ТОРИ
Стоях до отворения си прозорец и гледах към това, което виждах отвън, докато от гъстите облаци над мен падаше дъжд, който напояваше всичко. Беше пет часа сутринта и всеки сантиметър от тялото ми протестираше срещу това ранно начинание, но последният ми план изискваше да го направя.
Стаята на Дариус беше оправена от екипа по поддръжката през последните няколко дни и снощи беше пуснато съобщение, че той ще се върне в Игнис Хаус утре сутринта, след като боята по новите му лъскави стени изсъхне.
Ако исках да осъществя плана си, трябваше да го направя сега.
Малко се притеснявах да изляза навън след опита за нападение на нимфа над Дарси снощи, но FIB и учителите доскоро бяха обхождали всеки сантиметър от територията на академията и бях сигурна, че нещото или вече е заловено, или отново се е скрило дълбоко.
Изтръпнах, когато студеният вятър нахлу около мен, и дръпнах прозореца. Не ми се искаше да излизам навън в това време, но поне щеше да означава, че и никой друг няма да е навън.
Едно пиукане привлече вниманието ми към моя атлас и аз го отворих, за да хвърля едно око на хороскопа си.
Добро утро, Близнаци.
Звездите говорят за вашия ден!
Днешният ден ще бъде от две половини, ще се сблъскате с големи възходи и бурни падения. Пазете се от сблъсък с Водолей. Техният гняв е неизбежен днес и ще трябва да преживеете бурята с високо вдигната глава. Риби могат да поставят допълнителни препятствия, но начинът, по който ще се справите с тях, ще определи изхода от това взаимодействие.
Опитайте се обаче да запазите самообладание, защото в крайна сметка този ден плановете ви може да се сбъднат, ако успеете да издържите.
Намръщих се на свръхнегативните прогнози. Тогава днешният ден звучи така, сякаш ще бъде гадна буря. И ако някой Водолей щеше да отприщи гнева си върху мен, тогава имах чувството, че днес ще се видя със Сет. Мамка му.
Нахлузих дебелото черно яке, което беше пристигнало като част от последните ми онлайн доставки, и го закопчах до брадичката, преди да добавя ръкавиците към него. Непромокаемите ботуши, които бях купила, бяха топли и удобни за краката ми и не можех да не се усмихна на последните попълнения в гардероба ми. Септември беше към края си и с приближаването на зимата знаех, че все по-често ще разчитам на по-топли дрехи, за да преодолея най-нелюбимия си сезон. До вратата ми седеше голям кашон със зимни дрехи, който чакаше да го предам по-късно и на Дарси. Тя не беше навлязла в онлайн пазаруването толкова задълбочено, колкото аз, и знаех, че ми се доверява, като ми позволява да купувам за нея.
Пъхнах атласа си в един от големите джобове на палтото и изгасих осветлението, преди да изляза от стаята си. Джералдин ми беше дала малко уроци в класа ни по Земна магия и бях схванала основите, свързани с преместването на почвата, така че бях доста уверена, че ще се справя и без нея. Не исках да я моля отново да се включва в това; знаех, че тя няма да се поколебае да ми помогне, ако я помоля, но това не беше някаква игра, която играехме. Бях нарушила закона и се изправях срещу един от най-отмъстителните задници в това училище. Колкото по-малко тя има общо с това, толкова по-добре. Не исках тя да има проблеми заради мен.
Измъкнах се от Дома на Огъня под прикритието на тъмнината и прекосих територията на училището, за да стигна до Плачещата гора. Леденият дъжд ме връхлетя като порой и аз си поиграх с въздушната и водната си магия, опитвайки се да повторя щитовете, които бях виждала да използват другите ученици срещу лошото време. Имах различен успех – понякога задържах дъжда настрана, а друг път сякаш го забивах в лицето си с двойно по-голяма сила. Направих си бележка, че ще поискам да ги науча в часовете по елементарни науки следващата седмица.
Придвижих се под тъмните дървета и трябваше да използвам маркера на атласа си, за да открия заровеното съкровище.
Докато вървях, постоянно се оглеждах, сенките в гората ме караха да изтръпвам, а усещането, че ме гледат, караше кожата ми да настръхва.
Поне в Чикаго, когато не бях сигурна, можех да разчитам на уличните лампи да осветяват пътя ми и на стените да ме скриват. На това място никога не можех да бъда напълно сигурна, че съм сама. Един по-предпазлив човек вероятно би се отказал. Но аз винаги съм била твърдоглава и упорита.
Стигнах до мястото на заровеното съкровище и се огледах внимателно. Дърветата бяха тихи, до мен достигаше само тропотът на дъжда по листата над главата и скърцането на клоните от вятъра.
