КЕЛИ ФЕЙВЪР – За неговото вземане – книга 2- част 10

***

Пътуването до Кънектикът беше дълго. Никол беше в свой собствен свят, по-тих, отколкото обикновено.
Ред сякаш нямаше нищо против. Той редуваше слушане на музика (предимно рок музика) и разговори по Bluetooth. Обажданията бяха безобидни – той вземаше малки решения, казваше на някого как най-добре да подходи към важна тема за голяма кампания, говореше за стратегията на компанията.
Тя заглуши повечето от тях, като предположи, че това е просто част от типичната му рутина.
Но по средата на пътуването имаше едно обаждане, което изглеждаше по-различно от останалите. Гласът му придоби различен тон. Отначало изглеждаше, че обсъжда нещо много скучно… компания в Германия. Тя не си спомняше името ѝ. И тогава изведнъж маниерът му се промени и стана много интензивен.
– Защо казваш това? – Попита Ред, а очите му се взираха в пътя пред него, докато говореше в слушалките си. – Не, не, не. Това изобщо не е така. Имаме силен натиск върху този пазар и е абсолютно необходимо те да се включат в него. – Настъпи дълга пауза, докато той слушаше. Ръцете му стиснаха волана, докато кокалчетата му побеляха, и тя видя как устните му се стиснаха.
– Не, Джон. Не, изобщо не е така и можеш да им го кажеш. Кажи им, че е по-добре да не се гаврят с мен в този случай или, да ми помогне Бог…
За миг Никол почувства страх от него. Той беше толкова интензивен, толкова изпълнен с мрачна ярост и тя си помисли, че тя по някакъв начин може да бъде насочена към нея.
– Трябва да сключим тази сделка – каза той. – Това не е дреболия, Джон. Това е нещо голямо. Говорим за милиони и милиони… в противен случай цената на акциите ще отиде в шибаната тоалетна… а ти знаеш какво би означавало това.
Оттук разговорът сякаш се пренасочи и Ред проведе няколко дребни разговора, преди най-накрая да свали телефона.
Когато приключи, Никол го погледна.
– Всичко наред ли е? – Той се усмихна присилено.
– Само обичайните бизнес глупости.
– Наистина?
– Да. Е, някои неща са по-гадни от други. Това нещо е особено гадно.
– Изглеждаше ядосан на този, с когото говореше.
– Това е Джон Питърсън, нашият финансов директор. Той участва в доста важна сделка с една компания, която току-що придобихме в Германия. Това е много сложна сделка. Не мога да навлизам в подробности.
– О, разбира се. Не очаквах да го направиш.
Раменете му бяха прегърбени и той изглеждаше дистанциран.
– Това е просто бизнес – каза той, сякаш се опитваше да убеди себе си.
Малко по-късно пристигнаха в новия дом на Никол.
Тя се беше опитала да се подготви за шока, но наистина нищо не можеше да я подготви за това, което я очакваше, когато наближиха портата на имота на Ред в Кънектикът. От портата тя дори не можеше да види дома му. Виждаше само хълмове, голямо езеро (или може би беше езеро, но беше огромно) и дървета, които се губеха в далечината.
Частният път беше добре осветен от улични лампи, но по това време на нощта беше трудно да се определи колко голям е имотът в действителност.
На портата имаше будка за охрана, в която седеше млад, свирепо сериозен мъж с военна подстрижка.
Ред свали прозореца и се усмихна на младия мъж, който надникна в колата и погледна директно Никол със студените си зелени очи. След това очите му се върнаха към годеника ѝ.
– Добър вечер, господин Джеймисън.
– Добър вечер, Дан.
– Всичко ли е наред, сър?
– По-добре от добре, Дан. Благодаря.
Вратата щракна и зашумя, докато се отваряше електронно. Охранителят ги наблюдаваше, докато минаваха бавно покрай него, а сега бяха на частния път.
Ред я погледна.
– Претоварена ли си?
– Много. – Тя си пое дълбоко дъх и издиша. Езерото вече беше вляво от тях. – Абсолютно спиращо дъха е. – Тя видя семейство патици, които плуваха безгрижно в спокойната вода. Над по-тясната част на езерото се простираше причудлив мост, осеян с малки светещи бели лампички. В далечината се виждаше малка къщичка, сгушена близо до брега на водата.
