ТОРИ
Тъй като Дариус беше решил да вземе мен и Дарси в шест часа за адското парти, нямах друг избор, освен да отида от съботния следобед направо в стаята си, за да се приготвя, без да имам никакво време да вечерям в Кълбото. Липсата на храна беше доста болезнена тема за мен, след като се измъчвах в света на смъртните, и вече обмислях да изпратя съобщение на Дариус, за да се уверя, че ще ни нахранят на това събитие. В крайна сметка реших да не го правя. Бях обещала да се държа добре тази вечер и щях да се опитам да удържа на думата си. Богатите хора също трябваше да ядат, така че бях сигурна, че няма да остана гладна.
Едно нещо обаче нямаше да направя – нямаше да облека роклята, която той беше доставил за мен.
На леглото ми лежеше неотворена нелепо черна кутия, завързана с тъмносиня панделка и инкрустирана със сребърни звезди, съдържаща роклите, които той беше решил да облечем aз и Дарси. Бяхме се съгласили с цялото си сърце, че това няма да се случи. Дори не бях погледнала под капака. Макар че трябваше да призная, че любопитството ме гризеше малко всеки път, когато я поглеждах. Но нямаше да отстъпя по този въпрос. Щях да се появя на това парти като себе си и нямаше да бъда облечена и да парадирам като нещо друго.
Освен това разполагах със собствените си пари и с рокля, за която нямах нищо против да призная, че ми стои адски добре. Беше среднощно синя и прилепваше към фигурата ми на всички правилни места, преди да падне на пода. Стигаше до шията ми, но беше напълно без гръб чак до основата на гръбнака ми. Четиринайсет сантиметровите токчета, които бях съчетала с нея, ме доближаваха до метър и осемдесет, което означаваше, че наследниците няма да ме гледат толкова отвисоко тази вечер, макар че ако не носех платформи, никога нямаше да мога да се сравнявам с височината им.
Бях засенчила очите си с черна очна линия и съчетах визията си с тъмночервено червило. Тази вечер Небесният съвет нямаше да срещне двойка невинни момичета, които могат да мачкат. Бях облечена за война и бях готова да се държа достойно.
Продължавай да си го повтаряш и може би ще стане истина.
Грабнах Атласа си и набрах съобщение до Дарси. Тя закъсняваше, а Дариус трябваше да е тук всеки момент. Тя върна съобщението, за да каже, че е на път, и аз хвърлих Атласа в чантата си, докато чаках.
На вратата се почука и аз застинах, като се изправих на крака, за да мога да отворя.
Дариус стоеше отвън, облечен в черен смокинг, който сякаш беше направен специално за него. Пасваше му идеално и устата ми пресъхна, докато погледът ми се рееше по него. Тъмната му коса беше сресана назад, а грубите косми на челюстта му ме караха да прокарам пръсти по нея.
Не, не, не. Лоша Тори.
– Дарси още не е дошла – казах вместо поздрав.
– Виждам това – отвърна той.
Преди да успея да се изгубя в плен на чара на несправедливо добрия му външен вид, се обърнах от него и се върнах към огледалото, което висеше на стената, докато нанасях още един слой червило, което никак не беше необходимо.
Той остана до вратата, облегнат на рамката, докато ме наблюдаваше.
– Не носиш роклята, която ти изпратих.
– Това може би е добър момент да разбереш, че не съм склонна да правя каквото ми кажат – казах пренебрежително.
– Мисля, че тази все пак ми харесва повече.
Обърнах се към него с изненада, когато погледът му се плъзна по мен по начин, който накара топлината да се покачи по кожата ми.
– Хубаво е да знам, че можеш да си признаеш, когато грешиш – казах аз.- Значи наистина ще удържиш на думата си да бъдеш мил?
Дариус ми се усмихна, което преобрази лицето му по начин, който не бях виждала досега.
– Да. Само се опитай да не се влюбиш в мен обаче, това може да направи нещата неловки, когато утре се върнем да се караме помежду си.
Присмях се на това и хвърлих червилото си в чантата, точно когато атласът ми изписука.
Дарси:
Попаднах на Oрион в Кълбото. Той каза, че идва с нас и че трябва да се срещнем тук…
Вдигнах вежда от изненада и написах бърз отговор.
Тори:
Добре, ще бъда там, за да те спася от намръщената му физиономия възможно най-скоро.
– Дарси каза, че ще ни посрещне в Кълбото. Натъкнала се е на най-добрия ти приятел и той ѝ е казал, че не може да понесе да прекара вечерта далеч от теб, затова се присъединява. Само се надявам, че партито няма да е скучно, защото поканата на учителя наистина понижи очакванията ми за разврат – казах, докато се измъквах от стаята си и заключвах зад себе си.
– В интерес на истината Ланс по-скоро ще допринесе за разврата, отколкото да го намали – каза Дариус и ми предложи ръката си.
– Ооо, Ланс има първо име. Ще иска ли да го използвам или това е специално право, дадено само на онези, които си направят татуировка в негова чест?- Попитах, докосвайки с пръсти предмишницата на Дариус, където знаех, че марката Везни се намира върху кожата му под модния костюм. Въпреки това не хванах ръката му и започнах да вървя по коридора без чужда помощ.
