ТОРИ
Влязохме в „Кълбото“ за обяд, като успяхме да избегнем всякакви шеги от „Адската седмица“, и аз се промъкнах през масите към Джералдин и ВСО със слънчеви очила на мястото им и със свит стомах. Идеята за храна все още ме караше да се чувствам малко отпаднала, но беше време да се престраша и да избера нещо мазно.
– О, Боже, Ваше Величество – изпъшка Джералдин, когато ме забеляза. – Какво се случва? Изглеждате направо ужасно! Сякаш котката се е изпикала върху възглавницата ви!
Изхърках от смях и с въздишка се свлякох в едно меко кресло.
– Страдам, Джералдин – признах. – Макар че това не е по вина на котката. Мога да виня единствено господин Джак Даниелс и неговия приятел от сорта на Утешителния юг. Снощи прекарах прекалено много време в тяхната компания и си нося последствията.
– О! Ами свещеният бананов хляб, защо не казахте? Имам домашен лек за това, което те мъчи. Мога да го приготвя с три разклащания на мантикорската пета! Само почакай там, а аз ще видя дали ще успея да открия сьомговите охлюви и шепнещата лукова роса… – Тя побърза да се отдалечи от мен и аз се намръщих.
– Няма да консумирам нищо, в което има охлюви – изръмжах аз. – Просто имам нужда от нещо хубаво и мазно.
– Нека да видя какво мога да намеря – предложи София, като се изправи на крака. – Все пак се чувствам отговорна.
– Голямо момиче съм, мога сама да вземам ужасните си решения – казах пренебрежително, макар че все още бях изненадана колко пияна се бях оказала. Предположих, че просто съм загубила някъде контрол и съм позволила да изляза извън контрол, макар че това обикновено не ми приличаше. – Но ще те обичам завинаги, ако ме нахраниш, така че не протестирам срещу тази идея.
Огледах се за Дарси, но тя все още не се беше появила. Предположих, че Орион я кара да намери всяко експлодирало парче праскова и банан в класната стая, а аз просто се радвах, че не е избрал мен за тази задача. Ако трябваше да търча на колене и ръце, за да търся изпочупени парчета плодове, бях сигурна, че щеше да ме повали.
Към нас се насочи размазано движение и сърцето ми подскочи, когато Кейлъб се появи на стола до моя, изправи крака на масата и се облегна назад, сякаш през цялото време е бил там.
– Добро утро, скъпа – каза той с усмивка.
Предположих, че вече е преодолял смущението си от тази сутрин. Просто ще трябва да се потрудим повече следващия път.
Диего се изправи на стола си срещу нас, гледайки предпазливо земния наследник.
– Не, не – казах аз и махнах на Кейлъб да се отдалечи от мен. – Тази сутрин не мога да се справя с перкусиите. В определено лошо настроение съм. Моля те, махни тази слънчева усмивка от мен.
– Ауч – каза Кейлъб, като се хвана за сърцето, сякаш го бях ранила, но аз само наклоних глава назад към стола, за да затворя очи за момент.
– Не съм засегната от болката ти – уверих го аз.
Кейлъб снижи гласа си съблазнително, но не положи усилия да остане достатъчно тих, за да не го чуят.
– Но исках да те попитам дали искаш да играеш една игра с мен…
Диего изплю пълна уста с кафе и то опръска масата между нас.
– По дяволите, човече! Внимавай! – Изхлипа Кейлъб, отделяйки му грам внимание, докато избърсваше униформата си, макар да бях напълно сигурен, че Диего не го е опръскал.
Диего се извини, като побърза да намери салфетки, а Кейлъб го гледаше как се оттегля през присвити очи.
– Уошър се отби в часа ни по сексуално образование – обясних аз, преди Кейлъб да реши да потърси отмъщение срещу приятеля ми. – Той малко се заинтересува от нас двамата и ме накара да призная за ловната ни игра пред целия клас. – Не можах да скрия гримасата, която последва тези думи, и Кейлъб се наведе към мен с намръщена физиономия.
– Като казваш, че се е заинтересувал от нас, имаш предвид, че е разглеждал спомените ти? – Попита мрачно Кейлъб.
Сърцето ми се разтуптя малко по-силно в отговор на заплахата, прозвучала в гласа му, и аз само кимнах в отговор.
– Ще се погрижа за това, скъпа. Този стар извратеняк трябва да помни кого шпионира. – Той внезапно се изправи на крака и аз протегнах ръка, за да го хвана, преди да успее да се отдалечи.
– Какво ще правиш? – Попитах и той ме погледна изненадано.