– Намираме се на около седемнайсет и половина декара земя – каза Ред. – Това е доста за поддържане. Там е къщата на пазача, който заедно с малък екип поддържа земята целогодишно. Те са добри хора, ще се запознаеш скоро с всички тях.
Над гребена на един малък хълм тя съзря вляво баскетболно игрище в пълен размер, а съвсем близо до него – тенис кортове. Изглеждаха красиви, сякаш бяха построени само преди ден-два.
– Играеш ли на тях? – Попита тя.
– Играя – отговори и Ред. – Няколко пъти седмично професионален тенисист идва в къщата и ми дава уроци или играем заедно.
– Когато казваш „професионален тенисист“, имаш предвид някой от тези професионалисти в клубовете? Тези, които дават уроци на малки деца и начинаещи или…
Ред се засмя.
– Имам предвид един от тези, които са класирани в първата стотица в света. При мен са идвали да играят Роджър Федерер, Джон Иснър, Андре Агаси. Гърбът на Андре не е толкова добре тези дни. Пийт Сампрас…
– Те ти дават уроци. – Тя поклати глава невярващо.
– Много от тях са ми приятели. С повечето от тези момчета съм правил кампании. Но да, те ми дават уроци и играят с мен. Не съм точно голямо предизвикателство, но пък заплащането е добро и след това може да останат и да хапнат нещо хубаво.
Частният път се проточи и продължи. Преминаха през поредното възвишение и в далечината се появи къщата, обширна и величествена. Със запалените светлини както вътре, така и около къщата, тя изглеждаше като нещо от съня на Уолт Дисни. Тя буквално спря дъха си. Цялата къща и имот светеха магически, сякаш бяха омагьосани.
– Малко е голяма – призна Ред, като погледна реакцията и.
– Никога не съм виждала нещо подобно.
– Има двайсет и пет бани и двайсет и три спални. Петдесет хиляди квадратни метра.
– Защо… защо ти е нужно нещо от това? С толкова площ можеш да осигуриш стая и храна на едно малко село.
Той се ухили на учудването ѝ.
– Предполагам, че технически нямам нужда от пространството. Но един ден се надявам да имам семейство и ми харесва идеята да имам достатъчно място за гости: майки и бащи, чичовци, баби и дядовци, малки деца. И всеки да има свое лично пространство, никой да не е един върху друг.
– Някой дори може да се изгуби – каза тя.
Изражението на лицето му стана сериозно.
– Може би това се дължи на начина, по който съм израснал – каза и той. – Ние нямахме никакво пространство. Аз, брат ми и майка ми, в един малък апартамент заедно, винаги един върху друг. Нямах никакво лично пространство, трябваше да деля една стая с Брайън, докато навърших седемнайсет години и най-накрая отидох в колеж. Знам, че можеше да бъде и по-зле, но нещо в това ме изяждаше. – Очите му бяха твърди и тя усещаше напрежението, което се излъчваше от него. Тя усещаше, че Ред не е имал точно щастливо детство.
Никол сложи ръка на крака му и усети, че той веднага се отпуска.
– Мисля, че е чудесно, че си успял да построиш дом, който е точно такъв, какъвто искаш. Съжалявам, че се подиграх.
– Знам, че е малко прекалено – каза той. Това беше първият път, в който тя го виждаше да се смущава от богатството и разкоша му.
– Мисля, че е невероятно.
– Изчакай да влезеш вътре – каза той.
Но още преди да влязат в къщата, имаше разклонение на пътя и Ред зави надясно, което ги отведе покрай невероятен басейн с олимпийски размери, чиито сини води бяха осветени от светлини под повърхността. Докато Никол извиваше глава, за да погледне кристално чистата вода, представяйки си как се къпе в топъл летен ден, Ред паркира колата до къщата и се обърна към нея.
– Последна спирка, моя красива бъдеща булко.
– Това е като някаква приказка.
– Хайде, принцесо Мастърс, твоят замък те очаква.
Излязла от колата, тя вдиша дълбоко свеж въздух и се усмихна. Можеше да се разхожда часове наред там, по моста на красивото езеро. Представяше си как спира и гледа как вятърът се вълнува по повърхността на водата.