– Защо мислиш, че татуировката е за него?- Попита ме Дариус, като лесно влезе в крачка с мен въпреки бързото темпо, което зададох.
– О, тайна ли е това? Мислех, че всички знаят, че той е твоят Пазител и че имате тази малка връзка между душите.
– Кой ти каза това?- Поиска да знае Дариус, а гласът му спадна с една октава.
– Ти току-що го направи.- Усмихнах му се и той ми се озъби.- Свърши да се правиш на мил толкова скоро?
Той си пое дълго дъх, когато стигнахме до общата стая, но не отговори. Много погледи се обърнаха към нас. Предполагах, че гледката на двама ни, които изведнъж се разхождат, е доста странна.
Вляво от нас забелязах, че Милтън Хюбърт носи лъскав нов златен часовник, който му бях доставила анонимно. Стипендията ми беше доста по-ниска, но реших, че ще си струва да се изплати, ако планът ми се осъществи. Освен това имах цяла купчина съкровища, заровени в Плачещата гора, ако някога не ми стигнеха парите.
Когато минахме покрай масата на Милтън, малката банда на Дариус вдигна поглед и поклати глави като група сурикати, когато лидерът им се приближи.
– Ей, човече – каза Милтън и се усмихна широко на Дариус.
Повече от групата се включи с поздрави, пожелавайки му весела вечер и хвърляйки интересен поглед към мен. Не казах много, докато чаках Дариус да приключи с фенклуба си, но се усмихнах на себе си, когато той забеляза часовника. Разчитах, че ще оцени стойността му веднага, и начинът, по който веждите му се сключиха, ме накара да си помисля, че е така. Милтън беше напълно забравил, докато развяваше новата си лъскава дреболия, за да я види целият свят.
Не толкова деликатно симулирах прозяване и Дариус отново насочи вниманието си от фенклуба към мен.
– Извинявай – каза той.- Ще тръгваме ли?
Едва не се задавих с езика си при звука на извинението му и можах само да повдигна вежди в отговор, докато той ме насочваше към вратата, поставяйки ръка върху голата кожа в основата на гръбнака ми.
Точно в този момент Маргьорит влезе в стаята, заобиколена от три свои приятелки, и лицето ѝ се превърна в маска на абсолютен ужас, когато забеляза бившето си гадже и мен да излизаме заедно.
– Какво, по дяволите, е това?- Изиска тя, като метна червената си коса през рамо толкова силно, че тя зашлеви приятелката ѝ в окото.
Дариус хвърли ленив поглед в нейна посока, без да отговори, преди да увеличи натиска на ръката си върху гърба ми, за да ме накара да се раздвижа. Пристъпих напред, така че той вече не ме докосваше, и започнах да се насочвам към вратата, въпреки че разяреното злобно момиче ни препречваше пътя навън.
Маргьорит изглеждаше така, сякаш искаше да ме запали, а ръката ѝ беше наполовина вдигната, сякаш наистина го обмисляше. Дариус забеляза действието и хвърли ръка около раменете ми, която аз моментално отблъснах.
– Аз не съм твоя приятелка, пич – напомних му, без да си правя труда да намаля гласа си.
– Ако хората ни видят заедно да се държим като двойка, ще ти е по-лесно – каза той, оставайки достатъчно близо до мен, за да усетя топлината на тялото му на един удар на сърцето от моето.
– Аз не съм девойка в беда – добавих аз. Не че той беше типът на чаровния принц през всеки друг ден от седмицата, така че наистина не бях сигурна защо стига дотам с тази постъпка.
Маргьорит сякаш смяташе да ме нападне по-добре, докато Наследникът не ме беше маркирал като своя, погледът в очите ѝ ми подсказваше, че следващия път, когато ме види сама, ще си навлека сериозни неприятности от нейна страна. Хвърлих ѝ подигравателна усмивка, докато се разминавахме, защото, какво пък толкова? Тя така или иначе явно ме преследваше, така че защо да не я оставя да си го изкара?
– Освен това утре ще се върнеш към обичайното си поведение и ще насърчаваш всички да ме мразят, така че какъв е смисълът да се преструвам?- Попитах.
Тази забележка не получи отговор и ние се отправихме надолу към изхода в мълчание. За моя изненада Дариус пристъпи напред и ми отвори вратата. Очевидно задникът можеше да включи чара си, когато искаше. Това обаче ме накара да се запитам коя негова версия е действала. Дали правеше всички ужасни неща, които правеше, за да запази позицията си и да поддържа външния си вид, за да докаже властта си? Или можеше просто да се държи сладко, когато му беше изгодно, за да постигне своето? Той беше толкова труден за разбиране, че нямах представа коя версия е истинската. Но предположих, че за една нощ мога да се отдам на фантазията, че в него наистина има някакво парченца благоприличие.
– Не се съмнявам, че няма да приемеш съвета ми – каза той бавно.- Но бих те посъветвал да не говориш с баща ми по начина, по който говориш с мен.
– Пфф, какво ще направи той?- Попитах.- Ще се опита да ме удави? Никой не е толкова извратен, нали?
Дариус внезапно хвана ръката ми и ме дръпна с лице към себе си. Сърцето ми се удари в ребрата и се опитах да издърпам ръката си назад, но той не я пусна. Кълбото беше точно пред нас, но той ме държеше неподвижно, вместо да ме остави да продължа, за да се срещна с Дарси.