– Ще направя така, че той да не ти влиза в главата – обеща той. – А през това време можеш да обядваш и да си набавиш енергия за нашата игра.
Кейлъб се наведе, сякаш искаше да ме целуне, и аз се отдръпнах назад.
– Не мога да играя днес – казах и поклатих глава, въпреки че от това звънтенето в ушите ми се усили. – Аз съм наполовина умряла тук. Снощи пих прекалено много.
– О, това ли е всичко? Започна да ме караш да си мисля, че вече не ме харесваш – закани се Кейлъб. Той протегна ръка, за да докосне бузата ми, и устните ми се разтвориха, за да изкажат някакъв протест срещу това, че ме докосва по този начин на публично място, но преди да успея, топлият поток на магията се плъзна по вените ми.
Ударите в мозъка ми се отдръпнаха, бързо последвани от гадното чувство в червата ми и всички останали симптоми на адския махмурлук, който ме мъчеше.
Изненадано погледнах към Кейлъб и той се наведе да ми говори на ухото.
– Ще играеш ли с мен сега?
Брадата му ме докосна по бузата и аз се обърнах, за да го погледна, когато той се отдръпна на няколко сантиметра.
– Ами ако не искам днес? – Въздъхнах.
Кейлъб се изпъчи и усмивката ми се закачи на устните.
– Тогава предполагам, че просто ще трябва да те ухапя тук. – Той отметна косата ми назад върху рамото и докосна устни до гърлото ми. Контактът накара кожата ми да изтръпне и аз прехапах устните си.
Той целуна врата ми, премести се сантиметър по-нагоре и ме целуна отново.
Прочистих гърлото си и го отблъснах една крачка назад, като се опитвах да скрия реакциите на тялото си към него. Но тъй като той вероятно чуваше бързия ритъм на сърцето ми, се съмнявах, че се е заблудил.
– Искам първо да хапна – предупредих го аз. – Ще играя с теб в и двайсет и една, така ще имам пет минути, за да стигна до класа, след като спечеля.
– Няма да спечелиш – увери ме той, прокарвайки пръсти по коляното ми за момент, преди да се изстреля от мен.
Погледнах наоколо от рамките на слънчевите си очила, за да видя колко хора са забелязали тази размяна. Наистина не исках по някакъв начин да бъда публично отбелязана като мацката на Кейлъб. Не бях негова приятелка и не исках никой да си мисли, че съм.
Когато погледнах към дивана на наследниците, открих, че Дариус гледа право към мен, и сърцето ми подскочи от изненада. Не можех да разбера какъв беше погледът му към мен, но нещо в него ме накара да се почувствам неудобно. Свалих поглед и махнах слънчевите си очила, като ги хвърлих обратно в чантата, докато прокарвах пръсти през косата си, супер фино правейки завеса от нея, за да закрия погледа си към Дариус.
София и Диего се появиха по едно и също време и поставиха няколко големи пици на масата заедно с купички с пържени картофи. Благодарих им с широка усмивка, докато се захващах с пицата.
– Къде отиде кръвопиецът? – Попита Диего, без да си прави труда да скрие подигравката на лицето си. Той обаче не изглеждаше толкова нетърпелив да покаже неприязънта си към Кейлъб в лицето му.
– Мисля, че всъщност е отишъл да каже на Уошър да не ми се бърка в главата – казах аз. – От което нямам никакви оплаквания. Ако той може да държи този мръсник далеч от мръсните ми мисли, тогава съм за.
– Предполагам, че ще иска нещо в замяна на тази услуга – мрачно каза Диего. – Наследниците не правят неща само от добро сърце.
Повдигнах рамене, без да искам да влизам в спор с Диего. Знаех, че трябваше да се държа на разстояние от всички наследници, но Кейлъб продължаваше да ме привлича. И поне при него нямаше объркване какво иска от мен. Тялото ми и кръвта ми. Макар че понякога не бях сигурна кое желае повече.
Дарси се появи, когато си хапвах второто парче пица, и с въздишка падна на стола си.
– Орион е задник? – Попитах, за да преценя настроението ѝ.
– Кога не е? – Отвърна тя, избягвайки погледа ми, докато си взимаше пица. Имах чувството, че се сдържа, но реших да не я притискам с останалите наоколо. Все пак си представях, че това включва Орион, който е мега тъпак.
– Как се чувстваш за въздушното изпитание утре? – Попита ме София и аз се зарадвах, че ще започна с тема, която не засяга сексуалния ми живот.
Прекарахме остатъка от храненето в обсъждане на теориите си за това какво може да включва изпитанието, а аз тайно следях времето.