С прилив на решителност паднах на колене и бързо привлякох земната си магия, за да мога да издълбая дупка в земята. Трябваше да сваля ръкавиците си, за да насоча магията по-точно, и работата ми все още не беше толкова гладка, колкото беше тази на Джералдин. Работата със земята се различаваше от тази с другите елементи; тя не обичаше да се обвързва с волята ми по същия начин. Тя беше живо същество и за да получа най-добри резултати от нея, трябваше да работя с нея, а не срещу нея.
Използвах корените на растенията, които заобикаляха съкровището, за да изтегля почвата настрани и да я изкарам на повърхността толкова внимателно, колкото можах. В много отношения все още бях тъп инструмент, когато ставаше дума за магията ми, но успях да насоча пръстта достатъчно, за да открия отчетливия блясък на златото под мен.
Протегнах ръка надолу в дупката и измъкнах шепа монети и няколко бижута. Не се нуждаех от много, просто достатъчно, за да прецакам един дракон.
Грабнах втора шепа и тъкмо се канех да отдръпна ръката си, когато от дупката се разнесе познатото енергийно дръпване и пръстите ми се плъзнаха по хладната дръжка на кинжала.
Острието сякаш мъркаше от признание, когато върховете на пръстите ми го докоснаха, и аз се изпълних с желание да го взема с мен.
Поколебах се. Нещо в това острие беше странно. Определено имаше нещо повече от това, което изглеждаше на пръв поглед. Имаше присъствие, желания…
Исках да го оставя, но когато измъкнах ръката си от пръстта, кинжалът беше стиснат в юмрука ми.
Примигнах изненадано към него.
Защо да не можеше просто да го взема? Мога да го използвам като част от плановете си…
Извадих ръка от дупката и пъхнах кинжала в джоба си. Не бях планирала да го прибера заедно с другото съкровище, но все пак можех да го използвам.
Засипах дупката отново с пръст скривайки останалата част от съкровището и насърчих новите цветя да разцъфнат над нея. Нямах достатъчно контрол, за да премахна мръсотията от дрехите си, но бях сигурна, че дъждът ще се погрижи за това, преди да се върна.
Нахлузих отново ръкавиците си и започнах да се измъквам обратно от Плачещата гора, докато сивите облаци започнаха да стават малко по-светли над главата ми. Някъде отвъд тях изгряваше слънцето и аз трябваше да се подготвя за днешните си уроци, както и за плановете си с Дариус.
Мисълта ми се въртеше около партито, на което щяхме да присъстваме в компанията на наследниците и техните семейства в края на седмицата. Трудно беше да си представя какво да очаквам от Небесния съвет, но след не особено топлото посрещане, което бяхме получили от синовете им, не хранех големи надежди за топло и приятно тържество.
Когато се върнах на пътеката, сред дърветата се чу тих вой и аз останах неподвижна, докато сърцето ми трепереше в отговор. Последното нещо, от което имах нужда, беше да се сблъскам с някой от приятелите на Сет, докато съм сама тук.
Останах неподвижна за момент, като се вслушвах внимателно, докато вторият вой не се срещна с първия, идващ от противоположната посока.
Не е добре.
Преглътнах буцата в гърлото си и завих наляво по пътеката, като вдигнах качулката си.
Тръгнах с бърза крачка, като ми се искаше да носех екипировката си за бягане. Ако започна да тичам без нея, това ще изглежда много подозрително, а не исках да рискувам някой да се зачуди какво съм правила тук…
Взех монетите и ги пъхнах в скрития джоб на якето си, преди да го закопчая отново, за всеки случай. Кинжалът беше твърде голям, за да го скрия там, затова го оставих в джоба си и се надявах никой да не го забележи. Отново се зачудих защо изобщо бях взела това нещо, но сега не можех да направя много по въпроса.
Някъде пред мен извиха вълци и аз се поколебах, преди зад мен да се разнесе още по-силен вой, който отново ме подтикна да продължа. Имах ужасното усещане, че ме заобикалят, но не можех да направя нищо по въпроса.
Придърпах якето по-плътно около себе си, сърцето ми заби малко по-бързо, докато търсех между дърветата някакви следи от тях.
Движение привлече погледа ми и аз се извърнах наляво, когато един черен вълк се стрелна между стволовете, преди да изчезне от погледа ми.
Прехапах устните си. Краят на гората беше близо. Ако тичах, можех да стигна за няколко минути.
Погледнах през рамо. От дълбините на гората се разнесе още един вой и огромен бял вълк препусна по пътеката зад мен.
Затичах се.
Проклинах ботушите си, докато се плисках в калта с пълна скорост, и съжалявах, че не нося маратонките си за бягане. Но това нямаше значение, все пак бях бърза като вятъра, когато се раздвижих, а пътеката криволичеше надолу, за да ми помогне.
Вятърът отметна качулката ми назад и дъжда се заби в лицето ми. Притворих очи срещу него и продължих да тичам.
Воят се беше променил, възбуденото джафкане се смесваше с воя им, докато глудницата се впускаше в преследване.
