ДАРСИ
След обяда с Тори се отправихме към класа по земна стихия, като се движехме през Плачещата гора с небрежно темпо. Когато се приближихме към северния край на гората, до ушите ми достигна псувня и двете спряхме.
Тайлър се измъкна иззад едно дърво и трескаво ни махна с ръка.
Аз се намръщих и се приближих малко предпазливо.
– Какво правиш?
Той посочи нагоре по калната пътека и измърмори:
– Старши.
– Вече ми писна от адската седмица – промърмори Тори, докато се придвижвахме към дърветата, за да се присъединим към Тайлър. Още няколко първокурсници се за изкачваха по пътеката и сред тях забелязах Кайли. Тайлър ни подкани да се оттеглим по-дълбоко в сенките и ние се скрихме от погледа им.
Те се насочиха покрай нас нагоре по пътеката и във въздуха се понесоха писъци, докато земята се разтърсваше от силно земетресение.
Подпрях се на ръката на Тори, а сърцето ми заби малко по-силно.
Тайлър започна да съблича дрехите си, поставяйки ги в една раница.
– Ще ви пренеса дотам? – предложи той и устата ми се разтвори.
– Не е нужно да го правиш – казах аз.
– Дължа ти го. – Сви рамене, свали дрехите си и ги напъха в чантата, преди да я подаде на Тори.
Едва имах секунда да реагирам на това, че Тайлър стои с гол задник пред нас, когато той отскочи напред и тялото му се превърна в красив сребрист пегас. Той разпери криле, извивайки вежди по начин, който беше толкова нескопосан, че ме накара да се разсмея.
– Хей, чухте ли? – Обади се глас отвъд дърветата. – Прясно месо! – Върволица от крака се насочи към нас и аз изтръпнах. Двете с Тори побързахме да се покатерим върху него, но нещо се заклещи около краката ми и стомахът ми се сви. Дръпна ме назад, като се претърколих през храсталака с гневен вик.
Тайлър изхриптя силно, вдигна се и Тори се покатери на гърба му, като отчаяно се държеше за гривата му.
Изритах срещу лианите, които сковаваха краката ми, докато ме изхвърляха безцеремонно на пътеката пред група по-възрастни ученици в тъмни мантии и страховити бели маски.
– Приготви се да страдаш! – Извика момичето начело на групата.
Звукът от галопиращи копита изпълни ушите ми и Тайлър ме прескочи с яростно ръмжене, навел ниско глава, докато насочваше блестящия си рог към старшите.
Те се разпръснаха около него и започнаха да хвърлят лиани, за да се опитат да го хванат в мрежа. Прекъснах лианите около глезените си с огнена струя и се изправих, докато Тайлър скочи във въздуха с два мощни удара на крилата.
– Дарси! – Изкрещя Тори, удряйки Тайлър по врата, за да привлече вниманието му.
Един от старците се обърна към мен и аз хвърлих въздушен щит около себе си точно навреме, когато още лози се стрелнаха към мен. Тайлър се завъртя, главата му се заби в короната и изпрати порой листа с оранжев цвят и облак от блясък, който се свлече над старшите. Той се насочи към мен, а Тори се наведе и протегна ръка.
Хванах я с триумфален вик, като изтласках въздуха под краката си, така че да се настаня зад нея. Бедрата ми се притиснаха около корема на Тайлър, когато той проби балдахина, а старшите започнаха да псуват, докато летяхме на безопасно разстояние.
Отново отлетях далеч от злото на гърба на Пегас и се усмихнах широко, като се вкопчих в кръста на Тори, докато се издигахме над Плачещата гора към Земната пещера. Всеки, който си е мислил, че Орденът на пегасите е слаб, се е заблуждавал. Това, че са красиви, със сигурност не ги прави по-малко яки.
Тайлър се спусна към скалистата почва долу, заобиколи и се приземи пред Земната пещера, където учениците влизаха за урока и ни гледаха с любопитство.
Забелязах Кайли, която се измъкваше от гората, покрита от главата до петите с кал, заедно с още няколко първокурсници зад нея. Косата ѝ беше в напълно змийска форма, а очите ѝ – два яростни прорези. Тори и аз започнахме да се смеем, а Тайлър изръмжа, като тропаше на място, за да покаже забавлението си. Тя хвърли поглед към нас и змиите на главата ѝ ни съскаха, преди да се вмъкне в пещерата, а от устните ѝ излизаше поток от проклятия.
Аз се смъкнах от гърба на Тайлър и Тори му подаде раницата, докато той се преобразяваше във формата си на фея, като не оставяше нищо на въображението, докато стоеше чисто гол пред нас. Той се усмихна широко, взе чантата си и започна да се облича.
– Благодаря ти – казах аз.
– Да, сериозно, ако някога имаш нужда от услуга, просто ни кажи – каза Тори, докато Тайлър закопчаваше колана си.
– Ами… всъщност има нещо, което бихте могли да направите за мен. – Той пъхна ръка в русата си коса.
– Всичко – казах аз и свих рамене.