Малко преди двайсет и една бутнах стола си назад и се сбогувах с приятелите си. Дарси ме погледна многозначително, когато наистина не казах къде отивам, и аз ѝ обещах да се срещнем пред класа по Таро след двайсет минути.
Кейлъб все още не се беше появил, но бях сигурна, че ще започне лова навреме. Все пак нямаше да направя същата грешка като миналия път; скриването вътре го улесняваше да ме намери, защото можеше да долови ударите на сърцето ми в тишината. Днес духаше силен вятър, така че възнамерявах да се скрия в гората, където скърцащите клони и свирещият в листата вятър трябваше да прикрият звуците на тялото ми от него.
Проправих си бърза пътека между дърветата в Плачещата гора, като се отдалечих от главния път, докато не намерих огромно дърво, което беше наполовина изгнило и оставяше куха зона в основата си. Пробих си път навътре, като използвах топлината на огнената си магия, за да изсуша пространството, преди да се настаня да чакам.
Извадих атласа от чантата си, за да мога да гледам времето, и се усмихнах на себе си.
Да видим дали ще успееш да ме откриеш сега, Алтаир.
Отворих FaeBook и прегледах днешните публикации. Кейлъб беше отбелязан в няколко порнофилма на Пегас, върху които отказах да кликна въпреки забавлението, което ми причиняваха.
Хаштагът: да бъдеш осран също беше в тенденция, заедно с множество снимки на Макс Ригел, любимата ми от които включваше зле обработено с фотошоп изображение, на което той язди грифон и носи каубойска шапка. Слухът, който Джералдин беше пуснала за изпражненията на грифона, с които той беше покрит по време на играта „Питбол“, се разпространяваше като горски пожар.
Докато скролвах, се появи нова публикация и докато се появяваха коментарите, трябваше да се боря да не се разсмея на глас.
Макс Ригел:
Всеки, който се занимава с глупави лъжи за мен тук, ще се окаже на водна дъска при следващата ни срещ#а.
#помнете кой съм аз #отмъщението е сладко
Коментари:
Тайлър Корбин:
Да, момчета, не го изхвърляйте
#вярно за изпражненията #Спрете звука #чували ли сте за чудовището
Кейти Маккензи:
В момента, в който се появи на бял свят, аз не мога да се справя с това: Не се срамувай от това, което си! Любов и подкрепа винаги съм с теб Макс.
#подуши грифона #почисти се
Трябваше да спра да ги чета или определено щях да се издам, като се смея достатъчно силно, за да ме чуе Кейлъб.
Минутите минаваха болезнено бавно, но колкото повече наближаваше краят на срока, толкова повече нарастваше вълнението ми. Оставаше само една минута, а все още не бях чула никакъв знак, че Кейлъб се приближава към мен.
Точно когато започнах да си мисля, че съм го прецакала, звукът от името ми се донесе до мен по вятъра и забелязах Кейлъб да се промъква през дърветата пред мен, докато ме търсеше. Бях дълбоко в сенките на кухия ствол и бях сигурна, че няма да може да ме види, освен ако не се приближи много.
Сърцето ми се разтуптя и отчаяно се борих да остана напълно неподвижна. Вятърът се носеше бясно през дърветата, караше листата да шумолят, а клоните да скърцат и да стенат. Бях сигурна, че това е достатъчно, за да скрие тихите звуци от биенето на сърцето ми и лекото ми дишане. Той беше точно там, но аз определено бях успяла да се скрия добре от него, а таймерът на моя атлас отброяваше последните секунди…
Три, две, едно…
– За бога! – Изкрещя откъм пътеката Кейлъб.
Последва огромен трясък и аз надникнах от кухия ствол, който използвах, за да се скрия, точно навреме, за да видя как едно дърво се сгромолясва на земята. Изтръпнах от труса, който разтърси земята в краката ми, и се поколебах дали да не привлека вниманието към себе си. Излязох бавно, несигурна дали трябва да се приближа до него още или не. Изглеждаше наистина ядосан. Като че ли безумно разстроен за човек, който току-що е загубил една глупава игра.
Преди да успея да реша дали искам да разбера колко от този гняв е насочен към мен, Кейлъб се обърна и ме забеляза.
Усмихнах му се победоносно.
Очите му горяха от ярост, но при вида ми в тях пламна триумф.
Преди да успея да кажа каквото и да било, той се изстреля към мен, използвайки вампирската си скорост, и аз изтръпнах, когато ме запрати назад към огромния ствол на едно дърво, преди да поиска устата ми със своята. По гръбначния ми стълб се разнесе болка от силата, с която ме блъсна в дървото, и аз се откъснах от целувката му, за да отблъсна ръката му.
