Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Безсърдечно небе – Книга 7 – част 83

ТОРИ

Издигнах се над бойното поле с пламтяща плът и ярост във вените си, докато се взирах в смъртта, която ме заобикаляше – последните оцелели бунтовници отдавна бяха изчезнали, а нимфите се бореха да пробият в тунелите.
Огледах се за следи от Лавиния или Лайънъл и се намръщих, тъй като не успях да ги открия. Всъщност драконите и феите, които се бяха сражавали заедно с тях, също бяха изчезнали, не се виждаше нито една душа около мен, освен нимфите, които крещяха и виеха за кръвта ми. Те се издигаха към мен от земята със сондите си, сякаш само желанието им за моята магия можеше да бъде достатъчно, за да ме издърпат от небето и да ме вкарат в прегръдките си, където ме очакваше смъртта.
Страхът пронизваше плътта ми, докато търсех някаква следа от хората, които обичах, и се чудех дали не е глупава надежда да вярвам, че може да са се върнали в тунелите, докато не успявах да ги открия никъде тук.
Краят на битката беше хаос. Едва успях да проследя хората до себе си, да не говорим за някой по-далеч, а сега бях останала в плен на ужаса, докато ловувах за някакви следи от семейството и приятелите си.
Какво се беше случило с Дарси и Орион? Дали той я беше измъкнал от битката? Успял ли е да я върне отново към себе си?
Гърдите ме боляха от загриженост за половинката ми, а пулсът ми се учести, докато претърсвах бойното поле отвисоко, а погледът ми се движеше по мъртвите и окървавената, утъпкана земя в търсене на някаква следа за нейното местонахождение, но нямаше нищо.
Къде бяха Гейбриъл, Джералдин, София, Тайлър и Ксавие? Това неистово блъскане в гърдите ми ставаше все по-трудно за понасяне, докато сърцето ми гърмеше в очакване на атаката, която не можех да видя, сякаш вече знаеше нещо, което аз не знаех, а аз просто се мъчех да го догоня.
Преследвах земята и небето, за да видя два воюващи дракона, за проблясък на златни люспи или мощен рев. В мен се надигаше неистова паника, докато удрях силно крилата си и се носех из бойното поле, търсейки Дариус, докато сърцето ми започна да трепери в гърдите, а около него се образуваха линиите на пукнатина, която отказвах да позволя да се разпука.
Внезапно чувство на предчувствие ме порази дълбоко в душата ми при празнотата, която открих в небето, и страхът ме преследваше толкова силно, че ръцете ми се разтрепериха от него.
– Дариус? – Изкрещях, адреналинът пламна в мен по-силно от огъня на феникса, докато преследвах бойното поле за някаква следа от него, летейки бързо и търсейки с отчаяние, от което кожата ми настръхна, докато усещах как звездите обръщат очи към мен, за да ме наблюдават. Те знаеха. Знаеха каква съдба ме очаква, щом го намеря, и се приближаваха, за да се насладят на унищожението ми, щом то дойде за мен.
Сърцето ми застина в гърдите, когато го забелязах, а дъхът ми заседна в гърлото, докато ледът нахлуваше във вените ми и ме обездвижваше. Ето го и него, човекът, който бе завладял сърцето ми и собствеността върху съществото ми, лежащ безкрайно неподвижно на върха на хълма далеч под мен.
Паднах от небето като камък, огънят на моята орденска форма угасна по цялото ми тяло, докато свободно падах към него със сърце в гърлото и болка, която ме стискаше като в клещи.
Ударих се тежко в земята и паднах на колене, а в гърдите ми се улови ридание, когато се вгледах в слънчевото стоманено острие, което се беше забило в сърцето му, и поклатих глава в знак на несъгласие с това, което виждах със собствените си очи.
– Не – издишах, отказът беше проклятие на езика ми, което имаше вкус на агония, когато посегнах към бузата му, грубата захапка на брадата му се впи в дланта ми, а студеното докосване на кожата му потъна в крайниците ми и ме удави с увереност, която отказах да допусна.
Болката ме разтърси толкова силно, че я почувствах като трус, който се сгромолясва в сърцевината ми, изпращайки шокови вълни в небето и по целия свят след себе си, докато ме съсипваше.
