КЕЙЛЪБ
Ароматът на горящо тяло все още се носеше във въздуха, улавяйки задната част на гърлото ми и карайки намръщеното ми лице да се задълбочи. Засилените ми сетива уловиха всяка капка кръв, която беше пролята тази вечер, и отново се зачудих как се е случило такова нещо в средата на кампуса с учители навсякъде.
Вървях през Плачещата гора с Макс и Сет от двете ми страни. Движихме се в пълно мълчание, чакайки, докато можем да бъдем сигурни, че сме напълно откъснати от другите, преди да обсъдим случилото се тази вечер с близначките Вега.
Въздухът между дърветата беше гъст от напрежение и тъмнината под кроните им беше почти пълна. Въпреки това никой от нас не призова светлина. Дори в тъмното знаехме къде отиваме и не искахме да даваме шанс на някой да ни последва тази вечер. Не и след случилото се току-що. Това, което току-що направихме.
Напрегнах ушите си за всеки звук от приближаването на Дариус. Нямаше и следа от него, откакто беше излязъл от сградата на Лунен отдих и остави всички да се оправяме сами с гнева на Орион край басейна.
Устната ми се изви назад, когато умът ми се спря върху нашия професор по кардинална магия. Откакто пристигнахме в това училище, никой не смееше да ни отправи такова устно предупреждение, но той просто беше сметнал за добре да ни даде две седмици задържане. Кой, по дяволите, си мислеше, че е? Не взе ли предвид факта, че скоро ще бъдем негови крале? Наистина ли ни беше толкова ядосан, че рискува да си навлече гнева ни?
Той ще разбере точно кого е придизвикал, след като завърша това училище. Аз съм повече от негов наследник; Аз съм най-мощният вампир в Солария и ще го превъзхождам във всяко отношение, след като завърша тази академия.
Умът ми се прикова на начина, по който Тори изглеждаше, когато я извади от онзи басейн и парче лед се стече по гръбнака ми. Не исках да мисля за това. Не исках да си спомням начина, по който сърцето и биеше твърде бавно, когато напрегнах ушите си, за да го чуя. Не исках да мисля за начина, по който тя не откъсваше очите си от пода, вместо да ни отвърне гневно.
Трябваше да ги разбием. Трябваше да се направи. Така че защо това ме кара да се чувствам като лайно?
В гората беше студено и аз черпих от своя огнен елемент, за да се стопля. Пламъци облизаха крайниците ми отвътре, но това не направи много, за да прогони студената яма в стомаха ми.
Енергията ми беше на изчерпване. Усещах как кладенецът на силата в мен се напряга, за да поддържа топлината на огъня ми. Трябваше да допълня магията си от Тори, докато бяхме на танците. Но знаех, че другите планират нещо за нея и просто… не можах.
Прекарах ръка през косата си, като пръстите ми се закачиха в къдриците, докато я преглаждах.
Тя наистина сама си беше виновна. Опитах се да я накарам да напусне танците с мен, преди нещо да се е случило. Бях направил всичко възможно. Продължавай да си повтаряш това.
Сет играеше с нещо в ръцете си и аз го погледнах, забелязвайки намотка черна и синя коса, която беше увил през пръстите си.
Той забеляза вниманието ми и ми се усмихна, но аз отместих поглед, без да му дам отговор.
Рамото му се блъсна нежно в моето, но аз свих рамене. Натурите на върколаците и вампирите бяха толкова различни, колкото неможете и да си представите, когато става дума за тактилно поведение. И въпреки че бях свикнал с начина, по който той ме налазва през цялото време и обикновено нямах нищо против това, ми беше трудно да го понасям, когато бях напрегнат. И с това, което току-що направихме, мъртвото тяло, което се появи, Дариус който изчезна и силата ми която свършва, определено бях напрегнат.
Виждах как Сет се намръщтва към мен с крайчеца на окото си, но не ми пукаше. Ускорих малко темпото си и отбих от пътеката, плъзгайки се между дърветата към Кралската Хралупа.
Минахме през една поляна и лунната светлина ни освети за миг. Вдигнах поглед, почти сигурен, че с крайчеца на окото си съм видял сянка, минаваща под звездите.