Проклех под носа си, краят на гората се виждаше пред мен. Звукът от гърмящи лапи се приближаваше зад мен. Хвърлих поглед през рамо и забелязах шест огромни звяра да ме преследват, а козината им беше смесица от кафяво и сиво.
Къде е белият вълк?
Сърцето ми биеше толкова бързо, че бях сигурна, че се опитва да си проправи път направо през гърдите ми.
Отново погледнах пред себе си, като се вкопчих дълбоко за допълнителен тласък на скорост. Нямаше да успея.
Стигнах до ръба на дърветата половин секунда преди белият вълк да се нахвърли.
Лапите му се забиха в гърдите ми и аз се свлякох по гръб под него, а огромната му тежест ме смаза в калта.
Болката се разнесе по гръбнака ми и аз извиках от страх.
Задъхвах се под тежестта, която той упражняваше върху мен, опитвайки се да се измъкна изпод него, докато останалите от глудницата обикаляха, джафкайки и виейки от вълнение.
– Слез от мен, задник – изръмжах, опитвайки се да го избутам назад. Калта по ръцете ми изцапа меката му, бяла козина и той издаде дълбоко ръмжене в знак на предупреждение.
Знаех, че това е Сет, че истински мъж ме притиска към калта, а не някакъв див звяр, но сърцето ми се сви при звука на това ръмжене и страхът ме парализира за миг.
Сет се наведе напред, зъбите му се оголиха право в лицето ми и аз се отдръпнах, а калта се просмука през косата ми чак до скалпа.
Мокрият му език се плъзна по средата на лицето ми и аз настръхнах от отвращение.
Белият вълк поклати глава към мен, преди да се върне във формата си на фея. Тежестта, която ме притискаше към земята, намаля и се оказах разпъната на земята от един много гол и много развеселен Сет Капела.
– Вижте какво се е появило на територията ми посред нощ – мърмореше той развълнувано.- Надяваше ли се отново да се разходиш с моята глутница, бейби?
– Не искам да имам нищо общо с твоята глутница – отвърнах аз.
Очите на Сет заблестяха от предизвикателството в тона ми и той се наведе по-близо до мен, притискайки бедрата си към моите, за да ме задържи на място.
– Твоите боклуци са навсякъде по тялото ми – изсъсках аз.- Научи се на някакви проклети граници.
– Ти си тази, която дойде да се скита на моя територия – напомни ми Сет.- Така че може би ти си тази, който трябва да се научи да спазва границите.
– Добре. Пусни ме и ще се махна от глупавата ти гора – казах аз, надявайки се, че може да се задоволи, като ме събори в калта.
Той протегна ръка и хвана кичур от косата ми между пръстите си.
– Казах, че искам да имам пълен комплект – промълви той, навеждайки се близо до мен, за да може да я притисне към лицето си.
Гневът се надигна в червата ми заради това, което беше направил със сестра ми, и аз изкрещях проклятие към него, докато се извръщах напред, удряйки ръцете си в гърдите му, докато се опитвах да го отхвърля от себе си.
Той реагира по-бързо, отколкото можех да очаквам, улови косата ми с юмрук и дръпна главата ми настрани, така че лицето ми беше притиснато към калта.
– Имаш късмет, че ни трябваш цяла за партито в събота – изръмжа той.
Преди да успея да отговоря, се превърна отново в гигантски бял вълк и тежестта му отново ме смаза. Той изръмжа, зъбите му се допряха до бузата ми в явна заплаха, която предизвика трепет, разтърсващ тялото ми, преди да се отдръпне от мен.
Отърсих се назад, но преди да направя опит да се изправя, той сви крака си и по краката ми се разля пареща следа от урина.
– Какво, по дяволите, ти става?- изкрещях, като го изритах с отвращение.
Опитах се да се изправя на крака, но той отново се блъсна в мен, поваляйки ме обратно на земята. Останалата част от глудницата ме заобиколи, мъжките също вдигнаха крака над мен и топлината си проби път през тялото ми, докато дрехите ми бяха покрити със слой от вълча урина.
Миризмата се надигна около мен, заседна в гърлото ми и предизвика сълзи в очите ми. Щом свършиха, Сет излая като команда и всички се обърнаха и се втурнаха към дърветата, оставяйки ме в калта, дъжда и урината.
***
След като трябваше да изтърпя унижението да се изтъпанча обратно през общата стая на Дом Огън, покрита с кал и миришеща на вълча урина, се къпах повече от час, преди да се почувствам дори близо до чиста. Изтърках кожата си до розово и изгорих всичко, което бях облякла, с огнена магия, която ми помогна да задоволя малко гнева си.
FaeBook се изпълни с постове за това, което Сет и неговата глутница бяха направили с мен, така че отново бях за смях на цялата Академия. Единственото нещо, което ме спираше да не се разплача заради това, беше малката купчинка златни монети и бижута, която се намираше до краката ми, докато се къпех, и знанието, че Дарси вече е задействала план срещу задника върколак.
