***
– Моята къща е малко по-различна от именията и луксозните апартаменти, с които си свикнал – каза тя на Ред, когато наближиха квартала на родителите ѝ край Сиракуза.
– Не съм израснал богат – отвърна той. – Вероятно съм имал по-малко пари от теб, когато съм израснал. Всъщност знам, че съм имал по-малко.
– Все пак си свикнал с добрия живот.
– Мога да търкам лакти и с простолюдието – пошегува се той. Определено обаче го приемаше сериозно. Беше се облякъл напълно, носеше свободно прилепнали дънки, работни ботуши и светлосив пуловер, който можеше да купи в „Таргет“ (но вероятно беше купил за 300 долара в „Бърбъри“).
Беше странно да се върна вкъщи, особено при тези обстоятелства, с човек като Ред като нейна половинка.
Сега всичко изглеждаше толкова малко, толкова отчаяно нуждаещо се от поддръжка и ремонт. Всички къщи изглеждаха по един и същи начин – една до друга, само с малко тревна площ, понякога с ограда от мрежа, която ги разделяше. Стари употребявани коли по алеите. Покривите имаха нужда от нови керемиди, а от комините падаха тухли. Колите бяха поставени на блокове в средата на тревните площи.
Но на Ред не му пукаше, или поне така твърдеше. Беше се изправил на крака.
Беше го предупредила, че родителите ѝ – особено майка ѝ – ще откажат да го харесат, независимо колко очарователен или милостив е бил днес. Всъщност единствената причина, поради която родителите ѝ се бяха съгласили да организират това малко готвене, беше бащата на Никол.
Той много рядко се изказваше за нещо, но когато го правеше, майка ѝ го слушаше. И беше настоял поне да се срещнат с Ред, преди да го намразят официално.
И така, сега беше хладен неделен следобед и те паркираха пред къщата на родителите ѝ. Поне домът им изглеждаше чист и добре поддържан. Татко винаги се грижеше за моравата, харесваше му. Задният двор беше достатъчно голям, за да има и скара на терасата, и мрежа за бадминтон.
Тук вече имаше и други хора. Защо настояваха да поканят други хора, тя можеше само да гадае. Никол се беше ядосала, когато и казаха, че ще има съседи, братовчеди и други подобни. Това трябваше да е шанс за Ред и родителите ѝ да се опознаят, а сега щеше да им е трудно наистина да разговарят.
Тя виждаше хората отзад, седнали на столове на тревата, пушещи пури, пиещи бира, говорещи и смеещи се. По радиото на баща ѝ свиреше някаква стара класическа рок станция.
Това беше позната сцена и Никол трябваше да признае, че тя и навява предимно хубави спомени от детството.
– Ето, че пристигнахме – каза тя, а Ред я хвана за ръка и заедно тръгнаха към задния двор.
Всички се спряха и се загледаха. Беше по-лошо, отколкото тя се страхуваше.
За щастие от радиото все още звучаха „Бийтълс“, така че не беше пълна тишина. И тогава чичо ѝ Джо се провикна с протегната ръка.
– Здравей, аз съм Джо – каза той с дебелия си нюйоркски акцент. – Ти трябва да си богаташът, за когото всички говорят. – Това разчупи леда и всички започнаха да се смеят, включително и Ред.
– Предполагам, че това съм аз. Приятно ми е да се запозная с вас.
Някой му подаде бира. Хората се тълпяха наоколо, представяха се, задаваха нелепи въпроси за това кого познава, срещал ли е Джак Никълсън, какъв е ЛеБрон на живо?
Ред се справи с всичко това със стил, като очарова тълпата с хумористични срещи, които е имал през годините.
Но майка ѝ и баща ѝ просто стояха настрана и гледаха. Накрая, след като част от хиперактивността сред посетителите на партито утихна, бащата на Никол се приближи и каза:
– Аз съм Бъд, бащата на Никол.
Ред срещна погледа му и двамата си стиснаха здраво ръцете. Нещо сякаш премина без думи между тях, но Никол не можеше да бъде сигурна какво точно. Това беше нещо мъжко, една от онези фини комуникации на езика на мъжкото тяло, които жените никога нямаше да разберат.
