Брандън Сандерсън – РеДаун ЧАСТ 8

Глава 8

Никога досега не бях прекарвал толкова много маса през негативната сфера (нищото), но не срещнах повече съпротива. Пресякохме лесно, като нож през разбито сладко от бели ягоди. За миг всички увиснахме вцепенени, а очите ни гледаха надолу. Една сила, масивно голяма и широка, се протегна към нас, сякаш искаше да ни задуши всички. Усетих как Джорген и многото охлюви около мен, всички се взираха в тях. Усещах страха от охлювите и нещо друго от Джорген – може би срам?
А после очите изчезнаха и ние увиснахме в миазмата пред погледа на Дупката. Все още бяхме на дневната страна на планетата, небето беше светло. Веднага проверих близостта ни до Блуждаещия лист, за да се уверя, че не сме се появили в обсега на автотерористите. Платформата беше сянка, която се носеше вдясно от нас, не достатъчно близо, за да стреляме. Трупът на Дупката се протягаше нагоре към небето, мъгляв контур на фона на миазмите.
– Светци и звезди – каза Кималин. – Това нещо яде ли хора?
– Дървото? – Попитах. – Не, то не яде хора. Никога ли не си виждал дърво преди?
– Виждал съм дърво – каза Артуро. – Не беше много по-високо от Никога.
– Те могат да достигнат височина до петдесет километра – казах аз. – Те се носят в миазмите и нашите градове са построени върху тях.
– Мамка му, това е страшно – каза Никога.
– И красиво – добави Кималин.
– Какво е всичко това във въздуха? – Попита Артуро.
– Газове – казах аз. – Повечето от дърветата имат чисти участъци въздух около себе си, но в Дупката има по-малко, защото самото дърво вече не произвежда кислород. Все още има мехурче от годна за дишане атмосфера от растенията, които растат тук, и от атмосферните генератори, инсталирани от дърводобивния корпус, но то е много по-тънко и ще трябва да сме по-внимателни.
Бързо сканирах района със сайтоничните си сетива, но не успях да открия други сайтоници освен нас.
– На сензорите ми за далечен обсег виждам кораб – каза Джорген. – Изглежда като транспортен кораб. Това ли е нашата цел?
– Да – казах аз. Намерих контролите за разширяване на собствените си сензори и погледнах. Бях ни завела в далечната страна на дървото, на около пет минути полет, без да съм сигурна дали задържащият кораб изобщо щеше да е още тук. Бяха минали няколко часа и досега можеха да ги отведат някъде другаде.
Но корабът все още висеше извън базата. Или бяха подчинили хората вътре, или моите хора се страхуваха да се бият.
Щяхме да им покажем как се прави това. Изтребителите на „Единство“ нямаше да ни очакват, така че дори да ни бяха видели да пристигаме, щяхме да имаме няколко минути да се подготвим, докато те подготвят корабите си.
– На дървото все още живеят цивилни – казах аз. – Няколко малки селища, плюс съоръженията за добив на дървен материал. Не искам да стреляме по тях или по транспортния кораб. Моите хора са задържани там, а ние ще имаме нужда от тях, за да се присъединят към битката.
– Разбрах – каза Джорген. – Какво можеш да ни кажеш за кораба?
– Не много – казах аз. – Това е малък транспортьор на Върховенството. Не е изтребител, но има сайтоничен инхибитор(щит), така че не мога да скоча и да измъкна хората. Последният подобен кораб, на който се натъкнах, беше с екипаж от диониси, но пилотиран от сайтоник от УрДейл. Този път тук няма други сайтоници освен нас, освен ако не са в трюма на този кораб.
– Знаеш ли дали имат хипердвигател? – Попита Джорген.
– Съмнявам се – казах аз. – Никога не биха ни дали тази технология, защото се страхуват, че ще разберем тайната.
– Звучи точно така – каза Еф Ем.
– Ако не могат да скачат с хиперскок – каза Джорген – тогава можем да ги притиснем, да се опитаме да ги накараме да се приземят. Знаеш ли колко изтребители ще срещнем тук?