Сега всичко тук е отчасти мое, каза си тя. Все още не се чувстваше истинска.
Ред я хвана за ръка и я дръпна към един от входовете. Той отвори малка кутия и наби много дълга поредица от цифри в клавиатурата. Чуха се поредица от малки звукови сигнали и след това щракване.
– Влез вътре – каза той, отвори вратата и ги пусна във фоайето.
Беше твърде голямо и грандиозно, за да се каже с думи, помисли си тя. Никакво описание не би могло да му придаде справедливост, а и никой, когото познаваше, нямаше да ѝ повярва, ако им го кажеше.
Докъдето поглед стигаше, имаше подове от светъл мрамор и голямо стълбище, което се простираше над главите им. Фоайето беше толкова отворено, че всъщност можеше да се види отсреща в другите стаи, които продължаваха нататък и нататък, като отразяващи се огледала.
– Това асансьор ли е? – Попита тя и посочи вдясно, където от пода до тавана се простираше голяма цилиндрична тръба с тъмно оцветени прозорци.
– Не може да се очаква, че ще тръгнем по стълбите – пошегува се Ред. – Това би било престъпно. Искаш ли да влезем и да видим втория етаж?
– Бих искала да остана на този етаж и първо да видя някои от другите стаи – каза му тя.
– Разбира се. Точно така, ще ти направя голямата обиколка.
Той ѝ показа трапезарията с огромните свещници, които висяха над гигантската, богато украсена маса за хранене. А след това и на всекидневната, която някак си се стори президентска на Никол, с безупречните си бели стени, сини
мебели и златни завеси. Имаше красива камина и огнище, над които беше монтиран много скъпо изглеждащ плазмен телевизионен екран.
– Мисля, че тази кухня ще ти хареса – каза ѝ Ред, докато влизаха в широко отвореното пространство с богати дървени подове, красиви гранитни плотове, два огромни острова и кът за закуска. Имаше двойни котлони от неръждаема стомана, създадени за професионално готвене и забавление на големи групи. Хладилникът беше достатъчно голям, за да побере няколко пълноценни крави, ако искаха да го направят.
– Онемяла съм – каза Никол, зяпнала.
– Това надминава малките кухненски боксове в Манхатън и Бруклин с цяла миля, нали?
– Да. Сигурно е така.
Той се обърна и я придърпа към себе си, взирайки се в очите ѝ.
– И сега е изцяло твоя – каза той. – Искам да се чувстваш тук като у дома си, защото това е твоят дом.
– Може би ще ми трябва малко време, за да свикна с тази идея.
Тогава той я целуна насред тази впечатляваща кухня и тя му отвърна с всичко, което имаше в себе си.
– Хайде – каза той, усмихвайки се дяволито, хвана я за ръка и я дръпна, докато започна да бяга.
– Къде отиваме? – Извика тя и се захили.
– В главната спалня! – Изкрещя той, дърпайки я. Тя едва успяваше да се справи с него. Затичаха се към фоайето и поеха по стълбите.
Главната спалня сама по себе си беше толкова голяма, колкото повечето луксозни апартаменти, помисли си Никол. Декорирана с вкус в бяло и кафяво (бял килим и стени, кафяви скринове, завеси и тапицерия), тя всъщност беше разделена на две нива.
– Осъзнаваш ли, че спалнята ти има стълбище? – Попита го тя.
– Къде другаде бихме поставили джакузито, освен на второто ниво? – Отговори той. Когато тя го погледна учудено, той се засмя. – Какво да кажа? Харесва ми модерното докосване.
Освен със самия си размер, спалнята разполагаше и с бюро, диван, масичка за кафе, столове, красиво голямо легло и прозорци с изглед към целия имот.
– Чакай, нека запаля камината – каза той, като се придвижи грациозно до огнището – тя дори не го беше видяла в началото – и взе дистанционното управление. Миг по-късно се разгоря ярък пламък и той го нагласи на идеалното ниво.
Обърна се, за да я погледне.
– Ти се побъркваш – каза той, по-скоро като констатация на факт, отколкото като въпрос.
– Само малко. – Тя отиде до леглото и седна на него. То поддаде меко и луксозно.
Ред се усмихна.
