КЕЛИ ФЕЙВЪР – Всяка негова защита – книга 10- част 6

***

Тази нощ Хънтър я притисна до себе си. Периодично Кали се събуждаше – понякога от кошмар – и се оказваше увита в силните, защитни ръце на Хънтър. Той беше като щит – беше нейната броня. В момента, в който се събуждаше и се оказваше на сигурно място в прегръдката му, Кали усещаше прилив на радост и топлина в тялото си.
Ето какво е да бъдеш обичан, помисли си тя.
А веднъж или два пъти Хънтър също се събуждаше от нейните вълнения и ни най-малко не се притесняваше или дразнеше. Вместо това просто и повтаряше отново и отново, че тя е единственото нещо, което има значение сега, и че би направил всичко за нея.
Към края на нощта Кали най-накрая успя да заспи дълбоко и вече нямаше лоши сънища.
Тя не забеляза как Хънтър стана и излезе от спалнята, но когато отново се събуди, беше след осем сутринта. Слънцето се процеждаше през прозорците на големи снопове светлина, които правеха цялата стая да изглежда светла и приветлива.
Кали се прозя и се протегна. Усмихна се, представяйки си любовта, която бе изпитвала през цялата вечер. Това беше всичко, което искаше – това беше всичко, от което наистина се нуждаеше. Не се нуждаеше от парите на Хънтър, нито от каквато и да е слава, която той можеше да притежава, и в края на краищата дори не я интересуваше дали е загубил външния си вид.
Искаше само да я държи и да я гледа с очи, които да ѝ казват, че тя е единствената и никога няма да има друга.
Това беше погледът, който беше виждала да преминава между Никол и Ред толкова много пъти, откакто беше започнала да живее с тях.
Говорейки за това, Кали си помисли – трябваше да си вземе нов телефон, който да замени стария, за да може да се чува по-редовно с Никол. Не беше редно просто да остави нея и Ред да висят на сухо с новородено бебе и луда свекърва.
Кали стана от леглото и скочи долу с патериците си, облечена само с дълга тениска. Когато слезе на първия етаж, тя намери Хънтър в кабинета му, който пишеше на клавиатурата.
– Добро утро! – Каза тя весело, балансирайки на патериците си, и зачака отговора му.
Той ѝ отвърна с поглед през рамо и измърмори нещо неразбираемо. Очите му изглеждаха кръвясали, а косата му беше разрошена.
От колко време е буден и работи? Зачуди се тя, като се отдръпна от кабинета и се насочи към кухнята.
По-голямата част от доброто ѝ настроение се беше изпарило, докато се дотътри до кухнята. Достатъчно трудно беше да правиш кафе на патерици и с болен глезен – но още по-лошото беше, че Хънтър изглежда вече се беше върнал към старото си аз.
Кали си направи чаша кафе и изпи малко, като се опитваше да не си позволява да се отчайва от сутрешното настроение на Хънтър. Може би той просто е по-скоро нощен човек, помисли си тя.
Кафето беше силно и добро. Тя седеше с болния си крак, подпрян на друг стол, и отпиваше от чашата си, четейки първата страница на Ню Йорк Таймс, която е била оставена на масата.
Не след дълго тя стана неспокойна и отново си проправи път по коридора към кабинета му. Вратата беше открехната само донякъде и тя видя как той е прегърбен над компютъра си и яростно пише.
В другия край на коридора друга врата беше отворена и тя забеляза, че вътре са подредени пакети хартия. Приличаше на някакъв шкаф за писателски принадлежности или нещо подобно. Когато се доближи до него, забеляза, че купчините хартия не са празни листове.
Това бяха ръкописи.
Тя се приближи достатъчно, за да вземе един от тях, и Хънтър се завъртя на стола си.
– Какво правиш сега?
Тя погледна предния лист. На него пишеше:

КРИТИЧНА МАСА
от Роджър Стар

Под името, в долния ляв ъгъл на страницата, имаше информация за контакт.
– Какво е това? – Попита тя. Всички ръкописи бяха различни, с различни заглавия и очевидно написани от различни хора.
Хънтър въздъхна.
– Това е лично. Защо пак шпионираш?
– Не шпионирам. Само хвърлих един поглед – ако не искаш да видя нещо, не го оставяй на открито, за да го видя. – Тя захлупи ръкописа върху купчината. След това тръгна толкова бързо, колкото можеха да я отведат патериците ѝ.
– Стой, стой, стой. – Хънтър се затича след нея. – Чакай малко, Кали.
Тя не го погледна.
– Ще ме оставиш ли? – Каза тя. – В момента не ми се разговаря с теб.
– Ей, съжалявам – каза той, заставайки пред нея. – Просто ми става странно, когато се опитвам да пиша.
– Това не е мой проблем. Тогава затвори вратата на глупавия си кабинет. – Тя усети, че сълзите (за пореден път) са близо до повърхността, и се пребори с тях.
– Права си, това не е твой проблем. Съжалявам, че се държах като гадняр.
– Съжалението не е смислено, ако просто продължаваш да правиш едно и също нещо отново и отново и отново.
Той кимна.
– Права си. Просто…- Той въздъхна. – Тези неща – тези, които си видяла в онзи шкаф – те са ръкописи. Сценарии. – Тя се обърна и погледна назад към всички тях.
– Сигурно са стотици.
Той се усмихна.
– Имам още пет-шест кашона с тях на горния етаж. Това е моят личен ад – моята купчина с отпадъци.
– Какво е това? – Попита тя, а любопитството ѝ за момент я накара да забрави гнева си.
– Купчината е случайната плява, която ми изпращат различни агенти, писатели, продуценти, режисьори. Всеки месец получавам тонове сценарии и е невъзможно да се справя с всичко това. – Той отметна косата от челото си и се усмихна. – Така че не съм в крак с тях – спрях дори да се опитвам. И купчините просто растат. И растат.
Изведнъж на Кали ѝ хрумна идея.
– Мога ли да прочета някои от тези сценарии – твоите сценарии от купчината с отпадъци?
Той вдигна рамене и се засмя.
– Защо?
– Не знам. Ти си в офиса си и работиш, а аз нямам много работа.
Той се замисли за миг, а после се засмя и кимна.
– Разбира се, можеш да прочетеш някои сценарии. Всъщност, ако искаш, можеш дори да направиш някое резюме.
– Резюме?
– Ами, обикновено моите читатели на сценарии си правят бележки за сюжета, за това какво работи и какво не работи в сценария, за да мога да добия бърза представа за него и дали има нещо, което си струва да прочета за себе си. Може би нещо ще ми хареса достатъчно, за да накарам сценариста да го преработи и да ми го покаже отново, такива неща.
– Мога да опитам – каза тя, без да е сигурна дали идеята наистина ѝ харесва, или просто иска да го направи, за да се сближи с Хънтър.
– Вземи една червена химикалка в онова чекмедже там долу – каза ѝ той и посочи. – Вземи някой сценарий, а после просто ми кажи какво чувстваш за него. Запиши всичко.
– Ще се постарая.
– Не можеш да бъдеш по-лоша от клоуните, които обикновено четат тези неща. Трябваше да уволня деветдесет и девет процента от читателите си, защото бяха напълно безполезни.
Хънтър се върна в кабинета си, а Кали взе химикалка и сценарий, куцукайки към стаята с телевизора, за да се настани на дивана и да се опита да пробва силите си като четец на сценариите на Хънтър.

Назад към част 5                                                       Напред към част 7

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!