МАКС
Кейлъб ни изстреля през имението, докато аз държах заклинанията за прикритие плътно около нас двамата и се втурнахме да търсим това, което ни трябваше. Надявах се, по дяволите, Сет да знае какво прави, като отвежда нимфите, защото лудите му идеи понякога бяха адски опасни.
– Няма време да се промъкваме – обади се Кал.
Усетих топлината на огнената му магия, която изгаряше кожата му, където бях седнала на гърба му, миг преди да я взриви в защитите, обграждащи къщата, в която живееше Стела Орион.
Топлината на пламъците целуваше кожата ми, докато се промушвахме през бариерите и заклинанията за откриване, а аз се придържах здраво, докато Кейлъб продължаваше да се движи, движейки се толкова бързо, че просто забих поглед в тила му, вместо да се опитвам да видя нещо около нас, за да си спестя чувството за морска болест.
Влязохме през входната врата и Кейлъб се стрелна през къщата, като прати вратите да се блъскат в стените, преди най-накрая да спре пред панел в стената, който, както предполагах, беше тайният вход към мазето. Очите ми се разшириха, когато видяхме, че Стела Орион стои там с оголени зъби и земна магия, която се навиваше в ръцете и.
– Отстъпете – предупредих аз, докато Кейлъб оголваше кътниците си право към нея.
– Защо си тук? – Поиска тя.
– Движи се – изръмжа Кейлъб.
– А какво ще стане, ако не го направя? – Издиша тя и аз усетих нещо под тези думи, дарбата ми се закачи за страха, надеждата, загубата. Какво си мислеше тя?
– Ще умреш – изплю Кейлъб, но тя все още не помръдваше, а погледът и се стрелкаше между нас.
– Това ли искаш? – Попитах, като дръпнах по-силно даровете си, а очите и се разшириха, когато усети притеглянето им.
– Искам толкова много неща – изсъска тя и аз усетих болка в нея, която ме прониза. – Искам да се върна във времето, когато светът не е бил пълен със смърт.
– Ами трябваше да помислиш за това, преди да помогнеш на приятеля си Дракон да завладее шибания свят – изригнах, докато усещах съжалението и, а дълбочината му подхранваше запасите ми от сила.
Тя се опита да счупи умствените си щитове срещу мен, но аз нямаше да позволя това да се случи, държейки се здраво.
Люспите се разпиляха по кожата ми и аз си поех дълбоко дъх, вдишвайки усещането за болка и скръб, което я притискаше, а тя освободи задушен ридаещ глас, когато лозите в ръцете и се откъснаха.
– Ще те нараним, ако не помръднеш – предупреди Кейлъб.
– Прави каквото искаш. Вече не ми пука – каза тя и поклати глава. – Дъщеря ми я няма. Синът ми ме мрази, а мъжът, на когото посветих живота си, само ме използваше.
– Лайънъл Акрукс използва всички – отбелязах аз и в нея се разнесе пламък на непокорство и сърдечна болка, докато клатеше глава, но тя не можеше да си държи езика зад зъбите сега, когато бях стиснал здраво емоциите ѝ и изкопчих още от нея.
– Той ме обичаше – каза тя. – Бяхме нещо специално. Поне докато…
Омразата и ревността се изляха през нея в черен и болезнен поток, а аз бях дарен с проблясъци от нейните спомени, за Лайънъл с новата му кралица, кучката в сянка Лавиния, как я целува, хвали, как се жени за нея.
– Нуждаем се от свързваща игла, за да я спрем – казах аз, изведнъж сигурен, че тя ще ни я даде. – Ако успеем да я откъснем от сенките, тогава ще можем да я убием. Не искаш ли да я видиш мъртва? – При това предложение в Стела се появи вълнение, последвано от страх и чувство за лоялност към човека, който беше довел кучката сянка тук, но аз се преборих с това чувство и се съсредоточих върху това да насърча отмъстителните емоции в нея, ревността и омразата, дарявайки я с видения на Лавиния, която е мъртва и изчезнала, а влиянието и е свалено от раменете на Лайънъл.
Стела избухна в ридание, като се отдръпна внезапно, оставяйки пътя свободен за Кейлъб, който се стрелна покрай нея надолу в мазето, връщайки се само след миг с игла за връзване в юмрука си. От него избухна взрив от земна магия и той завърза Стела с лиани, докато тя извика от тревога, неспособна да вдигне ръка, за да се съпротивлява, докато я държах в плен на дарбите си.
Натиснах силата си в нея по-силно, като я принудих да заспи и се уверих, че няма да се събуди през следващите часове, когато тя падна на пода с трясък.
– Мислиш ли, че трябва да я убием? – Попитах, като вдигнах поглед към Кейлъб, който се замисли за миг, преди да поклати глава.
– Нека оставим този избор на Орион. В края на краищата това е неговата майка.
Кимнах в знак на съгласие и той ме вдигна на крака, изстрелвайки ни обратно от къщата ѝ и профучавайки през обширния терен към имението на Акрукс.
Вдигнах ни обратно във въздуха, когато се приближихме до кулата над стаята на Дариус, а Кейлъб ни върна обратно през къщата, докато не се озовахме точно пред двора, където родителите ни все още кървяха в полза на принцесата на сенките.
– Искаш ли да го зашиеш или да ми пазиш гърба? – Попита Кейлъб, като и двамата се огледахме уплашено, защото чухме Сет да вие някъде из къщата, но не звучеше като да е в беда, по-скоро като да е на лов.