– Не – казах аз. – Колкото кораба са били разположени тук, плюс броя на изтребителите, които „Единство“ взе със себе си, когато превзе базата. Възможно е обаче да нямат достатъчно пилоти, за да запълнят всички кораби на „Независимост“.
– Добре – каза Джорген. – Основната ни цел е да накараме транспортния кораб да се приземи и да освободим затворените в него урдаилите. Втората цел е да превземем базата. „Звездна ескадра“, отделете се и се насочете към… дървото.
– Името му е Дупката – казах аз.
– Мамка му – каза Сейди. – Дори името му е страховито.
Навсякъде около мен светлинните лъчи се прибраха, докато корабите се отпускаха един по един. Все още не виждах изтребители на „Единство“ да се движат към нас.
– Аланик, на радиопанела ти трябва да мига бутон – каза Джорген. – Натисни го?
Направих го и гласът му продължи по радиото.
– Това е частен канал – каза Джорген. – Останалата част от ескадрата не може да ни чуе. Виждаш ли циферблата за превключване от канал на канал? Може би ще искаш да си запишеш моя, за да знаеш как да се свържеш конкретно с мен, ако имаш нужда да ми съобщиш нещо, което не искаш всички да чуят.
– Ако имам нещо, което трябва да съобщя – казах – бих могла да го кажа в ума ти.
– О, точно така – каза Джорген. – Трябва да поработя върху това. Мога да го правя с охлювите и вероятно работи по същия начин? Също така имам нужда да ми покажеш как се прави хиперскок без тайникс.
– Може и да не успееш – казах му. – Не всички сайтоници могат.
– Имаме ли различни способности? – попита той. – Като тайникс?
– Не точно. По-скоро като силни и слаби страни. И някои сайтоници са по-силни от други.
– Цифри – каза Джорген. – Ако е възможно Спенса да ме изложи в нещо, тя винаги ще го направи.
Не звучеше огорчен от това. Не бях майстор на човешката интонация, но на мен той ми прозвуча по-скоро тъжно от всичко друго.
– Къде е Спенса? – Попитах. – Казахте, че отново е изчезнала. Дали е била отвлечена от Върховенството?
– Не – каза Джорген. – Тя се е изгубила, някъде в нищото – към никъде. Мястото, през което минаваш, когато скачаш с хиперскок. Мястото с очите.
– Негативното царство – казах аз. – Какво искаш да кажеш, че се е изгубила там?
– Отишла е там, за да избяга от Върховенството – каза Джорген. – И все още не е успяла да намери начин да излезе.
– Негативното царство не е място, където се ходи – казах аз. – Това е място, през което… се промъкваш. Не можеш да останеш там. – Поне доколкото ми е известно, не можеш.
– Да, добре. Ти не познаваш Спенса. Тя прави много неща, които би трябвало да са невъзможни.
Изглеждаше добър човек, който да е на твоя страна, макар и по-малко, ако изчезне.
– Искаш ли да си избереш позивна? – Попита Джорген. – Обикновено не използваме истинските си имена по радиото, но не знам дали вашите хора имат същия обичай.
– Ние нямаме – казах аз. – И аз не знам как да се наричам.
– Ако попиташ ескадрата, ще получиш много предложения. Но може и да не ти харесат.
– Защо те наричат Досадник? – Попитах. – Заради раните по лицето ти ли?
– Не, за съжаление.
– Непривлекателен ли си според човешките стандарти?
– Какво? Не! – Джорген заекна малко. – Мислиш, че съм грозен? Не става въпрос за лицето ми. Досадник означава нещо като кретен. Груб човек.
– О – казах аз. – Значи не си харесван.
– Не съм недолюбван! Или пък бях. От Спенса. Както и да е, това е дълга история.
Можех да спра да се опитвам да разбера това, но бях твърде развеселена от защитната реакция на Джорген.
– Значи ти и Спенса сте врагове тогава. Защото тя винаги те излага.
– Хм, не – каза Джорген. – Ние не сме врагове. Вече не сме. Всъщност никога не сме били. Това е… сложно. О, виж! Ескадрата се опитва да се свърже с нас по общата линия.