– Кой мислиш, че искаше да направя това?- Попита той с опасно нисък глас.- Предупреждавам те, не го натискай. Той е един от най-могъщите феи в цяла Солария и винаги получава това, което иска. Просто кимай, когато е уместно да кимнеш, казвай „моля“ и „благодаря“ и не позволявай на умната си уста да ти избяга. Не ти казвам това за моя полза.
Погледнах го в тъмните му очи за дълъг момент, усещайки, че е искрен в това, но за нищо на света не можех да разбера защо. Какво значение имаше за него, ако баща му беше решил да се втренчи в мен? Сигурно той така или иначе би искал това?
Повдигнах рамене, сякаш не ми пукаше особено и за двете неща.
– Ще се държа прилично, ако трябва.
Раменете на Дариус се отпуснаха с нещо, което можех да се закълна, че е облекчение, и той отново ме поведе напред. Измъкнах ръката си от неговата, когато той не ме пусна веднага. Не ми харесваше този нов, вероятно приятен Дариус. Ако не внимавах, можеше просто да се хвана на въдицата му.
– Това, което току-що каза, обаче не беше правилно – добавих, когато наближихме „Кълбото“ и забелязах Дарси. Тя също ми помаха, като ме видя, и се отдалечи от Орион, за да се присъедини към мен. Кървавочервената ѝ рокля беше придържана с каишка и се спускаше към краката ѝ. Изглеждаше така, сякаш е готова да се изправи или на червения килим, или пред отряд от небесни наследници и техните съмнителни родители.
– Коя част?- Попита Дариус.
– Това, че той е един от най-могъщите феи в Солария. Защото вече не е такъв, нали?- Усмихнах се многозначително и се отдръпнах от него, за да се присъединя към Дарси.
– Всичко наред ли е?- Попита ме тя, като хвърли поглед в посока на Дариус.
– Припомни ми отново защо се съгласихме на това – попитах, когато Сет, Калеб и Макс се приближиха към нас.
Всички те също носеха смокинги и аз изведнъж се почувствах сякаш наистина не съм на себе си. Това не бях аз. Изящните партита и коктейлите с шампанско бяха на милиони мили от форсирането на двигатели и танците в забутани барове. Тези момчета изглеждаха така, сякаш се чувстват също толкова удобно, както и всеки друг ден от седмицата. Те бяха кралете на света и всеки, който ги погледнеше, го знаеше. Но какво прави това с нас? Бяхме на път да навлезем в техния свят и наистина не ми се струваше, че в него има място за нас.
– Все още има време да избягаме – пошегува се Дарси и аз не можех да не се засмея.
– Добър вечер, дами – каза Макс с широка усмивка, сякаш бяхме стари приятели.
– Здравей – отвърнах аз, без да си правя труда да звуча приятелски. Дарси дори не му отвърна и толкова.
Погледнах към Сет, очаквайки той да се пошегува за това, че онзи ден ме беше припикал, но той само предложи приятелска усмивка, преди да се премести и да прокара ръка по ръката на Дариус в знак на поздрав. Последва прегръдка, като за миг се притисна към врата на Дариус, а аз наблюдавах взаимодействието с развеселение. Дариус прие това на драго сърце, потупа Сет по гърба, когато се разделиха, и му се усмихна топло. Не пропуснах да отбележа, че Сет се чешеше доста силно, и размених с Дарси една многозначителна усмивка.
Кейлъб беше единственият, който се приближи до нас. Дарси замълча, когато той притисна целувка към бузата ѝ, и се обърна към мен, за да ми предложи същото. Докато ме целуваше, устата му се допря до ъгълчето на моята и аз прехапах устни, за да скрия изненаданата си усмивка. Преди да се отдръпне, той пусна устата си към шията ми и аз замръзнах, очаквайки да ме ухапе, но той само докосна устните си до кожата ми, предизвиквайки електрическа тръпка по гръбнака ми.
– Изглеждаш възхитително тази вечер, скъпа – промърмори той, докато се отдръпваше, усмихвайки се, сякаш споделяхме някаква голяма тайна.
Усещах как другите наследници ни гледат и преглътнах буцата в гърлото си, без да поглеждам към тях. Погледът ми падна върху Орион, който ми отвърна с равен поглед, който ме накара да се почувствам така, сякаш е чул трептенето на пулса ми, когато Кейлъб ме докосна. Изглеждаше странно облечен в собствения си смокинг, а младостта му беше още по-очевидна покрай наследниците сега, когато всички бяха облечени по един и същи начин. Бях свикнала да го виждам в костюм, докато всички ние носехме униформи, но той дори не изглеждаше не на място в нашата група. Беше странно да мисля за него като за нормален човек. Отклоних вниманието си от него, поглеждайки отново към Кейлъб, който пъхна ръка в къдриците си.
Пристъпих към Дарси, когато той се отдалечи, и тя повдигна обвинително вежда към мен.
По дяволите, тя може да ме чете като книга. Особено когато изпадам в предсказуемо лоши рутинни практики.
Повдигнах невинно рамене и тя извъртя очи към мен.