– Ау, копеле – измърморих аз, а на лицето му за миг се появи светкавица на вълнение, преди да сведе глава в знак на извинение.
– Извинявай – въздъхна той, наведе се, за да прокара целувки по шията ми и да проговори между тях. – Но цяла сутрин си мислех да направя това и когато изглеждаше, че ще избягаш, просто загубих контрол за момент и…
– Не изглеждаше, че ще избягам – поправих го. – Избягах. Времето изтече, аз печеля. Така че ти не получаваш наградата си.
Поставих ръце на гърдите му и го принудих да се върне една крачка назад, въпреки че той се съпротивляваше за момент.
– Но… – Веждите на Кейлъб се свъсиха, докато ме гледаше, и гладът в погледа му ме накара да прехапя устна. Колкото и да ми се искаше да се държа твърдо и да му откажа каквото и да било, зовът на плътта му наистина ме караше да се съмнявам в този избор.
– Нямаш право да ме хапеш – казах твърдо, а за останалото все още не бях взела решение.
– Хайде, Тори, почти те бях…
– Не е достатъчно добре. Почти не ти носи наградата. – Погледът му все пак се плъзна към врата ми и аз свих очи. – Ако ме ухапеш, след като съм спечелила, няма да играя повече с теб – добавих, за да затвърдя мнението си. – Ако не се придържаме към правилата, тогава изобщо няма смисъл от това.
Кейлъб се намръщи и за половин секунда си помислих, че все пак ще се нахвърли върху мен и ще ме изцеди.
Вместо това той се обърна внезапно и зарови пръсти в косата си, като започна да се разхожда. Той изпусна стон на разочарование и усмивката ми се разшири от победата, докато той крачеше напред-назад пред мен като звяр в клетка. Наблюдавах движенията му с разтуптяно сърце, усещах как от него струи разочарование и се чудех дали няма да се наложи да се опитам да го отблъсна. Със сигурност изглеждаше, че се бори с решението дали да се придържа към правилата, или не.
Той спря така внезапно, както беше започнал, и се обърна да ме погледне с лукава усмивка.
– Добре тогава. Какво искаш да получиш за победата? – Попита той, гласът му беше дълбок и съблазнителен.
Устните ми се разтвориха, но нямах отговор на това. Единственото, за което мислех, когато играехме тази игра преди, беше фактът, че мога да избегна ухапване. Никога не бях мислила да си поискам награда.
– Изглежда, че имаш нужда от награда – натисна Кейлъб, като се движеше точно в личното ми пространство.
Той ме целуна бавно, устните му се движеха срещу моите в болезнено мек танц. Той ме притисна обратно, разтвори нежно устните ми и вкара езика си в устата ми, за да се поразходи по моя. Отдадох се на целувката, а ръката му се премести, за да докосне бузата ми, докато ме придърпваше по-близо.
Кейлъб се отдръпна и ме погледна в очите за момент, а усмивка се разлее по устните му, докато бавно се спускаше на колене пред мен.
– Какво правиш? – Въздъхнах, като се огледах разтревожено. Намирахме се в средата на Плачещата гора и виждах пътеката, която водеше от Кълбото до Въздушната кула, на не повече от десет метра зад него. Ако някой дойдеше по нея, със сигурност щеше да ни види, а това беше доста популярен маршрут.
– Какво става, Тори? Страхуваш ли се? – Издиша Кейлъб, като постави ръцете си на коленете ми и започна да ги плъзга по бедрата ми под училищната пола, като през цялото време държеше погледа си прикован в моя.
Чувствителната кожа на вътрешната част на бедрата ми оживя, докато пръстите му се издигаха нагоре, и искри заиграха в сърцето ми, карайки го да бие по-силно. Докато той се движеше, в мен се надигаше болка от копнеж, а дивата част от мен искаше да му се отдаде.
Дъхът ми се затаи, когато стигна до бикините ми и ги хвана отстрани, след което бавно ги дръпна надолу.
Погледът ми отново се върна към пътеката и аз хванах китките му, за да го спра.
– Някой може да ни види – казах колебливо.
– Не се притеснявай, скъпа – отвърна Кейлъб. – Обещавам да спра, ако чуя някой да идва… освен теб, разбира се.
Не можах да се сдържа да не се засмея на това и той прие това като потвърждение, като смъкна бикините ми до глезените, докато не излязох от тях.
