***
Никол се върна в апартамента си едва малко преди пет часа на следващата сутрин. Беше спала през по-голямата част от пътуването със самолета, но това не беше истински спокоен сън. Очите ѝ горяха, прасците и коленете я боляха и тя не искаше нищо повече от това да се сгуши в леглото за следващите седем часа.
Мисълта за собственото и топло легло, за мекото и одеяло и възглавница беше почти непоносима. Но последното нещо, което искаше, беше да се повтори онзи път, когато беше закъсняла за работа след нощ с Ред.
Затова вместо това скочи под душа, преоблече се в работните си дрехи, гримира се и си приготви чаша изключително силно кафе, преди да тръгне.
Пристигна на работа към седем и изпи още една чаша кафе. Всъщност не беше будна, но беше достатъчно събудена, за да се преструва.
Работата беше жестока. Реми и даваше все повече и повече работа по каубойския акаунт, което беше чудесно, но изискваше много.
Тя приключи към седем вечерта и се прибра у дома. През деня беше получила четири или пет съобщения от Ред. Бяха сладки напомняния, че той мисли за нея. Тя се усмихваше всеки път, когато получаваше такъв.
Единственото, за което мислеше по време на пътуването с влака до дома, беше колко много искаше да заспи.
Леглото я зовеше като фар, който вика към кораб в мъглива нощ.
Изкачи стъпалата към апартамента си, извади ключовете си и тогава чу гласове – гласове в апартамента си.
Тези гласове – тя ги познаваше.
– О, Боже мой – прошепна тя. Това бяха родителите ѝ, дошли чак от Сиракуза.
За миг тя се замисли дали да не избяга – буквално. Просто да се махне и да отиде някъде за през нощта, за да ги избегне напълно. Какво правеха тук, напълно без предупреждение? Каквото и да беше, тя беше прекалено натоварена от последните двадесет и четири часа, за да се занимава с тях.
Но нямаше избор. Не можеше просто да избяга от това. Тя влезе в апартамента си и се усмихна.
Всички се взираха в нея.
Даниела, майка ѝ и баща ѝ. Никой от тях не се усмихна в отговор. И точно тогава стомахът ѝ се сви.
– Никол – каза майка ѝ – трябва да поговорим с теб.
– Може ли поне да ме прегърнеш? – Попита Никол, протягайки ръце. Майка ѝ и баща ѝ я прегърнаха, но тя можеше да каже, че са притеснени. Разстроени от нея.
Тя погледна към Даниела, а съквартирантка ѝ отвърна поглед. Тя имаше нещо общо с това – това беше ясно.
– На какво дължа това неочаквано удоволствие? – Усмихна се Никол, за да скрие нарастващия си гняв.
– Загрижени сме за теб – каза баща ѝ. Той беше облечен, както винаги, в тесни сини дънки и синя ленена работна риза с навити ръкави. Беше човек със силни ръце, който беше главен механик в автосервиза „Джолсън“ на 32-ро шосе.
Майка ѝ беше административен асистент в магазин за офис консумативи във Фултън. Винаги носеше логото им на ръкава и тази вечер не беше по-различно. Стягането на устните и челюстта ѝ бяха показателни знаци, че е невероятно разстроена.
– За какво се притеснявате? – Попита Никол. – Не знам какво точно сте чули – отбеляза тя, като погледна Даниела за акцент, – но аз се справям добре. Всъщност чудесно.
– Да спиш с шефа си не е добре – каза майка ѝ арогантно. Баща ѝ измърмори съгласието си.
– Кой е казал, че спя с шефа си?
Даниела въздъхна.
– Виж, Никол, съжалявам, че се обадих на родителите ти. Но не знаех какво друго да направя. Ти се промъкваше, лъжеше ме…
Никол се засмя.
– Чудя се защо.
– Въпросът е – прекъсна я майката на Никол, – че от теб се възползва хищен човек. Ти си много младо момиче, току-що завършило колеж…
– Аз съм на двадесет и две години и съм достатъчно възрастна, за да вземам собствени решения.
Баща ѝ протегна ръце.
– А сега всички просто се успокойте малко. – Както обикновено, никой не се вслуша в призивите му за спокойствие.
– Може да си на двайсет и две, но ние все още плащаме за апартамента ти – отвърна майка ѝ.
Никол стисна устни. Знаеше, че ще съжалява, че е приела помощта им за наема. Беше се опитала да им откаже, преди да се премести тук, но вътрешно знаеше, че започването на работа в града ще бъде твърде трудно без някаква финансова помощ в началото.
– Сега слушай, Ники – каза баща ѝ и се приближи до нея. – Ние не ти се сърдим. Искаме да си поговорим с този Джеймс.
О, Боже мой. Джеймс.
– Той се казва Ред Джеймисън – казах аз. – Може би ще искате поне да знаете името му, преди да го залеете с катран и пера.
Майка ѝ поклати глава.