– Приятелката ти София… тя е сладка. Мислиш ли, че би могла да ме запознаеш с нея? Може би ще споменеш как се издигнах като герой и ви спасих задниците? – Той ни погледна с надежда, а меките му кафяви очи блестяха.
– О, ами тя вижда… – Започнах, като се канех да му разкажа за Диего, но Тори ме удари с лакът в ребрата.
– Разбира се, че ще го направим – каза Тори весело и Тайлър се засмя, а кожата му за момент сякаш наистина засия.
– Ще ви настигна. – Той кимна към пещерата, докато продължаваше да се облича, и ние се отправихме навътре.
Свързах ръката си с тази на Тори и се приближих до нея.
– Защо каза това? Диего и тя…
– Диего и тя какво? Той е имал достатъчно време, за да определи връзката им.
– Предполагам, че е така… може би това, че му давам да разбере, че има конкуренция, ще го накара да я покани официално на среща.
Тори кимна.
– Точно така. Това е печелившо за София. Тя може да си избере.
Усмихнах ѝ се заговорнически.
– Е, по-добре да и кажем на вечерята, докато Диего е наоколо.
Тори се захили тихо.
– Той ще побеснее.
– Мислиш ли, че и тя го харесва? – Погледнах през рамо, но Тайлър все още не ни следваше.
– Кой знае? Тайлър е секси. Видя ли тези коремни мускули?
Кимнах, прехапвайки устни, за да сдържа смеха си.
– Той щеше да е солидна осмица без тези матови връхчета. Прилича на член на бой банда от деветдесетте.
– Надявам се, че не говориш за мен – гласът на Сет накара сърцето ми почти да спре.
Погледнах нагоре и го открих да стои в края на тунела. Кейлъб пристъпи до него и двамата започнаха да се усмихват. Като че ли наистина се усмихваха.
Преди да отговоря, Сет избухна в песен:
– Ти си… моят огън, единственото… желание, вярвай… когато казвам, че го искам така.
Кейлъб подхвана класиката на Backstreet Boys по сигнал.
– Кажи ми защо!
– Не е нищо друго освен болка в сърцето – запя Сет и щракна с пръсти.
– Кажи ми защо! – Кейлъб започна да танцува.
– Не е нищо друго освен грешка.
– Кажи ми защо!
– Никога не искам да те чуя да казваш. – Сет погледна към Кейлъб и двамата изпяха последния ред заедно с ръце на сърцата си. – Искам да е така.
– О, боже мой, повръща ми се – каза Тори и аз избухнах в смях. – Ако продължаваш да ни пееш, ще те ударя в гърлото, както направих с Макс.
Кейлъб се стрелна към нея бързо, като преметна ръка през раменете ѝ.
– Ох, каква красива поезия изплиташ за мен, скъпа. Така ме възбуждаш.
Тя се измъкна от хватката му и двете го загледахме в съвършено празен поглед. Знаех, че Тори е влюбена в него, но не позволяваше това да се види публично. Освен това не можех да я обвинявам, когато гледах тази палава усмивка и набор от натрупани мускули. Аз съвсем не бях от тези, които могат да съдят, като се има предвид собственото ми влюбване в учител…
Когато се приближихме до Сет, той се премести от моята страна, а Кейлъб се държеше до Тори. Чувствах се сякаш сме затворени и това накара сърцето ми да забие малко по-бързо.
– Мога ли да говоря с теб, бейби? – Прошепна ми Сет, като изненадващо все още не ме докосваше.
– Не – отвърнах мигновено.
Той погледна към Кейлъб и кимна. Сърцето ми се разтуптя, когато Кейлъб вдигна Тори, преметна я през рамо и спринтира в пещерната система, а писъкът ѝ ни достигна. Устата ми се отвори, а Сет ми се усмихна и хвана ръката ми, когато тръгнах да тичам след нея.
Той ме завъртя, сякаш танцувахме, придърпа ме към гърдите си и сключи ръка около кръста ми.
– Не се притеснявай за нея, знаеш също толкова добре, колкото и аз, че тези двамата се закачат. Тя ще бъде повече от добре.
– Добре за нея. Аз също бих искал да съм добре, така че ако можеш да махнеш мръсните си лапи от мен, ще бъде чудесно. – Бутнах го и той ме пусна. Отстъпих крачка назад, после две, изненадана, когато той не ме сграбчи отново. Тръгнах да си вървя, но очите му омекнаха и ме дари със стоплящо сърцето изражение, което ме накара да спра.
– Какъв е този поглед? – Попитах несигурно, без да мога да се сдържа. Проклетото лице на кученцето.
– Искам само да поговоря с теб за една минута. Ако не ти харесва това, което имам да ти кажа, можеш да си тръгнеш и никога повече да не ми говориш.
– Втората част ми харесва – помислих си аз, а очите му се разшириха. Косата му беше дълга и лъскава около раменете и аз се намръщих, когато осъзнах, че не се чеше. – Как са с бълхите?
