КАЛИСТА
Сърцето ми тупти в гърдите толкова силно, че съм сигурна, че ще изхвръкне. Лека-полека тичам през пещерата към мястото, където се е приземил Ладон.
– Не! – Извиквам. – ЛАДОН!
Той лежи неподвижно в смачкана купчина. Трябва да е добре. Трябва, какво ще правя без него? Това е нещо повече от оцеляване. Той е толкова мил, грижовен и се бори за мен. Застъпвал се е за мен по начин, по който никой човек не го е правил. Имам нужда от него. Луминисцентното растение, което ми хвърли, пада на земята, докато тичам, към него като в транс. Всичко, което има значение, е той.
Чудовищният драконов червей лежи неподвижно на земята, но аз все пак го заобикалям, в случай че само се прави на мъртво. Гадното нещо прилича на гигантски земен червей с люспи, но вместо затворен край на върха има огромна уста, пълна с хиляди остри зъби в концентрични кръгове, които се спускат, чак към гърлото му. И плюе киселина. Земята е белязана с петна, където е хвърляло слюнки наоколо.
Докато се приближавам към Ладон, се спъвам в една от тези ями и падам на колене, след което се плъзгам към страната му. При това панталоните ми се разкъсват, а коленете ми са одраскани, но не ми пука. Той се размърдва, когато стигам до него. Докосвам лицето му и обръщам главата му към мен. Сълзите се стичат по лицето ми и падат върху неговото. Очите му мигат. Толкова съм благодарна, че прокарвам ръце по него, докосвам лицето му, ръцете му, гърдите му, просто го усещам. Усещам как сърцето му бие, докато опирам ръце на гърдите му, но ритъмът е странен.
Смея се на себе си, тъй като едва сега ми хрумва, че той има две сърца. Няма как по друг начин да обясня ритъма, който усещам под дланите на ръцете си. Навеждам се и опирам челото си в неговото, а сълзите ми се стичат. Той докосва косата ми, ръцете ми, после се премества да седне. Свива се от болка, затова му помагам, колкото мога. Той е толкова по-голям и по-тежък от мен, че не съм сигурна дали помагам, или преча, но това е най-малкото, което мога да направя.
– О, благодаря, благодаря, толкова се радвам, че си добре.
– Калиста – казва той и за първи път не удължава „с-то“ на името ми.
Усмихвам се и го целувам. Той си почива още няколко мига, после се премества и се изправя на крака. Оглежда се наоколо, очевидно търсейки нещо.
– Епис? – пита той.
– Е-пис? – Повтарям думата, като я изговарям.
Той сочи към растенията, които растат от тавана.
– О! Разбрах, това е тук.
Завеждам го до мястото, където пуснах еписа. Той коленичи и внимателно събира цветето. След като го е събрал цялото, поглежда към червея, преди да ме хване за ръка и да ме изведе от пещерата. От другата страна на малкия проход той отново спира и внимателно полага растението върху плосък камък. Отваря чантата си и изважда малък нож. Отрязва съвсем малко парче от растението и ми го подава.
– Храна – казва той, като движи ръката си към устата си. – Храна.
Взирам се в светлосиньото светещо растение в ръката си. Повдигам несигурно вежди.
– Сигурен ли си? Не съм оттук. Ами ако това не е добро за мен?
– Храна – казва той по-настойчиво.
Отново прави движения, но този път в жестовете му има суровост. Когато все още се колебая, той хваща ръката ми, която държи парчето, и я вдига към устата ми. Той кимва рязко.
– Добре – казвам аз, като се замислям какво пък толкова.
Главата ми не е спирала да бушува от дни и трябва да призная поне пред себе си, че се чувствам слаба. Не съм глупава и знам дяволски добре, че страдам от топлинно изтощение, което само се влошава. В крайна сметка тялото ми напълно ще се изключи. Честно казано, това трябваше да се случи още преди дни.
Поставям растението в устата си. Оставям го да почива върху езика ми и кисел, почти пикантен вкус изпълва устата ми. Вкусът му е като на мръсно къри. Ладон ме наблюдава внимателно и когато не преглъщам, сам имитира дъвчене.
– Храна – настоява той.
По негово настояване започвам да дъвча. Какво друго ще правя? Когато отхапвам за първи път, течният център се пръска в устата ми. Студена тръпка преминава през гърлото ми, а след това експлодира в крайниците ми. Шокиращо е, но не и неприятно. Докато продължавам да дъвча, усещанията се нормализират и сякаш тялото ми оживява. Изведнъж осъзнавам нещата на клетъчно ниво. Откакто се събудих след катастрофата, ми е горещо. Сега ми е хладно. Главоболието ми е изчезнало. Лекото гадене и спазмите в стомаха ми изчезват. Взирам се в Ладон с изумление. Аз също се чувствам по-силна. Сякаш мога да го вдигна над главата си и да го нося лесно.
Посочвам останалата част от събраното растение с въпросителен поглед.
– Епис – казва той отново.
– Трябва да занеса това на приятелите си – казвам аз.