– Имам те – казах аз и отново насочих вниманието си към двора, като вперих поглед в баща ми и стиснах челюст. Там все още имаше няколко нимфи, но те нямаше да са нищо за нас.
Извих пръстите си и оставих водата да се стича от върховете на пръстите ми, а пътеките и се проточиха в двора и се насочиха към нимфите, които стояха на стража в образите си на феи. Водата се втурна към тях, докато намери ботушите им, след което се придвижи нагоре и по тях, а температурата и се затопли така, че те дори не забелязаха как капките и се допряха до кожата им.
В момента, в който се докоснах до всички тях, дръпнах силата си, свих юмрук и хванах кръвта във вените им, замразявайки я за един удар на сърцето, и четиримата паднаха мъртви на каменния под на двора, преди още да са разбрали, че са нападнати. Това отне голяма част от силите ми и аз си поех дълго дъх от усилието.
Кейлъб се изстреля пред мен, скочи върху каменния олтар с иглата в ръка и започна работа по затварянето на разлома.
Изтичах зад него, бързах да стигна до баща ми и го хванах за ръката, когато той вдигна глава, за да ме погледне шокиран.
– Макс? – Изпъшка той, а кожата му изглеждаше опъната по костите, сякаш силата на сенките изсмукваше същността му направо от кожата.
Кимнах твърдо, докато поемах кръвта и силата, които се надигаха от раната на китката му, дърпайки го към онова мръсно същество. Имаше тежки вериги, които го приковаваха към земята, за да не може да бъде засмукан направо в нея, и червата ми се изкривиха от омраза към шибаните задници, които бяха направили това с него.
– Ще те измъкнем оттук. След това всички заедно ще можем да отпразнуваме убийството на Лайънъл от Дариус.
Очите на баща ми се разшириха при това предложение и погледът му се насочи към вратата отвъд мен.
– По бързай – изсъска той. – Тук има безброй много от техния вид.
– Сет ги е отвлякъл – уверих го аз, а Антония изохка от страх за сина си.
– Има много повече от тях – настоя татко, но преди да успея да отговоря, болезнен вой накара страха да прониже сърцето ми и аз се отдръпнах от него, правейки няколко крачки към вратата, преди да погледна назад към Кейлъб в несигурност.
– Върви – изсъска той, а погледът му не се откъсваше от пукнатината, докато се бореше да прокара иглата през бариерата между нашите царства. – Сет се нуждае от теб повече, отколкото аз.
Колебаех се, но когато чух Сет отново да вие, решението ми се оформи и аз побягнах обратно към имението.
Сблъсъкът на магията накара дъските на пода да затреперят и аз се втурнах към него, като ледът покри юмруците ми, докато подготвях собствената си атака, но докато тичах покрай широкото стълбище в центъра на сградата, в рамото ми се вряза парче болка.
Погледнах надолу към малката точка на болка, наблюдавайки как от раната се разлива една-единствена капка кръв, и си поех рязко дъх на тревога, когато се завъртях и видях копие от сенки, което се стрелна право към мен откъм двора.
Тъмната енергия се заби в мен толкова силно, че ме събори от краката ми, и аз извиках, когато магията ми се оказа в нейната хватка, а неестественото и дърпане я измъкна от миниатюрната рана на ръката ми, докато сенките се вкопчиха в нея с желязна сила и аз изведнъж се строполих назад по пода.
Борех се и крещях, опитвайки се да се хвана за нещо, което да ме закрепи, докато сенките ме изтръгваха обратно през имението и навън в двора, ноктите ми се разцепваха, докато се опитвах да се хвана за рамката на вратата, преди да се освободя и от нея.
Извиках предупредително към Кейлъб, докато ме влачеха по камъните към олтара, и той се извърна, захвърли иглата за връзване, скочи от олтара и ме хвана за раменете, като се бореше да ме издърпа от разлома.
– Хванах те! – Изръмжа той, докато аз ритах и се борех да остана далеч от него.
– Кал, някой ме поряза – изпъшках аз. – Трябва да…
Болезненият вик на Кейлъб ме порази като удар в сърцето и хватката му върху мен внезапно се разколеба, когато сенките се забиха в раната на ръката му и започнаха да влачат и него към разлома.
Изкрещях, когато отново ме повлякоха към него, а в ушите ми отекнаха виковете на мъката на нашите семейства, докато това тъмно пространство ме призоваваше и ми предлагаше безкрайно удоволствие, което, както знаех, щеше да завърши единствено с моето унищожение.
Мислех за Джери, за всички хора, които обичах, и се опитах да се вкопча в тази любов, докато виждах как краят ми се приближава към мен, но преди да бъда изтръгнат в забвение, около глезена ми щракна окови и аз се свлякох на пода, дишайки диво.
Кейлъб срещна погледа ми, когато и той се озова там, а звукът от тежки стъпки ме накара да се огледам точно когато Вард излезе от къщата с израз на безмилостна победа на белязаното си лице, докато група нимфи влачеха след него пребит, окървавен Сет.
Сет се бореше, докато заключваха глезените му с белезници, а аз въздъхнах, когато тегленето на сенките се засили и те се вкопчиха в магията ми, използвайки силата ми, за да подхранват мръсната си господарка.
– Изглежда, че все пак те видях да идваш – изсъска Вард и докато пристъпваше напред, за да прокара острие по извивката на китката ми, от устните ми се изтръгна вик на агония, който се откъсна от мен в безкрайното небе, тъй като силата ми беше взета за заложник и аз бях оставен на милостта на омразните звезди.
Назад към част 76 Напред към част 78