Драконите от червената планета Таджс-Бебето на дракона-Част-22

КАЛИСТА

Когато намирам Ладон, той стои на покрива и гледа към пустинята.
– И така, търся секси воин Змей, който може да ми помогне – казвам на родния му език.
Той се обръща, очите му са широко отворени, а устата му – изумена.
– Калиста? – пита той.
Усмихвам се и кимам развълнувано.
– Наистина! – Казвам, като все още използвам родния му език.
– Как? – Той поклаща глава настрани в объркване.
Повдигам рамене.
– Амара накара захранването да заработи, след което аз си поиграх с една от машините в библиотечната част на долния етаж. Не знам как го направих, но тя… не знам… зареди твоя език в мозъка ми.
– Това не е работило от векове – казва той.
– Да, ама може и да се е получило. – Пристъпвам към него и той ме хваща за ръка.
Стоим заедно и гледаме към пустинята. Всички неща, които ми се искаше да му кажа, мога да го направя сега, но точно в този момент съм щастлива, че просто съм тук с него. Без грижи, без притеснения, само двамата. Оставям момента да се проточи колкото се може по-дълго. Слънцето се приближава до хоризонта.
– Ладон? – Привличам вниманието му към себе си.
– Хм? – пита той, все още загледан навън.
– Щастлив ли си?
Обръща се с лице към мен и накланя глава на една страна. Оценявам факта, че не ми дава лекомислен отговор, а действително обмисля това, което питам, макар че в същото време ме кара да се притеснявам. Ами ако той не е щастлив? Не успях да се посъветвам с него, преди да доведа всичките си приятели и останалите оцелели в дома му. Не можехме да общуваме и ако не действах, те щяха да са мъртви. Не можех да позволя това да се случи, но не искам той да е разстроен или обиден.
– Да – казва той накрая.
– Дори и с всички… – посочвам назад към сградата, която другите хора са превърнали в свой дом – тях?
Той се намръщва и се замисля.
– Това е… различно. Промяната не е лесна, но сама по себе си тя не е лоша.
– Но различно, различно по-добре? По-различно, по-лошо?
Той поклаща глава.
– Различното е просто различно. Ти, ти го правиш добро.
Кимвам, приемайки простичкия му отговор. Държейки ръката му, ни повеждам към края на сградата, далеч от пустинята, за да можем да погледнем към града.
– Искам да поправя това – правя движение с ръка. – Всичко това. Можем да върнем всичко това към живот. Да възстановим всичко, което твоят народ е имал преди, и да го съчетаем с това, което моят народ знае. Заедно можем да направим това място отново красиво. Виждам как всичко е изложено пред нас. Тези сгради са ремонтирани, обгрижвани, лъскави и като нови. Куполът, както видях във видеоклиповете, който ще пази от времето и хищниците. Той ще ни направи сигурни.
– Да – казва той просто.
– Ще бъде перфектно – казвам аз.
– Ти си съвършена. Той ще бъде продължение на теб. Ти си най-голямото ми съкровище – казва той.
Обръщам се към него и се усмихвам, след което се изправям и го целувам.
– Трябва да вземем епис – казвам, докато се спускам обратно на краката си. – Останалите няма да оцелеят без него.
– Да – съгласява се той.
– Ще водиш ли експедиция? – Питам.
– Да водя? Да ги водя? – той се намръщва.
– И мен – казвам аз.
– Не – казва той и поклаща глава. – Няма да дойдеш.
– И аз идвам! – Споря с него.
– Не, твърде опасно е. Ще останеш тук. Върши си работата.
– Аз не съм някаква проста домакиня, на която да заповядваш! – Крещя.
– Не, твърде опасно е. Няма да те рискувам. Трябва да останеш.
– Това няма да се случи – отвръщам аз. – Какво, ще ме заключиш в стаята ми и после ще се измъкнеш? – Това беше умен коментар, но той изглежда така, сякаш сериозно го обмисля. – Не би…
– Ще бъдеш в безопасност – казва той, като накланя глава.
– И никога нямаше да ти простя.
Той се намръщва, започва да казва нещо, после раменете му се свиват.
– Добре – казва той. – Това обаче не е разумно.
– Мога да живея с това.
– Ще се погрижа да го направиш – казва той и аз не съм сигурна как да приема това, затова го оставям да си отиде.
– Трябва да им обясня за еписа. Те трябва да вземат информирано решение, преди да го приемат.
– Да – казва той замислено. – Все пак те ще умрат без него.
– Да, вероятно, може би. Не знам. Просто не мога да ги подлъжа да го направят, разбираш ли? Те трябва да знаят, че ако го вземат, това е всичко. Ще останат тук завинаги.