Помислих си: „Тази вечер няма да се забъркам с красивия задник… Вероятно.“
– Готови ли са всички да тръгваме?- Попита Орион, като извади копринена торбичка от джоба си и загреба шепа звезден прах.
Кимнах, оглеждайки с интерес блестящия звезден прах, докато се групирахме по-близо един до друг.
Наследниците се затвориха около нас и аз бях принуден да се запитам дали не сме луди, че се съгласяваме с това. Щом напуснем кампуса, щяхме да бъдем заобиколени от враговете си и да им поверим съдбите си. Погледът в очите на Дарси ми подсказа, че и тя си мисли същото, но преди да успеем да променим решението си, Орион хвърли звезден прах върху нас.
Червата ми се свиха, светът се завъртя и останах с ясното впечатление, че току-що бях оставила съдържанието на стомаха си на земята пред Кълбото.
Звездите се бяха появили така внезапно, както изчезнали, и хладният нощен въздух докосна кожата ми, когато земята отново се материализира под краката ми.
Залитнах напред на токчетата си и Дариус ме хвана за ръката, за да ме задържи.
Ръката ми попадна на бицепса му, който се огъна под хватката ми, и аз прехапах устна, докато го гледах, благодарейки му, преди да успея да се спра.
– Няма проблем – каза той, като все още ме държеше, въпреки че вече нямах нужда от това.
– Съжалявам!- Въздъхна зад мен Дарси и аз се обърнах, откривайки я да се измъква от скута на Орион седнал върху чакъла в краката ни.
– Предсказуемо тромава, както винаги, Блу – каза Орион, но тонът му беше по-скоро закачлив, отколкото наистина раздразнен. Предполагам, че тази вечер не канализира толкова силно вътрешната си злоба. Той се изправи, хвърляйки магия, за да премахне праха от панталоните си, а аз прехапах устни, за да не се разсмея.
Бузите на Дарси почервеняха и наследниците не успяха да потиснат смеха си в отговор.
Огледах се наоколо, за да видя къде ни е отнесъл звездният прах, и открих огромна готическа сграда, която се простираше пред нас. Приличаше повече на спа хотел или музей, отколкото на дом; сводести прозорци гледаха към обширната територия, а колони стояха от двете страни на най-голямата врата, която някога бях виждала. В двата края на постройката имаше две кули, които се извисяваха над останалата част, а плоските им покриви бяха покрити с каменни балюстради.
По покрива, силуетирани от залязващото слънце, бяха разположени безброй каменни дракони, които ни гледаха с невиждащи очи. Мраморна веранда ограждаше предната част на сградата, а стъпалата бяха полирани до блясък, който отразяваше оранжевото сияние на небето.
– Мислех, че отиваме в твоята къща?- Попитах Дариус с начумерена физиономия.
Той проследи погледа ми, докато аз се взирах в огромната сграда, която се простираше далеч от нас, и сякаш наистина я разглеждах за първи път, откакто бяхме пристигнали.
– Това е моята къща – отвърна той с намръщена физиономия, сякаш не разбираше какво имам предвид.
– Да бе – издишах автоматично. Бях виждала Бъкингамския дворец по телевизията, а това място изглеждаше така, сякаш в него биха могли да се поберат три.
Устните на Дариус потрепнаха, сякаш недоверието ми беше забавно, но той не искаше да го покаже.
– Ако това ти харесва, трябва да дойдеш да видиш къщата ми някой път – предложи Кейлъб, като се премести да застане от другата ми страна.- Имаме подземие и всичко останало.
– Това не е къща, а крепост; там можеш да държиш малка армия и да остане свободно място – отвърнах аз, като пренебрегнах коментара за подземието, защото нямаше как да знам дали той има предвид това.
Дариус и Кейлъб си размениха погледи, които крещяха за правомерното им възпитание, а аз изправих гръбнака си, докато изтривах изражението на страхопочитание от чертите си. Нямаше да вляза на това място, изглеждайки като проклет турист в Колизеума, поразен и с отпусната челюст.
– Технически погледнато, къщата ви така или иначе е по-голяма от тази – каза Кейлъб, когато започнахме да вървим към гигантската врата.
– Какво?- Попитах объркано.
– Ами очевидно дворецът е по-голям от Небесните имения – допълни Кейлъб. Никога не се бях замисляла за това, че в наследството ни чакат не само пари. Идеята да живеем на подобно място обаче беше повече от нелепа.
Макс стрелна Кейлъб с мрачен поглед, сякаш не му харесваше, че ни напомня за наследството ни, но аз се радвах, че го направи. Не можех да вляза на това място с мисълта, че сме две разорени момичета от най-срамната част на града, трябваше да се въплътим в ролята на отдавна изгубени принцеси, дори и да нямахме никакво желание да претендираме за короните си. Ако не го направим, имах ясното усещане, че тези хора ще ни изядат живи.
Отдръпнах се от двамата наследници, за да мога да вървя с Дарси. Бяхме в това заедно и каквото и да ни очакваше в тези стени, щяхме да го посрещнем като единен фронт.
Размених поглед със сестра ми, който въплъщаваше целия шок от типа „свята работа, тези хора са отвратително богати“, преди да тръгнем нагоре по стъпалата.