Сърцето ми се разтуптя и аз отново се огледах нервно, отваряйки уста да протестирам. Бяхме достатъчно близо до Земния дом, можехме просто да се върнем в стаята му и…
Кейлъб хвана коленете ми и ги разтвори половин секунда преди устата му да кацне върху мен и аз въздъхнах от шока.
Всички възражения, които мислех да направя, бяха прогонени от съзнанието ми, когато той прокара езика си точно в центъра ми и аз изпуснах задъхан стон.
Той повтори движението няколко пъти, преди да премине към обикаляне, смучене и дори намек за хапане. Борех се с импулса да извикам, хванала грубата кора на дървото на гърба си, като се борех да остана изправена, докато той ме разкъсваше.
– Майната му, Кейлъб…
Натискът на езика му се увеличи, докато ръцете му се преместиха нагоре по бедрата ми, притискайки ги на място, за да му осигурят по-добър достъп. Очите ми се затвориха, главата ми се отпусна назад, докато той ме тласкаше все по-близо до ръба, а целият ми свят се въртеше около движенията на езика му.
Загубих контрол над шума, който издавах, и Кейлъб пусна мрачен смях, чийто звук отекна точно в центъра ми.
Прехвърлих ръката си към косата му, като свивах златистите му къдрици между пръстите си, докато го подтиквах да продължи. Налягането между бедрата ми се засилваше и аз паднах в негов плен, тялото ми се подчиняваше на изискванията му, докато той ме издигаше все по-високо и по-силно.
Хватката му върху мен се затегна и усещах как се разпадам, докато той движеше устата си с майсторско умение, тласкайки ме към екстаз.
Проклех, когато той забави темпото си, държейки ме да вися в последните мигове на това мъчение, докато ме поглъщаше.
– Моля – изстенах, имах нужда да ме избави от агонията и с едно последно плъзгане на езика му пред очите ми избухнаха звезди, а името му се изля от устните ми.
Кейлъб се изправи на крака, хвана ме за кръста и ме притисна към дървото, докато ме целуваше, силно.
– Толкова шибано гореща, си Тори – изръмжа той и ме целуна отново.
Хванах предната част на ризата му, докато го привличах към себе си, а тялото ми жадуваше за още от него, въпреки че знаех, че вече трябва да сме закъснели за час. Усещах колко е твърд, докато се притискаше към мен, и ме обземаше желание да поискам още от него. Всичко от него.
Устните му се приближиха до гърлото ми и усетих как кътниците му се опират в кожата, докато си играеше с идеята да ме ухапе.
– Наистина ли ще нарушиш правилата? – Подразних го, докато успявах да възвърна контрола над дишането си.
Кейлъб висеше там, мускулите му бяха стегнати, а зъбите му бяха толкова близо до това да пробият кожата ми.
Той изстена копнеещо и се принуди да се отдръпне, преди да погледне в очите ми.
– Следващия път ще спечеля – обеща ми той.
Очите ми заблестяха от предизвикателството и аз посегнах между нас, за да прокарам ръка по твърдата дължина на възбудата му под панталоните. Наведох се по-близо до него, като го потърках няколко пъти, предизвиквайки ръмжене на желание от устните му.
– Може би тогава ще ти върна услугата.
Кейлъб отново изстена и открадна още една целувка за дълга секунда, преди да се отдръпне. Той поклати глава, сякаш се опитваше да я прочисти, а аз се засмях.
– Мога ли да си върна бельото? – Попитах, като протегнах ръка.
Кейлъб извади червените ми гащички от джоба си и ми се усмихна подигравателно.
– Хм, мисля, че те ще са добра утешителна награда за мен – възрази той.
Извъртях очи и се опитах да му ги изтръгна, но той използва бързината си, за да ги пъхне обратно в джоба.
– Ще се видим по-късно, Тори. – Той ме целуна за половин секунда, след което се изстреля толкова бързо, че се изгуби от погледа ми, преди да успея да кажа и дума в знак на протест. Той ме накара да закъснея за урока по Таро и сега щеше да се наложи да се появя без бельо.
Проклет вампир.
Изпуснах треперещ дъх и прокарах ръка през косата си, като се отдръпнах от дървото и започнах да бързам към класа по Таро.
Закъснях с почти петнайсет минути, когато стигнах до зала Меркурий, и отворих вратата на подземната класна стая, се окопитих, готова да посрещна каквото и да е наказание, което Уошър реши да ми наложи.