– Всичко това е хубаво. Красивата природа, езерото, мраморните подове и кухни и всички удобства, за които човек може да мечтае. Но в края на краищата, без теб тук, това място е просто празно – музей.
– Хубаво, че го казваш.
Той се пресегна към леглото и коленичи пред нея.
– Вярно е, Никол. Живея тук вече цяла година, а през повечето време използвам само няколко от стаите. Става самотно в голям, скъп дворец, който няма кой да сподели.
– Можеше да доведеш тук десетки жени. Всяка от онези прекрасни дами, които си взел обратно в апартамента си в града, щеше да дойде в това имение.
– Знам това – каза той. – Но не исках никоя от тях така, както искам теб.
Сърцето ѝ започна да бие по-бързо.
– Защо аз?
Ред постави ръцете си на коленете ѝ, а след това на бедрата ѝ, като се плъзна под копринената материя на полата ѝ.
– Защо ти? Защото, когато те гледам в очите, ти ми позволяваш да те видя. Не се криеш от мен – каза и той. Топлите му ръце започнаха да се плъзгат все по-нагоре по краката ѝ.
– Приятно е – каза тя тихо, докато той я затопляше с чувственото си докосване. Очите му потъмняха.
– Но ми харесва, че не винаги искаш да ти е приятно.
– Това е вярно – каза тя.
– Понякога искаш да бъдеш непослушна, нали?
Тя му кимна и се усмихна по начин, който подсказваше повече, отколкото думите биха могли да направят. Той се изправи и отиде до гардероба. Секунди по-късно излезе с черна превръзка за очите и белезници, които висяха от ръцете му.
Тя кръстоса крака и го зачака, като тази част от нея стана гореща и хлъзгава от очакване. Сега той я гледаше със силен глад, желание и това, че я искаше, я разгорещи още повече.
– Изправи се – каза той, като я командваше.
– Да, сър. – Тя веднага се изправи на крака – изправена, с вдигната брадичка, като добър малък войник. По някаква причина това накара Никол да се усмихне. Сега тя беше в армията на Ред.
– Какво е толкова смешно? – Попита я той, а очите му потъмняха.
– Нищо, сър.
– Ще бъдеш наказана за глуповатото си отношение – каза той и ноздрите му се разшириха. – Задникът ти ще бъде горещо розов преди края на нощта.
Тя кимна на изявлението му и си представи голия си задник, когато дланта му се разбива в него, а плътта ѝ трепери под великолепната му, твърда ръка.
Никол контролираше изражението на лицето си, оставайки външно спокойна и уравновесена, въпреки че бедрата ѝ трепереха в очакване на докосването му. Щеше да има малко болка – само малко – и после щеше да има удоволствие. Ред раздаваше удоволствие и болка, сякаш беше готвач със специална рецепта: люто и сладко, сладко и кисело. Ред смесваше съставките до съвършенство.
Тя никога не знаеше какво да очаква и този път не беше по-различно, когато Ред завърза превръзката на очите около главата ѝ. След това сложи ръцете ѝ зад гърба, а после нахлузи белезниците върху китките ѝ и ги щракна на мястото им. Бяха тесни, но не прекалено.
– Застани напълно неподвижно, Никол.
Тя направи точно това, което той поиска, и с нетърпение очакваше докосването му. Изведнъж той разкъса полата ѝ до глезените и разкопча блузата ѝ. Тя усети как той разкъсва сутиена ѝ и той се отлепи с пукащ звук. Сега беше почти гола; усещаше хладния въздух в стаята върху голата си кожа.
Входът ѝ беше хлъзгав и мокър и се виждаше напълно. С превръзката на очите Никол усещаше топлината си там долу, уязвимостта ѝ, но не знаеше дали Ред я гледа или не.
– Напоследък ми създаваш много проблеми – изръмжа той срещу нея и гласът му действително потрепери от гняв. – Стреляш с въпросите си към мен, оплакваш се и хленчиш в кабинета ми, държиш се като разглезено дете. Смяташ ли, че трябва да бъда подложен на това?
– Не, сър – прошепна тя. Беше се изпотила, челото ѝ беше горещо, а превръзката на очите дращеше по лицето ѝ.