Огромната врата се отвори навътре, когато се приближихме, и аз погледнах в огромното антре, което, бях сигурна, можеше да побере напълно пораснал дракон. И като погледнах масивната златна врата с глава на дракон, предположих, че това е точният смисъл.
Пространството вътре беше просторно и боядисано в бяло със златни украшения по всичко – от дръжките на вратите, през осветителните тела до парапета на широкото стълбище пред нас. И бях абсолютно сигурна, че и то е от чисто злато.
Слугите, които ни бяха отворили вратата, се поклониха ниско и останаха в това положение, докато влизахме вътре, а високите ми токчета щракнаха по мраморния под.
Един елегантно облечен джентълмен с посивяла коса и спретнати мустаци излезе от сенките и ни се поклони, като заставаше в подножието на стълбите.
Това камериер ли е? Истинските хора имат ли камериери??
– Върховен лорд Лайънъл Акрукс и лейди Каталина Акрукс – обяви той с размах и вниманието ми бе привлечено от двойката, която продължи да слиза по стълбите, сякаш бяха проклети кралски особи. Което, предполагам, в този свят донякъде беше така.
Татко Акрукс се спусна по стълбите със съпругата си под ръка и привлече всеки сантиметър от вниманието ми в безупречен син костюм с медали, закачени на гърдите му. Русата му коса беше прибрана перфектно и привличаше погледа ми към силните линии на лицето му. Приличаше на Дариус, но ъглите му изглеждаха по-остри, по-хищнически. Беше огромен мъж, поне толкова висок, колкото Дариус, а широката му фигура бе наситена с мускули по същия начин. Погледът му се впи в моя, докато ме преценяваше, а аз държах брадичката си вдигната, докато се взирах право в него.
Точно когато си помислих, че коленете ми ще започнат да треперят от интензивността на погледа му, той прехвърли вниманието си върху Дариус и ме освободи.
Изпуснах бавно дъх и вместо това погледнах към майката на Дариус.
Съвършенни изкуствени цици!
Мама Акрукс беше зашеметяващо красива и перфектно облечена, бледорозовата ѝ рокля беше с изрязано сърцевидно деколте, което разкриваше много гърдите. Беше наистина трудно да откъснеш поглед от нея. Мислех си, че имам доста приличен бюст, но пред нейните гърди приличах на палачинка с лице. Отстрани на роклята ѝ цъфтяха истински цветя, които отваряха и затваряха венчелистчетата си в различни нюанси на синьото, за да допълнят облеклото на съпруга ѝ. Предположих, че това означава, че владее елемента Земя, макар че никога досега не бях виждала магията да се използва по такъв красив, безсмислен начин. Лицето ѝ беше изрисувано с точното количество грим, за да подчертае красотата ѝ. Имаше тъмната коса на Дариус, бронзовата кожа и дълбоките му кафяви очи и висеше на ръката на съпруга си като определение за бонбон за ръце. Мъжете в стаята не толкова деликатно я заглеждаха, но не можех да ги виня. По дяволите, дори аз я харесвах.
Камериерът явно имаше още работа и пристъпи напред, за да ни представи на височайшите си господар и госпожа.
– Позволете ми да ви представя Небесните наследници: Макс Ригел, Сет Капела, Калеб Алтаир и майстор Акрукс – каза той.
Всички наследници се придвижиха напред, за да поздравят Акрукс, и аз потиснах изненадата си, когато всеки от тях се поклони пред татко Акрукс. Мама Акрукс предложи въздушни целувки и прегръдки, които придърпаха наследниците към тези гърди за момент. Сет се усмихна, докато се отдалечаваше, а Дариус се приближи последен.
Баща му едва му хвърли поглед, а майка му не му предложи една от прегръдките, но допря ръка до бузата му.
– Колко е приятно да те видя, скъпи Дариус – промърмори тя, тонът ѝ беше парлив и всъщност не изглеждаше особено доволна да види сина си.
– Липсваше ми, майко – отвърна Дариус, а гласът му звучеше така, сякаш дори за мен беше на автопилот.
– Ланс Орион – обяви след това камериерът и останах с впечатлението, че обръщението към нас като последни е умишлено.
Орион се поклони малко по-ниско, отколкото Наследниците, докато се приближаваше към Акруксите.
– Добър вечер, чичо, лельо – каза той официално и аз се намръщих. Доколкото знаех, той не беше свързан със семейството на Дариус.
Беше възнаграден с допълнителни пет секунди срещу пластмасовото съвършенство на гърдите на мама Акрукс и бях почти сигурна, че усмивката му беше много изкуствена, когато тя го пусна.
– Дамите Роксаня и Гуендалина Вега – обяви последно камериерът, като ни побутна напред.
– Всъщност това са Тори и Дарси – казах аз, без да правя крачка напред и със сигурност, няма да се поклоня. Този момент беше изпитание за нашата издръжливост и аз отказвах да бъда сплашена и да се подчиня.
Татко Акрукс вдигна вежди заради тона ми и усетих как Дариус ме поглежда, но аз просто задържах погледа му.
– Това са имената, с които сме израснали – добави Дарси, когато никой друг не се възползва от възможността да говори.- И ние доста си ги харесваме.
– Смъртни имена?- Попита Лайънъл, а устните му се изкривиха, сякаш това му се стори забавно или отвратително, трудно е да се каже кое.- Глупости, изгубените близначки Вега не могат да носят други имена освен тези, които са им дадени от краля.
