***
Последната нощ мобилният ѝ телефон иззвъня. Тя отговори бързо от леглото си, където беше задрямала. По някаква причина беше предположила, че е Ред, и не си беше направила труда да провери номера, преди да вдигне.
– Не ми се обади – каза мъжкият глас. Не беше Ред, но гласът ѝ беше някак познат.
– Познавам ли ви? – Попита Никол.
От другата страна се чу леко кикотене.
– Не толкова добре, колкото бихте могли, но с времето мисля, че можем да станем добри приятели.
Тя седна в леглото, чувствайки се нервна.
– Ти преследваш ли ме или нещо подобно? – Отново смях, този път още по-забавен. – Някои може да ме нарекат така, но това са само онези, които се оплакват, защото им е приятно да се правят на жертви. А после, когато вече не съм наблизо, когато съм загубил интерес и съм продължил напред, ми се обаждат и ме молят да дойда да ги видя. Те
накрая винаги ме молят да ги видя.
– Слушай, нямам време за това. Моля те, не ми се обаждай повече, който и да си ти…
– Наистина ли не ви интересува, че годеникът ви е имал два предишни ангажимента? – Каза мъжът от другата страна на слушалката, гласът му беше дълбок и гладък и някак заплашителен, без да е очевиден.
– Лъжеш. Кой сте вие? Кажете ми името си.
– Андерсън.
Мъжът, който беше оставил онова страховито гласово съобщение по-рано.
– Кой Андерсън?
– Гледала ли си някога „Мълчанието на агнетата“, Никол? – Попита той.
Тя не му отговори. Да, беше гледала филма с Антъни Хопкинс и Джоди Фостър. Антъни Хопкинс беше блестящ в ролята на побъркания сериен убиец Ханибал Лектор. И като се замисли, този гадняр Андерсън всъщност звучеше малко като Лектор от филма.
– Не съм в настроение за игри – каза му тя.
Той говореше така, сякаш тя не беше казала нищо.
– Ако си спомняте филма, има непрекъснат диалог между Клариса Старлинг, млад агент на ФБР, който се опитва да проследи убиец, и Ханибал Лектор, затворен терапевт, който има блестящ ум, но е и сериен убиец. Клариса открива, че за да получи информация от д-р Лектор, тя трябва първо да предостави информация за това, което най-много интересува лудия лекар. А именно – тя.
– Не разбирам какво искаш да кажеш и честно казано…
– Не казвай това – укори я Андерсън. – Открил съм, че тези, които казват „да бъда честен“, обикновено ме лъжат в очите. Това е толкова банална фраза, изричана предимно от натрапчиви лъжци.
– Не ме интересува дали ми вярваш или не – отвърна тя.
– Но ти все още си на линия – напомни и той. – Така че може би ти пука.
Тя затвори. Очакваше да и се обади и ако го направи, възнамеряваше да го прехвърли на гласова поща. Но той така и не се обади обратно и сега Никол остана да се чуди за изявленията му, да се чуди кой е Андерсън и как се е сдобил с номера на мобилния ѝ телефон.
Още една неспокойна нощ, една от многото през последния месец.
От време на време тя се обръщаше да погледне часа на мобилния си телефон и установяваше, че са минали само няколко минути. Започна да дреме около четири и трийсет, а после все пак се събуди в четвърт до шест.
Никол седна в леглото точно когато телефонът ѝ иззвъня. Този път наистина беше Ред.
Когато отговори, тя беше поразена от това колко бодър и буден звучи той. За него нямаше мятане и въртене – вероятно беше спал на някое огромно легло с контролирана температура, за да охлажда възглавницата си, когато има нужда.
– Красавице – каза той, а дълбокият му глас беше приятен и бодър. – Как си?
– Добре. Малко уморена.
– Липсваше ми снощи – каза той. – Трябваше да бъдеш тук с мен.
– И на мен ми липсваш – каза тя и се усмихна въпреки изтощението си.
– Вече съм на път към апартамента ти – каза ѝ той. – Ще бъда там след около половин час.
– Наистина ли? – Тя скочи на крака. – Нямам време да си взема душ и да се облека.
