Глава 11
– Катапултирай! – Джорген ми изкрещя по радиото.
Потърсих лоста за катапултиране отстрани на седалката ми и тя се дестабилизира, все още прикрепена към кораба.
По дяволите, това не беше лостът за катапултиране.
„Къде е“? – Изкрещях му през негативната сфера и в съзнанието ми се оформи образ, напълно ясен, на лост точно под коленете ми. Корабът ми се разтресе към повърхността на платформата…
И аз се надигнах върху лоста, куполът ми се взриви навън, а ракетите под седалката ми го изхвърлиха във въздуха. Подготвих се да скоча отново с хиперскок, ако катапултирането ме изстреля на пътя на автономната платформа, но аз прелетях във въздуха под тях, а после парашутът ми се отвори, издърпа ме назад и ме повлече по повърхността на платформата. Изтърколих се и спрях в основата на една от автокулите.
Отвързах се от парашута и побягнах по металната платформа по посока на останките от кораба, а миазмът полепна по скафандъра ми.
Авторешетките стреляха над мен, отблъсквайки Куилан и хората му. Те обсипваха платформата с огън от деструктори, макар че изстрелите им се разминаваха, защото не можеха да стрелят точно отвъд обсега на автострелбата. Примъкнах се под металния покрив, който се простираше около автокулите, и си проправих път към входа на хангара, който Кималин беше открила. Звездна ескадра и изтребителите на Независимост бяха приземили корабите си на празния под на хангара. И хората, и урдаилите вече бяха слезли от корабите си и свалили шлемовете си, взирайки се един в друг.
Джорген отвори капака си и огледа другите кораби.
Преброи ги. Увери се, че хората му са добре, видя колко от корабите на „Независимост“ сме спасили. Имаше около две дузини от тях плюс разбития кораб на Върховенството. Разпознах дъщерята на Ринакин сред няколко други души, които надничаха от него.
Свалих шлема си. Кималин беше права, платформата все още генерираше атмосфера. Зачудих се дали чистачите не са поддържали генераторите, за да улеснят работата си. Да се промъкнеш покрай автострелбата беше трудно и опасно, но не и невъзможно, ако разполагаш с достатъчно дронове, които да отвлекат вниманието на автотерористите. Онези, които бяха тук, трябваше да са добре финансирани, в допълнение към лудостта. Можехме да твърдим само второто.
– Успяхме – каза Джорген. – Аланик, твоят кораб…
– Няма го – казах аз. Може и да има нещо, което можем да спасим, но нямаше да полети отново.
– Радвам се, че си добре – каза Джорген. Той не каза нито дума за унищожаването на тяхната собственост.
Брат ми слезе от един от корабите „Независимост“ и се приближи бавно към мен, като гледаше хората, сякаш се страхуваше от тях. Когато стигна до мен, той ме прегърна.
– Аланик – каза той. – Притеснявах се, че са те заловили.
Остави на Гилаф да се тревожи за мен, когато той беше този, който беше заловен.
– Радвам се, че си добре, но… – Той огледа хангара. – Хора?
Не бях казала на никого от семейството си какво се беше случило по време на мисията ми в Към Звездите, само че нещата не бяха минали по план.
– Те са готови да се съюзят с нас срещу Върховенството.
Видях как няколко от другите пилоти на „Независимост“ се споглеждат, опитвайки се да осмислят тази новина. Инин, дъщерята на Ринакин, пристъпи напред. Тя носеше прилепнало яке за бременни върху заобления си корем. Сега си спомних – тя очакваше бебе след няколко слънчеви цикъла. Когато за първи път съобщи за това, Ринакин каза, че би искал да се оттегли от поста си, за да помага в грижите за бебето, но, разбира се, политическата ситуация правеше това невъзможно.
– Баща ми се притесняваше, че Върховенството ще те потърси – каза тя. – Знаеш ли дали той…
Нямаше да разпространявам сладкото заради тази новина.
– Взеха го – казах аз. – Трябва да го намерим, преди да го предадат на Върховенството. Куилан се опитва да ни събере, за да ни използва като лост за натиск. Ринакин и аз – и останалите от вас – в замяна на по-добри търговски условия, повече напредък. – Не знаех какво точно искат, но…
– Напредък за РеДаун – каза брат ми с отвращение и чух мърморене на съгласие в цялата група пилоти.
Инин погледна към Джорген. Тя не разполагаше с щифт, за да превежда, но Джорген го направи.