– Ами аз чух, че кралят бил малко откачен – казах леко аз.- Така че може би е по-добре да не живеем по начина, по който той е правил нещата. Но ако ти харесва идеята да се обръщаш към нас с тези имена, тогава защо просто не те наричам Бари и ще видим как ще ти хареса?
Мълчанието се разтла оглушително и усетих как всяко око в антрето е приковано в мен, но аз просто се усмихнах мило и зачаках да видя какво ще се случи. Дарси стоеше изправена до мен, показвайки единен фронт срещу тази стая с чудовища, а аз бях безкрайно благодарна, че бях благословена да имам в живота си сестра ми.
Мама Акрукс се разсмя тихичко, разчупвайки напрежението, докато стискаше ръката на съпруга си.
Лайънъл ни се усмихна, което по-скоро приличаше на оголване на зъби, но и от него се чуваше ритъм на смях, сякаш всички просто се шегувахме, а не се впускахме в съревнование по пикаене.
Наследниците моментално се присъединиха към смеха, сякаш всички бяха програмирани да се наредят в строя при най-малкия тласък от страна на началника си.
– Тогава Тори и Дарси – каза любезно Лайънъл, макар че нарочно ме гледаше, докато казваше Дарси, и обратното. Аз обаче го оставих да се изплъзне, просто се радвах, че съм се справила с първия тест. Тази нощ щеше да е дълга.
– Може би трябва да ви оставим за срещата ви с останалата част от Съвета – измърка Каталина, хващайки ръката на Орион в перфектно поддържания си маникюр.
– Да, не бива да ги караме да чакат – съгласи се Лайънъл.
– Хайде, Ланс, можеш да ме забавляваш, докато те говорят за бизнес – каза Каталина, затегна хватката си върху Орион и притисна тялото си към неговото.
Орион наведе глава към Лайънъл, преди да я отведе, а аз погледнах към Дарси, за да видя какво мисли за това, че нашият кардинал професор по магия прави реверанс към Акруксите като малък домашен любимец. Очите ѝ се разшириха леко и устните ми потрепнаха в отговор. Да, сега определено бяхме в центъра на лудия град. Нямаше друг изход, освен да минем през него.
– Елате – нареди Лайънъл, обръщайки гръб на всички ни по начин, който знаех, че има за цел да покаже господството му. Бях научила точно колко добре се приема обръщането на гръб на други феи, но този път никой от наследниците не му хвърли око, явно приемайки местата си под него в йерархията. Той тръгна нагоре по голямото стълбище и ни остави да го последваме.
Дариус се приближи до мен и ме хвана за ръката, без да ми дава право на избор.
За нейно отвращение Макс хвана Дарси и я поведе след Лайънъл, а Сет и Кейлъб ни последваха.
Дариус ме задържа за момент, като се наведе да ми говори на ухото, за да не чуят камериерът и другите слуги какво ще каже.
– Внимавай, Рокси – изръмжа той, а дъхът му затанцува по кожата ми.
Обърнах лицето си към него, бузата ми се допря до неговата за миг, докато гледах в тъмните му очи. Не бях сигурна какво открих в тях, но хватката му върху ръката ми се затегна при предизвикателството в погледа ми.
– Глух ли си, Дариус?- Издишах.- Това не е моето име.
Опитах се да го отблъсна, докато се придвижвах към стълбите, но той отказа да ме пусне, като вместо това вървеше до мен.
Стиснах зъби в знак на съгласие. Нямаше да изтръгна ръката си от хватката му и да правя сцени, но и нямаше да се скатая пред баща му или останалите от Небесния съвет.
На върха на широкото стълбище Лайънъл ни поведе наляво и ние го последвахме по огромен коридор, постлан с плюшен червен килим и огромни картини, окачени в златни рамки. Всичко беше много грандиозно и показно, по-скоро като музей, отколкото като дом, и аз се зачудих какво ли би било да израснеш на такова място. Просто не можех да си представя как Дариус се разхожда из коридорите с плюшено мече, стиснато в юмрук.
Камериерът някак си беше стигнал дотук преди нас и ни чакаше пред една двойна врата, когато се приближихме. Отваряйки двете крила с размах.
– Върховен лорд Тиберий Ригел, Върховна лейди Антония Капела и Върховна лейди Мелинда Алтаир – каза той, като се отдръпна, за да влезем.
Стаята, в която пристигнахме, представляваше разкошен салон. Стая, която сякаш нямаше никакво предназначение. Стените бяха облицовани с рафтове с дебели книги, а тъмнозелени завеси висяха до дългите до пода прозорци, които гледаха към обширни поддържани площи, а в далечината блещукаше езеро.
Огромна камина заемаше по-голямата част от стената вдясно от нас, а в центъра ѝ бушуваше огън, макар че в стаята не се усещаше горещина от него. Пред огъня имаше шест плюшени кремави стола, поставени в широк кръг, но никой не седеше на тях.
Другите Небесни съветници стояха вляво от стаята и всеки от тях пиеше питие, макар че ги оставиха, за да поздравят децата си, когато пристигаха.
Дариус ме държеше за ръка, докато другите наследници се придвижваха към родителите си, а аз ги наблюдавах с интерес.