– Съжалявам, професоре – започнах, докато бутах вратата, а той ме оглеждаше, тъй като явно бях прекъснала беседата, която водеше. – Задържаха ме…
– Господин Алтаир ме информира, че ще закъснеете за часа, не се притеснявайте за това. Моля, не се притеснявайте да му кажете, че съм се съобразил с неговото… ах… използване на неговия Източник – каза бързо Уошър, погледна ме, после сведе поглед, като скръсти ръце пред себе си. За миг можех да се закълна, че ръцете му треперят, но той ги сви в юмруци, преди да се уверя.
– О… е, добре тогава. – Насочих се към мястото си до Дарси, намръщила се объркано към нея.
– Сър! – Изпищя Кайли Мейджър, а на лицето ѝ беше изписано възмущение. – Отнехте ми десет точки за това, че закъснях с една минута! Как е справедливо това…
– Както казах, господин Алтаир имаше нужда от своя източник. Едва ли ще откажа услуга на един от най-обещаващите ни и влиятелни ученици, когато той я поиска така… мило. Не забравяйте, че наследниците са бъдещите лидери на Солария, госпожо Майор. А сега можем ли да се върнем към урока?
Кайли се намръщи, но се отказа да спори и аз се плъзнах на мястото си.
Дарси повдигна вежда към мен и аз вдигнах рамене в отговор. Знаех, че Кейлъб ще каже на Уошър да се отдръпне, но някак си изглеждаше, че в процеса на това го е изплашил до смърт.
Извадих от чантата си книгите и тестето Таро и седнах да слушам как Уошър продължава с това, което беше казал, преди да го прекъсна.
– Хм, така… да. Боя се, че това ще бъде последният урок по Таро, който ще ви изнеса – каза той и аз дори не си направих труда да скрия усмивката на лицето си в отговор. – Директор Нова току-що потвърди, че следващата седмица тези от вас, които оцелеят в „Разплатата“, ще бъдат обучавани от професор Нокс, който наскоро е решил да се занимава с преподавателска дейност. Той притежава дарбата на истинското зрение, което означава, че от време на време вижда действителни проблясъци от бъдещето, и въпреки младата си възраст се е класирал на първо място в класа си, така че съм сигурен, че ще бъде адекватен мой заместник. Макар че, разбира се, много хора ценят опита пред младостта, така че може би скоро всички ще ме молите да се върна и да ви задоволя. – Той ни намигна и аз се отдръпнах, макар че за щастие погледът му не беше насочен към мен.
– Бих приела всекиго вместо него – прошепнах на Дарси и останалите под нос.
– Ако е млад, може би ще е приятен за гледане като Орион – пошегува се София.
– Няма начин да се окажем с двама толкова секси учители – издекламира Дарси.
– И ти наричаш Уошър перверзник? – Намръщи се Диего и аз му извъртях очи.
– Сякаш ще се оплакваш, когато започнем физическо усъвършенстване с професор Престос – казах аз. – Просто ти е влязъл бръмбар в задника, защото все още не си си върнал шапката.
– Моята баба я изплете за мен, преди да умре – изръмжа Диего.
– Е, за твой късмет, моите родители умряха, преди да успеят да ми направят шапка – отвърнах аз.
Дарси прехапа устните си да не се засмее и ми предложи повдигната вежда, за да каже, че преминавам границата на кучката. Въздъхнах. През повечето дни минавах по тази линия и обикновено не пусках в ход гадната личност към скръбта по откраднатите шапки.
– Днес мисля, че сте готови да започнете да се учите как да четете картите правилно – обяви Уошър. – Ако се сдвоите и след това разбъркате тестето си, ще дойда и ще ви инструктирам как да ги подредите и да ги четете във връзка една с друга. Има много начини за тълкуване на картите въз основа на реда, в който са изтеглени, и на енергията, която излъчвате, докато разбърквате тестето.
Уошър се отправи към далечната страна на класа, а аз се облегнах на стола си, докато Дарси започна да разбърква картите си.
Диего промърмори нещо на испански, преди да стане и да попита Уошър дали може да отиде до тоалетната. Вратата се затвори зад него и София изстена дълго.
– Той е в толкова лошо настроение, откакто започна Седмицата на ада – коментира тя.
– Да, наистина трябва да си оправи хейта – казах аз, като се задавих от смях на собствената си шега. София също се засмя, а Дарси се усмихна, но явно се опитваше да овладее забавлението си.
– Той е раздразнителен по отношение на Орион, откакто счупи онази кутийка за дрънкулки – обясни тя.
– Ами аз нямам енергия за неговите промени в настроението – въздъхнах. – Те ме изтощават.
– Мислех, че това е Кейлъб – подиграваше се София и аз отново се засмях.
– Искам да го прави. – Въпреки това кръстосах крака под масата, стискайки устни при спомена за това как той ми открадна бикините. Не бях особено впечатлена от този трик.
