми даде отговор.
– Защото умирам, Рокси.
Мълчанието натежа навсякъде около нас, онова, което бодеше, звънеше и беше изпълнено с вечност на нищо, защото нарушаването му само щеше да превърне думите му в реалност.
– Не, не умираш – отрекох аз, хванах го за предмишниците и го стиснах толкова силно, че ноктите ми отбелязаха кожата му. – Ти си точно тук, пред мен, твърд и неразрушим. Ти не умираш, Дариус. Нищо не е ненаред с теб.
– Сключих сделка със звездите – издиша той. – Миналата Коледа, когато избухна битката в Двореца на душите, Гейбриъл ме заведе в Пещерите на забравените и ме заведе в една стая, където сключих сделка със звезда, за да спася живота ти.
– Не – казах аз и поклатих глава, докато тези думи се прокрадваха в черепа ми и пускаха корени. – Не. – Отхвърлих истината за това, което ми казваше, защото тя имаше твърде много смисъл.
– Връзките – издиша Дарси, когато ръката и кацна на рамото ми и тя се придвижи зад мен, давайки ми подкрепа, докато несправедливостта на всичко това се натрупваше във вените ми, реалността, шибаната истина.
Дариус кимаше, въпреки че аз клатех глава.
– Показаха ми смъртта ти. И на двете. И ми предложиха шанс да ви спася, да преобърна съдбата и да ни дам шанс да победим баща ми. Всяка връзка, поставена върху нас, разкъсана и една-единствена година, за да докажа, че съм можел да бъда мъжа, достоен за любовта ти, Рокси.
– Не – изръмжа Орион.
– Една година? – Задъхах се, сърцето ми се разтуптя, когато осъзнах колко шибано близо бяхме до края на това време.
– Ето защо беше толкова ядосан, когато отидоха в „Двореца на пламъците“ – каза осъзнато Орион, а гласът му се пречупи. – Защото ти откраднаха времето с нея?
Дариус кимна, но не откъсна поглед от мен, взе лицето ми между ръцете си и искаше да разбера този шибан избор, който беше направил за мен, без дори да ми направи услугата да ми каже за него.
– Никое време с теб не би било достатъчно, Рокси. Трябва да знаеш това. Една година, един живот, една шибана вечност никога няма да са достатъчни. Но не можех да те оставя да умреш. Трябваше да направя този избор. Трябваше да…
Юмрукът ми избухна и го ударих толкова силно, че бях почти сигурна, че нещо се счупи в ръката ми, когато от мен се изтръгна писък, който не се подчиняваше на никаква логика, разум или разбиране, а вместо това беше изпълнен с болка и ужас от съзнанието, че вече съм толкова близо до това да го загубя.
Единственият мъж, когото някога щях да обичам. Единственият, когото някога съм искала. Единственият, от когото се нуждаех с всяка фибра на душата си. А той ме беше излъгал за това. Позволи ми да пропилея месеци, които можех да прекарам в търсене на решение, и вместо това ми остави седмици, за да го намеря.
Това беше прекалено. Прекалено много.
– Не си имал право да правиш този избор вместо мен – изсъсках аз, а кръвта от разбитата му устна оцвети кокалчетата ми, докато отстъпвах крачка назад, а той просто ме гледаше с разбито сърце в очите, което не исках да виждам, защото той беше този, който ни беше причинил това, и не беше честно да ме гледа така.
– Рокси – започна той, но аз яростно поклатих глава.
– Не – изръмжах, като цялата ми болка, гняв и ярост от тази шибана лъжа се стовариха върху него в тази единствена дума с достатъчна сила, за да го накарат да трепне.
Поклатих глава, като направих още една крачка назад, гледайки този мъж, когото мислех, че познавам толкова добре, а той ме лъжеше толкова лесно, сякаш беше непознат, защото точно така се чувствах. Действията на човек, когото дори не познавах. Или по-лошо от това, действията на чудовището, което винаги е било предопределено да ме унищожи накрая.
И с разбито сърце и разкъсана душа, с толкова много гняв, който ме изгаряше, че не можех да понеса дори да го погледна, крилете ми се разпериха и аз се издигнах в небето, летейки надалеч от него и от всичко това, от шибаната война, от шибания му баща и от моето проклето сърце, което се разкъсваше на хиляди парчета, докато сълзите се разливаха по бузите ми и бяха откраднати от ледената студена хапка на вятъра.

Назад към част 61                                                          Напред към част 63

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!