Повечето от монетите и бижутата вече имаха нов дом, увити в найлонова торбичка в казанчето на гърба на тоалетната ми в банята.
Продължавах да мисля за проклетото парти, на което трябваше да присъствам със Сет и останалите наследници. Имах желание да се откажа от тази глупост, но бях сключила сделка с Дариус и той беше изпълнил своята част от нея. Ако исках да имам някаква надежда, че той ще продължи да ме обучава на огнена магия, трябваше да удържа на думата си.
Продължителният ми престой под душа, за да премахна урината от тялото си, означаваше, че съм пропуснала закуската и бях опасно близо до това да закъснея и за първия си урок, но реших да рискувам точките на дома в полза на това да задействам плановете си.
Сплетох косата си на едно рамо и използвах няколко фиби повече от необходимото, за да я закрепя.
Оправих училищната си униформа и с лек прилив на очакване пъхнах петте златни монети на Дариус в джоба си. Колебаех се, докато гледах кинжала, а странната енергия, която се излъчваше от него, сякаш искаше да го взема със себе си. Поставих го в джоба си, направих крачка към вратата и се спрях.
Защо, по дяволите, се каня да ходя на уроци с кинжал в джоба като проклет психопат?
Поклатих глава и извадих кинжала от джоба си, като вместо това го плъзнах под чаршафите на леглото си. Глупавото нещо сякаш ме викаше да се върна за него, но аз пропъдих импулса с потръпване. Нямаше да се оставя да ме манипулира неодушевен предмет.
В осем без пет се измъкнах от стаята си и тръгнах нагоре с разтуптяно сърце и решителни черти на лицето. Наследниците може би все още можеха да ни притискат, но аз планирах да направя всичко по силите си, за да ги подкопавам на всяка крачка. А първият етап от този план изискваше да се извърши малка измама.
Стигнах до последния етаж на Дом Огън и се поколебах, докато се ослушвах за звуци на някой, който може да закъснява за урок. Бях си подготвил неясна прикриваща история, в случай че ме хванат тук; щях да твърдя, че търся Дариус, за да го попитам за следващия ни сеанс по огнена стихия. Това не беше най-доброто прикритие. Защо щях да го търся сега, след като той трябваше да се върне в Къщата чак утре сутринта? Защо щях да дойда три минути преди началото на уроците? Защо просто не му изпратих съобщение от моя Атлас? Но една прикриваща история с дупки беше по-добра от нищо, а и бях доста сигурна, че така или иначе няма да ми е нужна.
Първо се насочих към стаята на Дариус в края на коридора, като почуках тихо, в случай че той наистина вече се е върнал.
Нямаше отговор, затова бързо паднах на колене, издърпах фибите от плитката си и ги вкарах в ключалката. Бях запозната с нея от последното ми проникване в стаята му, така че я отключих бързо, силно щракване сигнализира за победата ми.
Вратата се отвори безшумно и ме връхлетя миризмата на прясна боя. Ремонтът на стаята му беше завършил с чисто нов телевизор, луксозни мебели и много златни украшения. Новото му легло имаше златна табла с изписано името Aкрус.
Измърморих разочаровано, изглежда, че отмъщението ми беше завършило с това, че той получи подобрения. Наистина се съмнявах, че щеше да загуби много сън заради нещата, които бях унищожила в суперкралското легло с пухкави възглавници и тъмносиви чаршафи, които изглеждаха меки като памук.
Пред камината му сега стоеше черно огнеупорно стъкло и аз се подсмихнах развеселено от това допълнение.
Колкото и да ми се искаше да подпаля за втори път новата му луксозна стая, си представях, че разследването за това ще бъде адски задълбочено и не си струваше да рискувам.
Пресякох на пръсти новия му плюшен килим и измъкнах от джоба си една от тлъстите златни монети. Забелязах разтопената драконова глава върху лицевата страна на монетата и се усмихнах на факта, че бях измъкнал точно тази монета от заровеното съкровище.
С тръпката на адреналина, която се разля в мен, поставих монетата върху възглавницата му, където тя блестеше, готова да го дразни като хубаво голямо послание „някой открадна съкровището ти“, каквото възнамерявах да бъде.
Отстъпих бързо, като дръпнах вратата му и я заключих отново с добре тренирани движения. Етап 1, завършен.
След това се насочих по коридора към последната врата вляво, а сърцето ми гърмеше весела мелодия в ритъма на очакването. Бързо се справих и с тази ключалка и се вмъкнах вътре.
Сбърчих нос, докато оглеждах разрухата, която Милтън Хюбърт наричаше свой дом. Имаше купчини мръсни дрехи, натрупани книги, които лежаха отворени с изкривени гръбчета, и силна миризма на потни тийнейджъри, която се носеше във въздуха.
Стаята му не беше толкова голяма, колкото тази на Дариус, но все пак беше два пъти по-голяма от моята. Предполагах, че да си част от обкръжението на Дариус идва с предимства и лукс. Жалко, че на приятелството им беше съдено да се разпадне в трудни времена.
