Глава 7
Слънцето беше залязло преди час. Елис беше уморена, липсата на сън от тази сутрин започна да я застига. Въпреки това тя не прие предложението на Менчерес някой друг да пази Блейк, докато тя си почива.
Струваше ѝ се твърде жестоко да предаде Блейк на непознат, само за да може да поспи, особено след като хората се държаха така, сякаш Блейк вече е мъртъв.
Тя заведе Блейк в кухнята, защото знаеше, че ще има какво да яде. Хората, които живееха с Менчерес като доброволни кръводарители за него и обкръжението му, означаваха, че кухнята е пълна.
Блейк беше гладен и изяде три чинии с храна, преди да погледне смутено към чинията си.
Стомахът на Елис също къркореше, но не за това, което Блейк ядеше. Тя потискаше глада си със същата безмилостност, с която се отказваше от съня. На Блейк не му оставаше много време да живее. Най-малкото, което Елис можеше да направи, беше да направи тези последни дни възможно най-удобни.
С оглед на това тя се отказа да вземе Блейк и да започне пътуването към солените равнини тази вечер. Ще има достатъчно време, след като Блейк бъде нахранен и отпочине – бе настояла пред Менчерес, а той не спореше. Боунс не беше толкова съгласен, мърморейки, че всяка минута, в която се колебаеха, демонът имаше възможност да обладае някой друг, продължавайки кръвопролитието си чрез нов човек.
Елис разбираше логиката на Боунс. Дори преди няколко дни щеше да се съгласи с нея, но през последните двадесет и четири часа много неща се бяха променили. Първата мисъл на Блейк, откакто го беше срещнала, беше за това какво е най-добро за другите хора. Е, Елис щеше да е тази, която щеше да мисли какво е най-добро за него, а тази вечер това не беше да го натовари в кола, за да го закара до смъртта му. Смъртта щеше да дойде достатъчно скоро за Блейк и това знание гризеше Елис по-силно от глада или липсата на сън. Това не беше правилно. Преди много време Елис бе получила втори шанс. Защо не можеше да се намери такъв за Блейк?
Менчерес влезе в кухнята, мълчалив като сянка. Елис седеше до Блейк на бара до плота, достатъчно близо, за да усети и види как Блейк се напрегна, когато забеляза другия вампир.
– Какво направи с мен преди, в другата стая? – Блейк попита Менчерес, гласът му беше почти непринуден.
– Задушавах те, докато не се оказа между живота и смъртта. Надявах се, че ще мога да използвам отслабеното ти състояние, за да изтласкам демона и да го изпратя в кучето – беше също толкова спокойният отговор на Менчерес. – Не се получи. Съжалявам.
– И ти направи всичко това, без дори да ме докоснеш. – Блейк звучеше озадачено. – Трябва да си много силен вампир.
За секунда Менчерес изглеждаше уморен.
– Не достатъчно силен. Демонът в теб е древен и силен. Той ще става все по-силен с всеки човек, когото унищожи, така че не мога да го пусна на свобода.
– Не, не можеш – съгласи се Блейк и челюстта му се стегна. – Знам по-добре от всеки друг за ужасните неща, които ще направи. Това трябва да приключи.
Менчерес се вгледа в Блейк.
– Ти си много смел млад мъж. Наистина съжалявам за това, което трябва да се направи. – Елис отвърна поглед. Усети парене в очите си, макар че от последния път, когато това се случи, беше минало повече време, отколкото си спомняше.
– Менчерес, трябва ми бръснач – рязко каза Елис. – След като Блейк си вземе душ, може да се обръсне. – Блейк я погледна изненадано, но изражението на Менчерес беше мрачно.
– Не можеш да го оставиш сам с бръснача – каза Менчерес. – Демонът ще разбере какво сме планирали. Ксафан много ще се постарае да убие Блейк, за да може да избяга в неизвестен носител, преди Блейк да стигне до солниците.
Блейк се изсмя.
– Преди демонът не ми позволяваше да се самоубия. Сега той иска да ми окаже тази чест? И какви са тези солници, за които все чувам?
Менчерес отвори уста, но Елис отговори, без да може да сдържи дрезгавината в гласа си.
– Демоните могат да скочат във всяко живо същество, щом носителят им умре, дори в животно, което е на няколко мили от тях. Така че, когато ние… когато ти умреш, наблизо не може да има нищо живо в радиус от километри.
– Няма ли да е добре, ако демонът се всели в животно? – Попита Блейк. – Искам да кажа, че един обладан броненосец не би могъл да нанесе големи щети.
– Обсебването на животни е много временно – отвърна Менчерес. – Целта на демона е да се върне в човек. Лесно е да се накара едно животно да се самоубие, щом наоколо има хора. Не сте ли забелязвали, че някои животни сякаш се хвърлят под колите? Шофьорът на първата кола, която удари обладано животно, по силата на най-близкия контакт след това ще стане следващият човек, когото демонът ще обладае. – Блейк въздъхна.
– Това става все по-извратено, нали?
– Има само един вид място, където е безопасно да изгониш демон – продължи Менчерес, запълвайки натоварената тишина. – Солените равнини. Солта е естествен елемент за задържане на демон. След като гостоприемникът умре, солта ограничава обсега на демона само до една миля във всяка посока, а на солените равнини не живеят хора или диви животни.- Елис искаше да знае какво мисли Блейк, за да може да… какво? Да му каже, че нещата ще се оправят?
Нямаше да се получи. Имаше толкова малко неща, които можеше да направи, за да му помогне, и това знание я караше да се чувства по-зле от безполезна. Не само че не беше успяла да го спаси, но и щеше да бъде един от неговите палачи.
– Добре. – Кимна енергично Блейк.- Това има смисъл. Радвам се, че вие знаете как да го спрете. Съжалявам, че не ви намерих по-рано.
– Изглежда като съдба, че изобщо си ни открил – каза Менчерес, взирайки се в Елис. – Демоните се хранят с гнева, омразата, ревността – всичките ни по-слаби емоции. След като изконсумират всичко, което могат, от един човек, те продължават напред. Елис ми каза, че си бил обладан, когато преди няколко месеца една жена е избягала пред колата ти. Сега разбираш какво се е случило. Демонът я е изчерпал, след което я е оставил да се самоубие, за да си намери ново тяло. В крайна сметка е щял да направи същото и с теб. – Менчерес направи пауза и погледът му се върна към Блейк. – Трябва да си много силен. По правило хората не издържат дълго, преди демонът да ги контролира напълно. За да имаш все още периоди на контрол срещу демон от калибъра на Ксафан – забележително.
Блейк отдръпна чинията си и протегна ръце.
– Виждаш ли кръвта, която все още ги оцветява? – Попита той, като всеки слой се разливаше интензивно. – Няма нищо забележително в това да бъдеш убиец, а това нещо ме направи такъв.
Елис искаше да каже на Блейк, че не, той не е убиецът. Той беше оръжието, а оръжията нямаха избор. Но въпреки че вярваше в това, думите ѝ се изплъзваха.
Тя се изправи. Може и да не можеше да каже нищо, за да облекчи вината на Блейк, но все пак можеше да направи нещо.
– Като за начало нека да почистим кръвта от теб.
Назад към част 6 Напред към част 8