Той кимва и ние отиваме до вратата и слизаме. Да съберем всички оцелели на едно място е почти невъзможно. Откакто сме в града, Розалинд организира екипи от хора в зависимост от уменията им, които да работят по проекти, които да осигурят или подобрят оцеляването ни тук. Всеки ден по цял ден те са навън и изпълняват работните си задачи. Моите приятели са по-лесни за събиране, затова решавам да започна с тях. След това думата би трябвало да се разпространи достатъчно бързо.
– Здравей, Джоли! – Извиквам, докато Ладон и аз минаваме през библиотеката.
– Какво? – пита тя, като вдига поглед с усмивка на лицето.
– Хей, ще информирам останалите за еписа и какво означава вземането му. Искаш ли да се присъединиш, в случай че има някакви въпроси?
– Имаш предвид такива, на които не можеш да си отговориш сама? – Пита тя. – Защото знаеш, че сега ти НЕ си ботаникът от нас двете?
Джоли поглежда внушително към Ладон, на когото съм изключително благодарна, че не разбира намеците. Бузите ми изгарят от горещина, докато поклащам глава.
– Да, точно така – смея се, опитвайки се да скрия смущението си.
– Ти си червена! – смее се тя, сочейки ме.
– И така, ще ми помогнеш ли или…
– Разбира се, ще се включа. Знаеш ли, че се покриваш с най-прекрасния нюанс на розовото?
– Благодаря – казвам и повеждам към останалите.
Влизам в сградата на оцелелите и намирам Инга, Амара и Лана да работят в екип, за да почистят мястото.
– Вие двете в свинарник ли сте живяли? – Амара изръмжава. – Сериозно, наричате това чисто?
Амара сочи властно към част от пода, която ми се струва чиста. Другите две навеждат глави и въртят очи.
– Разбира се, Амара, а кога всъщност щеше да свършиш част от работата сама? – Инга пита.
– О! Имаме голям и силен мъж, който идва да ни спаси, може би ще ни помогне? – Лана казва, погледът ѝ се плъзга по Ладон и се задържа твърде дълго и нарушава моя личен комфорт.
Ревността е зеленото чудовище в мен, което иска да изръмжи и да я зашлеви и постави обратно на мястото ѝ, но по дяволите, тя е толкова красива. И уверена, никога не забравям тази увереност. Всичко в нея излъчва секс и увереност. Затварям очи и изтласквам всичко това настрана.
– Здравейте, момчета – казвам, като се опитвам да пропъдя собствените си чувства. – Трябва да поговоря с вас, а след това да разпространим информацията сред всички. Розалинд наблизо ли е?
– Тук съм – чувам я да казва и се оглеждам, за да разбера къде е тя.
Накрая поглеждам нагоре и виждам, че тя всъщност е на тавана и прави нещо. Тя се хваща за ръба на отвора, през който сигурно е влязла, и се спуска надолу, след което се приземява грациозно на крака. Сега ревнувам по съвсем друга причина.
– И така, да, ами искахме да поговорим с теб за еписа – започвам аз.
– Това е растението, за което казахте, че ще ни помогне да оцелеем на планетата? – Амара ме прекъсва.
– Да – казвам аз. – Работата е там, че го изследвахме и се оказа, че то е силно пристрастяващо.
– Колко пристрастяващо? Какви са страничните ефекти? – Розалинд пита, преминавайки към същината.
Поемам дълбоко въздух и се опитвам да подредя мислите си.
– Сто процента. Изглежда, че всъщност, ами то, то променя ДНК-то ти. Настройва го така, че да си перфектно адаптиран към тази планета, доколкото мога да разбера.
– Добре, разбирам, но има нещо, което не казваш. Как се отразява това на нас, когато бъдем спасени? – Розалинд пита.
Останалите се подчиняват на нейното ръководство и ме изчакват да отговоря. Това е частта, която не исках да им казвам. Гледам земята, стените, навсякъде, но не и към тях, без да мога да срещна очите им.
– Няма да можем да си тръгнем – казвам аз.
Някой се задъхва, а останалите тихо промърморват.
– Защо? Каква е причината? – Розалинд пита.
– След като го вземеш, ефектът е незабавен и след това трябва да го вземаш редовно, иначе ще умреш от абстиненцията – подхваща Джоли, спасявайки ме.
– По дяволите – казва Амара.
– Това са глупости – намесва се Лана. – Просто ще отгледаме малко и ще вземем със себе си. За какво сте добри вие, биолозите, или каквито там сте, щом не можете да направите дори това?