Огледах се любопитно наоколо, чудейки се дали Дариус лети над нас в драконовата си форма. С изключение на малки петна около луната, небето беше закрито от облаци и дори моето вампирско зрение не можеше да различи нищо, което се движи над нас. Това обаче не означаваше, че го няма. Къде другаде щеше да отиде? Дариус не бързаше да се ядосва, но когато все пак изпусне нервите си, винаги беше привлечен от освобождаването на трансформацията. Формата му на дракон беше идеалният изход за яростта и като Лъв, нравът му беше свиреп, когато беше отприщен.
Другите не се забавиха, докато търсех знак в небето за четвъртия наследник, но не ми пукаше, че ще ме изоставят.
Трябваше ми малко разстояние от тях, за да помисля какво щях да кажа, когато стигнахме до Кралската Хралупа. Знаех, че това, което се случи тази вечер, беше необходимо по някакъв начин, но също така не ми се струваше правилно. Кодексът на вампира ми забрани да измъчвам своя Източник, така че нямах нищо общо с това, което бяха направили на Тори; Дори не знаех какво са планирали, докато не започна. Но въпреки че можех да твърдя, че не съм бил нищо повече от свидетел, все пак се чувствах… много гадно. Въздъхнах.
Нямаше начин да съм сигурен дали Дариус е там или не, затова се отказах от издирването му. Ако искаше да ни види, той знаеше къде ще бъдем.
Набрах скорост и препуснах между извисяващите се стволове, навлизайки в сърцето на Плачещата гора, докато усетих ласката на магия върху кожата си.
Защитите, които бяхме поставили около това място, приветливо преминаха през плътта ми, докато ги пробивах, минах покрай Макс и Сет и стигнах първи до хралупата.
Древният дъб, в който се помещаваше Кралската Хралупа, се извисяваше над мен, като стигнах до входа в корените му. Преди много време някой беше използвал мощна земна магия върху това дърво, за да създаде мястото, което наричахме наше убежище. Четиримата винаги бяхме под толкова голям натиск да изобразим перфектния образ, да излъчваме власт и сила за да привлечем вниманието на всички феи в стаята, това беше единственото място, което можехме да наречем свое собствено и наистина да бъдем самите себе си.
Това беше светилище и оазис във водовъртежа на нашия живот, но за първи път, не очаквах с нетърпение да вляза в него.
Огромната врата пред мен беше изтъкана от самата тъкан на кората и корените на колосалното дърво. Когато протегнах ръка, за да го докосна, то приветства същността на моята магия, сякаш поздравява стар приятел. Само най-мощните феи можеха да получат достъп до това място и като такива, в стените му можехме да бъдем свободни.
Не дочаках Сет и Макс, когато вратата се отвори, за да ме допусне. Вместо това се насочих към стълбището, което беше изковано от вътрешната структура на кухия ствол и започнах да се изкачвам. Феи мухи пълзяха по дървените стени, светейки в синьо и зелено със собствените си малки магически кладенци и осветяваха пътя за мен.
Стълбите се извиваха, отново и отново, докато стигнах до друга врата, направена от живи лози. Посегнах към тях с магията си и те се развиха от входа, за да ме допуснат, бели цветя цъфтяха по дължината им, като се радваха на силата, с която ги хранех.
Червата ми се завихриха неудобно, докато се докоснах отново до намаляващите си резерви и проклех факта, че съм се оставил да се източа толкова много.
Пуснах още малко сила, запалих огън в камината, когато влязох в огромната къща на дървото, която доминираше над извисяващите се клони на върха на дъба.
Използвах силата на пламъците, които вече бях създал, за да ми помогнат, да запаля и лампите в къщата. Използването на един пламък за създаване на друг изискваше по-малко магия, отколкото призоваването на огън да се образува от нищото, но ме дразнеше, че бях изчерпан до това ниво.
В сърцето на стаята се разкри Г-образен сив диван, докато дървените стени бяха топло осветени от светлината на огъня. Вдясно от бърлогата имаше стълба, която водеше до по-високото ниво, където ни очакваха легла, ако решим да останем тук тази вечер. Бях разкъсван между желанието да направя това и да избегна любопитството на членовете на моята Къща и желанието ми да избягам от другите Наследници. Не можех да си спомня кога за последен път исках да ги избегна, но точно сега не ми се оставаше в тяхната компания.