Бутонът за частния канал спря да мига, когато гласът на Джорген замлъкна.
Започнахме да летим към Дупката. Корабът ми се движеше спиращо, докато разбера колко да натискам бустерите, но когато наближихме дерето, започнах да летя по-плавно.
С приближаването ни транспортният кораб се отдалечи от базата. Пилотът ни беше забелязал, защото полетът на корабите на „Единство“ вече се насочваше към нас.
– Звездна ескадра – каза Джорген. – Обхващайте тези кораби. Ти-Сал, Катнип, Еф Ем и Сейди, заемете изтребителите, докато останалите се промъкнат до транспортния кораб.
– Прието – каза Еф Ем. Ускорихме към вражеските кораби. Бяха общо десет, така че бяхме почти изравнени по брой. Докато се приближавахме, „Звездна ескадра“ откри огън, принуждавайки корабите на „Единство“ да разкъсат строя или да рискуват да загубят щитовете си.
Ние използвахме подобни техники, когато тренирахме един срещу друг, но използвахме лазери, а не огън от деструктори. В тази битка нямаше изключване, нямаше предупреждения. Хората не играеха на игра.
Нито пък Върховенството и беше крайно време моите хора да наваксат скоростта.
– Аланик – каза Джорген. – Нямаш съотборник в крилото, така че можеш да се придържаш към мен и Странница.
Когато вражеските кораби разкъсаха строя, две двойки човешки кораби се стрелнаха след тях, преследвайки ги в кръг. Усмихнах се. Изтребителите на „Единство“ сигурно са ужасени.
Артуро и Никога излетяха през пролуката, оставена от разбитата вражеска формация, а Джорген и Кималин ги последваха. Останах близо до тях – никой от тези изтребители на „Единство“ не беше със сайтоник, а тъй като бях в човешки кораб, те не бяха разбрали в кой от тях се намирам. Те нямаше да могат да видят през стъклата, освен ако корабите им не се приближат много, а дори и тогава щеше да е трудно да се различат лицата под шлемовете.
Сканирах за хиперкомуникационни сигнали и не открих такива, макар че може да съм пропуснал повикването на „Единство“ към Куилан, а може и да са го направили по обикновеното радио. Вероятно се чудеха откъде съм успяла да събера цяла ескадра непознати кораби в рамките на няколко часа, а това объркване можеше да бъде само в наша полза.
Ускорихме, провирайки се през миазмите към Дупката. Силуетът стана по-ясен на фона на пурпурното небе. Огънят на деструкторите ме последва отзад.
Наклоних се настрани, като направих въртеливо движение, и открих огън по двата кораба, насочени към мен.
– Амфи, Никога – каза Джорген. – Аланик има няколко опашки. Осигурете й подкрепа, докато аз и Странница пробием.
– Прието – каза Артуро, преди още да успея да им кажа, че нямам нужда от помощ.
Никога се изстреля покрай мен, привличайки вражеския огън, а Артуро направи собствен завой, завъртайки се, за да хване корабите под кръстосан огън. Единият от тях изпълни маневра и избяга по посока на Джорген и Кималин, а другият загуби щита си и получи директен удар в лявото крило. Пилотът катапултира, парашутът се отвори и забави спускането им. Шлемовете и скафандрите щяха да им позволят да оцелеят в миазмите. Пилотът щеше да изпрати сигнал за бедствие, докато се спускаха към ядрото, и вероятно щеше да бъде прихванат, преди да го достигнат, а ако не, скоро след това.
Всички се обърнахме и се насочихме към Джорген и Кималин, макар че Никога и Артуро ме изпревариха и стигнаха до кораба, който ги преследваше, като го прегазиха бързо, преди да успея да стрелям.
Щеше да ми се наложи да подобря играта си, ако исках да ги догоня. Не ми харесваше да ме третират като новак.
„Мога да се справя с два кораба“ – казах на Джорген. – „Това, че нямам боен опит, не означава, че не знам какво правя“.
„Не съм искал да те обидя“ – отвърна Джорген. – „Бих направил същото за всеки един от нас“.