– Не е толкова просто… – Джоли започва
– Глупости – прекъсва я Амара. – Трябва да го измислиш.
– Не можем. Еписа расте само заради нещо, което местните правят с почвата – казвам аз.
– И каквото и да означава всичко това по дяволите – казва Амара. – Измисли го.
Поглеждам към Джоли, чувствам се отчаяна и не искам нищо повече от това просто да си тръгна. Ландън застава точно пред мен и усещам пулсиращия от него гняв. Може и да не разбира разговора, но долавя тона на думите им и това не му се отразява добре.
– Не е толкова лесно – повтаря Джоли.
– Не ми пука за лесното! – Амара изкрещява, а лицето ѝ почервенява от гняв. Останалите с нея мърморят в нейна подкрепа и я подкрепят. – Твоята работа е да измислиш решение, така че го направи! Не искам до края на живота си да съм заклещена на този втори пръстен на ада! Ще бъдем спасени и аз искам да мога да отида на някое място, на което и да е място, което не е тук.
– Амара, стига – казва Розалинд.
Розалинд не повишава глас, но устата на Амара се затваря. Розалинд има това въздействие върху хората. Харизма, страх или просто добро ръководство. Каквото и да е, хората я слушат, дори Амара.
Искам или да избягам, или да им кажа „да, ще го оправя“, но не мога да направя нито едното, нито другото и го знам. Змейовете са опитвали години наред и са успели да намерят само начини да запазят реколтата свежа. Аз не мога да направя дори това. Еписът е бил основният износ на планетата преди войните и опустошенията. Като се има предвид, че тази галактика е била изследвана от нашия народ и е била намерена за недостойна за заселване и не съдържаща развити цивилизации, това знание вероятно е загубено. Планетите на хората, които са зависели от него, вероятно са загинали, когато доставките са били прекъснати.
Розалинд се приближава до Ладон и го поглежда. Те се гледат мълчаливо за дълъг миг, след което той се отдръпва с кимване. След това тя се приближава до мен и ме хваща за ръцете. Когато срещам погледа ѝ, от нея към мен струи сила и увереност.
– Направи каквото можеш – казва тя. – Всеки ще трябва да направи своя избор и да хвърли заровете.
– Добре – казвам тихо. – Ще направим всичко възможно.

 

***Два дни по-късно***

– Трябва да отида сам – казва той за милионен път, вдигайки поглед от точенето на лохабера си.
– Обсъдихме това – повтарям си отново.
Той се връща към работата си.
– Тогава ти остани – казва той след няколко мига.
– Не! Няма да седя тук и да се притеснявам дали ще се върнеш.
– Ще се тревожа за теб – казва той и поклаща глава. – Ще се справя сам.
– Сигурна съм, че ще го направиш, но отговорът все още е „не“. Сега съм тук, ние сме заедно, ще се справим заедно.
Той въздъхва и след това се изправя, поставяйки лохабера в държача му отстрани. Той се усмихва и аз му отвръщам, след което протяга ръка и излизаме да посрещнем останалите.
– Има ли други като теб? – Питам импулсивно.
Въпросът е в главата ми от известно време, но се колебаех дали да го повдигна. Четох каквото можах в библиотеката, но с подробностите по работата и с това да помагам на останалите да се настанят и да не вършат глупости ми оставаше малко време. Той изсъска тихо – звук, който съм разпознала, че издава, когато не е сигурен какво да каже.
– Да – казва той накрая.
– Къде? – Питам с нарастващо вълнение.
– В други градове – казва той.
– Има ли… жени?
– Не – казва той. – Само шепа мъже са оцелели след опустошението.
Не знам какво да кажа на това. Вървим известно време мълчаливо, докато обмислям информацията. Когато наближаваме вратите отвън, където ще се срещнем с останалите, той спира и се обръща към мен, като взема и двете ми ръце.
– Те са опасни. Ако видят женските, ще ги откраднат. Ти си голямо съкровище, те ще искат теб и такива като теб за себе си.
– Какво имаш предвид? – Питам, страхът разцъфва в мен от тежестта на думите му.
– На Таджс не е останало почти нищо красиво. Всичко е унищожено по време на опустошението, помрачено от нашата арогантност и глупост. Ако другите видят теб или такива като теб… – прекъсва той и прокарва пръстите на дясната си ръка по челюстта ми.
– Те ще ги отвлекат?
Той кимва.
– Както ти ме отвлече? – Смея се, но очите му се разширяват от изненада.
– Не!
– Шегувам се – казвам аз. – Разбирам. Ще трябва да разберем това. Предполагам, че ще ги предупредим, ще се уверим, че ще останат близо до града.
