***
В крайна сметка тя остана да пренощува.
Беше толкова лесно, че това по-скоро я шокира. След като Хънтър ѝ даде огърлицата, те слязоха долу и той им приготви вечеря. Направи салата с пиле на скара и дресинг винегрет. Проста, но вкусна.
Кали искаше да помогне, но Хънтър не искаше и да чуе за това. Вместо това той отвори бутилка червено вино и двамата го изпиха, докато той приготвяше храната. Кали обаче малко прекали и към края на вечерята вече и ставаше замаяно.
По време на храненето Хънтър ѝ задаваше въпроси за семейния ѝ живот, за израстването ѝ, за всякакви скучни дреболии, които той сякаш се интересуваше да чуе. Разбира се, тя искаше да направи същото и да попита за него, но не ѝ беше позволено.
Когато вечерята свърши, те отидоха и седнаха заедно във всекидневната. Хънтър каза, че обича да чете след вечеря, и затова я попита какво обича да чете, защото искаше да и намери нещо от своята библиотека. Тя отговори честно, макар да знаеше, че има вероятност това да го разгневи.
– Наистина ми харесваше „Синият хоризонт“ – каза тя. – Само че сега не мога да я довърша. Чувствам, че всичко друго би било разочарование точно сега.
Тя го погледна, притеснена, че може да забележи първите наченки на гняв в изражението му. Но той изглеждаше напълно съгласен с отговора ѝ. Всъщност се усмихваше леко.
– Разбрахме се, че няма да довършиш „Синият хоризонт“. Но мисля, че имам нещо друго, което може да ти допадне. Изчакай тук.
Хънтър излезе от стаята, а Кали седеше с чашата си червено вино и отпиваше, чудейки се каква нова изненада ѝ е приготвил. Чувстваше се малко замаяна и топла – някак размита по краищата. Беше щастлива с Хънтър, говореше с него, наблюдаваше начина, по който той реагираше на историите ѝ. Осъзнаваше, че той винаги е до нея, винаги присъства на нуждите ѝ и се интересува от мислите ѝ, и това беше едно от нещата, които обичаше в него.
Любов. Не беше ли твърде рано да използва подобна дума, за да опише чувствата си към мъж, който е толкова непостоянен като Хънтър Риърдън? Вероятно да, помисли си тя. Но както и да е, разсъждаваше Кали, тя просто обичаше някои негови качества.
Докато се бореше с чувствата си, Хънтър отново влезе в стаята, носейки някаква папка. Озадачена, Кали постави чашата си с вино на стъклената масичка за кафе и взе папката, която Хънтър ѝ подаде.
– Може би ще ти се стори забавно – каза той, като посочи голямата бяла папка в ръцете ѝ. – Това са някои от старите ми текстове, които написах за програмата по творческо писане в колежа.
Очите на Кали се разшириха. Нещо от тайното минало на Хънтър Риърдън, за което никога не е трябвало да се говори! Тя се почувства така, сякаш държеше в ръцете си свитъците от Мъртво море. Кали не можеше да повярва, че той току-що и е дал нещо толкова лично като това. Изглежда, че той изобщо нямаше нищо против да го сподели.
Тя отгърна корицата и веднага се озова лице в лице с отпечатана страница с текст. В горната част на първата страница беше изписано заглавието на нещо, което сигурно беше кратък разказ или нещо подобно. Беше удебелено и подчертано и гласеше:
НЕ МОЖЕ ВСИЧКО ДА Е ТАКА
от Хънтър Риърдън
Кали го разгледа, докато Хънтър седеше до нея.
– Написал си го за класа? – Попита тя.
Той кимна, отвори халките на папката и извади хартията, а после постави папката на масата.
– Ето. Аз ще прочета книгата си, а ти можеш да прочетеш това. Това не е „Синият хоризонт“, но е малко известна ранна творба на същия автор. Някои дори могат да я нарекат колекционерска.
Кали се усмихна, а очите ѝ все още бяха широко отворени.
– Сигурен ли си, Хънтър?
– Разбира се, че съм сигурен. Само че не върти прекалено силно очи. В нея има доста жестока проза.
– Съмнявам се в това.
– Не, говоря сериозно. Но не е и най-лошото нещо, което някога съм писал.
И така, Хънтър седна с романа си, а Кали се настани до него на дивана, четейки старата си колежанска история. Отначало тя се разсея от това колко хубаво е всичко това – да бъде свита на дивана с Хънтър, сгушена в него, с ръка около раменете ѝ.
Но след това започна да чете историята и моментално беше завладяна, точно както беше завладяна от „Синия хоризонт“.
Това беше различен тип история от „Синият хоризонт“, който беше трилър с много гореща романтика. Тази беше по-литературна – тонът на разказвача беше много различен от това, което звучеше в романа му. Но все пак беше добър по свой собствен начин и дори още по-интригуващ, защото си помисли, че може би съдържа улики за предишния живот на Хънтър.
