Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Безсърдечно небе – Книга 7 – част 63

ОРИОН

Взирах се в Дариус, шокиран от мълчанието, защото страхът накара дробовете ми да спрат да работят. Дарси тръгна след сестра си, крилете и се разпериха от гърба и, докато я преследваше в небето, а аз направих крачка към Дариус, но наследниците бяха първи, обградиха го като глутница вълци и поискаха отговори. Аз обаче не ги чувах. Не можех да чуя нищо, освен звъна в ушите си, докато се опитвах да преработя факта, че един от най-добрите ми приятели в целия свят е продал живота си и ще умре, по дяволите.
И най-лошото беше, че трябваше да знам. Трябваше да осъзная, че връзките няма да бъдат прекъснати напразно. И дълбоко в себе си може би го бях направил. Може би не го бях притиснал по темата, защото знаех, че има цена, и не можех да понеса да узная истината за нея. А може би просто бях шибан приятел, който през цялото това проклето време не беше осъзнал, че в очите му се крие тайна. Защото сега тя беше толкова шибано очевидна. Беше уклончив, правеше забележки, които отхвърлях, дори ми каза довиждане, макар че аз си го обяснявах с това, че говори за най-лошия сценарий, но сега всичко придобиваше смисъл, от който главата ми се завъртя.
– Нокси – обърнах се към Гейбриъл и той протегна ръка с болка в очите, хващайки ръката ми, докато Леон събираше Розали и Данте, като тримата се отправяха навътре. – Ти знаеше?
– Толкова съжалявам, Орио – издиша той. – Наистина. Съжалявам. Не беше моя работа да го казвам.
Кимнах, главата ми увисна, когато траурният вой на Сет изпълни небето и усетих как болката от този шум разцепи гърдите ми точно в центъра.
– Няма ли начин да спрем това? – Попитах Гейбриъл, въпреки че той вече го беше казал, но трябваше да го чуя отново, защото със сигурност трябваше да има някакъв шанс. Дори и един процент от шанса. Някаква съдба, която може да се завърти на монета и да се промени за него. Но той само поклати тъжно глава, затваряйки това малко прозорче на надеждата в сърцето ми и залоствайки го.
Наследниците се редуваха да прегръщат Дариус, а Кейлъб отиде да седне на един камък, като главата му потъна в ръцете, докато Сет побърза да седне до него и се притисна в него. Макс говореше с Дариус с тих тон, държеше ръката си на ръката му, сякаш изтласкваше част от бушуващите в него емоции, и аз долових странните думи, че предлага да направи това по-лесно за всички, ако Дариус иска това. Но аз не исках това. Ако това наистина щеше да се случи, тогава щях да се изправя пред всяко изтръгващо душата ми парче от него. Нямаше да се плаша от болката, дори когато беше най-съблазнителното нещо на света да се вкопча в отричането и да го използвам като биберон. Но очите на Дариус казваха всичко и когато той срещна погледа ми и наклони глава в знак на предложение да се приближа, аз се поддадох на нуждата в него, пристъпих напред и го обгърнах здраво с ръце.
– Майната ти – изръмжах в ухото му, а той ме плесна по гърба, докато емоцията изгаряше по целия път през гърлото до стомаха ми.
– Толкова много съжалявам, Ланс.
– Нямаш право да съжаляваш, задник – изръмжах аз. – Защото знам защо си го направил.
– Щеше да направиш същото – каза той и аз исках да го ударя по главата, но вместо това го държах по-здраво, отказвайки да го пусна, ужасен от надвисналия над нас момент в бъдещето, в който никога повече нямаше да мога да го държа така.
– Какво мога да направя? – Попитах безпомощно, искайки да разреша този проблем, както винаги съм искал да разрешавам всичко. Исках да се потопя в книгите си и да потърся отговор, исках да разтърся Нокси, докато и той не измисли такъв, защото да не правя нищо не беше вариант.
– Не се променяй – помоли той. – Не се отнасяй с мен като с умиращ човек. Просто бъди себе си, Ланс Орион, когото, по дяволите, обичам, който ми казва, когато се държа като задник, и се опитва да ме убеди да споделя трона с Вега.
Засмях се слабо, като все още не го пусках.
Ужасено хленчене проби въздуха и аз се обърнах, откривайки Ксавие там да тича заедно с Каталина по петите му. Кейлъб излезе след тях, с мрачно изражение на лицето, което говореше, че ги е довел и им е съобщил новината.
– Дариус, кажи ми, че това не е вярно – поиска Ксавие и аз пуснах брат си, позволявайки на Ксавие да се приближи и да хване Дариус за ризата, като го стискаше здраво с юмрук, докато оголваше зъби срещу него.
– Съжалявам, Ксавие – каза Дариус тежко, когато Каталина се сблъска с него, ридаейки толкова силно, че сякаш изпълни целия свят. А когато Дариус обясни още веднъж, Ксавие увисна срещу него, притисна се към него, докато плачеше в гърдите на брат си и някак си това беше по-лошо, отколкото да го почувства сам. Да вижда как всички се разпадат около него. Беше като да стоиш на погребението му, само че той беше жив и гледаше към нас. Но съдбата му беше също толкова подпечатана, също толкова невъзможна за промяна.
Гейбриъл плъзна ръка по рамото ми и ме поведе настрани. Знаех, че трябва да дам време на Дариус със семейството му, а наследниците също се понесоха след нас. И докато се насочвахме към вътрешността, погледнах назад към приятеля си, знаейки, че никога няма да съм готов да му кажа сбогом.

Назад към част 62                                                           Напред към част 64

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!