– Трябва да се научиш. Трябва да се научиш, че аз ръководя, а доверието ти в мен трябва да е пълно и безспорно. Разбираш ли?
– Да – прошепна тя хрипливо.
– Заслужаваш ли наказание за всичките си прегрешения?
– Заслужавам.
– Добре. – Гласът му се отдалечи. Тя чуваше как той върви по мекия килим, но не можеше да определи къде отива. За малко в стаята беше просто тихо, а тя стоеше в самотния си мрак, гола и в очакване.
И тогава го чу да пристъпва обратно към нея. Ръката му беше на рамото ѝ, завъртя я и после я избута напред, така че тя падна на леглото с дупе във въздуха. Ръцете му бяха върху бедрата ѝ и сваляха бикините ѝ до глезените. Секунди по-късно тя чу свистене, а след това дупето ѝ я забоде, тъй като нещо се заби в кожата ѝ.
Отначало си помисли, че използва колан, но не се чувстваше толкова твърдо и болезнено като колан. Освен това сякаш имаше пискюли, така че когато той я пляскаше по дупето, тези малки нишки удряха кожата ѝ.
Беше по-интензивно, отколкото би било пошляпване от ръката на Ред, помисли си тя, и малко страшно. Той използваше някакво истинско оръжие върху нея – инструмент на своята професия.
Но докато Ред продължаваше да я пляска с това нещо – каквото и да беше то – тя започна да се отпуска. Понякога той почти я гъделичкаше с него, размахвайки нишките по задните ѝ части по най-съблазнителния начин. А това, че имаше допир до кожата си вместо допира на Ред, просто я караше да жадува за неговото докосване още повече.
Тя чу как той пусна инструмента на пода и после тежестта му се стовари върху гърба ѝ. Горещият му дъх беше върху ушната й мида.
– Задникът ти е яркочервен от побоя, който му нанесох, Никол. Мокра ли си от това?
– Да – изстена тя.
– Позволи ми да видя сам. – Той протегна ръка между леглото и кожата ѝ и скоро се плъзна по путката ѝ, търкайки я, изследвайки я. Усещането за удоволствие беше почти твърде голямо, за да го понесе.
– О, Боже – извика тя.
– Недей да свършваш – каза той почти гневно. – Още не съм ти дал разрешение, курво.
Думата „курва“ я накара да настръхне.
– Ти си моята курва – каза той, сякаш уточняваше. – И само моя. Само за мен, нали така?
– Аз съм твоя курва – каза му тя.
– Мога да правя с теб каквото си поискам.
– Разбира се.
– Мога да те взема по всеки начин, по който пожелая. В устата ти, в пичката ти, в задника ти.
Тя се поколеба.
– Отговори ми, курво.
– Да. По какъвто начин пожелаеш. – Но тя се колебаеше.
Все още беше по корем, а лицето ѝ беше притиснато към леглото. Усещаше свежестта на завивката, която миришеше на перилен препарат и може би на един-два спрея „Фебрез“.
Ръцете на Ред хванаха задната част на краката ѝ и ги раздалечиха, така че тя беше разкрачена като орел на леглото, а след това той пъхна лицето си в нейната влажност, придърпвайки бедрата ѝ към себе си, докато езикът му проникваше в капещата ѝ дупка.
Тя получи неочакван оргазъм, когато езикът му се притисна първо към клитора ѝ, като го прокара няколко пъти, а след това потърси още по-дълбоко.
Бедрата ѝ се размърдаха и ръцете ѝ се издърпаха срещу белезниците.
– Току-що свърши ли? – Попита той. Гласът му беше груб и неодобрителен. Засрамена, тя кимна мълчаливо.
– Казах ти да не го правиш. – Той я хвана под торса и лесно я повдигна от леглото. Тя изведнъж отново се изправи, но объркана. С превръзката на очите ѝ беше трудно да определи накъде е обърната и имаше усещане за световъртеж.
– На колене, курво моя. – Той я хвана за раменете и я притисна надолу. Никол падна на колене – те се вкопчиха в мекия килим. – Сега ще ми доставиш удоволствие, тъй като си се погрижила преди всичко за собственото си удоволствие.