Историята разказваше за млад мъж на име Джуд Сийгъл, млад, но неуспешен поет. Въпреки че Сийгъл беше доста негативен, мрачен герой, той беше и много забавен – нещо като Уди Алън, помисли си Кали.
По време на разказа Сийгъл се опитваше да разбере защо някои хора сякаш живеят очарователен живот, докато други страдат безкрайно.
Героят преминаваше от една ситуация в друга, търсейки отговори за несправедливостта на света. Но междувременно той сякаш се превръща в доста егоистичен и язвителен характер.
Последната реплика в разказа беше следната:
Какъв човек, питаше се Сийгъл, може да се притеснява да плаче само за себе си?
Кали остави разказа и погледна отстрани към Хънтър, който все още беше погълнат от романа си.
След миг той забеляза, че го гледа, и остави романа.
– Свърши ли? – Каза той.
– Да. Беше наистина невероятно. Бях прикована. – Той се усмихна.
– Мислех, че може да ти хареса.
Тя се поколеба.
– Е, все пак – благодаря, че ми позволи да я прочета.
– Какво искаше да кажеш, Кали?
Тя въздъхна.
– Не ми е позволено да ти задавам лични въпроси.
Хънтър се ухили.
– Този път ще ти позволя.
– Е, какво те накара да напишеш точно тази история? Познаваше ли човек като Джуд Сийгъл?
Хънтър поклати глава.
– Не, не точно. Но може би в мен има частица от него или обратното. Беше някакъв мрачен период в живота ми. Чудех се защо лоши неща се случват на добри хора, предполагам. В основата си това беше въпрос на справедливост. Разбирам стремежа на Сийгъл да въведе ред в хаоса. Разбирам желанието му да вярва, че нещата трябва да се балансират в голямата схема на нещата, когато често не е така.
– Но ти много повече приличаш на Дъглас Банкс – каза му тя, визирайки един от героите в историята, който беше водил „очарователен живот“.
Хънтър смръщи вежди.
– Така ли мислиш?
– Да – каза тя. – Ти си красив, талантлив, надарен писател. Ти си човекът, който има всичко, този, който е получил всичко, с което Бог е сметнал за нужно да те удостои.
При това очите на Хънтър леко се присвиха. Тя видя, че усмивката му е станала напрегната.
– Да, ами… имаш право, Кали. Сийгъл, ако беше тук сега, можеше да ме съди по същия начин. Но не винаги всичко е такова, каквото изглежда.
– Знам това – каза тя. – Опитах се да ти направя комплимент, а не да те обидя.
– Няма да се обидя – усмихна се той, но усмивката беше изкуствена.
– Хънтър…
– Честно казано, просто искам да почета още малко, ако нямаш нищо против – каза той. Гласът му бе придобил онова раздразнително качество, с което тя се бе запознала добре.
– Разбира се – каза тя. Само че сега вече нямаше какво да чете. – Може би просто ще се кача да си легна.
– Добре.
Тя се надигна бавно от дивана, внезапно почувствала се студена и потисната от виното. Краищата все още бяха размити, но по някакъв изкривен начин. Тя тръгна към стълбите с надеждата, че той ще я извика обратно, но Хънтър не пророни и дума.
Вместо това тя си легна сама, пропълзя под хладните завивки и се опита да си позволи да заспи, макар че все още не беше достатъчно уморена.
Накрая сънят все пак дойде.
Когато се събуди, не беше ясно колко е часът. Хънтър се беше вмъкнал в леглото до нея. Ръцете му я обгърнаха, а устните му се доближиха до ухото ѝ, докато придвижваше бедрата си към нея отзад.
– Съжалявам – прошепна той.
– Всичко е наред – прошепна тя в отговор.
Тя се премести срещу него, а той срещу нея. Скоро той целуваше тила ѝ, а ръцете му галеха гърдите ѝ. Беше напълно гола, защото нямаше дрехи за смяна и не искаше да се рови в чекмеджетата му, нито да се връща долу, за да го помоли за нещо друго за обличане.
Той обаче изглежда се наслаждаваше на състоянието ѝ на разсъбличане, тъй като се притискаше към нея и масажираше голите ѝ гърди.
– Кали – прошепна той. А после я целуна нагоре и надолу по шията, докато ръката му се спусна към влажното място между бедрата ѝ.
Тя изохка леко, когато той започна да я разтрива, отваряйки я с едно докосване.
Ръката му беше вълшебна, докосването му беше вълшебно. Всичките ѝ притеснения и резерви се разсеяха, докато той я държеше в тъмнината, а горещото му тяло гореше срещу нейното.
Миг по-късно той се плъзна в нея отзад, чукайки я с прецизност и страст, като всеки удар предизвикваше тръпки на наслада по тялото ѝ.
Тя свърши три пъти, преди той най-накрая да приключи, и след това лежаха заедно, сякаш залепени един за друг, до края на нощта.
Назад към част 6 Напред към част 8