Затаих дъх, докато се промъквах напред, като внимавах да не наруша някоя от купчините му с боклуци, в случай че това всъщност беше организирана форма на хаос и той забележеше разликата. Макар че много се съмнявах в това. Стигнах до двойното легло и бързо пъхнах шепата монети под матрака му, като се уверих, че лежат равномерно, за да не ги забележи.
Отдръпнах се бързо и отново заключих вратата.
Успех на втория етап.
Вкарах фибите обратно в косата си и се отправих към стълбището, като проверих времето на атласа си, докато вървях. Вече закъснявах с пет минути, но първият ни час за деня беше „Кардиналска магия“, така че имаше голяма вероятност Орион все още да не е там.
Излязох от Къщата и тръгнах по пътеката към зала „Юпитер“.
Когато наближих дългата сграда, забелязах Орион да се приближава към вратата. Той я отвори и аз се стрелнах пред него.
– Добре дошли, мис Вега – каза той, като за щастие поне веднъж не прозвуча прекалено ядосано.
– Все пак успях да стигна преди вас – казах аз и предложих нахална усмивка през рамо, докато се втурвах нагоре по стълбите.
Тръгнах към стаята и се срутих на стола до Дарси пет секунди преди Орион да влезе в стаята и да отпие от чашата си с кафе, сякаш не му пукаше за нищо на света и не закъсняваше с петнайсет минути за собствения си урок. Стори ми се, че ако искаше, лесно можеше да използва вампирската си бързина, за да дойде навреме, но явно беше избрал да закъснее.
– Направи ли го?- Дарси издиша, скривайки думите зад ръката си.
Усмихнах се широко в отговор, но не отговорих, тъй като забелязах, че Орион ни наблюдава.
– Има ли нещо, което искате да споделите с класа, госпожице Вега?- Попита меко Орион, с онзи тон, който те кара да вярваш, че не му остава и половин секунда, за да изстреля врящото горещо кафе върху нас.
Преглътнах усмивката си, макар че не можех да я прогоня напълно, и му поклатих глава.
Очите му се свиха от подозрение, но той бързо го отхвърли, обръщайки се към дъската, където написа заглавието на днешния урок, за да го видят всички.
ВИЕ НЕ СТЕ ПРИЯТЕЛИ.
Вдигнах вежда към Дарси и тя потисна смях. Изглеждаше, че ни предстои поредният урок по изкуството да станеш задник, и аз отворих атласа си, готов да науча какво ни липсваше днес.
***
Часът по таро се чувстваше странно без професор Аструм, който да го преподава, но още по-лошо беше, че трябваше да го замества Уошър. Днес той носеше чифт кожени панталони с дантелени кантове, които бяха толкова тесни, че се издуваха на чатала. Беше съчетал панталоните с бяла риза, която прилепваше по тялото му по начин, който ме накара да се запитам дали не е отчасти от ликра. Виждах зърната му през нея, а той сякаш беше забравил да закопчае половината копчета.
Милион пъти уфффф.
-Има ли някой, който иска да се разтовари днес?- попита Уошър, когато класът влезе.- Малко съм без сили, така че не се притеснявайте да дойдете да се разтоварите, ако се налага. Обещавам, че няма да хапя… освен ако не ме помолите много мило.
Намигването, което последва предложението му, предизвика тръпка по гърба ми и аз отделих внимание на изваждането на Атласа и колодата Таро от чантата си, за да не се налага да го гледам.
Той ни накара да четем картите, след което започна да се движи из класа, надничайки през раменете на хората, за да провери работата им, като се докосваше до тях, за да източи магията им, докато вървеше. За щастие той започна от далечната страна на стаята, така че за момента бяхме пощадени от вниманието му.
Дарси разбърка тестето, а очите ѝ горяха от интерес, докато държеше картите в кръг, за да си избера една.
Размахах ръка над тях и изпитах силно желание да хвана една от тях. Никога досега не бях толкова сигурна в избора си, когато избирах от картите, и с интерес извадих картата, като я обърнах, за да видя каква е.
Устните ми се разтвориха, когато забелязах картата, която Аструм беше оставил за нас преди смъртта си.
– Ти ли я върна в тестето си?- Попитах Дарси с намръщена физиономия.
– Не – отговори тя объркано.- Искам да кажа, че не беше там по-рано, сигурна съм в това. Дори не съм изваждала тестето!
Поставих я на масата между нас, като за милионен път погледнах загадъчните думи на гърба.
Направих грешка и сега времето ми изтече.
Сянката ме откри и няма надежда да избегна гнева и.
Отговорите, които търсиш, са скрити между Лъва и Везните.
Не вярвайте на пламъците.
Вземете своя трон.