– Мисля, че ако Диего просто си върне шапката, той… – Дарси се задъха и пръстите ѝ се свиха здраво около една от картите в тестето, докато я дърпаше.
– Не ми казвай, че това е друга – изсъсках аз, навеждайки се близо до нея, докато тя слагаше картата на масата между нас.
Императрицата ни погледна от картата, облечена на стол в рокля, покрита с червени рози, и с корона от звезди. Протегнах ръка, сякаш нямах контрол над импулса да го направя, и прокарах показалеца си по средата на картата. По гръбнака ми премина тръпка, защото магията в картата ме извика и разменихме развълнувани погледи с Дарси.
– Как Аструм е подготвил всичко това, преди да умре? – Попитах. – Изглежда, че е трябвало да спре, когато е бил убит от Сянката, но всеки път, когато се появи някоя от тези карти, си мисля, че е планирал да ги намерим, преди да бъде убит.
– Не е задължително – подхвърли София. – Обекти от особено значение могат да останат свързани с духове, след като преминат. Има много примери за мощни феи, които успяват да изпратят съобщения обратно на живите отвъд воала.
Изпуснах дълъг дъх, възприемайки това.
– Тогава защо посланията са толкова загадъчни? – Въздъхна Дарси. – Защо просто не каже нещата ясно, вместо да дава неясни предупреждения за неща или откъслечна информация, която не можем да съберем сами?
– Може би се губи в превода? – Предложи София.
– Така че всичко, което ни трябва, е да намерим дух, който иска да превежда за нас, и всичко е готово – отвърнах аз. – Какво изобщо означава Императрицата?
– Тя се свързва с всичко майчинско – обясни мигновено София. – Тя често олицетворява създаването на живот, бременността, романтиката…
– Е, да се надяваме, че това не е предсказание – казах с преувеличен ентусиазъм. – Последното нещо, от което се нуждая, е малко вампирско бебе, което да ме притиска до глезените.
Дарси се засмя.
– По-добре се увери, че си научила онова заклинание, на което ни научи Орион, преди отново да се доближиш до Кейлъб. Няма да се грижа за дете, докато самата аз съм хапе.
– Все пак трябва да признаеш, че моите големи зелени очи и русите къдрици на Кейлъб биха направили едно адски сладко бебе – подиграх се аз.
– Уф, и тогава ще останем завинаги свързани с наследниците. – Дарси имитира, че повръща в чантата си, а аз се засмях.
– Точно така. Ще направя заклинанието два пъти, за да се уверя допълнително. Да видим тогава дали посланието ще хвърли светлина върху императрицата? – Предложих, като погледнах подозрително картата.
Дарси кимна и протегна ръка, за да обърне картата.
В Двореца на душите се крие неизказана тайна.
Открийте светлината, която продължава да гори след пожара…
– Ясно, както винаги – казах аз, като се облегнах раздразнено на стола си. Какъв беше смисълът да ни изпраща тези съобщения, ако винаги бяха толкова проклето загадъчни?
– Мислиш ли, че някога ще получим такова, в което просто да пише „до теб има папка, пълна с отговори“? – Попита Дарси.
– Да се надяваме, защото това не означава нищо за мен – казах аз, като отхвърлих картичката от себе си с отвращение. Тя се улови от заблуден вятър, преобърна се и се приземи обратно върху бюрото пред нас. Погледнах я намръщено.
Проклетата карта с призраци.
– Ами първата половина е доста обяснителна – каза София и повдигна вежди към нас.
– Не, не е – не се съгласих аз.
– Ами Дворецът на душите е дворецът на вашето семейство – каза тя бавно. – Знаеш, че там са живели Дивия Крал и Кралицата, преди да бъдат убити…
– Не знаех това – въздъхна Дарси и се облегна назад в стола си.
– Ние не знаем почти нищо за тях – добавих аз, свивайки устни. – Но може би е време да разберем… Кой е собственик на двореца сега?
– Ами… – София погледна между нас двете. – Предполагам, че вие.
Изхвръкнах от смях, а Дарси си пое дъх, докато вдигаше картата.
– Все забравям, че всъщност сме принцеси – каза тя и поклати глава.
Погледнах я и усмивка закачи ъгълчето на устата ми.
– Да, ние сме шибани принцеси и притежаваме проклет дворец. Може би е време да отидем и да го посетим?