– Хайде, можеш да направиш всичко това за тридесет минути. Всеки ден ставам, вземам душ, бръсна се и обличам костюма си за около двайсет минути.
– За една жена е малко по-различно. Никога не си живял с жена, нали?
Той се поколеба.
– Ами…
И тогава телефонният разговор с преследвача се върна в съзнанието ѝ, изпълвайки стомаха ѝ с олово. Онзи страховит глас, който я питаше дали знае, че Ред е бил сгоден преди. Беше си помислила, че Андерсън сигурно лъже, но колебанието на Ред ѝ подсказа друго.
Никол се опита да овладее чувството си на тревога.
– Каза ми, че нито една жена не е била дори в дома ти.
– Искам да кажа, че от техническа гледна точка това е вярно – отвърна Ред. – Тази къща, в която живея сега, е само на около година и нито една жена, с която съм се срещал, не е била тук.
– Така че ти на практика ме излъга – каза тя. – Използва формалност, за да ме накараш да си мисля, че съм специална.
– Не съм се опитвал да лъжа. Просто коментирах нещо в момента. Не мислех, че се намирам в съд. И между другото, това беше истината.
– Така че ще те попитам отново. Живял ли си някога с жена?
Още една пауза.
– Да. Живял съм.
– Колко време? – Ръката ѝ се стегна върху телефона, докато си помисли, че може да го счупи.
– Не знам точно. Вероятно около осем месеца.
– Осем месеца…
– Слушай, Никол, можем да поговорим за това по-късно. Не мисля, че телефонът е най-добрият начин да се…
– А преди мен бил ли си обвързан?
Тя чу как той въздъхна дълбоко през телефона.
– Искам да проведем този разговор лично.
Тя удари с ръка по стената.
– Просто отговори на въпроса. Защо се опитваш да избегнеш въпроса ми? Какво криеш?
– Чакай малко – каза той и тя разбра, че под контролирания му глас кипи гняв. – Не крия нищо. Никога преди не си ме питала за това.
– Питам сега.
– Нямаш право да отправяш искания към мен.
– Аз не съм някакво глупаво момиче, което можеш да тормозиш – каза му тя. – Бил ли си ангажиран преди мен или не?
– Да – каза той – бил съм.
Сълзите преляха и се разляха по бузите ѝ.
– Иска ми се да ми беше казал нещо от това. Мислех си… мислех си, че съм специална за теб.
– Ти си – каза той. – Никол…
– Трябва да тръгвам. И не идвай да ме вземеш.
– Никол, недей да го правиш.
Тя се поколеба.
– Толкова съм ти ядосана в момента. Чувствам се като глупачка. Знаеш ли как разбрах за другите ти ангажименти?
– Нямам представа. Никога не е било разгласявано.
– Онзи човек Андерсън – онзи, който се обади на телефона ми и остави онази гласова поща, която ти слушаше.
– Ти си говорила с този човек? – Сега Ред беше този, който звучеше шокиран и ужасен.
– Той ми се обади снощи и…
– Защо ще говориш с човек, когото дори не познаваш?
– Беше късно през нощта и бях изненадана.
Ред се засмя грубо в другия край.
– Явно сте имали добър, дълъг разговор. Той от „The Rag“ ли е или от някой от онези таблоиди?
– Наистина не знам кой е той. Аз му затворих.
– Но не и преди да ти каже за моите ангажименти. Каза ли му нещо за мен – за нас?
– Не. – Тя поклати глава. Изведнъж тя беше объркана, защитна.
– Трябва да мога да ти се доверя – каза той. – Ако говориш с таблоидите…
Тя сложи ръка на главата си и затвори очи.
– Кълна се, че не съм. Той ми се обади и започна да ми разказва тези неща за теб.
– Какво още каза?
– Нищо, но намекна, че има и нещо повече. А после започна да говори за Ханибал Лектор и „Мълчанието на агнетата“.
– Сигурно се шегуваш с мен. Ще дойда там, за да те взема. Бъди долу след десет минути.
– Десет? Мисля, че каза половин час.
– Изгубихме твърде много време в спорове. Десет минути, Никол. Говоря сериозно.
Назад към част 6 Напред към част 8