Падаща звезда
Когато прочетох думите за Лъв и Везни, главата ми се повдигна автоматично, сякаш някой беше сложил ръка под брадичката ми и я беше вдигнал. Очите ми попаднаха на вихрения дизайн на съзвездията на стената зад бюрото, където Лъв и Везни седяха точно един до друг. Когато се вгледах по-внимателно в стената, разбрах, че всъщност тя е облицована с малки чекмеджета, които, както предположих, Аструм е използвал за съхранение на вещи.
Погледнах надясно и открих, че Дарси гледа точно същото нещо.
– Имам чувството, че картата не е говорела за Дариус и Орион – въздъхна тя.
Кимнах, хвърляйки поглед към Уошър, който се беше навел точно над бюрото на Тайлър с вдигнат във въздуха задник, докато разглеждаше изтеглената карта.
– Почукай на масата, ако ме погледне – въздъхнах, като се избутах от мястото си.
Диего и София се огледаха, когато се изправих, и аз притиснах пръст към устните си, докато ме гледаха как се отдалечавам.
Повечето от класа бяха твърде разсеяни с работата си, за да забележат, че се измъквам около бюрото към стената. Връхчетата на пръстите ми изтръпнаха и усетих същото леко дръпване на магията си, което бях усетил в нощта, когато Аструм умря, точно преди да открием картата на смъртта. Опитах се да я дръпна, но сякаш нещото, което дръпнах, беше заклещено.
Отново погледнах към Уошър, преди да се преместя до стената и да прокарам пръсти по нея. Малкото чекмедже между Лъв и Везни се съпротивляваше на първия ми опит да го отворя, но когато упражних малко магия, ключалката щракна, сякаш ме беше разпознала.
Сърцето ми подскочи и бързо грабнах съдържанието от чекмеджето, точно когато Дарси удари с юмрук по бюрото.
Завъртях се, затворих чекмеджето зад себе си и скрих двете карти зад гърба си точно когато Уошър насочи сините си очи към мен.
– Защо не сте на мястото си, госпожице Вега?- попита той любопитно, правейки няколко крачки към мен, които бяха прекъсвани от гадното скърцането, на кожените му панталони.
– Е, просто исках да…- Умът ми се завъртя и в момента можех да измисля само едно възможно нещо, което да кажа и което да прикрие задника ми, но мисълта за него ме накара да се сгърча. Наистина не можех да рискувам той да разбере, че току-що съм взела нещо от чекмеджето на Аструм, така че трябваше да се съглася.- Да се възползвам от предложението Ви да… разтоваря някой емоционален багаж. Свих се вътрешно, а Дарси сбърчи нос от отвращение зад гърба му.
– Наистина?- Уошър мъркаше, а езикът му се стрелкаше между устните му, сякаш вече усещаше емоциите ми във въздуха.
– Да – съгласих се аз, като гласът ми звучеше също толкова неентусиазирано, колкото се чувствах.
– Наистина изглеждаш притеснена, бедно агънце. Защо да не го направим на някое по-осамотено място? Влез в склада.- Той разроши лешниковата си коса и се запъти през стаята към една малка врата в далечния ъгъл, като явно очакваше да го последвам.
Втурнах се обратно към Дарси, като с гримаса прехвърлих картите, които бях взела от чекмеджето.
– Този път е по-добре да ни е оставил нещо повече от неясни глупости – изръмжах аз.
– Успех – отвърна тя, като не успя да сдържи ужаса от лицето си, докато очите ѝ се плъзгаха към отворената врата на склада.
– Хайде, мис Вега, току-що измислих специално лакомство за вас!- Уошър се обади от склада и аз потръпнах, докато го последвах вътре.
Уошър се усмихна широко, когато влязох в квадратния куб, застлан с рафтове, на които бяха поставени най-различни уреди за гадаене.
– Сигурен ли сте, че наистина трябва да сме в склада за това?- Попитах, като погледнах назад към вратата на класната стая.
– Много по-хубаво е да имаш малко уединение за тези неща – каза Уошър, като или игнорираше неудобството ми, или просто не го забелязваше.
Тъкмо се канех да му кажа, че съм променила мнението си, когато призивът на дарбата му на сирена ме дръпна. Чувството на неудобство се изплъзна от мен и се оказа, че вървя към Уошър, сякаш беше стар приятел.
– Ако се чувстваш зле, винаги намирам, че е хубаво да изживееш отново някои съблазнителни, вълнуващи спомени – каза Уошър и посегна към ръката ми.
Той я пое и силата му се увеличи, докато аз се взирах в разрошената му коса, като изведнъж ми се прииска да я отметна от очите му, за да ги виждам по-добре.
Той изстена леко, когато пръстите ми направиха точно това, преминавайки по веждите му.
– Нека тогава да разгледаме някои от тези забавни спомени, това ще те развесели – подкани ме Уошър и похотта пропълзя по крайниците ми, насочвайки ме към точно това, което искаше.
Дишането ми се учести, докато той подреждаше спомените ми, сякаш бяха закуски за хапване.
