СЕТ
– Какво ще правим сега? – Изръмжах, отчаян, че искам да изляза навън и да грабна семейството си, а също и семействата на приятелите си. А къде, по дяволите, бяха останалите от семействата ни? Дали бяха в тази къща? Защото бях сигурен, че не знам откъде да започна да ги търся, ако бяха, а идеята, че може би са били за еднократна употреба, че може би Лайънъл се е отървал от тях, продължаваше да набъбва в съзнанието ми и ме караше да се втурна в битката, без да се замислям. Но трябваше да запазя главата си. Трябваше да притисна емоциите си в онази тъмна яма вътре в мен и да направя това, което умеех най-добре. Да се преструвам, че съм шибано хладнокръвен, жаден за кръв задник, който може да приеме всичко, без да трепне. Така и щях да направя.
Бяхме слезли долу в салона, откъдето се виждаше дворът. Бях коленичил зад един диван, Кал беше притиснат отдясно, а Макс – отляво, а в гърлото ми се чуваше хленчене, тъй като ни обграждаше балон за заглушаване заедно с плътно заклинание за прикриване, което ни сливаше с мебелите. Бяхме наблюдавали как Вард си тръгва, водейки със себе си голяма група нимфи, които се насочиха към предната част на имението, мърморейки, че скоро ще дойдат новодошлите, и бързо разбрахме, че ние трябва да сме тези новодошли. Което означаваше, че те са тръгнали да подготвят капана си за нас твърде късно. Не им беше известно, че вече бяхме влезли в къщата. Предположих, че кражбата на сенчестото око на Вард го е направила най-мръсния прорицател от тази страна на Солария. Но това беше малка победа на фона на всичко това.
– Има толкова много от тях там – каза Макс с разочарование. – Трябва да ги отвлечем.
– И имаме нужда от свързваща игла, за да затворим тази пукнатина – отвърнах аз. – Смяташ ли, че някой от нас трябва да се върне със звезден прах, за да я вземе?
– Нямаме достатъчно звезден прах за многократни пътувания – каза Макс намръщено.
– Чакай, къщата на Стела е в съседство – каза Кал, осъзнавайки това.
– И? – Попитах.
– И Орион ми разказа как там има тайно мазе, пълно с цялото старо оборудване за тъмна магия на баща му – обясни Кейлъб. – То е скрито зад таен панел в коридора под стълбите.
– Разбира се, че най-добрият ти приятел ти е казал това – промълвих аз, макар че добре, да, беше удобно.
– Ами ако няма игла? – Каза притеснено Макс.
– Те са един от най-често използваните предмети в тъмната магия – Орион ми е разказвал много за нея. Така че си заслужава да се опита – подкани го Кал.
– Но все пак трябва да отвлечем онези нимфи от олтара, преди изобщо да можем да стигнем до този разлом – казах аз.
– Какво ще кажеш да запаля огън? – Предложи Кал и аз обмислих това.
– Те няма да си тръгнат всички, може би няколко, но… Поклатих глава.
– Бих могъл да се опитам да манипулирам емоциите им, да ги накарам да се усмирят – замислено каза Макс. – Може би дори бих могъл да ги изпратя всички да заспят, ако имам достатъчно време.
– Ще изпратиш и семействата ни да спят, а това може да ги изложи на още по-голяма опасност с това шибано олтарно нещо – изсъска Кал.
– Имам го – обявих аз, сядайки на петите си, докато двамата ме гледаха. – Успях да усъвършенствам имитацията на глас. Мога да създам илюзия, да се преструвам на Лайънъл достатъчно дълго, за да ги отзова отвън и да ви дам шанс да отидете за свързваща игла и да освободите всички.
– Това не е съвсем ужасна идея – призна Кейлъб. – Но ако го разберат и използват дрънкалките си върху теб, си прецакан.
– Мислиш, че не мога да се справя с група нимфи? – Издекламирах аз, макар че сърцето ми за секунда се разтуптя от ритъм при напрегнатия поглед, който той ми хвърли.
– Просто бъди внимателен – изръмжа той, протегна ръка, за да я стисне, и точката на контакт изпрати стрела от топлина в гърдите ми.
– Винаги съм. – Намигнах му, след което се заех да хвърлям илюзията. Не беше перфектна, като се има предвид, че не можех да имитирам точно Лайънъл. Той работеше със заклинания, които да ми попречат да го направя, но като хвърлих голямо наметало около себе си и вдигнах качулката, прецених, че ще ми се размине. В този двор така или иначе беше тъмно, а имитацията на гласа ми щеше да е перфектна.
– Ерх, приличаш му чудовищно – каза Кал с набръчкан нос.
– Аз съм дребна игуана – заговорих с гръмкия глас на Лайънъл. – Как звучи?
– Перфектно. А сега тръгвай. – Бутна ме Макс и аз скочих изправен, вървейки с рамене, притиснати назад, докато се насочвах към вратата и я отварях с драматично движение, достойно за самия задник.