Бащата на Макс, Тиберий, на практика беше негов двойник, макар че косата му беше късо подстригана на мястото на мохаука, който синът му носеше. Те се прегърнаха с ентусиазираното:
– Дай да те разгледам добре момчето ми!- и аз не можех да не си спомня какво бях видял в съзнанието на Макс, когато бях призована с песен. Този мъж го предпазваше от гнева на доведената му майка. Беше се борил да запази тази позиция за Макс въпреки факта, че беше копеле и можеше по-лесно да бъде оставен настрана. Въпреки особените ми чувства към Водния наследник, не можех да не оценя любовта, която той споделяше с баща си.
Майката на Сет, Антония, беше изцяло Върколак, нахвърляше се върху сина си и прокарваше ръце през косата му, докато той се притискаше към нея с широка усмивка. Тя дори прокара език по бузата му в целувка на вълк, а аз почти се разсмях в отговор. Косата ѝ беше ръждивокафява, с медни петна, които привличаха светлината на огъня, а очите ѝ бяха бледосиви и блестяха с интелигентна хитрост.
Майката на Кейлъб, Мелинда, се усмихна широко на сина си. Тя споделяше златистите му къдрици и приличаше на момиче от петдесетте години в бяла рокля, която се развяваше около краката ѝ. Тя натисна целувка по бузата на Кейлъб, оставяйки отпечатък от розово червило върху кожата му, който изтри нежно.
Очевидно пренебрежителното безразличие, което Дариус получаваше от баща си, не беше характерна черта за всички членове на Небесния съвет. Надявах се, че това може да означава, че има шанс тази среща все пак да не се окаже пълна катастрофа.
Лайънъл се насочи право към един стол до огъня, а камериерът постави в ръката му кристална чаша, пълна с кехлибарена течност, в момента, в който задникът му се удари във възглавниците.
След като съветниците поздравиха синовете си, те насочиха погледите си към нас. Дарси се премести да застане до мен и ние застанахме твърдо, докато те се приближаваха.
– Коя е Роксания и коя е Гвендалина?- Изцепи се Мелинда Алтаир.- И двете си приличате напълно.
– Така се случва с близнаците – отговорих аз и се усмихнах мило, за да се противопоставя на плоския тон.
Мелинда се усмихна така, сякаш нямаше нищо против хапливостта в гласа ми, и аз открих, че малко повече я харесвам.
– Те носят смъртните си имена, мамо – допълни Кейлъб, за да не се налага да минаваме отново през цялата тази процедура.- Дарси е в червено, а Тори – в синьо.
– Удоволствие е да се съберем отново с изгубените Вега – изръмжа Тиберий и подаде ръка на Дарси.
Тя се усмихна учтиво, докато се ръкуваше.
– И на мен ми е приятно да се запозная с теб – отвърна тя.
След това той поиска ръката ми и аз за момент бях завладяна от призива на сиренните му дарби. Всъщност той не ги използваше върху мен, но самото му докосване беше достатъчно, за да ме накара да искам да му разкрия всичките си тайни.
Отдръпнах ръката си предпазливо и той ми се усмихна, което говореше за умен избор.
Не е изненадващо, че майката на Сет остана прекалено тактилна, прокарвайки ръце по ръцете ни, докосвайки косата ни, мърморейки комплименти за меката ни кожа и като цяло ме накара да се почувствам като играчка за дъвчене. Макар че докосванията ѝ бяха нежни, в тях имаше нещо, което се усещаше като претенция, сякаш чрез тях тя утвърждаваше своето господство. Предположих, че това е доста точна оценка за Алфа върколака, и учтиво се измъкнах от хватката ѝ.
– Да продължим ли?- Лайънъл се провикна от стола си до огъня.- Вечерта наближава, а ние трябва да присъстваме на едно парти.
Мелинда Алтаир се ухили, сякаш се шегуваше, но строгият му тон не ми направи такова впечатление.
Дариус ни поведе към огъня, като насочи двете ни към столовете вдясно. Останалите съветници заеха останалите три места, а всички техни синове се преместиха да застанат стоически зад тях.
– Питие, дами? – попита камериерът и аз забелязах, че някак си вече е успял да снабди всички останали в стаята с напитки.
– Разбира се. ще взема един шот текила – казах аз, без да си правя труда да избера нещо с повече класа. Това бях аз и нямаше да се променям заради никой.
– Аз ще взема ром с кола – поиска Дарси.
Лайънъл ни преценяваше, сякаш сме нещо, което просто иска да изяде и аз съответно изправих гръбнака си.
Кристалната чаша се появи в ръката ми миг по-късно и аз изпих напитката на екс, защото защо, по дяволите, не? Бях сигурна, че ще ми е от полза да си набавя течен кураж.
Осем много силни погледа се бяха вперили в нас и аз осъзнах, че ако хората в тази стая искат да ни наранят, значи наистина сме прецакани. Повече от мъртви. Отвъд гроба. Мисълта беше странно успокояваща. Бяхме тук, на тяхна милост, пиехме модната им текила, сякаш тя не се различаваше по нищо от версията вода с пикня, с която бях свикнала в бара на Джоуи, и все още дишахме. Те искаха нещо от нас. Още не бях сигурен какво, но беше ясно, че няма да ни наранят… засега.