Наистина? Всички те смятаха, че трябва да се сдружават само за да свалят няколко кораба? Да, знаех, че това, което правим, е много по-опасно от игрите, но за уж закоравели воини… изглеждаше толкова… безгръбначно.
Никога и Артуро се изстреляха пред Джорген и Кималин, после забавиха ход и отново заеха позиция. Джорген не каза нито дума за това. Напротив, остави ги да излязат пред него, сякаш ги искаше там.
Другите сигурно се бяха справили добре с прогонването на останалите кораби. Вече наближавахме дървото, минавахме покрай най-дебелия клон на Дупката и навлизахме в тънкия мехур на чистата атмосфера. Няколко малки кули се извиваха около ръба на клона.
Транспортният кораб нямаше да се измъкне. Дори и да нямахме възможност за хиперскок, той не беше проектиран да се движи със скоростта на изтребител в атмосферата. Изглежда беше осъзнал това, защото беше спрял да се отдалечава от дървото и сега се насочваше към него, като бързо изчезваше от погледа.
– Аланик – каза Джорген. – Корабът, който преследваме, изчезна в дерето. Има ли хангар там долу, за който знаеш?
– Не – казах аз. – Базата с хангара е в горните клони. Но не случайно го наричат Дупката.
– Добре – каза Джорген. – Да последваме този кораб. Аланик, тъй като познаваш терена, заеми позиция.
Това беше добър план, макар че ми се искаше заемането на позиция да не ме извеждаше напред, когато се борех с управлението на кораба си. За щастие маневрирането ми беше овладяно, така че не изглеждах като идиот, докато ги водех покрай дебелия ствол на Дупката и надолу към пропастта в извивката на клоните на дърветата.
– Еф Ем – каза Джорген по радиото. – Статут?
– Следим ги в движение – каза Еф Ем. – Все пак са се насочили в твоята посока.
– Отне им достатъчно време, за да се досетят – каза Никога.
– Трябваше да знаят защо сме тук, нали? – Попита Артуро.
– Знаеха – казах аз. Спомних си какво каза Ринакин. Това, че са разбрали тактиката ни, не означаваше, че тя няма да проработи.
Прелетях с кораба си през зейналата уста на Дупката и навлязох в дълбините на нейния ствол. Тук беше тъмно, макар че дневната светлина проникваше на места през дупките в страните на ствола, някои от които бяха широки до километър. От вътрешната страна се простираха вретеновидни постройки, издълбани и построени на фона на вътрешността на дървото. Съоръжения за добив на дървен материал, които изсичат мъртвата дървесина, за да бъде изпратена в други части на планетата. Пропастта се спускаше дълбоко в ствола, частично образувана от естественото гниене на мъртвото дърво и след това ускорена от добива.
Забелязахме транспортния кораб, който се насочваше към съоръженията за добив в дъното на пропастта.
– Имаме ограничено време, преди да пристигнат тези кораби – каза Джорген. – Аланик, план за принуждаване на кораба да се приземи?
– Не можеш да го свалиш – казах аз. – И те няма да се приземят доброволно. Разполагате ли с леки мрежи?
– Имаме светлинни копия – каза Джорген. – Можем да ги използваме, за да хванем кораба, но не бихме могли да повлечем толкова голям кораб, без първо да извадим бустерите му.
– Ще бъде ли притиснат в ъгъла там? – Попита Артуро.
– Не – казах аз. – В близост до склада за дървен материал има изходи за износ.
– Той е по-голям от изтребител, нали? – Попита Кималин. – Бихме ли могли да извадим ускорителите, без да нараним затворниците?
– Съмнявам се – казах аз. – Бустерите са точно под трюма. Моите хора на практика са върху тях.
– Нека се приближим – каза Джорген. – Страннице може да погледнеш и да кажеш какво мислиш.
Приближихме се до транспортния кораб. Транспортните кораби на УрДейл не бяха оборудвани с оръжия, но този кораб на Върховенството имаше щит и някои основни деструктора.
И те казаха, че сме били твърде агресивни.
