Глава 14
Не бях подготвена за това какво ще е усещането да витаеш в негативната сфера, докато очите са вперили проницателните си погледи другаде. Обикновено те ми обръщаха цялото си внимание, но този път не ме забелязваха. Беше облекчение да се скрия, но също така се чувствах малко обидена.
Появихме се в коридора на платформата на хората непосредствено пред Родж, който изкрещя.
– Мамка му! – извика той. – Това е ужасяващо, когато не го очаквам.
– Ш-ш-ш-т! – Каза Еф Ем, хвана го за ръката и го издърпа в най-близката стая. Погледнах нагоре-надолу по празния коридор, после ги последвах. В един шкаф за съхранение на вещи, както изглеждаше. Не изглеждаше да има някакви алтернативни изходи, но предполагах, че можем да излезнем с хиперскок, ако се наложи.
– Мислех, че каза, че го правиш често – прошепнах на Еф Ем. – Не очаквах, че ще е толкова шумен.
– Обикновено го уговаряме предварително – каза Родж. – Също така, каза ли й, че го правим често?
– Това беше по вина на Нед – каза Еф Ем.
– Хм, добре – каза Родж. – Е, здравей, трябва да знаеш, че има издадена заповед за незабавният ти арест. Могат да ме задържат за неуважение към обществото само заради това, че разговарям с теб.
Стори ми се, че оправданията на Джорген звучат като натякване. Еф Ем хвана ръката на Родж и те застанаха близо един до друг. И аз за съжаление стоях близо до тях, защото нямаше много място между рафтовете с… опаковани лентички с водорасли, както изглеждаше. Трябва да сме близо до кухненските им съоръжения.
– Нуждаем се от помощта ти за РеДаун – каза Еф Ем. – Намерихме нещо. Платформа, която някога се е движела по планетата, но сега е в окаяно състояние. Изглежда подобна на тези, които имаме тук, но всъщност не знаем какво гледаме. Или как да я използваме.
– И така, решихте да изскочите в средата на коридора? На място, където ви издирват за дезертьорство?
– Само дезертьорство ли е? – Попита Еф Ем. – Притеснявахме се, че ще ни обвинят и в това.
– Също и за кражба в големи размери – казах аз. – За кражба на осем звездни кораба.
– Девет – каза Еф Ем. – Включително и твоя.
– Не съм сигурен, че са решили в какво ще ви обвинят официално. Но изглежда, че е проблем да те арестуват за което и да е от тях.
Всичко това беше извън темата.
– Готов ли си да дойдеш в РеДаун, за да ни помогнеш с платформата? – Попитах го.
Родж ми намигна.
– Готов ли съм да…
– Ела с нас да разгледаме платформата – каза Еф Ем. – Ако никой не ни види да си тръгваме, може би ще успееш да се върнеш, без никой да разбере, че ни помагаш.
– Само че аз също бих искала да си взема кораба – напомних й аз.
– Добре – каза Еф Ем. – Е, можеш да им кажеш, че сме те отвлекли или нещо подобно.
– И да добавим това към списъка с престъпленията ни – добавих аз.
Родж ни гледаше с широко отворени очи.
– Аз ще ви помогна. Но трябва да знаеш, че и тук се случват много неща. Коб и Джешуа се срещнаха с някакви представители на Върховенството.
Това беше вярно. Коб посочи това като причина да не иска да се върнем в Метален Рой с ескадрата на „Независимост“.
– Върнаха ли се? – Попитах.
Родж кимна.
– Беше бърза среща. Използваха хипердвигател, за да се срещнат на един кораб точно извън щита и размениха условия. След това се върнаха и са обсъждали какво искат да направят. Мисля, че сега може би разговарят по хиперкома с хората от Върховенството.
– Чакай – казах аз, като посегнах към негативната сфера, търсейки близки гласове.
„Разбирам притесненията ви“ – каза глас, който не разпознах. – „Заплаха за себе си и за другите -научете се на правилните мерки за безопасност, за да предотвратите катастрофата -изпратете сайтоника си при нас за обучение“
– Искат от вашите лидери да изпратят вашите сайтоници във Върховенството – казах аз. – Опитаха се да ни накарат да направим същото нещо на РеДаун, първо като ни помолиха, а после като ни заплашиха. Мисля, че Куилан вярва, че ще се е доказал, ако ме предаде лично, и че ако го направи, Върховенството ще остави на мира него и другите сайтоници.
– Родителите на Джорген не смятат това, нали? – Еф Ем попита Родж. – Да предадат собствения си син на Върховенството?