– Всички изчезнаха – каза той весело. – Престос поръча най-добрата дипа за бълхи в Солария. Цялата ми глутница е чиста. – Лицето му помръкна, когато спомена глутницата си, и от гърлото му се изтръгна ниско хленчене.
Гърлото ми се стегна, когато си спомних стъклените очи на члена на глутницата му Ашанти на бойното поле.
– Съжалявам за приятелката ти – казах нежно. Никой не беше заслужавал да умре в този ден. И виждах колко много го боли, задник или не.
– Да… – Той прочисти гърлото си и погледна настрани.
Въздъхнах.
– Една минута?
– Една минута. – Той се обърна към мен, усмихвайки се отново, докато пристъпваше напред, отдръпвайки мускулестите си рамене.
Вдигнах вежди, чакайки го да започне, и забелязах Тайлър, който минаваше покрай нас, кимвайки ми, докато вървеше.
Когато отново останахме насаме, загледах острите линии на красивото лице на Сет и той си пое премерено дъх, подготвяйки се за това, което щеше да каже.
– Имам предложение за теб.
– Не ми се иска да се женя точно сега – подиграх се аз, а той се усмихна демонично.
– Не е такова предложение. Макар че, сега като го спомена… – Той се усмихна и аз извъртях очи.
– Тридесетте секунди вече минаха.
– Добре, така че… не отказвай веднага, но искам да излезеш на среща с мен тази вечер…
– Не – прекъснах го аз. – В никакъв случай.
Той се поклати на петите си, протягайки ръка към мен, сякаш копнееше да ме докосне, но аз се дръпнах назад, за да не може да го направи. От гърлото му се изтръгна разочаровано ръмжене и вместо това той пъхна блуждаещата си ръка в косата.
– Много ме затрудняваш, бейби.
– Наистина не ми пука – казах с вдигане на рамене.
Очите му потъмняха.
– Слушай, давам ти възможност да избереш в този случай, преди да се наложи да го налагам. Не ме подценявай, аз съм алфа. Това преминава чак до проклетата ми душа, а ти си в моята глутница. Трябва да те посветя. Няма начин да се измъкнеш от това, ясно? Ако продължаваш да ме караш да чакам, знаеш ли какво ще се случи?
– Не… – Отговорих, а сърцето ми се разтуптя от страх.
– Ще загубя контрол. Ще те насиля, независимо дали го искаш, или не. И това няма да е по милия и приятен начин.
– Но аз не искам да бъда част от твоята глутница – казах с ужас. И със сигурност не исках да бъда принудена да го направя.
– Знам, знам. Но трябва да скочим през обръчите. Първо, ще те посветя, после ще уточня подробностите, за да съм сигурен, че ще мога да те изгоня и всички ще можем да се върнем към нормалния живот.
Намръщих се, обмисляйки думите му. Ако той наистина щеше да се обърне срещу мен някой ден и да ме принуди да вляза в глутницата му, нямах голям избор.
– Какво точно трябва да направя?- Свих очи, а той ме погледна с онзи гладен поглед, който накара страха да трепне в мен.
– Срещни се с мен насаме след вечеря.
– Да, това няма да се случи. – Свих ръце, а той стисна зъби.
– Дарси – изръмжа той. – Ти не разбираш посланието тук.
– Получавам го ясно и отчетливо. Не ти вярвам, Сет Капела. Наистина ли си мислиш, че ще бъда достатъчно глупава да се срещна с теб насаме след това, което ми направи?
Веждите му се свъсиха и той извади атласа си от джоба.
– Мислех, че ще кажеш това така, че… – Той вдигна Атласа и почука нещо по него, след което моя бипна в отговор на това, което беше изпратил.
Понечих да го извадя, но той се премести напред и хвана китката ми със сериозен поглед.
– Този имейл е само за твоите очи. Аз съм отчаян, затова правя това. Той ще ти покаже колко сериозно съм се заел с това. Не искам да те наранявам. Но ако откажеш да се срещнеш с мен тази вечер, ще минат само още ден-два, преди да загубя контрол. – Хватката му върху ръката ми се затегна, а дишането ми се ускори от интензивността на тона му. – Това съобщение е бомба срещу мен. Доверявам ти се, че няма да го използваш. Но ако те прецакам тази вечер по какъвто и да е начин, имаш го като резервен вариант, ясно, бейби?
Кимнах и останах неподвижна, докато ръката му се плъзгаше в косата ми, а страхът капеше по гръбнака ми, докато призовавах магията си, подготвяйки се да го отблъсна. Той мигом се придвижи напред, притисна устни към челото ми, преди да се изстреля към класа. Нагорещената следа от целувката му се превърна в студена, когато се завъртях, загледана след него, и се чудех какво, по дяволите, ми е изпратил.
***
По време на вечерята седях в „Кълбото“ с моите приятели и голяма група от ВСО. Все още не бях погледнала имейла, който Сет беше изпратил, тъй като не бях имала момент насаме за това, откакто свършиха часовете.
Диего и София седяха срещу нас, а Тори ме погледна весело, преди да се облегне с лакти на масата.
– И така, познай с кого се сблъскахме днес, София?