След един за щастие кратък преглед той ме пусна и похотта се оттегли, докато аз сгъвах защитно ръце на гърдите си.
– Така,така,така – каза Уошър с веща усмивка.- Господин Алтаир би трябвало да се справя по-добре, отколкото да се заиграва със своя Източник в класната стая.
Устните ми се разтвориха, думите заседнаха в гърлото ми. Не бях казала на никого за това, че съм се закачала с Кейлъб, и исках това да остане така.
– Нашата малка тайна – увери ме Уошър с намигване.
Изведе ме от шкафа и аз се изнизах, чувствайки се измамена. Паднах до Дарси и очите ѝ се разшириха, докато ме гледаше.
– Какво ти направи?- изсъска тя.
– Аз… той….- Бях толкова отвратена от това, което току-що беше направил, че дори нямах думи за него.
Дарси, София и Диего ме гледаха притеснено в очакване на обяснение и аз сведох поглед към бюрото, докато им го давах.
– Той прегледа спомените ми за това как съм правила разни неща с момчета – обясних, без да мога да кажа повече, без да се разтреперя.
– Какво?- Дарси се възмути.
– Перверзник!- Възкликна Диего, а София притисна устата си с ръка от ужас.
Уошър ни погледна и аз се свих в себе си, като не исках да идва отново при мен.
– Не се притеснявай – казах пренебрежително, въпреки че половината от мен искаше да се свие на кълбо и да умре.- Какво имаше в чекмеджето?
Устните на Дарси се свиха в тънка линия, но тя очевидно осъзна, че привличаме вниманието и на Уошър, и го остави. Тя скришом протегна двете неща, за да ми ги покаже. Едното беше снимка на мъж на около петдесет години. Имаше мустаци, плешива глава и изглеждаше абсолютно раздърпан въпреки възрастта си и елегантния сив костюм. Второто беше още една карта от тестето на Аструм; тестето, за което ни беше казал, че е принадлежало на родната ни майка.
Проучих изображението на картата. На нея беше изобразен мъж, който приличаше на папа, облечен в червена роба и златна забрадка, седнал на стол и държащ златен жезъл в ръка. В основата на картата беше отпечатан Йерофантът.
– Какво означава това?- Попита Дарси, като извади значението на картата на своя атлас
Преди да успее да го намери, София даде отговора.
– Йерофантът е символ на конвенцията и традицията. Той може да бъде знак за брак или споразумение, но може да означава и учител или съветник, който ще даде съвет, помощ или ще помогне в обучението – каза тя.
– Последното със сигурност ще е полезно – добави Дарси.
– Бихме могли да се възползваме от някой, който да ни даде някои отговори – съгласих се аз. Обърнах картата и отново открих думи, изписани с вихрения сребърен шрифт на Аструм.
Попитай го какво се е случило с Клара Орион преди четири години…
– Предполагам, че има предвид този пич – казах аз, почуквайки с пръст по снимката.
Дарси я вдигна, за да я разгледа, но нямаше никакви допълнителни думи, никакво име, изобщо никакъв начин да разберем кой е този човек, а аз със сигурност никога не го бях виждала преди. Тя я показа на останалите, но и двамата свиха рамене, явно също нямайки представа кой е той.
– Смятате ли, че Клара Орион има нещо общо с професор Орион?- Попита София с любопитство.
– Бихме могли да попитаме, предполагам…- Намръщих се, чудейки се дали това ще доведе до някакви отговори.
– Уф, сигурно няма да ни каже нищо – промърмори Дарси.- Той никога не ми дава ясни отговори.
Намръщих й се, чудейки се какво би трябвало да означава това, но тя продължи бързо, без да уточнява.
– Как ще проследим някакъв случаен човек само по снимка?- Попита с раздразнение Дарси, прибирайки картата и снимката.
– Може би не трябва – каза Диего предпазливо.- Нещата, които Аструм знаеше, го убиха. Може би е по-добре да не тръгваш да преследваш тайните му.
– Има право – съгласи се София, а в очите ѝ се появи загриженост.
– Е, така или иначе няма значение – свих рамене аз.- Нямаме нищо друго, на което да се опрем, така че освен ако този човек не се появи в стаята точно сега, нямаме никаква надежда да го намерим.
Дарси отвори уста, за да отговори, точно когато вратата се отвори.
Сърцето ми се сви от изненада и всички погледнахме нагоре, наполовина очаквайки мистериозният мъж да ни погледне в гръб. Вместо това Кайли Мейджър тъкмо се връщаше от тоалетната.
Всички се разсмяхме колективно, докато напрежението изтичаше от нас.
Обърнах се отново към Дарси.
– Е, освен ако съдбата не реши да ни го доведе, предполагам, че това е краят на този въпрос.
***
По време на последния ни урок за деня получих съобщение, че е пристигнала много вълнуваща доставка и ние се отправихме направо към офисите на Плутон, за да я получим.