– Никой не е казвал нищо за катран и пера.
– Хората се запознават с хора покрай работата си – каза Никол. – Това се случва постоянно.
– Но не и така – каза майка ѝ.
– Откъде знаеш? – Попита тя, а гневът ѝ кипеше. – През всичките ти вълнуващи години в магазина за офис консумативи? Работейки с дванайсетте различни служители?
Очите на майка ѝ проблеснаха.
– Не ми говори по този начин. Аз съм твоята майка.
– Нямаш право да нахлуваш в апартамента ми…
– За който плащаме…
– И да ми казваш как да живея. Дори не си си направила труда да ме попиташ какво се случва. Просто слушаше неприятната ми съквартирантка.
– Да вървиш на майната си – каза Даниела и се втурна в спалнята си, затръшвайки вратата.
Всички замълчаха за малко.
Никол си пое дъх.
– Знам, че се притеснявате за мен, но се кълна, че съм добре.
Майка ѝ все още беше ядосана.
– Наистина ли мислиш, че този мъж ще се обвърже с теб? Той е вълк в овча кожа. Чела съм за него. Статия след статия съобщават за него с различна млада знаменитост от женски пол на ръката му.
– Половината от тези неща са измислени – промълви тя.
– И ти вярваш, че си различна от другите момичета? – Майка ѝ се засмя без чувство за хумор. – Ще бъдеш използвана и захвърлена като останалите, когато му омръзнеш. А след това вероятно ще бъдеш освободена от работа и репутацията ти ще бъде съсипана.
– Ти си разбрала всичко – каза Никол, която вече беше изтощена. Майка ѝ беше пословично неуморна, когато ставаше дума за такива неща. Никога не отстъпваше от позицията си.
Баща ѝ, който винаги е бил миротворец, се намеси.
– Искаме само да преосмислиш тази връска.
– Аз го обичам.
Родителите ѝ си размениха особено притеснени погледи.
– Знам, че си мислиш, че го обичаш – започна баща ѝ.
– Но ти си твърде млада и неопитна, за да започнеш дори да разбираш какво означава тази дума – завърши майка ѝ.
– Няма да спра да се виждам с него – каза Никол.
– Тогава ще продължиш тази лудост за своя сметка – отвърна майка ѝ. Устните ѝ бяха побелели. – И имам предвид това. Вече съм изтеглила всичко от разплащателната сметка.
– Там имам и мои собствени пари! – Каза Никол. Всъщност много от тях.
Много повече от две хиляди долара, които беше спестила през целия колеж.
Майка ѝ сви рамене.
– Както и да е…
Гласът на Никол се повиши с още една степен.
– Какво означава това? Смяташ, че да откраднеш от дъщеря си е добър пример за бизнес етика?
– Не бъди глупава.
– Добре. Прави каквото искаш – каза и Никол. – Но аз няма да променя мнението си. И бих искала и двамата да си тръгнете сега. Моля.
– Ники – каза баща ѝ, а гласът му беше ужасно тъжен.
– Не, татко. Уморена съм. Не искам да говоря повече.
Не се прегърнахме за довиждане. Майка ѝ си тръгна първа. Баща ѝ се върна и хвана леко ръката на Никол.
– Ние просто искаме най-доброто за теб – каза той. – Не бъди толкова строга към нея.
– Тя си мисли, че може да ме прегази.
– Знам, че не винаги е деликатна, но тя те обича.
– Знам това.
Той се усмихна и си тръгна.
***
На следващата сутрин се събудих, преди алармата ми да се включи. Снощи бях достатъчно уморена, за да заспя почти веднага, въпреки цялата драма с майка ми и баща ми.
Но сега, с кървясали очи и в полусъзнание, стомахът ми беше на възел. Факт беше, че не можех да си позволя да живея в този апартамент без тяхната помощ. Помощ? Те плащаха целия ми наем.
Бяха минали само няколко месеца след дипломирането и те бяха казали, че има някъде около осем до дванайсет месеца гратисен период, преди да се очакват от нея да плаща изцяло сама.
Но сега това вече беше отминало. Освен ако не свиеше опашка между краката си и не обещаеше да сложи край на отношенията си с Ред, което нямаше да се случи.
Разбира се, ако така или иначе не можеше да остане в града, Никол предполагаше, че ще трябва да прекрати отношенията си с него. Къде щеше да отиде?
Може би да отседне при добрата си приятелка Елиза, която имаше място извън Итака, където Никол можеше да се отбие за известно време.
Тя изпрати SMS на Ред, още преди да е излязла изпод завивките.
Трябва да поговорим възможно най-скоро.
Изненадващо той отговори почти веднага.
Срещаме се след трийсет минути при Норма в „Ле Паркър Меридиен“, Западна 57-а.
Ще ти платя за таксито.
Никол беше чувала за „Норма“ – луксозно място за закуска, за което се предполагаше, че има най-добрите палачинки във вселената.
