Зодиакална академия: Новела 0,5 Произходът на един побойник от академията част 9

Ланс Орион

Коленичих до Дариъс в пълен шок от това, на което бях свидетел. Метеорът беше създал огромна яма пред нас, нагрятата скала светеше от удара. Пеенето на нашите две семейства се носеше по вятъра и се заплиташе с неистовия звук на моето сърце.
Лайънъл вдигна ръце над главата си и се затича към ръба на скалата преднамерено. Гърлото ми се сви, когато той се гмурна към морето и въпреки че знаех какво планира, част от мен се надяваше, че се е ударил в скалите, преди да се преобрази. Това би направило услуга на всички ни.
Настъпи тишина, когато той изчезна отвъд перваза и трясъкът на вълните беше единственият шум, който ни достигна. Тишината ни притискаше и аз споделих нервен поглед с Дариус, докато чакахме баща му да се появи отново.
Искрящ рев разцепи въздуха и сянката на огромен звяр се изстреля към небето. Лайънъл разпери криле и светлината на огньовете блесна от металнозелените му люспи. Той беше по-голям от всяка форма на дракон, която някога бях виждал, с огромен размах на крилете му, опашката му се извиваше зад него във ветрило със смъртоносно изглеждащи шипове. Той се извиси над главите ни и вятърът се втурна към нас. Бяхме притиснати напред и тревата се наведе, за да проследи движенията му през небето.
Той обиколи кратера веднъж, преди светът да се запали в пурпурни пламъци, изливайки порой от самия адски огън. Падналата звезда се стопи под натиска, метеорът се превърна в блестяща купчина сажди. Точно като видението, което костите ми донесоха.
– Дариус – изсъсках аз, страхът прозираше в тона ми.
Той ме погледна отчаяно.
– Трябва да спрем това.- Опита да се противопостави на силата която го задържаше, но нямаше никаква надежда. Бяхме обездвижени, превъзхождани и недостатъчно подготвени. Той изруга през зъби, напрягайки се във връзките си.
Претърсих тълпата от маскирани лица, търсейки сестра ми сред тях. Разпознах тялото и на десет крачки и я извиках, а очите ми я молеха да дойде при мен.
Тя поклати глава и аз проклех самите звезди. Презирах идеята, че сме роби на съдбата си. Видението, което видяхме, завърши с кръв. Толкова много, че не можех да понеса да си представя какво ще се случи. И тогава чухме и тези думи…смъртта идва.
– Клара!- извиках аз, като я погледнах тъжно. Майка ми отговори вместо нея, като се понесе към мен и намести страховитата маска върху лицето си. Тя коленичи пред мен в тревата и докосна бузата ми с пръсти.
Рязко се отдръпнах, оголвайки зъбите си.
– Ще се случи нещо лошо, ако това не спре – казах аз, молейки се да се свържа с нея.
– Помни какво винаги е казвал баща ти. Няма добро и лошо – каза тя нежно.
– Не това имаше предвид!- изкрещях аз, но тя поклати глава, зад маската и се чу чукане. Тя се изправи, вървейки назад, за да се присъедини към кръга на певците и сърцето ми биеше яростно под гръдния ми кош.
Лайънъл се хвърли встрани от кратера и кацна грациозно на тревата. Той сгъна криле, люспите му се пулверизираха, докато се готвеше да се върне в своята форма на фея. Жена му се придвижи напред, протягайки му дрехи и той изръмжа тихо, преди цялата му фигура да се промени. Миг по-късно той облече мантията, която жена му му предложи, и тръгна бос до ръба на кратера, а вятърът издърпа подгъва зад него.
– Звезден прах, създаден при лунно затъмнение, отвежда пътника само на едно място – каза Лайънъл на всички и пулсът ми се ускори.
За какво говори той? Какво място?
Погледнах към Дариус, чието изражение ми каза, че и той няма представа.
– Тази вечер ще бъдем първите феи, които някога влизат в Царството на сенките – обяви Лайънъл и дъхът спря в дробовете ми.
– Луд ли си?- попита Дариус баща си, като веждите му се стиснаха плътно. Лайънъл не му обърна внимание, гледайки напрегнато в ямата с хиляди надежди и мечти, сияещи в очите му.
Царството на сенките беше най-тъмният огледален свят в съществуването. Нищо добро не идва от там. Но имаше един слух, който все още не беше потвърден. Че Царството на сенките е дом на неуловимия пети елемент: Елементът на тъмнината.
