***
По-късно Кали шофираше към дома на Хънтър с плика на пътническата седалка до нея. Ред всъщност ѝ беше дал адреса на Хънтър, въпреки че той не беше много щастлив от това.
Когато тя започна да обяснява защо трябва да отиде да го види, Ред ѝ беше махнал с ръка.
– Моля те, наистина не искам да знам – каза той.
Мислейки за реакцията на Ред, Кали се усмихна на себе си. Ред беше страхотно момче, но познаваше личните граници по-добре от всеки друг, когото беше срещала. Може би той щеше да я научи някой ден.
Мислейки за границите (и липсата на такива), тя се замисли дали да се появи без предупреждение в дома на Хънтър.
Дори не знаеше дали Хънтър ще е там, когато пристигне. Ако се наложеше, щеше да изчака, докато той се върне. А ако не се прибере…
Кали реши да не мисли какво ще прави, ако Хънтър така и не се прибере тази вечер.
– Той ще бъде там – каза си тя.
Скоро тя видя познатата гледка на замъка му на върха на големия хълм. Сега повече от всякога пулсът ѝ се учести, докато гледаше къщата, извисяваща се над главата ѝ.
Нямаше търпение да стигне там и да направи това, което трябваше да се направи. Повече от нетърпелива – отчаяна. Тя просто се надяваше и се молеше Хънтър да види колко сериозна е и да ѝ даде още един шанс.
Най-накрая, след като и се стори, че са минали часове, тя подкара нагоре по виещия се път, който водеше към върха на хълма, и намали скоростта, когато зави по пътя към дома му. Колата и мотоциклетът му бяха паркирани отпред.
Ами ако има компания? Помисли си тя, като за първи път и хрумна подобно нещо. Ами ако той е в мазето си, точно сега, с друга жена?
Не можеше да си позволи да се тревожи за това. Кали беше решителна, по-решителна, отколкото беше била за почти всичко в живота си.
Провери лицето и косата си в огледалото, пое си дълбоко дъх, грабна плика и слезе от колата. Бавно се отправи към входната врата. Ръцете ѝ трепереха, докато чукаше два пъти силно.
След като мина безкрайно много време, тя чу стъпки.
– Кой е? – Обади се гласът зад вратата.
– Аз съм Кали.
Настъпи дълга пауза.
– Отиди си, Кали.
– Моля те, пропътувах целия път дотук. Можеш ли просто да отвориш вратата, Хънтър?
Последва още една дълга пауза и тя беше сигурна, че той се е обърнал и си е тръгнал. Но след това се чу звук от завъртане на ключалката и изведнъж вратата се отвори. Хънтър стоеше там с тъмносини дънки и бяла тениска. Както винаги, той изглеждаше фантастично.
Но не беше усмихнат или отзивчив.
– Кажи каквото си дошъл да кажеш.
Тя облиза устните си и се опита да се усмихне.
– Имам нещо за теб. – Тя му подаде плика.
Той го взе от нея, сякаш можеше да е пълен с антракс.
– Какво е това?
– Моля те, просто го прочети. Ще видиш.
Той въздъхна, а на лицето му се изписа нетърпение. Бързо извади листчето и започна да чете. Изражението на лицето му стана още по-неспокойно.
– Аз не разбирам.
– Преписах договора по памет. Мисля, че съм разбрала по-голямата част от него, но можем да го променим, ако съм пропуснал нещо. Погледни на гърба. Вече съм го подписала – каза тя. – Сега трябва само да се подпишеш.
Хънтър я погледна и бавно поклати глава.
– Кали, всичко свърши. Няма да го направя.
– Моля те. Ще ти докажа, че съм готова.
– Не ме интересува дали си готова. Аз не съм.
Тя си пое дълбоко дъх.
– Знаеш колко сме добри заедно…
– Кали, изслушах те. Прочетох бележката ти. Но сега трябва да те помоля да си тръгнеш.
И тогава тя каза единственото нещо, което все още не му беше казала, единственото нещо, което смяташе, че може да е достатъчно.
– Хънтър – каза тя тихо.
– Какво, Кали?
– Трябва да бъда наказана.
Той я гледаше много дълго време. Очите му претърсваха лицето ѝ за признаци на съпротива или измама. Тя не си правеше труда да се опитва да скрие нещо от проницателния му поглед. В съзнанието си тя беше готова за всичко и за всичко, което той имаше да ѝ покаже.
Най-накрая той се усмихна с най-малката си усмивка.
А после се отдръпна от вратата и я пусна вътре.