При тази мисъл в ушите ми звъннаха думите на майка ми. Ако можеш да обичаш другите наследници като братя, тогава животът ти ще бъде още по-лесен, но така или иначе, вие трябва да останете заедно. В доброто и лошото трябва да сте единни. Вашите индивидуални чувства нямат значение, когато става въпрос за действията на групата. Вие сте един. И никога не трябва да проявявате дори най-малката форма на слабост към външния свят. Действията на всеки от вас са действията на всички вас. Стоите заедно. Ако се колебаете, цялата Солария ще падне.
С нарастващите атаки на Нимфите знаех, че това единство никога не е било по-важно, отколкото в момента. Нашето кралство беше хвърлено в смут, балансирайки на ръба на войната. Последното нещо, от което се нуждаехме в този момент, беше появата на кралските наследници на Вега. И все пак ето ги, две момичета с потенциала да развалят всичко, което щяхме да знаем и да вярваме за света, откакто Дивият крал умря.
Паднах на единствения фотьойл в стаята. Веднага щом Сет пристигнеше, той щеше да се сгуши до всеки, седнал на дивана, а аз не бях в настроение за това.
Използвах момента на усамотение, за да си поема дълбок дъх, докато прокарвах ръка по лицето си.
Непрекъснато си мислех за погледа, който Тори ми отправи, когато я целунах в онази класна стая. Сърцето ми беше подскочило от вълнение, когато тя не ме беше отблъснала. И това не беше само защото знаех, че не трябва да го правя. Имаше нещо в близначките, което ме заинтригува безкрайно.
Те бяха израснали като Смени в света на смъртните, без да знаят за Феите или начина, по който управлявахме нашето общество. И все пак някак си продължаваха да се изправят срещу предизвикателствата, които са им хвърлени. Сякаш правото им по рождение течеше в кръвта им с цялата свирепост на самия Див крал, въпреки факта, че никога не бяха знаели, че ще се очаква да претендират за властта си.
Ако бяха израснали сред феите, не се съмнявах, че те вече щяха да си осигурят позицията над нас четиримата. И предполагах, че нямаше да се противим на това, ако винаги е било така. Ако никой никога не беше мислил, че са мъртви, тогава никога не бихме очаквали да управляваме без тях. Но сега те бяха просто проблем; две могъщи момичета без познания за нашия свят или живота на нашите хора.
Не можеше да се очаква да ни водят. Те не биха могли да ни държат заедно в лицето на войната. Ако поискат своето първородно право, това би било пагубно за Солария. Родителите ни бяха прави, като настояха да ги прогоним оттук. Не можехме да им позволим да завършат Академията. Но това, което направихме тази вечер…
– На какво се мръщиш, Кал? – попита Макс, докато влизаше в стаята.
Стегнах се, отпуснах ръце от лицето си, за да погледна към него и Сет. Върколакът прекоси стаята, извади няколко бири от кофата с лед, създадена с водна магия, така че никога да не се размрази, и хвърли една в скута ми. Оставих бутилката на дървения под, без да я отварям.
– Нищо – измърморих аз, наблюдавайки полуусмивката на лицето на Макс.
Очевидно беше доволен от това как е минала нощта и не исках да влизам в спор с него. Какво изобщо трябваше да кажа? „Добра работа тази вечер, момчета, но сега се чувствам като задник и не ми харесва…“ Хубав начин да не звучиш като нацупена кучка, Кейлъб. Не. Вероятно беше най-добре да си държа езика, зад зъбите докато не го преодолея.
– Виж какво направих – каза Сет и се ухили, докато протягаше косата на Дарси, която беше сплел в гривна и сложил около китката си.
– Това е гадно – каза ентусиазирано Макс.
Завъртях очи, без да отговоря.
– Може би и тя ще ти отреже косата за отмъщение – измърморих аз, гледайки дългите, лешникови кичури на Сет.
– Няма шанс. Счупих я, няма да се изненадам ако разбера, че двете са изчезнали сутринта – каза Сет самоуверено, завъртайки новата си гривна около китката.
Макс се засмя.
– Те трябва да се смятат за късметлийки, че изобщо могат да се махнат от тук – каза той, макар че не го вярваше. Той винаги се бореше срещу представата, че Сирените са симпатични по природа и никога не е искал да признае, че страхът и нещастието на другите го разстройват, когато се храни с тях. Но знаех, че е така. Той не можеше да скрие истинското си аз от мен или от другите Наследници, колкото и да се опитваше. – За минута си помислих, че сме убили Тори – видяхте ли колко неподвижна беше, когато Орион я измъкна от басейна?