Раменете ми се опънаха от напрежение, като се взрях в Лайънъл, неспособен да повярвам, че е достатъчно глупав да опита това. Нямаше ли достатъчно сила, както беше? Той беше един от четиримата небесни владетели. Откакто Дивият крал срещна своя край, той седеше на трона до останалите трима съветници.
– Време е, Клара – извика Лайънел към нея и страхът ми си проби път до гърлото.
– Време е за какво?!- Извиках, но тя ме игнорира, приближавайки се към Лайънъл, движенията и ми подсказваха, че е нервна. Ако тя беше просто нервна, това беше нищо в сравнение с това, което ме караше да чувствам аз.- Клара!- умолявах я аз. — Не прави нищо за него!
Тя ме погледна и сковаността в стойката и ми подсказа, че е решила каквото и да се канише да направи.
– Не е за него, Ланс – извика тя, свали маската от лицето си и я пусна на земята.- Искам това.
– Моля те, спри – въздъхнах аз, а емоцията изряза сърцето ми. Това всъщност не беше тя. Тъмната магия я беше покварила, накарала я беше да жадува за власт в ущърб на себе си. И знаех, че майка ми и Лайънъл са виновни. Бяха я манипулирали. Подкупили я с драконова кръв. И сега беше навлезла толкова дълбоко в тези лайна, че не можеше да види изход от тях.
Лайънъл опря ръка в основата на гръбнака и, след което я тласна, което я накара да се препъне в кратера. Тя се придвижи внимателно надолу по стръмната яма към тлеещото и сърце, като цялото и тяло трепереше. Голямата купчина искрящ абаносов звезден прах беше повече от това, което бях виждал някога.
Сестра ми коленичи до него, пъхна пръсти в тинята и я преся през пръстите си. Остави го да се стича обратно в купчината, преди да вземе нещо от дрехата си. Нож блесна под светлината на огъня и страхът ускори пулса ми.
– Клара!- Обадих се, гласът ми трепереше. Лайънъл ми хвърли яростен поглед, но нямаше да ме накара да замълча.
Тя продължи да ме игнорира, като вдигна острието над ръката си и проряза линия в плътта си.
Магия на кръвта… но защо?
Когато кръвта покапа върху звездния прах, тя премести острието към другата си ръка, правейки още един разрез в кожата си. Звездният прах започна да пулсира, сякаш в него има сърце, после бавно се нави като змия и се издигна, за да обвие раните по ръцете и. В костите си знаех, че това е тъмнината, сенките, които идват да претендират за силата, която тя предлага.
Раменете на Клара трепереха, но тя се наведе към тях, вместо да се отдалечи. Дишането ми стана плитко, когато изпусна тиха въздишка, магията на кръвта и даде тази позната сила. Очите и се завъртяха обратно в главата и, а звездният прах се плъзна по ръцете и.
Другите пееха все по-силно и по-силно, но не можех да откъсна очи от ужасяващата гледка пред мен. Продължавах да викам на сестра си, докато гърлото ми не беше раздрано, но тя изобщо не обърна глава.
Звездният прах пропълзя по раменете и обзе ме паника, която гъделичкаше гърлото ми.
Дариус извика на баща си, но аз не можах да чуя думите, твърде шокиран от това, което виждах. Прахът се уви около врата на Клара, плъзгайки се високо, покривайки устата, влизайки през носа и.
Тя остана в хватката му, накланяйки глава назад, сякаш е постигнала най-големия връх в живота си.
– Лайонел!- гласът на майка ми извъня в ушите ми.
– Спокойно, Стела – изръмжа той към нея.- Дъщеря ти е чиста, ще се справи.
Чиста? Какво изобщо означаваше това?
Прахът обгърна изцяло сестра ми, свивайки я в дълбините на надигащата се могила. Започнах да треперя от ярост, ужас, паника. Дариус се притисна по-близо до мен и усетих, че се опитва да ме утеши.
Какво се случва? Колко време ще отнеме, за да се върне при мен?
Прахът се издигаше все по-високо и по-високо към лунното затъмнение, стълб от извиващ се, гърчещ се мрак. Групата започна да мърмори, скандирането им утихна, но Лайънъл продължи решително.
Докато се извиваше над главите ни и сянката му падна върху мен, в гърдите ми се отвори дълбока пропаст от страх. Нещо не е наред.