– Усилвателите не са за изпускане, Досадник – каза Кималин. – Няма как да ги улуча, без да повредя корпуса. Кокпитът обаче е възможен. Предполагам, че пилотите не са ни приятели?
– Не са приятели – казах аз. – Но можеш ли да простреляш пилотската кабина, без да нараниш хората ми в трюма… нали?
– Страннице? – Каза Джорген.
– Мисля, че мога да го направя – каза Кималин.
– Бъди сигурна – каза Джорген.
– Уммм.
Под нас транспортният кораб се движеше по върха на сградите на дърводобивния завод. Беше средно голям кораб, предназначен за трийсет души. Ако бяха вкарали вътре всички от базата, щяха да са натъпкани здраво.
Транспортният кораб се насочи към изходната шахта. Сигурно са се досетили, че сме тук, за да спасим пленниците им, и че не сме готови да свалим кораба.
Отгатнаха правилно, поне от моя страна.
– Първо ще трябва да свалим щита – каза Джорген. – Никога, приближи се, свали го с твоят ОМП. Аланик и Амфи, хванете ги с вашите светлинни копия.
– Къде точно е това? – Попитах. Еф Ем ми беше казала, но аз не можех да си спомня. Не беше на същото място, на което се намираше светлинната ми кука.
– Бутоните от двете страни на контролната ти сфера – каза Джорген.
Намерих ги.
– Разбрах. Не чух Странница да казва, че е сигурна, че може да го направи.
– Еми, Дърдорко? – Намеси се Еф Ем. – Не можем да разберем как да стигнем до теб.
– Ние сме вътре в дървото – каза Джорген. – Входът е там, където клоните се срещат със ствола.
Все още не можех да различа няколко от хората, особено когато всички започнаха да си говорят заедно.
– Как казваш, Досадник? Казахте ли, че сте вътре в дървото?
– Какво става, Сейди? Никога досега не си летял с кораб вътре в дърво?
– Замълчи, Ти-Сал.
– Ние сме на път, Досадник – каза Еф Ем, – но ти имаш входящи.
– Трябва да направим това сега. Страннице?
– Мога да го направя – каза тя. – Искам да ми се наложи да използвам само един изстрел, но мога да го направя.
– Никога каза Джорген – хвани този кораб, преди да е напуснал дървото.
– Досадник? – Артуро каза. – Ако го преследваме навън, ще имаме повече пространство да го хванем при неконтролирано спускане, преди да се е ударил в земята.
– Говориш за преследване на този кораб, пълен с моите хора, надолу към ядрото? – Попитах.
– Е, може би? – Артуро каза.
– Тук е по-добре – каза Джорген. – Имаме входящ сигнал. Никога, свърши това.
– Прието – каза Никога и се гмурна към кораба, който се насочи към устието на шахтата, която щеше да изведе от дерето. Когато се приближи, той включи своя ОМП, като свали щитовете на кораба.
Артуро се хвърли непосредствено зад него, а аз дръпнах кораба си настрани в опит да го догоня. Искаше ми се да имам собствен кораб – изглеждах като идиот в това нещо, което нямаше да им помогне да ме смятат за способен член на екипа.
– Мамка му – каза Джорген. – Вражески кораби, на върха и се приближават. Никога, помогни ми да ги задържа. – Съсредоточих се да следвам Артуро, докато се приближавахме към транспортния кораб.
Корабът на Кималин се стрелна над главите ни. Трябваше да изпревари транспортния кораб, за да получи ясен изстрел. Транспортният кораб насочи разрушителите си към нея и стреля, но тя избегна и обърна кораба си с лице към него.
– Готови – каза тя.
– Добре, Страннице – каза Артуро. – По моя сигнал. – Той се издигна над транспортния кораб и го простреля със светлинното си копие. Аз се прицелих и също стрелях, като хванах кораба от другата страна.
– По дяволите – каза Никога. – Настъпват с голяма скорост.
– Огън! – Каза Артуро.
Деструкторите на Кималин стреляха и кабината на транспортния кораб се взриви в дъжд от искри.

Назад към част 7                                                                 Напред към част 9

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!