– Не знам, Наследниците? – Каза тя и се намръщи.
– Не, Тайлър Корбин. Той се втурна и ни спаси от група земни старши, които щяха да ни направят мега адска седмица. – Тори грейна и София кимна, като изглеждаше объркана защо Тори ѝ разказва това.
– Това е мило от негова страна – каза тя с усмивка.
– И спомена нещо, което може да те заинтересува – казах аз с усмивка.
– Какво? – Попита Диего преди тя да го направи, като се намръщи и погледна между нас.
– Той е влюбен в София – прошепнах аз, като погледнах през стаята към мястото, където Тайлър седеше с част от тълпата на „Пегас“.
– Лъжеш! – Изпищя София, а бузите ѝ почервеняха.
– Не, това е напълно вярно – потвърди Тори.
Диего погледна през рамо, а очите му не толкова подмолно се стесниха върху Тайлър.
– Това пендеро? – Промълви той. – Не му се доверявам.
– Ами аз му вярвам – казах весело и Диего ме погледна, а устните му се свиха. Усетих, че Тори сдържа смеха си до мен и усетих как един смях избухва в собственото ми гърло. Е, ако Диего нямаше да определи нещата със София, защо тя да няма други възможности?
– Трябва да отидеш там – каза Тори окуражително.
Джералдин се премести по-близо, явно беше подслушвала, и аз забелязах Анджелика да се усмихва на София, без да мигне.
– Правилно ли чух? – Попита Джералдин. – Имаш ухажор, който се бори за сърцето ти, София?
– Не бих се изразила така – захили се София и скри лицето си в ръцете.
– Трябва да отидеш при него! Твоята любов те чака! – Каза достатъчно силно Джералдин, за да привлече вниманието на масата на Пегас и на много други хора.
Тайлър погледна София с надежда, след което се обърна обратно към приятелите си, които започнаха да го подпитват и да го побутват с лакти.
– О, Боже мой – казах развълнувано, когато Тайлър се изправи на крака.
– Какво? – Изсъска София, а очите ѝ бяха широко отворени като на Бамби.
– Той идва – засмях се аз, като школувах изражението си, когато Тайлър пристигна зад нея, а ръката на Диего се сви здраво около вилицата му.
Цялото ВСО притихна, гледайки го с очакване.
– Здравей, София – каза Тайлър, прочиствайки гърлото си, като самият той леко се изчерви от толкова много очи, вперени в него.
– Здравей, Тайлър – издъхна София, докато се обръщаше.
Джералдин беше станала наполовина от мястото си, а очите ѝ блестяха, докато гледаше Тайлър, напълно погълната от момента.
– И така… в неделя в Тукана има панаир. Мислех си, че може би… след моето земно изпитание сутринта можем да отидем там… заедно?
– Кажи „да“ – прошепна Джералдин, докато притискаше устата си с ръка.
– Да, бих искала – каза София и се усмихна срамежливо, докато Тайлър смучеше долната си устна и кимаше.
– Е, тогава ще се видим. – Той се отдръпна назад, сякаш искаше да си тръгне, после се спусна и я целуна по бузата. Стадото пегаси започна да удря по масата и да ръмжи, докато той се връщаше обратно, за да се присъедини към тях, оставяйки София яркочервена и усмихната до уши. Диего изглеждаше готов да прободе Тайлър с вилицата си, но София изглеждаше толкова щастлива, че не можех да му съчувствам.
Трябваше да я поканиш на среща отдавна, Диего!
Отпих от портокаловия си сок и се усмихнах, когато Тори започна да помага на София да реши какво да облече в неделя. Усетих, че се готви още една доставка за онлайн пазаруване, и се зачудих дали не си създава пристрастяване.
– Ами сос върху препечен хляб, това изисква празник! – обяви Джералдин, скочи от мястото си и се отправи към разпръснатите храни и напитки от другата страна на „Кълбото“.
След малко се върна с огромна кана с някакъв ярко розов коктейл, постави я в центъра на масата и наля чаши за всички.
– Хей, знам една игра с пиене, която можем да играем? – Предложи Диего, а настроението му се подобри. Той погледна към София и я побутна с надежда.
Тя погледна алкохола с кикот.
– Влизам.
– И аз. – Тори вдигна чашата си.
Джералдин отпи голяма глътка от собственото си питие.
– За съжаление трябва да откажа. Ще се придържам към една чаша, защото иначе ще се прояви дивата ми и порочна страна. И тъй като е вторник вечер, ще я държа здраво заключена.
– Бу, искам да се запозная с нея – оплака се Тори.
Въздъхнах разочаровано.
– Наистина искам да играя, но Сет ме моли да се срещна с него тази вечер и явно ако не го направя, ще ме побърка като вълк.
– Неее. – Тори се наведе драматично към мен. – Не отивай.
– Ще се върна – обещах.
Тя се наведе, за да ми прошепне в ухото.
– Добре, но бъди внимателен. Аз и клуб „Задник“ ще бъдем на разположение за подкрепа. А и трябва да ми кажеш какво има в този имейл в момента, в който го отвориш.