– За мен е огромно удоволствие да ви приветствам отново в лоното – каза сърдечно Тиберий.- Макс ми каза, че сте се настанили добре в Академията, правейки заедно големи бели.
– Така ли се изрази той?- Попита сковано Дарси, а Макс предложи едва доловим намек за усмивка зад гърба на баща си.
– Предполагам, че всичко тук трябва да ви се струва много странно, след като сте живяли сред смъртните – каза Мелинда любезно.
– Беше голяма адаптация – отвърнах аз.- Но мисля, че вече се справяме.
– Чух, че се нуждаеш от помощта на сина ми, за да контролираш огнената си стихия – добави малко язвително Лайънъл, като погледна между мен и сестра ми, опитвайки се да разбере коя от нас е получавала уроци от Дариус.
– О, да, Дариус ми е много полезен – съгласих се аз, без да си правя труда да скрия сарказма.
– Е, стига да помниш, че той те чука само за да му минава времето и да не ти хрумват идеи за брак, сигурен съм, че няма да е проблем.
– Извинявай, какво?- Адски се радвах, че бях изпразнила питието си на екс, защото ако не го бях направила, щях да го изплюя по целия му луксозен костюм.
– Просто исках да се уверя, че разбираш, че Дариус е сгоден. Би било жалко, ако имаш някакви фантастични представи за него.- Лайънъл ме гледаше, докато отпиваше дълго от чашата си, а аз се замислих какво да кажа, което да не е откровена обида. За щастие Дарси ме подкрепи.
– Не знам откъде ти хрумна тази идея, но Тори не проявява ни най-малък интерес към Дариус. Той може да тръгне към залеза с прекрасната си булка и мога да те уверя, че на нея няма да и пука ни най-малко – каза тя, а гласът ѝ беше захаросано сладък.
Дариус очевидно нямаше какво да добави към този разговор, но челюстта му се стискаше достатъчно силно, за да счупи зъб.
– Извинявам се, ако съм разбрала погрешно знаците.- Лайънъл сви рамене, като разпери ръце.
– Всичко е наред – промълвих аз, макар че наистина не беше така и бях почти сигурна, че го е казал само за да ме раздразни. А може би наистина подозираше, че спя със сина му, и се опитваше да ни подпита за това. Така или иначе, не си направих труда да скрия гримасата си при тази идея, а Дариус също изглеждаше доста ядосан от това.
– Ще имаш удоволствието да се запознаеш с годеницата му на партито – добави Лионел.- Милдред долетя специално, за да могат да прекарат известно време заедно. Тя дори може да се прехвърли в „Зодиак“ през следващия срок, ако нещата вървят по план.
Кейлъб избухна в смях, а майка му махна с ръка и леко го плесна по ръката, за да му се скара, макар че самата тя изглеждаше доста развеселена. Сет изглеждаше така, сякаш на практика си прехапваше езика, за да не се разсмее и той. Размених поглед с Дарси, спомняйки си разговора, който бях подслушала в Плачещата гора, когато наследниците се подиграваха на Дариус, че трябва да се ожени за грозната си братовчедка. Очаквах с нетърпение да разбера колко грозна е тя, след като се измъкнем от тази змийска яма.
От друга страна, Дариус не изглеждаше развеселен и изглеждаше така, сякаш тъкмо щеше да се превърне в гигантско огнедишащо влечуго. Макс посегна към него, прокара ръка по ръката му и той леко се отпусна. Предположих, че Сиренцето току-що е изсмукало от него част от гнева му и бях малко изненадан от жеста.
– И така, момичета кажете ми – попита Антония Капела.- Обмисляли ли сте много претенциите си?
Е, поне някой в тази стая минава направо към въпроса.
– Наистина не сме го обмисляли много – каза Дарси.- Дори не ни се струва реално. Все пак нямаме планове да нахлуваме тук и да се настаняваме на трона.
Всички съветници се засмяха мрачно в отговор на това.
– Предполагам, че ще ви е малко трудно да го направите, дори и да искате – коментира Тиберий и това прозвуча почти любезно, но в него имаше заплаха. Тези мъже и жени пазеха празния трон и нямаха никакво намерение да позволят на две момичета, израснали в света на смъртните, да седнат на него.
– Ами ние не искаме – изръмжах аз, а раздразнението ми малко преливаше.- Искаме просто да изкараме времето си в Академията, да се научим да използваме магията си и да поискаме наследството си – от финансов характер. Ти можеш да запазиш празния си трон.
– Просто така?- Попита Мелинда, като изкриви кафяв поглед.
– Точно така – съгласих се аз и Дарси кимна твърдо.
– Перфектно. Тогава тази среща стигна до естествен завършек. Трябва да отидем и да се присъединим към партито.- Лайънъл се изправи на крака и се изнесе от стаята, преди още да съм осмислила какво прави.
Останалите съветници също си тръгнаха, а наследниците ги последваха.
Ние се изправихме, за да ги последваме, а Кейлъб се приближи до мен за миг, като върховете на пръстите му се прокараха по ръката ми.
– Е, беше забавно, нали?- Подигра се той.- Ще отидем ли да намерим нещо за пиене?“
– Това ми звучи като добра идея.