– Значи щеше да си доволен от себе си, ако я беше убил, така ли? – попитах аз с нисък глас на възмущение. Може и да не съм се противил на глупостите му през цялото време, но в този случай той се държеше твърде дяволски доволен от себе си за това, което направихме.
– Това щеше да улесни нещата за нас – каза Макс с нахална усмивка.
Преди да успея да го обмисля, се изстрелях от стола си и го хвърлих към стената. Сет извика изненадано, когато дървената конструкция на къщата от дърво изпука от силата на нашия сблъсък. Макс изруга, докато ме удряше с юмрук.
Изръмжах към него, звярът под кожата ми се издигна на повърхността, когато изпуснах нервите си и зъбите ми изкочиха.
Нахвърлих се към врата му и Макс се наведе настрани, грабвайки лицето ми в ръката си, като се опитваше насила да отдалечи кучешките ми зъби от него.
– По дяволите, Кейлъб, защо си толкова ядосан? – попита той, а очите му се разшириха от изненада, когато дарбата му на Сирена заработи, хранейки се с емоциите ми и жалките остатъци от силата ми.
Загубих контрол, когато той засмука плиткия басейн на моята магия, мускулите ми пламнаха със силата на моя вид, когато го ударих в лицето и той беше отхвърлен настрана. Преди да успее да се съвземе, скочих отново към него, а зъбите ми се забиха дълбоко в плътта на шията му.
Макс изруга, докато все още падаше под тежестта на моята сила, а отровата ми обездвижи магията му, докато я изтеглях от него в себе си.
Държах го прикован към стената, докато се хранех с него, изцеждайки много повече от него, отколкото обикновено вземах от някой от приятелите си. Не можех да си спомня кога за последен път бях отнел властта от някой от тях със сила по този начин, но бях твърде ядосан и твърде празен, за да се отдръпна.
– По дяволите ! Не си ли взел достатъчно? – Макс изръмжа, когато отказах да го пусна.
Изръмжах ниско в гърлото си, давайки му да разбере, че нямам никакви намерения да спра.
Сет се засмя зад мен, сякаш всичко това беше голяма шега, но не беше достатъчно глупав, за да се приближи.
– По дяволите, Кейлъб, кога за последен път си се хранил?
Силен удар обяви пристигането на дракона, който кацна на покрива и цялата къща на дървото потръпна под тежестта му.
Миг по-късно Дариус се спусна през люка над нас и аз отблъснах Макс от себе си, като най-накрая го пуснах.
Дариус дори не ни погледна, докато прекосяваше стаята гол, а миризмата на дим и огън го последваха. Той отвори тежък сандък и извади чифт спортни панталони, за да се облече.
– Къде, по дяволите, изчезна? – попитах ядосано, докато Дариус продължаваше да игнорира останалите от нас, настанявайки се на моето предишно място и взимайки бирата ми.
– Имаш кръв около устата си – каза той, игнорирайки въпроса ми, докато отваряше бутилката и източваше цялото съдържание.
Избърсах кръвта на Макс от устните и я облизах от палеца си, докато заех мястото, което е най-близо до Дариус, и го приковах с погледа си.
Той ме гледаше намръщено няколко дълги секунди, но аз не се отдръпнах, така че най-накрая ми даде отговор.
– Трябваше да полетя – каза той, като сви рамене. – Или щях да отхапя главата на Орион. Буквално.
Той все още изглеждаше адски ядосан, така че предположих, че казва истината за това. Всички знаеха, че ако Дракон наистина изпусне нервите си, то е вероятно да се трансформира и да ви изяде цял. Не че бях виждал Дариус да губи хладнокръвие така много често. Беше се научил по трудния начин как да се държи под контрол, докато растеше с баща си.
– И случайно да си приготвил някого на барбекю на излизане? – попита Сет небрежно, като се спусна до мен и ме погали по ръката. Знаех, че можеше да каже, че все още съм ядосан и той искаше да ме утеши, сякаш съм един от съратниците му в глутницата, но не бях проклет вълк и единственото нещо, което исках в момента, беше пространството.