Закачих малкия ѝ пръст с моя. „Обещавам.“ Станах от мястото си.
– Ще ви намеря по-късно, момичета.
От клуб „ВСО“ прозвуча хор от сбогувания и аз помахах, докато се отдалечавах.
Част от мен искаше просто да остана тук и да отворя имейла, но не ми се струваше редно да го правя пред цялото ВСО. Не че дължах нещо на Сет, но начинът, по който се беше държал по-рано, ме накара да мисля, че е добра идея да го отворя насаме.
Докато тичах далеч от „Кълбото“, се насочих по криволичеща пътека, която минаваше през Огнената територия. Това беше малко по-дълъг маршрут до Въздушната кула, но вероятността да срещна опортюнисти от Адската седмица по пътя беше по-малка. Вдишах нощния въздух с усмивка на лице, като бързах да се насоча на север през Огнената територия, а след това завих на изток, за да избегна Плачещата гора.
До началото на полицейския час оставаше още един час, но слънцето отдавна бе залязло, а пътят бе осветен от горящи факли. Атласът ми изписука и аз го извадих, чудейки се дали Сет не ми напомня за тази вечер.
Наистина ли щях да се срещна с него насаме? Предположих, че това зависи от това, което ми беше изпратил.
Вместо да открия съобщение от него, сърцето ми излезе от ритъм, когато вместо него намерих едно от Орион. Не бях отговорила на съобщението му снощи, просто… не можех. Не знаех какво иска от мен, беше твърде объркващо. Каза, че не може да мисли трезво около мен и аз сериозно отвръщах на това чувство, но също така знаех, че няма да взема някакво прибързано решение само защото либидото ми се повишаваше от нула до хиляда всеки път, когато бях около него. Ако тръгнехме по този път, ако се поддадяхме на този порив, това можеше да завърши с абсолютна катастрофа. Но, по дяволите, това беше най-силното изкушение, на което някога съм устоявала.
Поех си равномерно дъх и отворих съобщението.
Ланс:
Обичаш да държиш момчето в напрежение, нали?
Дарси:
За човек, който беше много ясен за това какво се случва и какво не се случва над плувните басейни, съм изненадана, че все още търсиш отговор на последния си въпрос.
Ланс:
Какво ще кажеш за въпроса преди това?
Зелено или синьо?
Усмивка се впи в бузите ми, докато обмислях отговора си.
Дарси:
Каква е разликата за теб, освен че можеш да различиш мен и сестра ми?
Ланс:
Синьото означава, че ме харесваш.
От гърлото ми се изтръгна изненадан смях и аз извърнах очи към небето, докато се приближавах към Дом Въздух.
Дарси:
Това няма смисъл. Освен това синята коса някога означаваше нещо за мен, но вече не ми е нужна.
Стигнах до Въздушната кула тъкмо когато атласът ми отново пипна, но аз го прибрах в чантата, хвърлих въздух към триъгълния символ над вратата и се насочих към вътрешността. Забързах нагоре с изгарящата нужда да прочета това съобщение, но издържах през цялото време, докато не влязох в стаята си.
Бутнах вратата, хвърлих чантата си на леглото и извадих атласа си. Съблякох якето си, паднах на стола на бюрото си и включих лампата до скицниците си. Когато проверих съобщенията си, открих две от Орион.
Ланс:
Знам какво означаваше. Дариус ми каза след есенното парти. Но аз си имам собствено (по-добро) значение, а и Солария също има такова.
P.S
Между другото, напълно възнамерявам да счупя краката на този човек, щом ми кажеш името му.
Ланс:
Предполагам, че ще се върнеш към мълчанието, така че колкото и да не си струва…
В Солария синьото означава кралско.
А за мен синьото означаваш ти.
Кълна се, че препрочетох последното изречение сто пъти, ушите ми звъняха, а сърцето ми се блъскаше в гърдите. Синьото означаваш ти.
Очите ми се върнаха към първото съобщение и бузите ми избухнаха в червена топлина.
На вратата ми се почука и аз се изтръгнах от размислите си, станах и я отворих.
Сет стоеше там с уязвимо изражение на лицето си и магията автоматично се втурна към върховете на пръстите ми.
– Да? – Поисках, а в дланите ми пламна огън.
– Гледа ли го вече? – Попита той със странна усмивка, която се отдръпна от устата му.
– Какво да съм гледала? – Намръщих се.
– Видеото, което ти изпратих. То е твоето оръжие срещу мен тази вечер.
– О… не, не съм. – Погледнах към моя Атлас и сърцето ми се разби в гърлото, когато забелязах блестящия лунен камък „Водолей“, който седеше отвъд него. О, дявол да го вземе!
– Ще го изгледам сега. – Блъснах вратата пред лицето му, втурнах се към бюрото си и пъхнах лунния камък в горното чекмедже. Ако някога разбереше какво съм направила, щеше да ме убие. Беше изгубил цялата си глутници заради бълхите, които бях призовала – което беше определен бонус, но сега означаваше, че яростта му щеше да бъде десетократно по-голяма.