– Моите собствени родители твърдяха, че може би е по-добре да бъда обучен от Върховенството – казах аз. – Ще се изненадаш на какво ще повярват хората.
– Възможно ли е това да е по-добре? – Попита Родж. – Ние сме в неведение, когато става дума за сайтоничният потенциал. Ти очевидно можеш много повече от Джорген, а сайтониците на Върховенството може би знаят още повече.
– Те знаят – казах аз. – Но те няма да ти помогнат, каквото и да казват.
– Все пак виждам, че събранието го обмисля – каза Еф Ем. – Вярвайки, че размяната на няколко живота, за да се сложи край на войната, би била приемлива жертва. Да рискуваш няколко души, за да спасиш толкова много. За това сме се подписали всички, нали? Те може да го смятат за не по-лошо от това да позволят на сина си да се присъедини към ЗСД и възможността за мир…
Затаих дъх. Бях им казвал отново и отново какво мисля за сключването на мир с Върховенството. Те вече знаеха какво имам да кажа. Докато слушах, долових друг глас по хиперкома. Джешуа Уест. „Уверения, че няма да им се случи нищо лошо“.
„Ценен“ – каза извънземният глас. – „Никога не бъдете толкова агресивни, че да“- „агресивни дотолкова, че да ни изтребят“
„работете с нас, няма от какво да се страхувате – предайте хипердвигателите си и…“
– Представителите на Върховенството казват, че няма да навредят на сайтониците – казах аз. Това може и да е вярно, но все пак да ги изпратим беше ужасна идея. – И Коб беше прав. Искат да предадете и тайниксите.
– Не можем да го направим – каза Еф Ем. – Така ли е?
– Да? – Каза Драпе и Родж сложи ръка на гръбнака ми.
– Опитват се да ви затворят тук – казах аз. – Това е, което те правят. Държат те изолиран на твоята планета, ако не играеш по техните правила.
– Така винаги са постъпвали с нас – каза Родж. – Откакто флотът ни се разби тук.
– Но този път имаме силата да си тръгнем – каза Еф Ем. – Не можем да се откажем от това, без да рискуваме, че те ще се върнат към опитите си да ни изтребят. Щитът ги спира засега…
– Но не завинаги – каза Родж. – Това е вярно.
– И няма да се откажем от тайникса – каза Еф Ем. – Независимо от всичко.
„Преговаряйте. Разбира се, ще ни трябват гаранции, че – ако искаме да си сътрудничим –
Човек или УрДаил, политиците са едни и същи“.
– Звучи така, сякаш мислят за това.
– Имах предвид нас – каза Еф Ем. – Няма да се откажем от тях. Политиците ще трябва да дойдат в РеДаун и да ги вземат от нас.
Усмихнах се.
– Бих се качила на това дърво с теб.
– Предполагам, че и Коб ще го направи – каза Родж. – Той не може да е за това.
„Вашето щедро предложение“ – каза друг глас по хиперкома. Адмирал Коб, помислих си аз. – „Необходимо е време да съберем тайниксите – да ги транспортираме до вас и да продължим преговорите си“.
– Хм – казах аз. – Изглежда, че и той го обмисля.
– Сериозно? – Попита Родж.
Еф Ем поклати глава.
– Трябва да измъкнем още от тайниците, докато все още можем.
– Не можем да ги вземем, ако не ни е наредено – каза Родж. – Ще трябва да поговорим с Коб.
– Коб казва, че е за това да ги изпрати на Върховенството! – Каза Еф Ем. – Ако това е вярно, той няма да помогне.
– Може би го казва за оптиката – каза Родж. – Може би ще се радва да има възможност да ги изпрати, за да не могат да бъдат предадени.
– Той може да го направи само толкова пъти – казах аз – преди вашите политици да се усетят.
– Това е вярно – каза Еф Ем. – Може би трябва да ги вземем сами, без да питаме.
Родж погледна Еф Ем с тревога, но той не ѝ възрази.
– Къде ще ги намерим? – Попитах.
– Тези, които могат да скачат с хиперскок, са навсякъде по платформата – каза Родж. – Повечето от тях си партнират с пилоти. Някои от хиперкомите и мисловните охлюви се държат в инженерната служба, но в момента там е пълно с хора.
Така че няма да можем да ги изтеглим всичките, без да предупредим хората за присъствието си.
– Мисля, че трябва да вземем моя кораб и да се махнем оттук възможно най-скоро. Може ли да лети?
– Не и в момента – каза Родж. – Съжалявам, не съм имал време да…
– Можеш ли да го поправиш на РеДаун? – Попитах. Ако не, ще трябва да вземем друг човешки кораб. Когато дойде време да направим своя ход, исках всички пилоти на „Независимост“ да са във въздуха с нас.