Тя изпрати на Ред утвърдителен отговор, стана от леглото и влезе да вземе душ.
Двайсет минути по-късно седнаха на една от малките масички за двама души в луксозния кът за закуска на „Норма“. Целият ресторант се намираше във фоайето на хотел „Паркър Меридиен“. Всички бяха много шикозни, а и имаше много богати туристи. Чужденци с децата си, облечени така, сякаш току-що са излезли от каталога на „Картърс“.
Ред изглеждаше страхотно и безупречно, както винаги. Беше облечен в сребристосив костюм с тъмнолилава и черна вратовръзка на райета. Косата му беше блестяща и гъста, очите му – красиви и тъмни, и имаше секси петчасова сянка, без да изглежда уморен.
Никол беше сложила черна рокля с колан и сребристи високи токчета. Косата ѝ беше преметната през едното рамо, а чантата си „Прада“ беше взела със себе си, имайки предвид мястото, където се хранеха.
– И така, за какво искаш да говориш с мен? – Попита Ред, след като си поръчаха кафе от пламенния сервитьор.
Никол въздъхна.
– Казах ти, че не трябваше да ходиш в апартамента ми. Изражението му стана загрижено.
– Какво е направила?
– Обадила се е на родителите ми, изплашила ги е за теб.
Той се засмя на това.
– Кой съм аз, Саддам Хюсеин?
– Родителите ми не са изтънчени – каза тя, докато сервитьорът донесе две чаши тъмно кафе и каната с тях.
Ред го погледна.
– Много благодаря – промълви той разсеяно. Той протегна сметаната към нея.
– Искаш ли малко?
– Да, само една струйка, благодаря.
Той наля сметана в нейната чаша, което ѝ се стори очарователно, а след това наля почти същото количество в своята.
– Така че родителите ти са притеснени. Това се случва.
– Не е толкова просто – каза тя, малко разочарована, че той сякаш не разбира колко сериозно е това. Но от друга страна, защо би го направил? Ред Джеймисън беше милиардер, който далеч не се нуждаеше от това родителите му да му помагат да плаща наем всеки месец.
– Така че обясни ми какъв е проблемът. Никол. Погледни ме.
Тя срещна погледа му и той я успокои с мил поглед. Голямата му ръка се протегна и покри нейната.
– Аз съм стажантка в Ню Йорк – каза тя. – Помисли за това. – Тя видя как изражението му се промени, когато разбра какво има предвид.
– Те те заплашват?
– Не само заплашват. Майка ми изпълнява заплахите си.
Вече е изтеглила всяка стотинка от сметката ми, част от която не беше нейна.
– Тя може да го направи?
– Това е съвместна сметка – каза Никол, срамувайки се дори да го каже. Чувстваше се като дете.
– Тогава не са ти останали абсолютно никакви пари.
Тя отпи от кафето. Наистина беше най-хубавото кафе, което някога беше опитвала, макар че едва ли можеше да го оцени при тези обстоятелства.
– Имам малко пари в брой, които държа под матрака си за спешни случаи.
– И за колко време ще ти стигнат?
– Може би пет-шест дни, ако изстискам всяка стотинка. Свърших в Ню Йорк, освен ако не спра да се виждам с теб.
Изражението на Ред потъмня.
– Това е нелепо. Какво изобщо знаят за мен? Никога не са ме срещали.
Тя трябваше да се усмихне на възмутената му реакция.
– Знаят, че си мой шеф – е, ти си шеф на всички. Ти управляваш цялата компания, а аз съм просто стажант.
– Предполагам, че там има дисбаланс на силите – допусна той неохотно. – И те знаят, че си по-възрастен от мен.
– Десет години разлика във възрастта не е точно умопомрачителна в наши дни.
– Освен това майка ми е направила някакво търсене в интернет и е видяла всички дами, с които те свързват таблоидите. Това е доста голям списък.
– Господи. – Той седна обратно на мястото си, донякъде изненадан. – Предполагам, че от този ъгъл изглежда доста зле.
– Почти от всеки ъгъл. – Тя му се усмихна.
– Не е смешно.
– Съжалявам. Просто…- Очите ѝ се насълзиха. – Не искам да напускам града. Или теб.
– И не е нужно.
Тя подсмръкна. Сервитьорът се върна и попита за поръчката им за закуска, без да обръща внимание на плачещото момиче на масата. Ред поръча и за двамата, разбира се. Яйца „Бенедикт“ за него и пълнен френски тост за нея. Тя беше доволна от избора му.
След като сервитьорът си тръгна, тя успя да се съвземе.
– Мисля, че ще отида на гости на моя приятел в Итака. Не е толкова далеч оттук. – Тя го погледна, опитвайки се да прецени дали преместването означава край за тях в съзнанието му.
Той поклати глава.
– В никакъв случай. Няма да те загубя. Искам да се срещна с родителите ти.
Назад към част 14 Напред към част 16