– Това ме удари в лицето, нали знаеш – каза той от другата страна на вратата и аз му отговорих със смях. – Просто ще почакам тук.
– Прави каквото си искаш, муцуно – казах под нос, като се ориентирах към имейла, който ми беше изпратил, и щракнах върху видеото, за да го пусна.
Записът беше направен в стаята на Сет и аз се намръщих, когато той застана пред камерата в училищната си униформа. Започна да звучи „Можеш да оставиш шапката си“ и устата ми се отвори, когато Сет свали якето си под звуците на хапливата музика, преметна го през главата си и го хвърли на леглото.
– О, Боже мой – издишах, без да мога да спра да гледам как се разиграва стриптийз шоуто му. Нарочно беше прекалено драматичен, издърпваше косата си и я размахваше в кръг, преди да разкъса ризата си и да изпрати копчетата навсякъде.
Започнах да се смея и чух Сет да се хили в коридора. Във видеото той скочи на леглото, приличайки на стриптийзьора Тарзан, докато се хвърляше от него и се плъзгаше по пода на колене право до камерата. Когато започна да разкопчава панталоните си, имах чувството, че това стриптийз шоу ще продължи докрай, затова докоснах екрана, за да го изключа. Изправих се на крака, поклащайки глава от поредния си смях, докато отварях вратата отново.
Сложих ръце, опитвайки се да овладея изражението си, докато се подпирах на рамката на вратата.
– И какво точно трябваше да постигне това видео? Това не е амуниция, ти се събличаш по десет пъти на ден, за да се преобразиш във формата си на Орден.
– Вярно е, но ти гледа ли го до края? – Той сви вежди и аз поклатих глава. Той си проправи път покрай мен, като пръстите му докоснаха ръката ми, докато вървеше. Вдигна моя атлас, плъзна видеото до последния кадър и го протегна, за да ми го покаже.
– Дано това да не е стоп-кадър на члена ти – промълвих аз, а той изхърка, когато го взех от него.
– Ако беше така, щеше да ти трябва широкоъгълен обектив, за да го побереш целия.
– Да, продължавай да си го повтаряш. – Погледнах към екрана и установих, че сега той държи над боклука си табела, на която пишеше: Отказвам се от претенциите си за трона на Солария.
– Ако продадеш това изображение на пресата, съм кралски прецакан – каза Сет с мрачна усмивка.
– Сет – изпъшках аз, като го погледнах със сърце в гърлото. – Защо ми даваш това?
– Ами то е само твое за следващите… – Той провери часовника си. – Четири часа. В полунощ ще се изтрие автоматично. Така че имаш толкова време, за да унищожиш живота ми, ако решиш да го направиш.
Гърлото ми се стегна и аз го гледах дълго, преди най-накрая да кимна. Това нещо с посвещаването във вълчата глутница трябва да е означавало адски много за него, щом е бил готов да рискува да дам това видео на пресата. така че инстинктите ми подсказваха, че съм в безопасност.
– Вярваш ли ми тогава, бебче… само за тази вечер? – Попита той с надежда.
– Никога няма да ти се доверя – казах с горчивина. – Но докато имам това, знам, че ще се държиш добре.
– Добре, такъв беше планът – каза той весело.
– И така, какво трябва да направя? – Попитах предпазливо, спомняйки си как той се беше нахвърлил върху мен последния път, когато стана дума за тази тема.
– Ами както казах преди, трябва да ме предизвикаш или да ми угодиш. Не можеш да ме предизвикваш, защото ще спечеля, а аз не мога да се сдържам или това не се брои.
– Мисля обаче, че бих предпочела това пред другото – казах аз, бърчейки нос.
Протегна ръка, за да ме докосне отново, след което я отдръпна, като се премести неудобно, сякаш му беше много трудно да държи лапите си далеч от мен.
– Ами не е нужно да ме чукаш, за да се получи. Колкото и да обича моята особена глутница да се занимава с всичко, това не е единственият начин да ме задоволиш.
– Добре, защото, както казах преди…
– Предпочиташ повече да не чукаш никого, отколкото да чукаш мен. Да, помня, бебче. Трудно е човек да забрави нещо такова. – Той повдигна вежди към мен и от гърлото ми се изтръгна смях. Това звучеше още по-добре, когато излизаше от устните му.
– Какво трябва да направя тогава, да ти купя подарък? – Пошегувах се.
Той се засмя.
– Не. – Той протегна ръка. – Ела с мен, отиваме на приключение.
Игнорирах ръката му, грабнах палтото си и взех атласа си. Препратих имейла на Тори със съобщението „ако не ме чуеш до 11:30, изпрати това на пресата“. Сет наблюдаваше през цялото време, без да направи никакво движение, за да ме спре, след което прибрах Атласа в джоба си.
– Води – казах аз, като исках да приключа с това.
Той се усмихна дяволито, преди да грабне дланта ми и да ме издърпа през вратата. Обърнах се назад, като се мъчех да заключа, преди той да ме издърпа, да изтича на стълбището и да ме повлече след себе си.