– Наистина ли мислиш, че можем? – Попита Дарси, а очите ѝ за миг светнаха от вълнение при тази идея. – Може би някои от нещата на родителите ни все още са там…
Преглътнах трудно при тази идея, а бръчка изкриви чертите ми. Наистина не бях се замисляла за това. Мислех си по-скоро за хранилища със злато, отколкото за нещо, което би могло да ни свърже с хората, които са ни довели на този свят. Изведнъж гърдите ми се стегнаха прекалено много при идеята да отида там и трябваше да се боря с идеята да се откажа от плана, още преди да сме го направили.
– Може би първо трябва да се съсредоточим върху това да преминем през „Разплатата“ тази седмица? – Казах, надявайки се да не е очевидно, че идеята да разберем повече за родителите ни ме кара да се чувствам неудобно.
Дарси ме погледна, което означаваше, че ме е прозряла, а аз в отговор свих рамене.
– Предполагам, че вероятно си права – съгласи се тя, но не пропуснах намека за разочарование в тона ѝ. – Но може би след това можем да попитаме Нова дали можем да посетим двореца?
– Разбира се – съгласих се аз с кимване. Просто ще трябва да забравя всичко и да отида. Не беше като да има значение така или иначе. Кралят и кралицата бяха просто двама мъртви феи, които никога не съм познавала. Дори и всичките им вещи да продължаваха да изпълват двореца, това нямаше да промени този факт.
Останалата част от часа премина бързо, макар че Диего остана разстроен срещу мен, след като се върна от посещението си в тоалетната. Помислих си дали да не му се извиня, но после осъзнах, че може би съм се държала като кучка – но и той беше такъв, така че бях сигурна, че сме равни. Не се съмнявам, че скоро щеше да го преодолее.
Излязохме от класа, без Уошър изобщо да се приближи до мен, и аз не можех да не отпусна част от раздразнението си към Кейлъб в отговор. Той може и да беше проклет крадец на бельо, но ако наистина беше успял да изплаши Уошър и да го накара да стои далеч от мен, тогава с радост щях да платя цената с гащи.
Въпреки това следващият ни урок беше по огнена стихия и нямах никакво намерение да го прекарам без бельо.
Взехме си довиждане с Диего и аз накарах Дарси и София да побързат по пътеката към Огнената територия, като по пътя им обясних проблема си. Когато спряха да се смеят, те започнаха да тичат с мен и стигнахме до Огнената арена по-рано, за да изчакаме с пълното намерение да си върна гащите от Кейлъб преди началото.
Изчаках го отвън да пристигне с една много развеселена Дарси до мен. Тя продължаваше да се опитва да не се смее, а аз се опитвах да не изглеждам раздразнена от нея.
– Ето го сега крадеца на бикини – каза тя под нос, когато Кейлъб се появи на пътеката отпред.
– Не трябваше да ти казвам – измърморих аз и извърнах очи, докато тя избухна в смях.
– Мислиш ли, че ще ги върне? – Попита тя.
– Ще го накарам – казах уверено и тръгнах напред, за да посрещна Кейлъб, който се усмихна, когато ме забеляза.
– Имаш нещо мое – обвиних го аз, сгъвайки ръце, докато препречвах пътя му.
– Наистина? – Попита той, преструвайки се на изненадан. – И какво е това?
Погледнах към другите ученици, които се втурваха покрай нас към съблекалните, и го изгледах смъртоносно.
– Знаеш ли какво.
– Не кажи ми – предизвика ме Кейлъб и се приближи малко.
В този момент се появи Дариус. Той се отправи право към нас и в бузите ми се надигна топлина, когато погледът му се спря върху мен. Чувствах се смешно неловко около него след снощи и нямах никакво намерение да говоря с него сега.
– Забрави – казах бързо и се обърнах от Кейлъб, преди Дариус да стигне до нас.
– Можеш да си ги върнеш, ако обещаеш да прекараш тази вечер в Дом Земя с мен – обади се Кейлъб.
Обърнах се към него с намръщена физиономия.
– Не – казах категорично, като го отблъснах за добро. Извърнах се, преди да успее да каже още нещо, и се отправих към съблекалните заедно с Дарси.
– О, Боже, трябваше да видиш лицето му, когато му обърна гръб – каза тя със смях. – Мисля, че току-що го вбеси.
– Както и да е. Той крещи за това, че сме се закачали, пред цялото проклето училище. Аз не съм му приятелка и не е ничия чужда работа с какво се занимаваме. Плюс това той ми открадна бельото, така че… – Повдигнах рамене, без да искам да призная, че всъщност Дариус е този, който ме е разтревожил.
– Е, винаги си знаела, че накрая той ще те остави заради пегас. Той има рог за рог – каза тя и аз се усмихнах в отговор. Тази шега никога нямаше да ми омръзне.