***
Хънтър караше и Кали седеше до него, като наблюдаваше как той поема по изхода към Хартфорд.
– Къде точно ме водиш?
– Не те водя никъде – отговори той. – Ние отиваме някъде заедно.
– Добре, къде отиваме?
– Ще видиш. – Усмихна се той.
– Ти никога не можеш да дадеш ясен отговор на нищо, нали? – Разбира се, че мога. – Той я погледна за секунда. – Продължавай и ме попитай точно сега. Попитай ме каквото искаш и аз ще ти отговоря.
– Не, няма да го направиш.
– Страхуваш ли се? – Каза той.
– Добре. – Тя се обърна и го погледна, а очите ѝ се присвиха, докато обмисляше перфектния въпрос. Накрая реши. – Защо не искаше да дочета „Син хоризонт“?
Той се усмихна бавно.
– Помислих си, че ще ме попиташ за това.
– Значи се отказваш?
– Не, ще ти кажа. – Той се замисли за момент. – Работата е там, че „Синият хоризонт“ беше успешен отвъд най-смелите ми мечти. Когато написах тази книга, го направих, защото… – той спря за миг, сякаш не искаше да продължи. – Ами написах я, защото някой много близък човек имаше нужда да я напиша. И когато я написах, я сложих в чекмеджето и забравих за нея. Нямах особено време да се занимавам с това да търся агент и да се опитвам да я публикувам, а и никога не ми е хрумвало, че все пак мога да го направя.
Кали го гледаше, а сърцето ѝ биеше по-бързо, когато осъзна, че Хънтър всъщност се отваря пред нея за първи път. Разказваше ѝ нещо, което подозираше, че много малко хора, ако изобщо някой, знае за него.
– И как се стигна до публикуването на книгата? – Попита тя.
– Не, това са два въпроса. Отговарям само на единия въпрос – каза и той.
– Достатъчно честно. – Тя се усмихна, като по някаква причина хареса играта. Но от друга страна, защо всичко между тях трябваше да бъде игра?
– Ще кажа само, че „Синият хоризонт“ някак си – сякаш с магия – попадна в ръцете на агент, а след това и на редактор, и аз сключих много изгоден договор за издаване.
– Това е невероятно – каза тя. – Искам да кажа, че това е като да спечелиш от лотарията, нали?
– Да, но това, което никой не ми каза, че цената за постигането на мечтите ми е по-висока, отколкото някога съм си представял.
Тя искаше да попита, но се въздържа. Вместо това просто кимна.
– Книгата обаче имаше огромен успех.
– Това е така – съгласи се той. – По-голям, отколкото дори издателят ми се надяваше. Петнайсет седмици подред бяхме на първо място в списъка с бестселъри на „Ню Йорк Таймс“. Продадохме милиони копия, а след това продадохме правата за филмиране на Dream Works. Няколко години по-късно филмът излезе на екран и спечели над триста милиона долара в световен мащаб.
– О, Боже мой – изпъшка тя.
– Аз лично не съм спечелил триста милиона. Но моят агент успя да ми осигури малък процент от задната част и се получи доста отгоре на всичко останало.
– Все още не си отговорил на първоначалния въпрос – посочи тя.
– Стигам дотам, Кали. Имай малко търпение. – Той я погледна и тя изпита тръпка от начина, по който тъмните му очи срещнаха нейните, преди да се върне към взиране в пътя.
– Добре, ще бъда тиха.
– Както и да е – каза той, докато колата прегръщаше един особено тесен завой и Хънтър умело маневрираше около него, а след това набра скорост на правата. – Нещата вървяха чудесно, с изключение на едно важно нещо. – Той се усмихна, сякаш на себе си. – Не можех да напиша следващата книга. Договорът, който бях подписал, беше за две книги, а „Синият хоризонт“ беше толкова популярен и краят беше толкова двусмислен, че хората настояваха за следващата веднага. Единственото, за което някой някога ми говореше или ме питаше, беше за следващата проклета книга. А аз не можех да напиша и дума от нея. Нито една дума. – Той отново я погледна, за да прецени реакцията ѝ.
– Очевидно това е трудно за теб – каза тя.
– Подценяване на годината – засмя се той. – Натискът беше огромен и той само се увеличаваше. Във финансово, социално и психологическо отношение целият ми живот е свързан завинаги с тази книга, която написах. И през последните две години трябваше да приема, че няма да напиша следващата. Върнах на издателя си половин милион долара от аванса, който ми бяха дали.
Кали отново се задъха. Не можеше дори да си представи, че е получила половин милион долара, камо ли че трябва да ги върне.
– Това е ужасно, Хънтър.
– Парите бяха нищо. Направих много пари, достатъчно, за да ми стигнат за цял живот. Сега ръководя успешна продуцентска компания, но това не пречи на хората да ме питат за „Синия хоризонт“. – Той въздъхна, сякаш все още не можеше да проумее какво се е случило. – Това са проклетите въпроси – каза той. – Всяко интервю, всеки път, когато друг човек ме разпознае на улицата или някой на партито чуе името ми и първото нещо, което излиза от устата му, е: „Кога ще излезете със следващата книга? Кога ще излезе продължението на „Синият хоризонт“?“ Става много, много потискащо. Спрях да чета пощата на феновете – спрях да отговарям на обажданията на агента си или да давам интервюта. Спрях да правя всичко това, защото съм адски уморен от едни и същи въпроси.
– Предполагам обаче, че си отговорил на моя – каза тя тихо. – Не си искал да бъда поредният човек, който те пита за следващата ти книга.
Той кимна. Ръцете му стиснаха здраво волана.
– Просто ми е писнало от това напрежение – каза той. – Защото сега знам, че никога няма да напиша друга книга.