– Разбира се, че не съм го направил – отвърна Дариус пренебрежително, сякаш смяташе, че Сет се шегува.
– Е, някой го е направил – каза Макс, като седна в другия край на дивана и излекува раната на врата си, без да ме поглежда. – Имаше едно тяло, цялото изгорено точно пред Лунната зала за отдих, когато излязохме.
– Сериозно? – попита Дариус, гледайки между нас, сякаш си мислеше, че може да се шегуваме.
– Ако трябва да съм честен, мислех, че ти си го направил – каза Сет, кото се приближи до мен, придърпвайки ръката ми в своята, така че да ме успокои. – Със сигурност ми приличаше на Драконов огън – добави той.
Отблъснах го от себе си и той изскимтя леко, преди да се сгуши във врата ми.
– Махни се, Сет – изръмжах, като го бутнах отново и погледнах тази проклета гривна на китката му, докато се премествах далеч от него.
– Не обичам, когато си тъжен – отвърна той, посягайки се към мен още веднъж, въпреки факта, че явно не бях в настроение за това.
Станах и се отдалечих, вземайки още една бира от кофата с лед, само за да си дам повод да се махна.
– Защо си тъжен? – попита ме Дариус, а очите му следяха движенията ми.
– Той не е тъжен, той е полудял – измърмори Макс и ми хвърли раздразнен поглед.
– Мислех, че обсъждаме внезапното ти изчезване точно по времето, когато някой беше изгорен до смърт? – изръмжах в отговор, като отказах да им позволя да обърнат темата на разговора към мен.
– Казах ти, отидох да полетя – изръмжа Дариус. – Или сега се съмняваш и в мен?
– Кой се съмнява в теб? – попита невинно Сет, въпреки че току-що беше казал, че смята, че Дариус е убил някого.
– Той има предвид Орион. Ядосан е, че сме задържани от приятеля ти – добави Макс.
– Той не ми е приятел – каза Дариус. – Той е проклет лицемер.
– Ами, мисля, че задържането е може би най-малкото, което трябваше да очакваме, след като почти убихме Тори – измърморих аз. Все още бях ядосан на Орион, че се осмели да ни го даде, но предположих, че мога да го призная в светлината на това, което почти бяхме направили.
– Не те видях да правиш много – отвърна Макс. – Всъщност, ако не беше Кодексът, зад който се криете, бих си помислил, че може би не си съгласен с нас по този въпрос. Ти дори не помогна в подготовката му.
– Е, ако е необходимо да правим това, за да запазим позициите си, тогава може би не ми харесва да съм част от това – възразих аз. Щом думите напуснаха устните ми, пожелах да не са. Тримата се взираха в мен, сякаш току-що ми беше пораснала втора глава.
Дариус се изправи и тръгна към мен, очите му се присвиха до златисти, рептилийски прорези, докато Орденът му се опитваше да излезе от кожата му.
– Мислиш ли, че ми беше приятно да правя това? – попита той. – Мислиш ли, че искам да тероризирам хората и да пресъздавам най-лошите им страхове? Мислиш, че не осъзнавам какво ме прави това? Кой ме прави?
Изправих рамене, задържейки погледа му. Не трябваше да го казвам, но думите бяха изречени и нямаше да бъда принуден да си ги взема обратно като проклет страхливец.
– Колко пъти сме седели около тази маса и сме обсъждали всички неща, които не харесваме в начина, по който управляват родителите ни? – изсъсках аз. – И все пак при първия истински тест на нашето мислене ние се прекланяме пред техния начин на правене на нещата.
– Нямаме избор – каза Дариус. – Нимфите вече кръжат по-близо, а Вегас едва се върнаха преди няколко седмици. Те може да издават мирис на слабост във въздуха. Ако тези момичета заемат трона, тогава всички сме обречени.
– Не казвам, че не трябва да се отървем от тях – казах ядосано. – Но казвам, че не мисля, че да се превърна в баща ти е начинът да го направя.
Очите на Дариъс пламнаха от ярост при думите ми, но преди той да успее да се хвърли към мен, аз стрелнах през стаята и скочих през прозореца.
С моята вампирска скорост бях на половината път през Плачещата гора, преди дори да помисля да забавя.
Не исках да съм около другите наследници в момента. По дяволите, дори не бях сигурен, че искам да бъда около себе си.