Сълзи прободоха задните части на очите ми, докато поклащах глава, отказвайки да приема това, навеждайки се, за да притисна целувка към неотзивчивите му устни, студенината в него потъна и в кожата ми и прошепна сбогом на крилете на съдбата.
Притиснах устните си към неговите по-силно, усещайки вкуса на кръвта, болката и безкрайното пространство на нищото, защото не можех да го вкуся. Безразсъдният, брутален, красив мъж, който бе приел всичко най-лошо в мен и бе намерил начин да го види като най-съкровеното си желание. Съществото, което ме запали чак до сърцевината ми, което видя всяка частица от мен и я накара да гори по-ярко за него, като в замяна предложи всичко от себе си. Моят мрачен кошмар, моето красиво съновидение, моята открадната съдба.
– Моля те – помолих аз, знаейки, че звездите ме чуват, и паднах отново на милостта им, докато го целувах отново, желаейки да върне натиска на устните си върху моите, очите му да се отворят и той да ме погледне насреща, когато прекъсна тази целувка. – Моля те, не него.
Тежестта на звездните очи върху гърба ми сякаш се опитваше да ме смаже в земята, докато продължаваха да наблюдават моята разруха с възторжено внимание и студено отхвърляне. Те обаче не ми направиха предложение. Никакви думи не прозвучаха в отговор на молбата ми, а мъжът, когото обичах толкова отчаяно, не се размърда под мен.
Пръстите ми се допряха до ръката му и в гърлото ми заседна ридание, когато усетих хладния метал на Целувката на Феникса, която му бях подарила там, върната във формата на гривна след отпътуването му от този свят, още един пирон в ковчега на тази несправедлива съдба.
Звукът от писъците на нимфите, които крещяха от вълнение, прекъсна скръбта ми, когато те дойдоха за мен, виждайки ме най-накрая уязвима на земята и надпреварвайки се да вземат наградата на моята сила, докато сърцето ми се разбиваше на повече парчета, отколкото биха могли да се съберат.
Те паднаха като песъчинки от гърдите ми и се разпръснаха от студения вятър, бързайки да го намерят отвъд Завесата и да го помолят да се върне при мен.
Гневът се надигаше в мен с всяка изминала секунда, през която държах неподвижната му ръка в своята, през която потъвах в агонията на смъртта му и отказвах да помисля за бъдеще, в което съм принудена да стоя и да го оставя да лежи мъртъв под мен. Яростната енергия се покачваше и покачваше, докато не изгори сълзите от бузите ми и не изчисти болката от сърцето ми, оставяйки ме погълната от гняв, различен от всичко, което бях изпитвала досега.
– Това не е нашата съдба – изръмжах срещу устните му, ръката ми се премести, за да сграбчи острието от слънчева стомана, което се беше забило в гърдите му, студената захапка на метала прониза дланта ми с острата захапка на реалността, която се подиграваше с исканията ми за звездите и ми напомняше за това, което бяха откраднали.
Изтръгнах острието с ръмжене на ярост, прекъсвайки целувката си с празния съд, в който трябваше да се намира мъжът, когото обичах, и обърнах яростния си поглед към звездите, които продължаваха да гледат моето унищожение, сякаш то беше нищо за тях. Нищо в тяхното вечно съществуване.
Но те грешаха в това отношение.
Аз не бях нищо. Бях ярост, агония и неизказана сила, съчетани в една душа, която те се бяха опитали да разцепят вече твърде много шибани пъти.
Сестра ми се беше изгубила някъде в тъмнината, приятелите ми бяха изчезнали и се бяха изправили пред собствената си съдба, като шансовете както винаги бяха насочени срещу тях, а този мой мъж, този пазител на сърцето ми и притежател на цялото ми същество, лежеше мъртъв в ръцете ми като жертва на жестоките им планове.
Преместих се върху оръжието, което се беше изтръгнало от ръцете ми, и усетих студената целувка на острието от слънчева стомана, което се вряза в дланта ми, докато го стисках здраво. Погледнах го надолу, докато усещах как кръвта ми се смесва с неговата по острия му ръб, а разбитото ми сърце се разтуптяваше от мисълта за живота, който щеше да живее без него.