– Вече е почти полицейския час – предупредих го, докато се опитвах да го настигна.
– Сигурно е така. – Той ме изведе от изхода в дъното на Дом Въздух и атласът ми изписука.
Тори:
По дяволите – внимавай, Дарси!
Все още пием в „Кълбото“. Ела да се присъединиш към нас, когато приключиш.
Погледнах нагоре с усмивка, прибирайки Атласа си, а Сет ме дръпна в движение.
– Какво правим? – Засмях се, без да мога да се сдържа, тъй като студеният вятър брулеше около мен, а светлата луна грееше над нас, като лампа ѝ беше почти пълна.
– Ооооу! – Сет изрева нагоре към небесното тяло горе, а звукът накара сърцето ми да забие и косъмчетата по тила ми да се изправят. – Ще бягаш с мен.
Той пусна ръката ми, свали дрехите си и ги напъха в раницата си, преди да ми я подхвърли. Хванах я и я преметнах, докато той се извиваше до мен и се обръщаше в огромната си бяла форма, а козината му се развяваше на лудия вятър, който брулеше около нас. Той вдигна глава и от гърлото му се изтръгна истински вой, а пронизителният звук предизвика тръпки по гръбнака ми и ускори пулса ми.
Той се спусна надолу, за да ми позволи да се кача на гърба му, и аз се покатерих върху него с малка тръпка, която танцуваше в гърдите ми. С оръжието, което имах срещу него, поне веднъж наистина вярвах, че той няма да рискува да ме ядоса.
Заключих коленете си зад раменете му, като навих пръсти в копринената му козина, докато той се изправяше на крака. Притиснах се по-здраво, като бях забравила колко голям е всъщност, докато той се отдалечаваше през обширната равнина, която водеше към източната скала.
Въздухът се завихри около нас, носейки под носа ми соления привкус на морето. Звукът на разбиващите се вълни се усилваше, когато наближихме ръба на скалата, и аз се задъхах, като се притиснах по-здраво, когато Сет зави рязко надясно, тичайки покрай отвесната скала. Лунната светлина се улавяше от гребена на вълните, карайки дивия океан да блести като кристали.
Изпуснах възторжен възглас, докато се държах здраво, а адреналинът подскачаше във вените ми като мълния.
Сет се обърна надолу по стръмните стъпала, които водеха към Въздушния залив, и сърцето ми се изстреля нагоре, докато той спринтираше по тях с висока скорост. Вкопчих се в него за живота си, когато той скочи от последните няколко стъпала и лапите му се удариха в пясъка, разпръсквайки го зад себе си, докато се носеше към морето.
– Уау уау уау! – извиках, докато той се насочваше право към вълните. – Сет! – Изкрещях, а той издаде лай, който ужасно много приличаше на смях.
Обърна се в последната секунда, плисна се в плиткия прилив, който се надигаше около лапите му, и потегли към другия край на плажа. Светът се превърна в размазано петно, докато той препускаше по сушата, като от време на време надаваше вой на луната.
Накрая забави ход и аз не можех да спра да се усмихвам, докато се свличах от него и се облягах на един голям камък, трепереща от адреналина.
Сет се върна във формата си на фея и аз му подадох раницата с дрехи, като се обърнах, докато той се обличаше. След минута той прочисти гърлото си и аз погледнах назад, за да открия, че е седнал върху плосък камък, стърчащ от пясъка.
– Ще се присъединиш ли към мен?
– Трябва да е почти вечерния час – казах колебливо, като смътно се чудех дали Тори и останалите не са се върнали в някоя от нашите къщи, за да мога да ги намеря.
– Пет минути? – Попита той с тихо хленчене. – Ще се върнем, преди някой от учителите да ни открие.
Прехапах устни, а тръпката от пътуването все още течеше във вените ми. Все пак разполагах с онова видео и в наши дни не бях съвсем необучена. Ако опита нещо, може би щях да успея да го взривя на пух и прах с новооткритите си огнени сили.
Преместих се на ръба на скалата, седнах на няколко метра от него и се загледах в тъмния океан.
– Минах ли вече посвещението ти? – Попитах, като го погледнах.
– Все още не – промърмори той.
– Какво друго трябва да направя? – Попитах подозрително, а опиянението от бягането започваше да отминава.
– Трябва да се сближим малко – каза той твърдо.
Свих очи.
– Как например?
– Нищо сексуално, бебче. Господи. Дадох ти думата си, нали?
– И преди си ме лъгал – напомних му.
– Знам – въздъхна той. – Но това не е като преди.
– И какво точно беше онова? – Попитах студено.
– Онова беше бизнес. Това е удоволствие. – Той се усмихна палаво и част от яростта ми малко поотслабна. Но със сигурност не цялата. Досега вечерта ми беше донякъде приятна, но определено беше по-лесно да харесвам Сет, когато беше огромен пухкав вълк, който не можеше да говори.
Изчаках повече обяснения за това какво трябваше да направя и той се плъзна по-близо, така че да е на една ръка разстояние. Погледнах го с поглед, който го предупреждаваше да не ме докосва, и той не го направи.