Тя чу как разкопчава панталоните си, а после ръката му беше под челюстта ѝ, хвана я здраво, стисна я, докато устата ѝ не се отвори. Изведнъж изправената му мъжественост изпълни устата ѝ, голяма и изискваща, неочаквано нахлувайки дълбоко в гърлото ѝ.
– Приеми всичко – каза и той. – Не искам да спираш, докато не ти кажа да спреш.
Тя отвори устата си възможно най-широко, за да побере обиколката му. Езикът ѝ се плъзна около дебелия му вал и слюнката се разля по брадичката ѝ. Ред изстена тихо.
Никол всъщност се наслаждаваше на това. Превръзката на очите, белезниците, усещането, че е извън контрол.
Ред бавно движеше бедрата си напред-назад, като се плъзгаше в устата ѝ, а понякога почти се отдръпваше. А после влизаше докрай, докато не можеше да продължи. Тя не беше сигурна, че може да го поеме така, но след няколко минути започна да има повече увереност в себе си.
– Да, мила моя – каза той, когато бедрата му започнаха да се движат по-бързо.
Със завързани очи и белезници, само устата ѝ можеше да върши някаква работа. Челюстта на Никол се изморяваше от усилията ѝ, но тя толкова много искаше да го задоволи, както той беше задоволил нея. Сега усещаше всичко – парещите усещания по задните си части от мястото, където я беше напляскал, стягането на китките, вкуса му и възбудата, която се засилваше и засилваше.
– Сега ще свърша – заяви той и изригна в гърлото и, като стенеше при това. – Преглътни и последната капка, Никол.
Тя направи всичко възможно. Беше много и в началото имаше кратък момент на паника, когато си помисли, че може да се задави. Но в крайна сметка успя да преглътне всичко и Ред се отдръпна от устата ѝ.
– Справи се добре – каза той и тя чу от гласа му, че е изморен.
Чу се шумолене, докато той вдигаше панталоните си и ги закопчаваше, а след това чу как той се приближава. Той първо свали белезниците, а после свали и превръзката от очите.
Никол несигурно примигна към него, все още на колене.
Той я гледаше надолу със странно изражение на лицето.
– Трябва да се почистиш – каза той тихо. – Банята е точно през тази врата, а вътре има кърпи и всичко необходимо.
– А какво ще кажеш за смяна на дрехите? – Попита тя, като се изправи на крака и масажира коленете си. По кожата на коленете си имаше малки вдлъбнатини от килима.
– Вчера ти купих няколко тоалета – те са в гардероба вдясно от теб. А в този скрин – обърна се той и протегна ръка към тъмнокафяво бюро, – ще намериш бикини, чорапи, няколко тениски и т.н.
Тя се усмихна и му благодари, но той не я погледна – поне не по начина, по който го беше направил преди тази последна сексуална интерлюдия.
– Всичко наред ли е? – Попита го тя.
– Всичко е наред – каза той и отвърна поглед. – Когато приключиш с душа, ще бъда в кабинета. – Ред посочи през вратата. – Точно през този коридор и после наляво.
– Добре. – Тя кимна, като изведнъж ѝ се прииска да се разплаче. Прехапа долната си устна. Той се обърна и излезе от стаята, без да погледне назад.
Какво се случи преди малко? Помисли си тя, вървейки като вцепенена. Намери в гардероба някаква лятна рокля, която и хареса. Беше странно да си мисли, че Ред е купил тези дрехи, за да ги носи тя – или по-вероятно е да е платил на някой друг да го направи – сякаш е планирал всичко до последния детайл.
Дали още преди седмица е знаел, че ще направи това с нея, ще ѝ сложи белезници, ще я напляска с това нещо, а после ще я накара да му прави орална любов на колене?
Никол изпита странно, гадно чувство в стомаха си, докато влизаше в главната баня. Разбира се, тя беше невероятна отвътре, голяма или по-голяма от апартамента, който споделяше с Даниела. Мраморни подове, сауна, вана с дюзи и голям стъклен душ.
Влезе под душа и се изми. Когато излезе, забеляза, че има четка за зъби, обвита в пластмаса, явно оставена за нея. Тя я отвори и си изми зъбите, преоблече се в леката лятна рокля, прибра косата си на опашка.
