КЕЛИ ФЕЙВЪР – За неговото удоволствие – книга 1 – част 13

***

Никол беше намерила нова решителност. След като се върна на бюрото си, тя взе решение. Нямаше да се пречупи по начина, по който го беше правила преди. Нямаше да даде на Ред удовлетворението да я види как се разпада на парчета.
Той също я искаше. Сега тя знаеше това.
Раздялата щеше да бъде толкова трудна за него, колкото и за нея. Трябваше да повярва в това.
Затова отиде в офиса на Реми. Реми беше съсредоточена върху компютъра си.
Тя вдигна поглед, замаяна.
– Здравей, Никол. Какво става?
– Дай ми работа. Дай ми толкова, колкото можеш.
– Мислех, че ти е писнало от танцуващи каубойски картини.
– Не. Всъщност те започват да ми харесват.
Веждите на Реми се вдигнаха.
– О, не. Трябва да си по-болна, отколкото си мислех.
Излязла си извън релси.
– Просто ми дай каквото можеш. Искам да работя, докато не мога да виждам направо.
Реми сви рамене.
– Ще ти покажа малко Адобе, а после можеш да се заемеш с някои от тези картини, с които се затруднявам. Но те предупреждавам – това няма да е красиво.
– Играя.
– Издърпай един стол.
И тя го направи. Реми удържа на думата си, като първо даде на Никол урок по Adobe, а след това ѝ изпрати по електронната поща десетки и десетки снимки, по които да работи.
Никол беше в офиса до доста след девет часа вечерта. И не провери телефона си нито веднъж.
Когато се прибра вкъщи, Даниела я нямаше. Не ѝ пукаше много, беше като зомби. През нощта падна в леглото и заспа безметежен, дълбок сън.
Алармата ѝ я събуди в пет часа на следващата сутрин и тя стана бързо, изкъпа се, облече се, тръгна и хвана влака, като пристигна в офиса към шест часа.
Тя беше един от първите хора в офиса. Направи първата кана кафе и се зае с работата.
Същата вечер си тръгна чак в осем. Когато Никол се прибра вкъщи, Даниела беше в стаята си със затворена врата и силно пусната музика. Звучеше като Блейк Шелтън. Той пееше как бог му е дал някого за възходите и паденията.
Уикендът дойде и си отиде. Никол прекара по-голямата част от него в спане и възстановяване в стаята си. Тя и Даниела размениха много малко думи, но поне не се караха. Тя нямаше сили за повече спорове.
Още една нощ заспа, когато главата ѝ се удари във възглавницата. Алармата я събуждаше след секунди.
Връщане в офиса, който сега приличаше повече на дом, отколкото на жилище.
Беше заета, не си даваше време да мисли за Ред и за това какво (или кого) може да прави той.
Реми отбеляза, че никога през живота си не е виждала стажант, който да набира Адобе толкова бързо, нито да работи толкова усърдно. Тя каза, че е облекчение да има помощ за рекламата на каубоя.
Дори Глен забеляза промяната. Всяка сутрин той мигаше от щастие когато влизаше и я виждаше вече да бръмчи.