Той кимва, след което излизаме на яркото слънце и откриваме, че останалите ни чакат до статуята в централната част на града. Розалинд стои пред тях, все още облечена в белите си дрехи, които както винаги са безупречни. Сигурно е магия, която ѝ позволява да бъде толкова съвършена. Всеки косъм стои на мястото си и не се вижда нито едно петно. Трима мъже са с нея, включително Гершом. Извръщам очи, като го виждам. Той е такъв задник. На бедрото си има пушка, а посивялата му коса е прибрана под някакъв парцал. Оглежда се властно, сякаш той е главният и по непонятни за мен причини другите двама мъже сякаш му се подчиняват.
– Готови ли сте? – Питам Розалинд, като игнорирам Гершом.
– Да – казва тя.
Тя е въоръжена не само с пушка, но и с меч, закачен на страната ѝ. Усмихвам се и го посочвам.
– Идваш подготвена?
– По-добре, отколкото да не съм – отговаря тя, кимайки към лохабера на Ладон.
Вървим към пещерата, в която ме беше отвел преди. Пеперудите танцуват в стомаха ми, докато пътуваме по червения пясък. Последния път Ладон беше тежко ранен, когато се опитваше да събере еписа. Разбира се, сега с нас е целият екип, но съм виждала какво може да се случи и се притеснявам.
Никой не говори, докато вървим. Уверих се, че всички са видели видеоклиповете и имат някаква представа за предизвикателствата, пред които ще се изправим. Трябва да успеем. От това зависи оцеляването на нашата група. Отворът на пещерата се приближава бързо и когато го виждам да се очертава пред нас, сърцето ми бие по-бързо. Затягам хватката си за ръката на Ладон и той поставя ръката си върху моята. Той се усмихва и това ме успокоява, макар да знам, че ситуацията не се е променила. Увереността му ме укрепва.
Спираме пред входа и всички се събират около Ладон. Той се оглежда и се намръщва.
– Кажи им да млъкнат, земляната ловува по звук – казва ми той, така че аз превеждам вместо него.
Всички кимват, след което се отправяме към тишината на пещерата. Тя е точно такава, каквато си я спомням. Когато тъмнината ни поглъща, всеки човек запалва факла, която прорязва мрака.
– По дяволите – казва тихо Гершом.
Розалинд го хваща за рамото и го обръща към себе си. Тя слага пръст върху устните си и поклаща глава. Гершом изглежда ядосан, но млъква, което е единственото, което ме интересува. Ладон наблюдава размяната, без да говори, преди да се придвижи напред в крачка, като води към стеснението, през което трябва да минем, за да стигнем до мястото, където растат еписите. Изчезва в тъмнината, където не мога да го видя. Двамата с Розалинд настояват да остана в средата на групата, тъй като имам най-малко опит с оръжията и боя.
– Ау, по-дяволите! – изкрещява някой зад мен и звукът отеква от каменните стени.
Другите издават шумолящи звуци, но е твърде късно. Въздухът се изпълва със звука на кожени крила, когато сизмите се събуждат от дневния си сън и нападат. Докато приклякам, за да се превърна в по-малка мишена, останалите около мен започват да стрелят произволно с оръжията си и да крещят.
– Спрете! – Крещя, но те не ме чуват през шума.
Някой изкрещява и чувам как едно тяло се удря в пода, но не виждам кой е той. Това само още повече разгневява останалите и те стрелят по-бързо и крещят още повече. Едната ми ръка е на земята, през която усещам грохота. Това ще бъде лошо. Изправяйки се, тичам към стеснението с надеждата да съм настрана от мястото, през което ще мине земляната.
– БЯГАЙТЕ! – Крещя. – Разпръснете се! Идва, по дяволите!
Гершом се обръща и ме поглежда точно когато земята се взривява и земляната избухва нагоре. Голяма е, много по-голяма от тази, с която Ладон се би преди. Доминира пространството на пещерата, като я изпълва докрай. Хората ми са отблъснати и се блъскат във външните стени. Стрелбата спира, тъй като те губят контрол над оръжията си.
Стомахът ми е стегнат възел, докато си проправям път назад, по-дълбоко в пукнатината, опитвайки се да стигна до Ладон и Розалинд. Навсякъде, където е далеч от това нещо. То се върти напред-назад в търсене на храна, плячка или просто да причинява разрушения. Огромната му паст се отваря, а после се затваря отново и отново. По тялото ми се стича студена пот, както и ледените тръпки на страх, които преминават през крайниците ми. Някаква ръка ме докосва и аз неволно изкрещявам.
– Калиста! – крещи Ладон.
