Глава 3
Блейк огледа тунела.
– Не съм сигурен за това.
– Имам нужда от помощ, за да разбера дали можеш да бъдеш спасен или не – беше краткият отговор на Елис, докато продължаваха по коридора. – Да те държа затворен в къщата ми не е работещо решение.
– Не можеш ли просто да се обадиш на някого? – Попита Блейк, като си помисли, че къща е силна дума за мястото, където живееше тя. По-подходящо би било да е с размери на ковчег, тъй като беше малка, подземна, дупка, с изключение на оскъдно осветление, и нямаше никаква кухня, тоалетна, душ или други удобства.
Все пак това беше идеалното място да държиш Блейк затворен и далеч от хората, затова и напускането му не му се нравеше. Кой знаеше, че няма да успее да убеди вампира да го убие? Толкова на легендата за тяхната кръвожадност. Блейк също така не можеше да разбере защо демонът все още не го е превзел.
Всеки друг път, когато Блейк се опитваше да се самоубие, демонът се появяваше и го спираше. Можеше ли да има смисъл, че вампирът не иска да го убие? Дали затова демонът не бързаше?
Или пък чакаше да се появи по-добра възможност? Като сега, когато се насочваха към метростанцията и всички невинни хора вътре.
– Това не е безопасно – повтори Блейк за десети път.
Тя продължи да върви, а хватката ѝ върху ръката му беше като хладни окови.
– Баща ми ще знае какво да прави. Ще използвам телефона на спирката, за да му се обадя. По-безопасно ще е, ако дойдеш с мен, отколкото да се надявам, че ще си все още в къщата ми, когато се върна.
– Той е силен, когато поема контрола – каза Блейк, като почти изплю думите. Мразеше това, в което се беше превърнал – носител на най-лошия вид зло. Ако смъртта беше единственият начин да се спре демонът, Блейк с удоволствие щеше да умре. Животът му така или иначе беше съсипан непоправимо.
Само допреди седем месеца той беше успешен брокер на ценни книжа. Имаше красива къща, страхотни приятели и дори беше в добри отношения с бившата си съпруга. Сега беше загубил всичко, беше издирван за множество убийства и единственият начин да спре демона беше да се самоубие. Това беше много, много далеч от дните, в които най-голямата му грижа беше колебаещият се пазар на Уолстрийт.
– Аз съм по-силна – каза Елис.
Блейк я погледна със съмнение. Елис беше около двадесет и четири – пет годишна и ако надхвърляше петдесет килограма, то не беше с много. Освен това в дребната ѝ фигура имаше ефирно тяло, което подсказваше за крехкост. В съчетание с красивото си бледо лице Елис напомняше на Блейк за една от онези старинни кукли, които бившата му съпруга колекционираше. Елис беше от типа жени, които мъжете се напъват, за да защитят, а не от тези, които могат да надвият демон. Все пак само кътниците не можеха да стигнат за победа.
– Каза, че никога досега не си се сблъсквала с демон. Откъде знаеш, че си по-силна? – Елис го стрелна със страничен поглед.
– Толкова много говориш – промълви тя. – Това е уморително. Можеш ли да спреш за малко?
Блейк преглътна уморена въздишка. Това беше жената, която трябваше да спре демона, когато той се появи? Някой, който не може да проведе дори кратък разговор, без да се умори?
– Мисля, че трябва да се върнем – каза Блейк, когато заобиколиха ъгъла и пред тях се появи метростанцията.
– Това не е…
Рев от жужене изпълни съзнанието му изведнъж. Блейк имаше само секунда да се хване за главата от болка, когато зрението му побеля. Той дори нямаше възможност да предупреди Елис, преди демонът да го вземе.
Елис се стресна, когато Блейк се хвана за главата, сякаш мозъкът му току-що бе експлодирал. Едната му ръка все още беше в хватката ѝ. Но точно когато тя усети миризмата на сяра, той я дръпна. А после побягна като пословичен прилеп от ада.
Тя се прокле, докато го преследваше. С демона, който го контролираше, Блейк беше бърз, профуча по тунела и влезе в станцията едва за толкова време, колкото беше необходимо, за да мигне.
Но Елис също имаше свръхчовешки способности, така че се държеше близо зад него. Демонът се втурна през станцията, като избута всеки, който се изпречи на пътя му. В 5:00 ч. сутринта нямаше много пътници, но достатъчно, за да бъде рисковано разкриването на истинската ѝ същност. Елис държеше очите и зъбите си под контрол, знаейки, че скоростта ѝ е достатъчно лоша, но поне така няма да обяви „вампир!“ на широката публика. Тя премина през хората също толкова грубо, колкото и демонът, като не му позволи да спечели нито един сантиметър. Продължавай да бягаш – помисли си тя хладнокръвно. Щом се освободим от всички тези хора, ще мога да се откажа да се правя на мила.
Демонът се измъкна от станцията на метрото и се стрелна на тротоара, като помпаше краката на Блейк като бутала. Елис го държеше точно пред себе си, оставяйки го да си мисли, че не е достатъчно бърза, за да го прегази, докато не стигнаха до по-малко населена част на квартала. Тогава тя се хвърли напред с цялата си немъртва бързина, блъсна демона отзад и разби главата му в улицата.
Тялото на Блейк се свлече, а сладката миризма на прясна кръв замени предишната миризма на сяра. Елис обърна Блейк, като направи бърза оценка на нараняването му. Няма счупване на черепа. Повърхностната рана на челото му може да се излекува – а и носът му така или иначе беше счупен преди това.
Тя отвори едното око на Блейк. Вече нямаше червени вихри. Кожата му също беше загубила този восъчно-пепеляв вид и той не миришеше на нищо друго освен на кръв и немито човешко тяло. Демонът си беше отишъл. За момента.
Елис отпусна кътниците си достатъчно, за да прокара палеца си по един от тях, от който се стичаше кръв. След това Елис размаза кръвта си върху трисантиметровия разрез в кожата на Блейк и със задоволство наблюдаваше как раната бавно се затваря, сякаш в плътта му се бе образувала магическа ципа.
Не биваше да храни Блейк с кръвта си. Това щеше да го излекува по-обстойно, като например да се отърве от сътресението, което несъмнено имаше, но също така щеше да го направи по-силен. Демонът вътре в Блейк вече бе изтласкал тялото му до граници, които никой човек не би трябвало да може да издържи. Елис нямаше намерение да увеличава това.
Но сега какво да прави с Блейк? Не можеше просто да го преметне през рамо и да отиде до най-близкия телефон; това щеше да привлече твърде много внимание. Нито пък искаше да го остави там и да рискува демонът да се върне, докато я няма. Ако беше малко по-късно сутринта, тогава можеше да хване първия преминаващ човек с мобилен телефон и да го хипнотизира да се подчини, докато тя се обади на Менчерес.
Скърцане привлече вниманието на Елис към края на улицата. Бездомна жена бавно буташе по тротоара препълнена с различни предмети пазарска количка. Елис се усмихна, после вдигна Блейк и го прибра под мишницата си като футболна топка.
– Добро утро – извика тя. – Колко искаш за тази количка?
Назад към част 2 Напред към част 4
