***
Хънтър прави любов с нея тази нощ.
Нямаше друга фраза, която да подхожда на начина, по който я държеше, по който я докосваше, по който я гледаше в очите.
Тя не можеше да му устои никога, но със сигурност не и когато той беше толкова грижовен и нежен. Начинът, по който я докосваше, начинът, по който устните му я целуваха толкова нежно, навсякъде по тялото ѝ – всичките ѝ съмнения сякаш се разтопиха като лед, когато слънцето я стопли.
И Хънтър наистина я стопли – накара я да пламне като огън, да се разгори, да се разпадне и да се събере отново, да извика, когато се притисна в нея, дълбоко в нея, по-дълбоко, отколкото тя смяташе за възможно.
Как може да е толкова любящ, помисли си тя, и да не го е грижа истински?
Отговорът беше, че му пукаше. Каквито и тайни да криеше, тя трябваше да се постарае и да му се довери. Така си мислеше, докато лежаха заедно в леглото му, а силните му ръце придържаха тялото ѝ, държейки я близо до себе си, колкото можеше да бъде.
– Никога не искам да те нараня, Кали – прошепна той в ухото ѝ, докато нощта напредваше, правейки всичко сякаш сенчесто и мечтателно.
– Моля те, не ме наранявай – прошепна тя в отговор.
– Имам нужда от теб – каза той. Устните му целунаха шията ѝ, а ръцете му отново започнаха да бродят, докосвайки я там, и там, и там.
Тя изстена. Топлината отново се покачваше. Искаше пламъците да горят по-ярко от всякога. Обърна се, когато ръката му се уви в косата ѝ и устните му срещнаха устните ѝ.
Огънят отново бушуваше, превръщайки се в ад, и тя го обичаше, знаейки, че в ръцете на Хънтър винаги ще бъде в безопасност.
***
На следващата сутрин Кали каза на Хънтър, че трябва да се върне на работа. Беше си писала с Никол, а в къщата имаше още много работа, за да се подготви за пристигането на бебе Райли.
– Имам много да се занимавам със себе си – каза ѝ Хънтър, докато влизаха в колата му с пластмасови чаши, пълни с кафе. – Работата ми страда, откакто те срещнах.
Кали се усмихна, доволна да знае, че тя не е единствената, която прави жертви в тази връзка.
Пътуването до дома беше приятно. Утрото беше станало доста слънчево, с много малко облаци в небето. Беше един от онези дни, които те карат да се чувстваш сякаш е изрисуван от художник, които те карат да мислиш, че всъщност всичко има смисъл, че има план – защото как иначе нещата биха могли да бъдат толкова красиви?
Бяха спуснали прозорците и Кали отпиваше от кафето си, докато пейзажът се разгръщаше, а Хънтър пусна радиото. В този момент беше достатъчно просто да бъдат заедно и да се наслаждават на компанията си – не беше необходимо да разговарят.
Но шофирането придоби странен обрат, когато Хънтър изведнъж изруга под носа си и рязко натисна спирачките. Колата внезапно спря, а предпазният колан на Кали се притисна към гърдите ѝ и част от кафето се изсипа от чашата ѝ настрани.
Тя вдигна очи и видя, че Хънтър е спрял колата, за да пусне някой да пресече улицата. Това беше възрастен мъж в инвалидна количка, бутан от едра чернокожа жена. Жената им помаха леко за това, че са спрели колата, а после продължи да бута стареца през улицата.
Кали погледна към Хънтър, за да разбере какво става, защото веднага усети, че нещо не е наред. Челюстта му беше стисната, а очите му бяха плоски и неподвижни, докато гледаше право пред себе си. Тя видя, че кокалчетата на пръстите му са напълно побелели върху волана.
Искаше и се да попита какво не е наред, но знаеше, че е по-добре да замълчи. Никакви лични въпроси не бяха позволени, особено нищо за психологическото му състояние.
На жената ѝ отне известно време да преведе стареца в инвалидната количка от другата страна на улицата, но накрая успя. Зад тях вече чакаха няколко коли и някой изсвири с два кратки, звучни сигнала.
Хънтър се завъртя на седалката си и се загледа през задното стъкло. Звукът се повтори, този път по-силен и по-дълъг. И после още един. Този път шофьорът на практика натисна клаксона.
– О, това проблем ли е? – Изкрещя Хънтър, свали колана си за миг и отвори вратата откъм шофьорската страна по-бързо, отколкото Кали би си помислила, че е възможно.
Тя не можеше да повярва на това, което виждаше. Хънтър беше излязъл от колата и се взираше в нетърпеливия шофьор – по-млад мъж със суичър, който приличаше на елен в светлината на фаровете.
Човекът в колата се сви на седалката си и отказа дори да погледне Хънтър, а Хънтър продължаваше да стои и да го гледа, сякаш го предизвикваше да направи нещо.
Кали беше шокирана и ужасена, притесняваше се, че ще се обадят в полицията и се притесняваше, че Хънтър е загубил разсъдъка си.
Миг по-късно той се върна в колата, хлопна вратата и отново потегли.
Кали не смееше да каже нито дума.
След като изминаха минута-две, Хънтър сякаш се отпусна малко.
– Хората нямат чувство за благоприличие. – Той дишаше тежко през ноздрите си, като се местеше на седалката, докато шофираше. – Имаше човек с увреждания, който пресичаше улицата. Този човек дори не можеше да ходи. Някой трябваше да го бута в инвалидната му количка, Кали.
Тя погледна Хънтър, виждайки болката в очите му. Умът ѝ се върна към снимката, която беше намерила в стария му екземпляр на „Син хоризонт“. На нея беше изобразен възрастен мъж в инвалидна количка.
– Разбирам – каза тя, без да разбира нищо, но знаейки, че трябва да има някаква връзка.
Хънтър кимна, раменете му се отпуснаха още повече, сякаш думите ѝ го бяха успокоили по някакъв начин.
– Дори не могат да ходят, по дяволите. Вероятно се нуждае от двадесет и четири часови грижи, а някои хора… – Той бавно поклати глава. – Някои хора просто не го разбират.
Останалата част от пътуването беше тиха и, разбира се, част от магията на деня беше изчезнала. Когато спря до края на частния път, за да пусне Кали, Хънтър изведнъж се пресегна и я хвана за ръка.
– Съжалявам, че трябваше да видиш това – каза ѝ той.
Тя го погледна. Очите му бяха тъжни, дълбоко тъжни, помисли си тя.
– Всичко е наред.
Той ѝ се усмихна.
– Скоро ще се свържа с теб.
Кали кимна, а после отвори вратата и излезе. Хънтър ѝ помаха бързо, обърна колата и си тръгна.