– Ти си тук, за да помогнеш за спасяването на баща ми? За да ни помогнеш да обърнем вятъра в наша полза?
– Хм – каза Джорген. – Ние сме тук, за да сключим съюз. – Той ме погледна. – На теория сме по-силни заедно, но тук сме в малко затруднено положение. Това не е точно силна позиция, от която да организираме контранастъпление.
– Това е вярно – казах аз. – Но ние спасихме хората ми и за това съм им благодарна.
Гилаф ми се усмихна, но изглеждаше притеснен. Всички те бяха притеснени.
Имаше основателна причина.
Еф Ем погледна нагоре през покривния прозорец на хангара, сканирайки за кораби.
– Могат ли да стигнат до нас тук? – попита тя.
Потърсих Куилан в негативната сфера и усетих, че съзнанието му витае в миазмите.
– Не мисля – казах аз. – Те не разполагат със сайтоници, които могат да правят хиперскок. Може да се опитат да вкарат безпилотни самолети, за да отвлекат вниманието на кулите, но така няма да успеят да вкарат много кораби, може би един или два, така че ние ще превъзхождаме по сила.
С голямо количество, с изтребителите на „Независимост“ тук. Куилан ще трябва да отстъпи и да се прегрупира. Като се има предвид сегашното му положение, и той го знаеше.
Ако Върховенството наистина се канеше да ме хване, в крайна сметка щяха да се появят. Но дори и Куилан нямаше сайтоници на Върховенството на разположение – и особено ако очакваше да се докаже пред тях – така че бяхме спечелили поне малко време.
– Чуваш ли комуникациите им? – Попита Джорген. – Правят ли планове?
Не чух никакви хиперкомуникационни предавания в района, но Куилан щеше да знае, че ще слушам за това. Възможно е да е превключил на радио.
– Можеш ли да се опиташ да намериш канала им? – Попитах Джорген.
– Разбира се – каза той. Той посегна към радиото си, като изключи слушалките, за да можем всички да чуем. Превъртя се през тишина и статично електричество, а след това от таблото му се проектира глас.
– Народът на РеДаун, с двустранна подкрепа, имаме огромното удоволствие да обявим…
Гилаф се задави, а аз почти го повторих. Гласът принадлежеше на Наналис.
– Оставете го там – казах аз и Джорген отдръпна пръстите си от циферблата.
Наналис се обърна властно към публиката.
– Нашето сътрудничество за издигане на УрДейл на галактическата сцена.
– Кой е това? – Попита Артуро, като се приближи.
– Председателят на Съвета – казах аз. – Избран за лидер на РеДаун. Във всеки случай в момента.
Инин сгъна ръце и се облегна назад на кораба на Върховенството. Баща ѝ от години се беше противопоставял на Наналис в Съвета.
– Благодаря – каза един познат глас и очите на Инин се разшириха. – Това е Ринакин, Върховният канцлер на Независимостта. – Това беше Ринакин – разпознах гласа му. – Може и да имаме различия, но едно нещо, за което и Единство, и Независимост са съгласни, е, че искаме най-доброто за РеДауна и за нейния народ.
– Това ли е човекът, когото дойдохме да спасим? – Попита Джорген.
Кимнах, макар че навсякъде в стаята усещах как пилотите на „Независимост“ се напрягат. Нашата страна не биваше да говори така, особено докато Единство беше в разгара на военен преврат.
– Време е да оставим настрана различията си – продължи Ринакин – в името на напредъка на РеДаун. Бих искал да обявя двустранно сътрудничество с Върховенството.
Това беше изгнило дърво. Ринакин използваше почти същите думи, които Наналис беше използвала в своето съобщение по време на играта. Джорген ме погледна.
– Те го карат да каже това – казах аз. – Трябва да го направят. – Лицето на Инин се втвърди и тя кимна.
– През следващите дни ще работя с Наналис и Съвета – каза Ринакин – за да осигуря бъдещето и на Единство, и на Независимост и – преди всичко – на прогреса.
– Прогрес – каза Гилаф. – Така казват, но ни продават. Всички останали аванпостове се предадоха. Всички, освен нас.
– Има един въпрос, който ме тревожи, докато напредваме с коалицията – каза Ринакин. – Аланик, ако си там, предай се. Не е твърде късно да станеш част от решението. Благодаря ти.
Предаването приключи и Джорген изключи радиото.
Назад към част 10 Напред към част 12