Въздъхна и погледна нагоре към пламтящите над нас звезди.
– Сексът е много по-лесен от това.
Наблюдавах го в периферията си, без да съм сигурна как да реагирам на това.
– Искаш ли да чуеш една история? – Попита той и веждите ми се извиха.
– Добре – съгласих се аз и той отпусна глава, за да се вгледа в морето.
– В моето семейство имаме една традиция, която се нарича Изковаване. Всяко младо поколение трябва да премине през нея, за да докаже, че е достатъчно силно, за да бъде част от глутницата.
Обърнах се да го погледна, заинтригувана от това.
– Какво включва това?
Гърлото му се размърда и той не ме погледна, докато продължаваше:
– Трябва да оцелееш една седмица сам в планината Фейбъл в Северна Солария. – Той ме погледна. – Това ще прозвучи малко прецакано, но това е начинът на вълците, така че не съди родителите ми прекалено строго.
– Добре – въздъхнах, а кожата ми настръхна от напрежението в гласа му.
– Младите не получават имена, докато не приключат с изковаването си, защото много от тях не успяват да се върнат. Идеята е да се отсеят слабите, за да се запази глутницата силна. Това се прави от поколения, но много върколаци са се отказали от този обичай, защото е много безмилостен.
Кимнах, устата ми пресъхна при идеята за родители, които оставят децата си да се оправят сами по този начин, знаейки, че може да не се върнат у дома.
– На колко беше тогава? – Попитах с пресипнал глас.
– Бях само на пет години – каза тихо той. – Татко ми каза да прекарам седмицата във вълчата си форма, каза, че така било по-лесно. Беше толкова отдавна, но все още си спомням ясно всеки ден. – Той прочисти гърлото си, а на лицето му се появи уязвим поглед. – Спомням си как родителите ми ме водеха нагоре по планината през най-дебелия сняг, който някога съм виждал. Мислех, че това е игра, помня как се смеех и играех. Не разбрах наистина, докато не ме оставиха там, в една пещера, без храна, без вода, без нищо. – Той преглътна силно и сърцето ми се сви, когато си го представих като малко бяло вълче, изоставено да се грижи за себе си по този начин.
– Това е ужасно – прошепнах аз и сплетох студените си пръсти.
– Не ги обвинявам. Обичам родителите си. Те ме направиха силен – каза той яростно и видях, че наистина има предвид това.
– Как оцеля? – Попитах.
– Почти не успях – промълви той. – Тази седмица имаше снежна буря. Снегът беше толкова дебел, че трябваше само да изляза от пещерата, за да ме заслепи безкрайната белота. Затова се скрих там, замръзнал до кости, гладен и… сам. – Челюстта му се стегна. – Никога преди не съм бил сам. Имам много близки. Винаги сме спали заедно и не осъзнавах колко болезнено ще бъде да бъда откъснат по този начин. – Той потърка лицето си с ръка и въздъхна. – Спомняш ли си какво ми каза през онази седмица, как не съм те пречупил… изковал съм те? – Той погледна към мен и стомахът ми се сви, докато кимах. – Това ме накара да осъзная колко много съм заприличал на родителите си. След като преживях онази седмица в планината, се заклех, че ако някога имам собствено семейство, никога няма да го подложа на това. Но някъде по пътя забравих това обещание, което си дадох.
Седяхме в мълчание и аз се опитвах да си представя какво би било да израснеш в този безкомпромисен свят. Дали щях да бъда толкова коравосърдечна като наследниците, ако кралят и кралицата ме бяха отгледали?
– Как оцеля през тази седмица? – Попитах.
– Ами… снегът се натрупа толкова високо пред пещерата, че в крайна сметка не позволяваше на вятъра да прониква. Получавах вода от леда, но не ядях нищо. Бях адски слаб, когато родителите ми се върнаха и ме изровиха. Но оцелях, така че… минах.
Протегнах ръка върху ръката на Сет, а очите ми се насълзиха от ужасния образ, който той бе сътворил в съзнанието ми. Той ме погледна с напрегната гримаса, като освободи ниско хленчене. В мен се надигна инстинкт и не бях сигурна дали трябва да действам според него, но той сериозно изглеждаше така, сякаш има нужда от прегръдка. Приближих се, тъй като реших да се поддам на чувството, и го обгърнах с ръце.
Той зарови лицето си във врата ми и когато се опитах да се отдръпна, ме задържа там още миг, от което сърцето ми затрепери.
– Сет – предупредих аз и той бързо ме пусна.
Отдалечих се отново с буца в гърлото. Наистина имаше нещо в цялата тази история с алфа-вълците. Аурата му беше създадена, за да доминира, за да ме накара да искам да се подчинявам на заповедите му и да му угаждам. Но аз не бях вълк. И никога нямаше да се държа като такъв.
Той изведнъж се задъха и сложи ръка на гърдите си.
– О, благодаря за това.
– Какво? – Попитах объркано.
– Добре дошъл в глутницата, бебче. Официално си посветена.
Назад към част 8 Напред към част 10