– Какво си мислиш, че правиш?! – Изръмжах и накарах нимфите да се стреснат, като ме видяха.
– Правя това, което Лавиния поиска от нас – отвърна една от тях с хриптящ глас.
– А Лавиния ли е вашият крал? – Изригнах и няколко от тях си размениха погледи. – Е?!
– Не, ваше величество. – Най-близкият наведе глава и аз го потупах неясно по рамото, преди да осъзная, че това вероятно не е ход на Лайънъл, затова изтрих ръката си в наметалото с гримаса. – Влез вътре сега. Трябва да поговорим. Всички вие!
Посочих и нимфите побързаха да се подчинят, като покорно навеждаха глави, докато минаваха покрай мен, макар че няколко от тях останаха да гледат гаврата, която се разиграваше около олтара, и предположих, че ще трябва да се доверя на останалите да се справят с тях.
Започнах да следвам нимфите навътре, като погледнах към мястото, където се бяха скрили Макс и Кал, молейки се на звездите да успеят бързо да измъкнат семействата ни от този адски олтар.
Последвах Нимфите в коридора, като продължих да ги насочвам, докато се провирах покрай тях, като се въртях в безкрайните зали, въпреки колко пъти съм бил тук като дете. Промуших се през една врата, за която бях сигурен, че е трапезария, но вместо това се оказа голяма баня.
Мамка му.
Всички влязоха вътре след мен и аз придърпах качулката си по-близо до лицето си. Ярките светлини в тази стая щяха да бъдат смъртоносна следа, ако тези задници се вгледат прекалено внимателно в лицето ми.
Точно така. Намирам се в баня, пълна с чудовища. Какво сега?
Прочистих гърлото си, прокарах пръст по златното кранче и се ухилих, докато го разглеждах, опитвайки се да си спечеля момент за размисъл.
Нимфите си размениха погледи и аз разбрах, че тук времето ми изтича. Трябваше да измисля някаква правдоподобна причина, поради която току-що бях довел всички тях в тази баня.
Една от нимфите започна да ме гледа прекалено внимателно и аз наведох глава, прочистих отново гърлото си, като се наведох и се престорих, че проверявам кранчето, от окото до чучура.
– Това не е добре – изръмжах аз. – Никак не е добре.
– Хм, простете, кралю мой, но какво не е добро? – Попита един от тях и, по дяволите, имаше добър въпрос, на който аз нямах отговор.
– Кранчетата, разбира се – изръмжах аз. – Те не блестят както трябва.
– Може би бихте могли да се заемете с това с вашите слуги, ваше височество? – Предложи една нимфа.
– НЕ НАКАЗАНИЕ! – Изръмжах, грабнах една кърпа и го зашлевих с нея, но движението отхвърли качулката ми назад и заклинанието ми за прикриване се разкри в цялата си не съвсем правилна форма.
– Чакай, кой си ти, по дяволите? – Избухна една от нимфите. – Ти не си нашият крал!
– Звездичките ми, това е Вега! – Изръмжах, сочейки зад тях, и като идиоти, каквито бяха, всички се обърнаха, а аз, по дяволите, приклекнах и побягнах, като ги изблъсках настрани с въздушна магия и се изстрелях през вратата на бесен вятър.
Блъснах вратата след себе си, заварих я затворена със земна магия, като я запечатвах все по-плътно с метал, докато цялата врата не заблестя с него, преди да освободя прикритието, покриващо тялото ми.
Една тежест се удари в нея, последвана от друга и още една, но вратата ми не се размести.
– Ха! – Извиках от вълнение, но след това се чу взрив, когато една от нимфите проби стената, излезе в коридора, а приятелите му се изсипаха след него и аз изкрещях от изненада, обърнах се и побягнах обратно по коридорите. Но не се обърнах към приятелите си, а навлязох по-дълбоко в къщата, хвърляйки магията назад през рамо, докато море от нимфи преследваше опашката ми.
Взривявах врати и хвърлях мебели на пътя им, разхвърляйки навсякъде вази и безценни реликви, докато разбивах мястото на парчета в опит да забавя преследвачите си и да изпреваря смъртоносните им дрънканици, които щяха да блокират магията ми.
– Хванете го! – Изкрещя някой от отворените врати вдясно от мен и аз забелязах Вард да влиза в къщата, насочен право към мен с яростно изражение на едноокото си лице.
Вдигнах една ваза от масата с порив на въздушна магия, блъснах я в главата му и го накарах да прокълне, докато той изстрелваше огнена струя след мен. Отклоних се от него и продължих да бягам, като нададох силен вой, за да ги насърча да ме последват. Защото докато ме преследваха, те не бяха близо до семейството и приятелите ми. И се надявах на шибаната луна, че те са в процес на измъкване оттук.
Назад към част 73 Напред към част 75