Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Безсърдечно небе – Книга 7 – част 75

ДАРСИ

Гневът изригна в съзнанието ми като киселина и вълна от него ме тласна напред, докато се взирах между феите на земята, разкъсвайки редиците им, а вкусът на толкова много кръв ме накара да побеснея.
Исках още. Трябваше да запълня тази тъмна и непрестанна нужда в мен да унищожавам, опустошавам и бичувам земята.
Кътниците в устата ми имаха вкус на отрова, острият и горчив привкус се търкаляше по езика ми и причиняваше безкрайна болка и страдание на всеки, който имаше късмета да остане жив след ухапването ми. Но те нямаше да живеят дълго. Не и когато черната и накърнена отрова се плъзнеше по вените им и ги обявяваше за поредната ми жертва. На нейната жертва.
Шепотът на Лавиния се носеше в ушите ми, гласът и ме подтикваше да продължа и душата ми беше толкова дълбоко свързана с нейната, дори когато някаква част от мен се надигаше и се бореше да не слуша заповедите и. Но беше невъзможно да им откажа, думите и караха огъня в мен да гори, който никога не можеше да бъде потушен, но това не беше огънят, който познавах, а едно злокобно нещо, което поглъщаше всяка добра част от мен цяла.
Един мъж се появи пред мен, с протегнати ръце и молба в сребристите му пръстени. Замахнах към него, ноктите ми се врязаха в свирепия въздушен щит, който се борех да разкъсам, отблъсквайки го назад, докато чупех и ръмжах, опитвайки се да пробия защитата му, докато той се бореше да я задържи на място.
– Блу! – Изкрещя той, като думата завладя нещо дълбоко в гърдите ми, но после шепотът на Лавиния стана по-силен и омразата ми се сгъсти.
– Убий го. Убий ги всички – призова тя в главата ми. Моята господарка. Ръководителката на моето същество, тази, която ме беше приковала и обвързала с нея по начини, които усещах толкова дълбоко, че никога не можех да ги измъкна.
Разкъсах въздушния му щит и той се изстреля с прилив на скорост, така че лапата ми се удари в земята, вместо да го удари. Изръмжах и обърнах поглед към един сребърен пегас, който се носеше по земята, обграждаше бунтовниците и спираше, за да позволи на няколко от тях да се качат на гърба му. Отвъд него розов пегас правеше същото и вече се издигаше в полет, а аз замахнах към нея, докато тя летеше към облаците, хванах я за копитата и я повлякох обратно от небето.
Хвърлих я на земята и се хвърлих напред, за да довърша убийството, но сребристият пегас ме нападна, заби рог в ръката ми и ме накара да изрева, докато отстъпвах назад. Розовият пегас се отскубна, завъртя опашка и побягна, а сребърният се втурна в галоп след нея.
Тръгнах след тях и ги настигнах, когато те разпериха криле и се издигнаха към небето, но аз бях по-бърза, скочих напред, за да ги вкарам обратно в лапите си и да ги довърша завинаги. Но нещо ме хвана за козината отзад, дръпна ме и ме хвърли на земята.
Сребристоокият мъж се появи отново, когато се изправих на крака, и изръмжах срещу него, докато той оплиташе въздушни въжета около мен, опитвайки се да ме прикове към волята си.
Появи се момиче с боздуган, което хвърли лиани от земна магия, завърза ме и ме повали на земята, докато се борех с магията им, гняв се разнесе по гръбнака ми, когато момичето изгради наморник, за да затвори здраво челюстите ми, и дръпна главата ми на земята.
Мъжът се втурна напред, коленичи пред мен и сложи ръка на главата ми, докато се борех да се освободя. Трябваше да се нахраня, да извлека колкото се може повече кръв и да заситя кралицата на сенките, която ме притежаваше.
Изръмжах, докато мъжът ми говореше, без да ми пука да го чуя, но беше невъзможно да го пренебрегна.
– Върни се при мен, Блу – заповяда той. – Погледни ме. Познаваш ме.
Той се наведе близо, така че виждах само очите му, и за миг бях сигурна, че го познавам. Гневът в мен започна да отстъпва и ръмженето в гърлото ми заглъхна, докато се опитвах да го намеря, несигурна защо имах чувството, че този мъж ме притежава толкова дълбоко, колкото и Лавиния.
Но тогава господарката ми заговори отново, гласът и изпълни главата ми и го заглуши.
– Той е твой враг. Хапни, разкъсай, убий. Пролей кръвта на бунтовниците и ще бъдеш възнаградена.
Изправих се на крака, когато във вените ми нахлу енергия, а сянката и мракът се разпространиха в мен като масло, което се изливаше в кръвта ми. Измъкнах се от връзките си, скъсах ги всички наведнъж и се хвърлих към мъжа пред мен.
Ноктите ми се врязаха в страните му, докато го улавях в лапите си, карайки го да реве от болка заради мен, докато го придърпвах към себе си и отварях челюсти, разкъсвайки наморника, докато отивах да откъсна главата му от раменете.
Нещо остро се удари в задния ми крак, отново и отново, и аз изревах от гняв, пуснах плячката си и се нахвърлих върху момичето с боздугана.
– Простете ми, лейди Дарси – изхлипа тя наполовина, докато се обръщаше и бягаше. – Не мога да ти позволя да нараниш мъжа, избран за теб от звездите!
Скочих след нея, на устните ми се появи ръмжене, докато тя хвърляше ледени стени зад себе си, за да ме забави, но аз преминах през всички тях, а парчетата летяха навсякъде и се врязваха в краката ми, докато продължавах да я преследвам, само за да се озова в огромна пропаст в земята.
Извиках от гняв, блъснах се в дъното и погледнах момичето, което стоеше в горната част на дупката и се опитваше да хвърли магическа мрежа над пропастта, за да ме задържи. Но аз бях създание на сенките, чудовище на нощта. И не исках да бъда задържано.
Изскочих нагоре, катерех се по мръсните стени и си проправях път нагоре, докато тя бързаше да ме хване в капана. Но аз стигнах преди нея, прорязах клетката и с острите си нокти и я хванах за крака и, докато се измъквах от дупката. Съборих я под себе си, докато боздугана се изплъзваше от хватката ѝ, и видях бялото на очите и, когато ги изпълни осъзнаване.
– Аз не умирам напразно! Обичам те, господарке! – Извика тя, когато затворих зъбите си около тялото и, разкъсвайки и разкъсвайки, докато не прекъснах писъците и. Изхвърлих я далеч от себе си като парцал, докато тя остави следа от кръв в пръстта, след което падна в дупката, която беше хвърлила, за да ме хване в капан, падайки в мрака.
Вдигнах глава и изревах в нощта за убийството си. А когато най-сетне отново погледнах надолу, открих, че среброокият мъж държи пламтящ меч над главата си, за да привлече вниманието ми, размахвайки го наляво и надясно.
Тръгнах през бойното поле, оставяйки другите бунтовници зад себе си, докато гласът в съзнанието ми ме подтикваше да довърша този и да пирувам с кръвта му.
И аз бях роб на тази заповед.

Назад към част 74                                                           Напред към част 76

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!