Кръвта капеше между пръстите ми, неговата, моята, нашата. В това имаше магия. Древна магия, която усещах как пулсира във въздуха около мен, и сила, която се надигаше в мен, различна от всичко, което бях усещала досега, докато се навеждах към него. Това не бяха моите Елементи, нито моят Феникс, нито който и да е вид магия, която познавах. Тя беше сурова, дива, същността на всичко, което бяхме и което някога щяхме да бъдем.
Погледнах към безсърдечното небе с проклятие на уста и врязах острието по-дълбоко в плътта си, знаейки, че ще остане белег, и приветствайки болката, докато пусках оръжието и вдигах юмрук към звездите, за да видят те сместа от кръвта на моя приятел и моята собствена, която се стичаше по ръката ми.
– Заради това ще разкъсам небесата – изръмжах аз, размахах свободната си ръка и използвах въздушната и водната си магия, за да изпратя капките от кръвта ни нагоре към небето, за да се насладят на тях. – Заради това ще разкъсам света ви на парчета и ще изтръгна съдбата ви от шибаните ви юмруци с кръв, огън и отмъщение – изкрещях им, а около мен се разля сила, от която косата ми се развя от моща и, докато все повече кръв се втурваше към небесата. – В името на живота си ви проклинам. В името на неговия живот ви проклинам. И заради нашата съдба ще ви довърша!
Мракът се надигна в мен, докато изпадах в отчаяние от този наш край, тялото на Дариус беше толкова студено и безжизнено под мен, кръвта му обагряше плътта ми, а силното му и мощно присъствие изчезна там, където не можех да го последвам.
Нимфите извикаха победно, когато се изкачиха на хълма, безброй много от тях се спуснаха върху мен с глад, който надхвърляше всякакъв разум, и жажда за моята смърт, която посрещнах с яростта на скръбта си.
Първият от тях достигна до нас и когато сондите му се допряха до гърдите на мъжа, който притежаваше цялото ми същество, изгубих тънката сила, с която се държах, и от гърлото ми се изтръгна агонизиращ рев на болка. Наклоних глава назад и цялата тази необуздана сила, която усещах да се натрупва около нас, избухна в гърдите ми и отекна из цялото бойно поле и отвъд него.
Ударна вълна от червен и син огън избухна от мен, докато крещях мъката си към звездите, а писъците на нимфите се издигаха в отговор на мен, докато умираха под пълната сила на моята мощ.
Взривът се откъсна от мен като свръхнова, оставяйки след себе си само смърт и пепел, и аз извих гръбнака си, докато той се разливаше през мен и се разпространяваше в света, носейки със себе си безкрайното ехо на моята болка, за да докосне всяко кътче на тази прокълната от звездите земя и да се увери, че всички, които живеят на нея, също я усещат.
Паднах напред, когато и последната част от нея си проправи път на свобода от мен, а риданията се изрязваха от тялото ми на сурови вълни, които не искаха да бъдат отречени, докато падах върху тялото на мъжа, когото бях откраднала обратно от звездите, и притисках ухо към сърцето, което никога повече нямаше да бие за мен, молейки съдбата да промени решението си, докато сълзите ми бяха единственият отговор, с който бях дарена.
Но докато се разпадах от загубата на единствения мъж, когото някога съм обичала, пред мен се появи дълбоко златно сияние, което ме накара да вдигна глава и да погледна пророчеството, което ми беше изписано на небето.

„Когато всяка надежда е изгубена
и се спусне най-тъмната нощ,
спомнете си обещанията,
които ви свързват.
Когато гълъбът кърви от любов,
сянката ще срещне воина.
Хрътката ще се втурне
за отмъщение там,
където разломът пие дълбоко.
Очаква те един шанс.
Кралят може да падне в деня,
в който хидрата
изригва в злокобния дворец.“

 

____________________________

Назад към част 82                                                           Напред към част 84

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!