Ръката му е на рамото ми, после някак си изскача пред мен от пукнатината и се приземява пред земляната. Няколко от хората се размърдват. Грабват оръжията си и се опитват да ги приведат в действие, но едва ли има място. Чудовището запълва толкова голяма част от пространството, че те не могат да се прицелят в него. Ладон размахва лохабера си и пронизва чудовището, привличайки вниманието му към себе си. Той танцува извън полезрението ми откъм пукнатината и в същото време, когато се отдалечава, Розалинд прескача над мен.
– Стой там – нарежда тя и излиза с извадено собствено оръжие.
Тя пробожда земляната, след което танцува на противоположната страна от мястото, където изчезна Ладон. Не мога да не помогна, затова се измъквам напред. Имам пистолет отстрани, така че го изваждам и се прицелвам внимателно. Тъкмо се каня да натисна спусъка, когато някой се движи пред мен и аз не мога да стрелям, защото твърде много се страхувам да не го улуча. Припълзявам по-близо до ръба на отвора, като се държа ниско. Земляната издава звук, който кара цялата пещера да вибрира, след което звучи, сякаш се задушава. Тя се завърта в кръг, след което от устата ѝ излита кълбо слузеста плюнка и каца върху един от нападателите.
То удря един от мъжете и те започват да крещят. Толкова високо и толкова ужасяващо, че кожата ми настръхва, докато той буквално се разтапя пред очите ми. Аз също крещя, неспособна да го овладея. Вече съм достатъчно напред и виждам, че Ладон и Розалинд са от противоположните страни на чудовището. Те танцуват навътре и навън, пробождайки нещото с внимателни удари нагоре, които се плъзгат между защитните плочи. Земляната се издига все по-високо, докато не се удари в тавана, след което се отдръпва, дърпайки се надолу към земята.
Всички се взират в дупката, която оставя след себе си, в очакване да видят какво ще се случи по-нататък. Страхувам се дори да дишам в тишината, която цари в пространството. Ладон е приклекнал с оръжието си пред себе си, а Розалинд би могла да бъде огледало на позата му на отсрещната страна. С изключение на опашката, разбира се.
Минава минута, после две. Онези, които са били хвърлени към стената, си проправят път обратно на крака, след което преминават и поглеждат към дупката. Ладон и Розалинд заемат позициите си, готови да влязат в действие. Накрая изглеждат доволни, че за момента е безопасно, и едновременно се изправят. Розалинд поглежда към оцелелите.
– Кой стреля пръв? – пита тя. Никой не я поглежда и накрая тя поклаща глава и се обръща към Ладон. – Нека приключим, преди някой друг да е направил някоя глупост.
Ладон кимва. Той повежда пътя през пукнатината към другата страна. Мекото синьо сияние на еписите осветява стаята. Тя е точно толкова красива, колкото си спомням, че беше последния път. Няколко души се задъхват и спират, за да се полюбуват на красотата, след което се захващаме за работа. Събираме животворното растение и се измъкваме без повече инциденти.
Обратният път минава в мълчание. По време на пътуването дотук властваха страхът и трепетът, а сега, връщайки се у дома, сме загубили още един от своите и настроението е осезаемо. Когато най-сетне стигаме до града, тези, които са останали, са се събрали и чакат. Розалинда пристъпва в началото на групата и се качва на фонтана. Тълпата я заобикаля и тя ги оставя да се приближат. Гледам я как с такава лекота се владее. Иска ми се да се скрия някъде. Твърде много хора, твърде близо, нахлуват, търсят отговори.
– Имаме еписите – казва тя и гласът ѝ се носи лесно до всички. – Сега изборът е ваш. Както ви беше казано, ако приемете това, никога няма да можете да напуснете тази планета.
– Ами ако дойде спасение? – пита някой.
– Няма да има значение – казва тя. – Ще останете тук.
– Няма да го направя!
– Ние нямаме избор!
– Искам да се махна от тази дупка на Вулкан!
Тя ги оставя да крещят и да спорят, докато в гласовете им се прокрадне отчаяние.
– Слушайте! – Казва тя, но те не млъкват. – СЛУШАЙТЕ!
Всички млъкват и насочват вниманието си към нея.
– Добре. Това е вашият избор. Трябва да го направите. Еписът ще настрои тялото ви така, че да можеш да оцелееш тук. Той ще удължи и живота ви. В замяна на това не можете да си тръгнеш. Така че направете своя избор. Нашата реколта няма да издържи дълго.
Тя слиза надолу и хората се нареждат или си тръгват. Тези, които се нареждат на опашка, взимат от еписа, а останалите се прибират по домовете си.

Назад към част 21                                                     Напред към част 23

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!