– Да – каза Родж. – Ако ми дадете няколко часа, ще мога да го сглобя отново.
– Какво още казва Върховенството? – Попита Еф Ем.
Бях се разсеял от предаването, но отново се съсредоточих върху него.
„Срещаме се, за да ви уверим в нашите намерения – правете това, което е най-добро за вашия вид и междугалактическите интереси“.
– Устройват друга среща – казах аз. – Вероятно, за да предадат тайникс, предполагам.
– А какво ще кажете за Бабчето? – Родж попита.
– Кой? – Попитах.
– Бека Нощносянкова. Бабата на Спенса. Ако Върховенството наистина иска от тях да предадат сайтониците, тя може да се окаже в опасност.
– Искате ли да се свържа с нея? – Попитах.
– Трябва поне да я предупредим – каза Еф Ем. – Може би трябва да я вземем с нас.
Направих пауза, протягайки ръка към планетата отдолу. Навътре в планетата, под повърхността, през подземните пещери, където живееха хората.
Един глас се протегна към мен.
„Аланик“? – Каза той.
Значи е чувала за мен. Прекарах толкова дълго време в безсъзнание на тази платформа, че това имаше смисъл.
„Да“ – казах аз. – „Вашето правителство обмисля да сключи сделка за предаване на сайтониците си на Върховенството. Имате ли нужда да ви спасим“?
Това, което последва, не бяха точно думи, а силно усещане за нежелание.
„Метален Рой не е нашият дом“ – каза Бабчето. – „Но това са моите хора. Няма да ги изоставя“.
„Джорген тръгна да ми помага, затова почувствах нужда да го защитя. Джорген не ви е изоставил“ – казах аз. – „Той отие за помощ. Може да дойдеш с нас“.
Не познавах Бабчето, но нямах намерение да оставя една стара жена да бъде предадена на Върховенството. Освен това можем да използваме още един сайтоник. Колкото повече имахме на наша страна, толкова повече изравнявахме шансовете си с Единството.
„Те идват за теб“ – каза Бабчето. – „Трябва да тръгваш“.
„Кой“? – попитах аз. Куилан и другите сайтоници на УрДейл не можеха да скачат с хиперскок, но сайтониците на Върховенството можеха.
„Знаеха ли, че сме тук“?
„Вървете“ – каза Бабчето. – „Воинът се бие. Той не отстъпва и не изоставя хората си“.
Кимнах.
– Тя иска да остане тук – казах аз. – Знае, че може да се опитат да я използват като разменна монета, но тя няма да изостави Метален Рой.
– Това добра идея ли е? – Попита Еф Ем.
– Ако идеята е на Бабчето, няма да я разубедиш – каза Родж.
– Мога да уважа решението ѝ – казах аз. – Но тя казва, че идват за нас. Не знам кой, но трябва да побързаме.
– Все още мисля, че трябва да се опитаме да измъкнем още от охлювите, преди да тръгнем – каза Еф Ем. – Има десетки от тях тук, при другите пилоти.
– Цялата армия няма да дезертира – каза Родж. – Само ще се изложим на опасност, ако се опитаме да ги убедим.
– Джорген може да ги накара да му отговорят, нали? – Попитах. – Ами ако им се обадя да дойдат при мен? Мислиш ли, че ще го направят?
– Зависи – каза Родж. – Може да са достатъчно привързани към пилотите си, за да останат. По-вероятно е да дойдат, ако им обещаеш нещо като хайвер.
– Имам малко – каза Еф Ем. – Не е достатъчно, за да ги нахраним всички. Ако им обещаем хайвер и не го изпълним, това ще е лошо за обучението им, но не толкова лошо, колкото да бъдат дадени на Върховенството.
Грабнах една голяма кутия с лентички от водорасли на рафта.
– Можем да ги вземем. Хората на Скитащия лист ще огладнеят, така че вероятно все пак трябва да им занесем малко за тях.
– Добра идея – каза Родж и взе една кана с бяло вещество.
– Крем – каза Еф Ем. – Кималин ще се зарадва.
– Ако ще се опитвам да повикам охлювите, това ще привлече вниманието – казах аз. – Трябва да го направим от кораба, за да можем да си тръгнем веднага след това.
Родж погледна Еф Ем, сякаш искаше да попита дали наистина правим това.
– Мисля, че трябва да го направиш – каза ми Еф Ем. – Не се чувствам добре да ги оставяме тук, дори и с пилотите им, когато не знаем дали другите ескадри ще ги защитят.