***

Една нощ, може би две седмици по-късно (тя вече не следеше дните, всички се сливаха в едно), тя беше в кварталния магазин и пазаруваше нещо за ядене. Взираше се в кутиите със супа и се чудеше дали ще е по-добре да яде пилешко с лапад или пилешко с ориз.
– Това не е място за красиво цвете като теб – каза някой зад гърба ѝ.
Тя щеше да каже нещо изключително грубо, без дори да се обърне към въпросния мъж. И тогава разбра кой е той. Продължи да се взира в кутиите със супа по рафтовете, без да ги вижда.
– Какво правите тук? – Прошепна тя.
– Трябваше да бъда с теб.
Искаше ѝ се да се усмихне. Сърцето ѝ танцуваше. Не си беше позволявала да се надява на този момент, но сега, когато беше дошъл, беше повече от щастлива. В същото време не искаше да му се отдаде толкова лесно. Не искаше Ред да си мисли, че може да се отнася ужасно с нея, а после тя да го приеме обратно в момента, в който той реши, че иска да се върне.
– В момента съм много заета с пазаруването – каза тя, взе една кутия доматена супа и я разгледа.
– Виждам това – каза той. И после, настойчиво: – Погледни ме.
Тя се обърна и го погледна. Той я гледаше с копнеж, с огън, и тя отново бе поразена от физическото му съвършенство. Можеше да бъде филмова звезда, помисли си тя, ако искаше да бъде. Всяка жена би платила каквато и да е цена, за да го има, и все пак той беше тук, с нея. В този мрачен малък магазин за хранителни стоки.
– Добре, гледам те – каза тя.
Беше облечен в костюм с лек тренчкот, защото през целия ден валеше от време на време. Дори сега тя усещаше миризмата на дъжд върху него.
– Никога не съм се чувствал така към някого – каза той. – Имам нужда от теб.
Тя отвърна поглед, неспособна да се справи със страстта, която изпитваше. Ако продължаваше да го гледа, нямаше да може да остане силна.
– Не можеш просто да си играеш с мен – каза тя.
– Аз не си играя с теб. – Той я погали по бузата, а след това ръката му подхвана брадичката ѝ и наклони лицето ѝ към своето. – Погледни ме, красавице.
Тя срещна погледа му още веднъж и усети как сълзите парят очите ѝ.
– Ти беше този, който ме изхвърли от кабинета си. Унижаваше ме, присмиваше ми се. А след това две седмици нищо.
– Грешах. – Очите му не помръдваха. – Бях… раздвоен.
– Раздвоен за какво? Защо трябва да усложняваш нещата? – Той поклати глава.
– Не знам.
– Ти си най-разстройващият, най-нелепият човек, когото съм срещала.
– И ти също – каза и той.
– И какво остава за нас? – Попита тя.
– Не съм очаквал да се чувствам по този начин – каза той. – Как се чувстваш ти?
И тогава я целуна, докато тя държеше кутията с доматена супа, която дори не искаше. Устните му бяха твърди и топли, ръцете му държаха нежно лицето ѝ, плъзнаха се към тила ѝ, към косата ѝ. Никога досега не беше изпитвала такава страст, не си беше представяла, че тя изобщо съществува.
Накрая се откъснаха. Той ѝ се усмихна и тя се засмя.
– Това е лудост – каза тя.
– Да отидем при теб – отвърна той. Тя поклати глава.
– В никакъв случай, Ред.
– Хайде, ще бъде забавно. Искам да видя как живееш. – Той хвана свободната ѝ ръка и тръгна към изхода на магазина. Кореецът на средна възраст, който работеше на касата, ги изгледа.
– Ред – изпищя тя. – Не можем!
– В живота си съм правил много неща – каза ѝ Ред. – Построих бизнес за няколко милиарда долара от нулата. Инвестирал съм в стартиращи компании, за които хората казваха, че никога няма да станат нищо, и съм печелил пари от това. Плувах с акулите край Големия бариерен риф. Мисля, че ще успея да изкарам една нощ в твоята стая на втория етаж.
Тя се засмя.
– Съквартирантката ми е вкъщи. Аз не мога.
– Вече се запознах с нея. – Той поклати глава. – Като се замисля, тя не беше особено дружелюбна към мен.
Никол спря на място.
– Не се шегувай така.
Той се усмихна.
– Не се шегувам. Помислих си, че ще си вкъщи, затова почуках на вратата на апартамента ти.
– Не звънна първо?
– Някой излизаше от сградата ти, докато чаках, така че просто влязох и почуках като истински джентълмен. Но момичето, което отвори вратата, не беше много словоохотливо. Тя отказа да ми каже къде си.
Никол сложи ръка на челото си.
– О, не. Не, не, не. – Имаше ужасно чувство.
– Отпусни се – каза той. – Тя е безобидна. И за щастие знам, че имаш навика да пазаруваш в този магазин в делничните вечери.
– Наистина ми се иска да не беше ходили в апартамента ми – каза Никол. – Ти си известен – тя със сигурност те е разпознала.
– Не правим нищо незаконно – усмихна се той.
Имаше право, помисли си Никол. Защо е била толкова потайна по отношение на тази връзка? Отчасти защото искаше да е само между тях. Не искаше винаги да отговаря на изпитателните въпроси на Даниела, да защитава собствените си действия. Но и защото усещаше, че Даниела ще я осъди, ще ѝ каже, че това е грешка. Щеше да каже, че Ред само щеше да я нарани.
– Прав си – каза му тя, опитвайки се да убеди себе си, че не я интересува какво знае Даниела. – Не ми пука какво мисли Даниела.
Кореецът на касата невъзмутимо наблюдаваше закачките им, а лицето му беше маска на недоумение.
Ред въздъхна.
– Мисля, че можем да направим нещо по-интересно от апартамента ти. Имам предвид едно място.
– Къде?
– Повярвай ми.
– Добре. Аз съм готова. – Тя сложи кутията със супа на плота до касата. – Няма да я купя – каза тя на корееца, който само гледаше.
Ред я изведе навън. Когато си тръгнаха, звънчето на вратата зазвъня.
Колата му беше паркирана от другата страна на улицата. Навън все още беше мъгливо, но дъждът беше спрял.
– Колесницата ти чака – каза той и отвори пътническата врата на колата. Тя се плъзна на седалката. Вътрешността на колата миришеше на свежо, сякаш току-що беше почистена. Миришеше и на неговия одеколон, който сега тя свързваше с удоволствие, със страст.
Той се качи на шофьорското място и потеглиха заедно към неизвестна дестинация.

Назад към част 12                                                         Напред към част 14

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!