Може би това беше просто начинът на баща ѝ да се самоутвърждава, но Ред сякаш нарочно ставаше по-малко внушителен, по-малко доминиращ, без да иска да обиди баща ѝ или да го накара да се почувства малък.
И тогава мама беше там, със скръстени ръце.
– Здравей, аз съм Барб.
– Здравей, Барб, много ми е приятно да се запознаем – каза Ред.
Тя само кимна.
– Гладен ли си?
– Винаги – засмя се той.
– Е, тогава може би искаш да си сготвиш нещо.
Всички притихнаха и можеше да се чуе как пада игла. Никол тъкмо се канеше да каже, че с удоволствие би сготвила за някой гост в къщата, когато Ред се отзова.
– Ето какво ще ти кажа, Барб. Ще ти направя най-добрия проклет бургер, който някога си яла. – А след това отиде до скарата и започна да се заема с работата.
Когато приготви бургерите, се чуха сърдечни аплодисменти и стана ясно, че Ред знае как да се справи със скарата. Скоро той готвеше не само за майка ѝ или за себе си, но и за цялото парти.
През следващите тридесет-четиридесет минути той приемаше поръчки и изпращаше бургери, хотдог, наденички, пилешко месо. Бащата на Никол стоеше до него и двамата се смееха и разговаряха, докато Ред се потеше зад скарата.
Братовчедът на Никол – Джон, беше само с две години по-голям от нея. Той преметна ръка през рамото ѝ и погледна Ред.
– Мисля, че той издържа теста, братовчедке.
– Мислиш ли? Не знам. Те са толкова решени да не го харесват.
– Не, той е добър човек. Имам нюх за тези неща.
– Благодаря, Джон. – Тя го прегърна. Той положително миришеше на бира, но беше приятен човек и това, че беше казал това, което каза, означаваше много.
По-късно слънцето започна да се скрива и хората започнаха да се прибират по домовете си, махайки и викайки за довиждане, докато си тръгваха.
Съвсем скоро останахме само четиримата. Някак си се оказахме седнали на масата за пикник, бръмчаха комари и изпивахме последната бира. Сега всички бяха по-спокойни и разговорите станаха по-сериозни.
Ти сигурно си много зает – каза баща ѝ, почесвайки се по корема и отпивайки от почти празната си кутия „Милър Лайт“.
Ред се зае с полуизядената си бутертестова кифла.
– Да, предполагам.
– Мислиш ли скоро да намалиш темпото и да създадеш семейство?
– Татко… моля те – изстена Никол. – Не започвай с това.
– Какво, просто съм любопитен. Той се среща с двадесет и две годишната ми дъщеря.
– Това е справедлив въпрос – каза Ред на Никол. След това се обърна към баща ѝ.
– Истината, Бъд е – не знам. Искам да кажа, че мисля, че един ден искам да имам деца.
Майка ѝ изхърка.
– Той си мисли. Но не знае. Това не е сериозен мъж.
– Знам, че искам да бъда с Никол – каза ѝ той.
Тя изведнъж му отвърна с поглед.
– Как се осмеляваш да правиш това изявление? От колко време изобщо я познаваш? От един месец?
– Разбирам защо се чувстваш…
– Нищо не разбираш – изплю тя. – Да идваш тук, да се разхождаш като крал със своите селяни, да правиш голямо шоу. Виждам през вас, господине.
Ред не се развълнува. Изглеждаше дори по-спокоен, ако това беше възможно. Но изражението му беше смъртоносно сериозно.
– Струва ми се, че смятате, че Никол е много крехка.
– Мисля, че е млада и красива и че някой като вас може лесно да се възползва от нея.
– Може би си права – каза той. Очите на майка ѝ се разшириха.
– Но наистина ли мислиш, че неодобрението ти и обидата към връзката ни ще променят нещо от това? – Завърши той.
За първи път, откакто Никол си спомняше, майка ѝ беше зашеметена. Но това продължи само част от секундата и след това тя отново се впусна в атака.
– Ще продължиш напред, точно както си го правил и преди. Виждала съм моделите и актрисите на ръката ти. В мрежата има история на снимките, а момичетата са толкова взаимозаменяеми, колкото и модните ти костюми.