Забързахме през Земната територия с дискретно опакованата черна кутия и трябваше да се преборя с желанието да се смея на глас на това, което щяхме да направим.
Дарси се усмихваше като Чеширски котарак до мен и бях сигурна, че и аз съм така.
Когато наближихме Къщата на Земята, се измъкнахме от главната пътека и навлязохме сред дърветата. Тук те не бяха толкова гъсти, колкото в Плачещата гора, но огромните борове и гигантските секвои притежаваха величествена красота, която спираше дъха ми. Всичко в Земната територия беше зелено, буйно и красиво. Във въздуха се носеше ароматът на диви цветя и бор, а навсякъде, където погледнех, се появяваха най-различни растения.
Бяхме идвали тук преди няколко дни с Джералдин, за да огледаме къде трябва да отидем, така че пътят ни беше познат, докато обикаляхме около огромния хълм, на който се намираше Дом Земя.
Тъй като къщата беше под земята, всяка от спалните имаше прозорец в тавана, който беше изрязан в страните на хълма и гледаше към небето.
Стаята на Кейлъб се намираше на самия връх на хълма, така че се провирахме внимателно между останалите прозорци, като се уверявахме, че не можем да бъдем видени от никой от учениците вътре.
Надявахме се да успеем да стигнем дотук, докато капитанът на Земния дом все още е на тренировка по питбол, но в офисите на Плутон имаше опашка и вземането на пакета ни отне повече време от очакваното, така че имаше вероятност той вече да се е върнал.
Когато наближихме прозореца, паднахме на ръце и колене и запълзяхме към него. Огромният кръгъл прозорец беше разделен на четири от бронзова рамка, всяка от частите се отваряше отделно.
Усмихнах се на Дарси, докато се провирахме до ръба на прозореца и надникнахме надолу в луксозното пространство, което Кейлъб Алтаир наричаше свой дом. Беше като хобитска дупка, която е родила дете с пентхаус.
Извадих отвертка от джоба си и бързо се заех да отворя най-близкия прозорец. Точно когато чух предупредителното щракване и забих пръстите си в рамката, вратата на стаята на Кейлъб се отвори и двете се отдръпнахме, когато той влезе вътре.
Ръката на Дарси кацна на предмишницата ми, а хватката ѝ се затегна, когато Кейлъб се вмъкна в помещението с мръсен комплект за питбол. Той захвърли спортната чанта на пода и пусна атласа си на бюрото, преди да свали ризата си.
Не бях дошла тук с намерението да шпионирам Кейлъб Алтаир, докато се съблича, но с пръстите си, заклещени да държат прозореца отворен един сантиметър, нямах голям избор по въпроса, тъй като той свали панталоните си след това.
Дарси подтисна смеха си до мен, докато прекосяваше стаята и отиваше в банята, като ни даде достатъчно възможност да разгледаме задника му, преди да затвори вратата. Звукът от пускането на душа достигна до нас и аз се отпуснах малко.
– Може и да е част от групата на задниците, но това момче е адски секси – промърморих аз.
– Няма съмнение в това – съгласи се Дарси.
– Тогава ще се заемем ли да му съсипем деня?- попитах с усмивка.
– Определено.
Затегнах хватката си за прозореца и успях да го открехна още сантиметър, преди да използвам отвертката, за да освободя ключалката. Докато го отварях докрай, не можех да не си помисля, че феите наистина трябва да помислят за по-добри ключалки на вратите и прозорците си. Те бяха толкова сигурни, че плашат хората да стоят далеч от тях, че елементарната сигурност сякаш дори не им идваше наум.
Поне това прави плановете ни по-лесни за изпълнение.
Дарси бързо отвори кутията и аз потиснах бурния смях, който искаше да се изтръгне от гърлото ми, когато съзрях огромния надуваем предмет, докато го изваждаше.
Тя се усмихна широко, докато го провесваше надолу в стаята му, обръщайки тапата, за да мога да го надуя. Докато тя го държеше здраво, аз притиснах пръсти към отвора и насочих въздушна магия в него, като за няколко секунди надух огромното нещо. Дарси щракна капачката на мястото ѝ, за да задържи въздуха вътре, и пусна чудовището направо върху леглото на Кейлъб.
Дарси се дръпна от прозореца, а аз го затворих бързо, борейки се с желанието си да се смея с всички сили.
Колкото и отчаяно да исках да видя как ще се развие ситуацията, да се мотаем наоколо щеше да е глупаво, затова бързо се изправихме на крака и започнахме да тичаме обратно по тревистия покрив на Дом Земя.
Дарси изгори черната кутия с изблик на огнена магия, докато бяхме скрити в дърветата, за да унищожим доказателствата.
Не забавихме темпото, докато не стигнахме обратно до Кълбото, където паднахме на един диван в ъгъла и се смяхме толкова силно, че се разплакахме. Надявах се Кейлъб да се наслаждава на душа си, защото го очакваше шок, когато излезе от него..