– Вероятно няма да го направят – каза Родж. – Асамблеята се нахвърли доста твърдо върху вас за това, което направихте, и Коб трябваше да се съгласи с това.
– Добре – казах аз. – Мога да ни прехвърля до моя кораб в отсека за кацане.
Прекарах ни през негативната сфера под тези странно разсеяни очи. Изминавахме съвсем малко разстояние, но там пространството не функционираше по същия начин. Ако боравехме с относителни разстояния, би трябвало да прекараме много по-кратко време в негативното царство в сравнение с времето, когато скочихме от РеДаун, но все пак увиснахме там за миг и после излязохме от другата страна в големия хангар до разглобения ми кораб. През големия покривен прозорец виждах платформите горе и части от искрящия щит, който обгръщаше планетата.
– Сигурен ли си, че можеш да го накараш да лети отново? – Попитах Родж тихо.
– Ще ми отнеме малко време – каза Родж – но да, мога.
– Има по-голям шанс да работи, отколкото този, с който си тръгна миналия път – добави Еф Ем.
– Последния път! – Джил се провикна и Еф Ем го затисна.
– Чакай, какво стана с онзи? – Прошепна Родж.
– Те са някъде тук – каза един глас от края на площадката за кацане. – Намерете ги.
Еф Ем и Родж се сгушиха по-близо един до друг под крилото, а контейнерите с храна бяха прибрани до коленете им.
– Това е Коб – прошепна Родж.
Така и стана. Дали бабата на Спенса го беше предупредила? Тя не искаше да изостави хората си, но звучеше така, сякаш искаше да продължим да се бием.
Не, вероятно е било Върховенството. Някой от техните сайтоници може да ги е предупредил за пристигането ни и след това да е забелязал, че скачаме с хиперскок към площадката за кацане.
– Аланик – прошепна Еф Ем. – Охлювите.
Може би щяхме да разчитаме на Коб да ни прикрие за момент, но не за дълго. Който и сайтоник да наблюдаваше, щеше да усети, че викам охлювите, но ако хиперскоча достатъчно бързо, нямаше да могат да ме спрат.
Рязко кимнах на Еф Ем, притиснах гърба си към долната част на фюзелажа и протегнах ръка през базата.
Имаше много от тези мънички умове. Поне десетки. Когато посегнах към тях, те се обърнаха към мен, сякаш бяха любопитни.
Можех да работя с това. Не бях сигурна колко език разбират охлювите, но в негативната сфера цялото общуване се свеждаше до мисли, които всеки можеше да разбере. Все пак не исках да се усложнявам прекалено. Приятел – изпратих им аз. Те очевидно разбираха това понятие, като се има предвид колко привързани бяха един към друг и към пилотите си. А това беше концепция, на която отговаряше всяко живо същество: Храна.
Усещах как ми отговарят, някои от тях по-гладни от други, всички търсеха социална връзка, сякаш това беше нещото, за което най-много копнееха. Осъзнах, че тези същества са имали взаимоотношения помежду си много преди хората да ги заловят, но те са виждали хората не като похитители, а като радостно попълнение в семейството си.
Много от тях не искаха да си тръгнат.
Стъпките се приближиха, когато хората на Коб се разпръснаха из хангара. Нямаше да им отнеме много време да ни намерят тук. Не разполагах с много време.
„Повече семейство“ – казах им, като им изпратих снимки на Родж, Еф Ем и Джорген.
Това ги заинтригува. Те познаваха и харесваха и тримата и искаха да ги видят отново.
Още ботуши, щракащи по металната повърхност на платформата. Движение зад ръба на крилото и после…
– Трябва да тръгваме – прошепна Родж.
„Елате“ – извиках аз на тайникса.
И тогава Коб се появи на няколко крачки от мен. Очите му бяха вперени в нас под крилото.
И в краката ни се появиха половин дузина тайникс.
Еф Ем и Родж се протегнаха напред, грабвайки охлювите, а челюстта на Коб падна.
– Те са тук! – Изкрещя той.
Не. Не ни прикрива. Точно обратното. Вероятно трябваше да очакваме това, като се има предвид, че крадяхме хипердвигателите на военните му без разрешение.
Появиха се още охлюви – може би вече десетина.
Коб се запъти към нас, сякаш се готвеше да ни изтръгне изпод крилото.
Може би беше за показ, но не трябваше да ги предупреждава за присъствието ни, нали?
Не възнамерявах да остана тук и да разбера. Протегнах ръка към негативната сфера, към Блуждаещия лист и останалите хора. С кораба до гърба си и рамо, притиснато към Еф Ем, дръпнах и отсекът за кацане изчезна.
Назад към част 13 Напред към част 15