Той се взира в мен, очевидно не ме разбира. Намръщвам се, опитвайки се да измисля как да му предам идеята за приятелите ми. Познавайки историята на неговата планета, понятието може да му е чуждо. Преди колко време се е случило това, което видях в това видео? Жив ли е бил тогава? Дали е бил сам през целия си живот?
– Приятели – повтарям думата, опитвайки се да измисля начин да му предам идеята.
Трябва да им предам това. Чувствам се невероятно и колкото повече дъвча, толкова по-добре се чувствам. Тръпки преминават по тялото ми и по цялата ми система. Буквално усещам как тялото ми се възстановява. Поклащам глава, удивена от чувствата, след което ми хрумва как да кажа това, което искам да кажа.
– Приятели – казвам, но сега имитирам нещо, което пада от небето.
Той гледа ръката ми, аз посочвам себе си, след това вдигам дясната си ръка нагоре, сгъвам пръстите си и имитирам падане, докато посочвам от себе си към спускащата се ръка.
– Приятели – повтарям.
Ладон се усмихва и кимва. Чувствам, че го е разбрал и в мен се заражда вълнение.
Посочвам еписа и му повтарям „приятели“. Той се намръщва и поклаща глава.
– Защо? Приятелите ми се нуждаят от това. Защо не мога да им го занеса?
Той говори много и аз не мога да го проследя. Улавям еписа и това е всичко. Той свива рамене, после поклаща глава, но изглежда тъжен, докато го прави. Посочва еписа многократно, а след това тавана, от който расте. Поклащам глава, че не разбирам, и той опитва отново. Той коленичи до него и сочи, движейки ръката си по него, сякаш ми показва нещо. Минало е съвсем малко време, откакто е събрал растението, но виждам, че сиянието вече почти не съществува. Преглъщам късчето, което е в устата ми, и коленича до него.
Ровя в собствената си раница и намирам малко от мазния плат, който той използва, за да увива месото. Внимателно навивам еписа в малък сноп. Ладон докосва ръката ми, така че аз вдигам поглед към него. Той поклаща глава настрани, след което още веднъж посочва еписите.
– Не – казва той, като клати глава.
– Но защо? Те също ще имат нужда от това. Чувствам се невероятно и искам приятелите ми да оцелеят.
Той се намръщва и мога да кажа, че е толкова разочарован, колкото и аз. Той отново сочи към него и казва „не“ заедно с още няколко думи, които не разбирам. Трябва да приложа логика към това. Поглеждам отново към растението и сега сиянието е изчезнало. Вземам края на нишката, след което откъсвам малко парче и го слагам в устата си. Вкусът му не е същият. Различен е и киселият, пикантен вкус е изчезнал. Чакам хладния прилив, който усещах преди, но той не идва.
– По дяволите! – Възкликвам разочаровано.
Ефектът не трае дълго. Трябва да е нещо, свързано със свежестта на растението. Това означава, че нямам други възможности, освен да ги доведа до града. Не знам колко добре са оцелели, но са имали запаси. Това е повече, отколкото имах аз, когато ме намери. Може би ще се справят. Не, те трябва да са добре. Опитвам се да не мисля за всички същества, от които Ладон ме е предпазил. Те имат оръжия, ще се справят.
– Приятели? – пита той.
– Да! – Казвам развълнувано, докато той повтаря думата. – Приятели.
Той кимва в явно разбиране, след което ме хваща за ръка и ме извежда от пещерата. Слънчевата светлина е ослепителна, но очите ми се приспособяват много бързо. По-бързо, отколкото биха го направили преди. Следващото нещо, което забелязвам, е, че не ми е горещо. Е, горещо ми е, но не изгарям така, че да си мисля, че мога да умра или най-малкото да припадна. Това е огромно подобрение.
Мога да видя града в далечината. Ако успея да доведа приятелите си тук, ще успеем да оцелеем. Източникът на енергия в града все още е жив и съм сигурна, че можем да го поправим. Можем да върнем този мъртъв град към живот. Ладон се обръща и започва да върви. Движи се по-бавно, отколкото обикновено, сякаш всяка стъпка му причинява болка. Едното му крило виси под малко странен ъгъл, вместо да е плътно до тялото му, както обикновено. Опашката му също не се размахва наляво-надясно, както обикновено. Той е наранен и се опитва да го скрие. Изминавам няколкото крачки до него и слагам ръка на рамото му, дърпайки го да спре. Той се обръща и ме поглежда.
– Приятели? – пита той.
Пренебрегвам го, като вместо това протягам ръка към чантата му и бъркам в нея. Намирам тубичката с мазилото, което той използва за нараняванията ми, и я изваждам, като я държа между нас. Посочвам крилата му, опитвайки се да го накарам да ми каже дали това ще помогне, или не. Той свива рамене и кимва с глава. Отварям бурканчето и вкарвам пръстите си в хладния мехлем. Придвижвам се зад него и намазвам крилата му, където се свързват с гърба му. Когато приключвам, връщам буркана в чантата му и продължаваме по пътя си, за да спасим приятелите ми.
Назад към част 14 Напред към част 16