– Мамо, спри – каза Никол. Тя едва можеше да говори, толкова беше унизена.
– Просто се опитвам да те защитя.
– Барб, стига толкова – каза баща ѝ.
– Не, тя е права – каза Ред. Той се обърна към Никол. – Бил съм с много жени и съм бил повърхностен. Бил съм кретен, човек, когото една майка би искала да държи далеч от дъщеря си.
Никол поклати глава.
– Недей. Не казвай това.
– Докато не те срещнах, Никол. – Изведнъж той бръкна в джоба на дънките си. Измъкна черна кадифена кутия. После коленичи и я отвори, за да я види. Вътре блестеше огромен, красив диамантен пръстен. – Никол, ще ми окажеш ли честта да се омъжиш за мен?
Тя му кимна, смеейки се и плачейки едновременно от абсурдността и съвършенството му.
– Разбира се, че ще се омъжа за теб – каза тя.
И тогава се прегърнаха.
***
Ненужно е да казвам, че пътуването обратно към Ню Йорк беше по-различно от пътуването до къщата на родителите ѝ.
– Не мога да повярвам – каза Никол, взирайки се в огромния пръстен на пръста си. Той проблясваше и искреше всеки път, когато минаваха покрай улична лампа или лунната светлина го улавяше точно по този начин.
Този пръстен струва повече от къщата на родителите ми, обзалагам се.
Ред ѝ се усмихна.
– Майка ти също не можеше да повярва. Улови ли изражението на лицето ѝ?
– Не, бях твърде заета да изпадам в шок.
– Купих този пръстен в деня, в който те срещнах – каза и той.
– Не.
– Вярно е. Тогава разбрах, че трябва да те имам в живота си завинаги.
Тя се взираше през прозореца в отминаващия пейзаж, чувствайки се доволна за първи път в живота си. После се замисли за апартамента си, за Даниела, за работата. Какво щеше да се случи с живота ѝ, след като се омъжи за Ред Джеймисън?
– Всичко се променя, нали? – Каза тя тихо.
– Всичко ще бъде наред. Не се притеснявай, ще се погрижа за теб.
– Никога не съм виждала дори къде живееш – извика тя, осъзнавайки колко налудничаво звучи. – Ние се женим, а аз никога не съм била в дома ти.
– Никога не съм водил нито една жена, с която съм се срещал, в дома си – каза и той – така че ти ще бъдеш първата.
Тя се съсредоточи върху дишането си и затвори очи.
– Какво не е наред? – Попита той, вече загрижен.
– Мисля, че… мисля, че имам пристъп на паника.
Ред се засмя.
– Всичко е наред. Не мисли за бъдещето, не му позволявай да те завладее. Просто бъди тук с мен.
Тя осъзна, че той е прав. Беше глупаво да се занимава с това, което може да се случи. Те ще се погрижат за това стъпка по стъпка.
Тя се притисна до него и положи глава на рамото му, докато той прегръщаше завоите на пътя и ги връщаше обратно в града, където им беше мястото.
Когато най-накрая се върнаха в Ню Йорк, беше вече късно. Ред я погледна.
– Трябва да те заведа вкъщи.
– Коя? – Попита тя.
– Нашата.
Тя се засмя.
– Това ще бъде интересно.
– Трябва да разбереш. Всичко, което имам, сега е твое – каза и той.
Беше сериозен и тя кимна, разбирайки колко много означава за него да се откаже от контрола върху каквото и да било, камо ли върху половината си живот. Империята му, която беше изградил от нулата.
– Първо искам да отида в апартамента – каза тя.
– Кой? – Попита той с усмивка.
– Забавният. Този, в който няма луда съквартирантка, която да наблюдава всичко, което правим.
– Не е нужно да ме питаш два пъти – каза той и колата набра скорост.
Няколко минути по-късно спряха пред сградата. По улицата все още имаше същата група проститутки, които се занимаваха със занаята си. Същият оживен магазин от другата страна на пътя.
Ред отвори вратата си и я погледна.
– Готова ли си?
Тя му се усмихна.
– Определено съм готова. Аз съм твоя, за да правиш с мен каквото пожелаеш.
Той кимна.
– Докато и двамата сме живи.