Никол се насочи към кабинета – по-скоро библиотека, всъщност. От единия до другия край на стаята се простираха лавици с книги, пълни със стотици, ако не и хиляди книги. Имаше няколко удобни стола, на които сякаш някой седеше с лула в ръка, пушеше и четеше часове наред.
Ред седеше на един такъв стол, близо до един от прозорците, с чаша в ръка. В чашата имаше светло кехлибарена течност, пълна на около една трета. Лицето му беше издължено и дистанцирано, докато гледаше навън в тъмнината.
– Здравей – каза тя, като наруши тишината.
Той я погледна за кратко и се усмихна, след което се върна към гледането през прозореца.
Тя отиде до рафтовете с книги и започна да ги разглежда. Изглежда, че са подредени по азбучен ред на името на автора, а не по тематика. Имаше биографии редом с учебници по право, до трилъри, написани от Джон Гришам и Стивън Кинг.
– Прочел ли си ги всичките? – Попита Никол, като свали една книга, наречена „Изкуството на войната“ от Сун Дзъ. Беше чувала за нея и преди, но никога не я беше чела.
Ред погледна и видя книгата, която тя беше свалила, и на устните му се появи призрак на усмивка.
– Цялата война е измама – каза той.
Тя прелисти някои от страниците. Един блок с текст изскочи пред нея. В него пишеше:

Бъди изключително фин, дори до безформеност. Бъди изключително загадъчен, дори до беззвучност. По този начин вие можете да бъдете режисьор на съдбата на противника.

– Обзалагам се, че си чел тази книга – каза тя, като я вдигна.
Ред сви рамене.
– Това е задължително четиво за военни стратези и рекламни мениджъри.
– А за влюбените?
Той вдигна чашата до устните си и изгълта кехлибарената течност, постави чашата на малката масичка до стола си.
– Предпочитам любовниците ми да се занимават повече със сърдечни въпроси, отколкото с военни тактики.
– За да бъдат по-лесно победени? – Каза тя.
Той отново я погледна и сега очите му горяха с нова сила.
– Това ли мислиш за мен?
Тя разгърна страниците на книгата и се облегна на стената пред него.
– Не знам какво да мисля за теб в момента.
– Аз съм същият човек, който бях преди час. – Той се засмя глухо.
– Струва ми се, че си различен.
Той отвърна поглед.
– Не знам за какво говориш.
– Тази вечер ти беше различен с мен – каза тя, а гърдите ѝ се стегнаха от тревога. – Беше по-груб с мен от обикновено.
Той се намръщи, а ръката му си играеше с почти празната чаша до него.
– Не го осъзнавах – въздъхна той. – Може би бях. Мога да бъда малко непредсказуем, когато се чувствам стресиран.
Тя погледна книгата „Изкуството на войната“ още веднъж.
– Ти си стресиран? – Каза тя, прелиствайки страниците, мислейки за войната, манипулацията и измамата. – Иска ми се да ми беше казал.
Ред я погледна, а очите му бяха студени.
– Не си играй с мен на главоблъсканици, Никол.
Изненадана, тя веднага се защити.
– Как аз съм тази, която си играе игри? Накара ме да бъда с завързани очи, постави ми белезници, а аз измислям нови правила…
Ред изсумтя гневно, но сякаш възвърна самообладанието си.
– Това, което направихме тази вечер, не беше игра. И не ти дължа никакви обяснения за нивото на стреса ми или за каквото и да било друго, в този смисъл.
Никол можеше да каже, че бузите ѝ горят, и се мразеше за това, че е толкова откровена с емоциите си. Мъж като Ред можеше да я погледне и да разбере веднага какво мисли само от един поглед към зачервените ѝ бузи.
– Мислех, че сме екип – изсумтя тя.
– Ние сме отбор, но аз все още съм капитанът – каза той с тих, почти нечут глас. Той вдигна чашата си и изхвърли остатъка от течността с една бърза глътка. Постави празната чаша и прочисти гърлото си.
– Защо не отидеш да се разходиш навън или може би да разгледаш останалата част от къщата?
– Сама?
Той кимна.
– Малко време насаме винаги е хубаво. Време да обмислиш деня. – Той седна на стола си и се обърна, за да погледне през прозореца.
Беше ясно, че тя е изгонена.

Назад към част 9                                                           Напред към част 11

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!