Със звук като падащ дъжд кулата се срути, изсипвайки се към центъра на ямата в каскада от блестящи зърна. В момента, в който срещна земята, тъмната субстанция се превърна в кръв. Избухна в основата на кратера, обсипвайки стените му. Толкова много кръв, това беше всичко, което успях да видя. Червен басейн, който се плиска и се върти.
Сърцето ми свободно падна в гърдите, когато осъзна ужасяващата реалност. Майка ми изкрещя. Хората крещяха, псуваха.
Сърцето ми се разкъсваше по шевовете и всичко, което можех да си помисля, беше, че нея вече я няма.
Няма я, няма я, няма я.
Ръцете на мама бяха върху мен, прегръщаха ме, дърпаха ризата ми. Но не можех да помръдна, не можех да откъсна очи от онзи кратер, пълен с останките на сестра ми.
– Това беше нейния избор – изхлипа мама в рамото ми, сякаш се опитваше да ме убеди в това.- Тя искаше това.
– Провалихме се – изплю Лайонел.
– Как може това да е всичко, което те интересува!?- Изрева Дариус към него.
Мама продължи да плаче и сълзите и попиха през ризата ми, докато останах замръзнал в пълен шок. Мъката заби нокти в сърцето ми, разкъсвайки го на парчета, докато се опитвах да обработя тази ужасна истина.
Клара е мъртва. Сестра ми я няма.
Не можех да помръдна, за да отблъсна майка си, но в момента, в който бях освободен от това адско място, никога повече нямаше да и позволя да положи ръка върху мен. Тя и Лайънъл бяха направили това и аз никога нямаше да им го простя.

***

Светът беше пълен с мрак и дъжд, докато гледах през прозореца на моя апартамент с една спалня в град Тукана. Най-тъмните сини цветове се смесват с най-дълбоките сиви цветове. Долу по улицата хората се движеха под прикритието на чадъри, единствените цветни петна в света.
Звукът от отваряща се капандура зад мен привлече вниманието ми и аз се обърнах, виждайки Дариус да се спуска гол в кухнята ми.- Мразя да летя в дъжда.- Той отметна мократа си коса назад и влезе направо в спалнята ми.
Чаках го да се върне, свикнал с тази рутина. Миг по-късно той се върна в кухнята-хол със спортни панталони и тениска, за да си вземе бира от хладилника.
– Не е много като лято – изкоментира той и аз изсумтях утвърдително.
Настъпи мълчание, но не и неудобно. Изминаха два месеца от смъртта на сестра ми. Два месеца, в които се чувствах като в кошмар, в който бях заседнал с постоянно повторение.
– Писал ли си до Лигата?- попита Дариус небрежно и каменен студ изпълни гърдите ми.
– Не.
– Може би ще ти позволят да опиташ, ако просто…
– Не – изръмжах аз и той замлъкна.
Бях пропуснал шанса си със Соларианска питболна лига. Не бях в състояние да пробвам след загубата на сестра ми. Получавате само един шанс с Лигата.
Чукането на дъждовни капки по прозореца беше единственият звук, който изпълваше апартамента ми.
Въздъхнах, обръщайки се към Дариус, който седеше на сивия кухненски плот с кутия бира в ръка.
– Получих това днес.- Отидох при купчината писма до входната ми врата, издърпвайки едно писмо, което беше пристигнало от Академията на Зодиака. В момента училището финансираше апартамента ми. Принципал Нова очевидно беше счела, че съм подходящ да бъда поканен да работя като учител заради рекламата, която бих донесъл на училищния отбор по питбол. Което беше пълна глупост. Това бяха жалки пари. Но преглътнах гордостта си и я приех, защото другата възможност беше да взема пари от Лайънъл или проклетата ми майка. Така че това беше по-добрият от двата глупави избора.
Поставих писмото под носа на Дариус и той го погледна, а веждите му се извиха, докато го четеше.
– Искат да кандидатстваш за учителска работа?- присмя се той.- Ти не си точно от типа; риза с копчета колега.
Вдигнах рамене, вземайки писмото от ръката му.
– Все пак става. По-добре е, отколкото да седя тук и да чакам средствата ми да свършат.
Дариус се намръщи и усетих, че нещо кръжи в ума му.
– Какво?- настоях аз.
Той дъвчеше вътрешната страна на бузата си няколко секунди.
– Е… просто си помислих, ами ако баща ми има нещо общо с това? Ще се запиша в Зодиак след няколко години. И ако си там, можеш да продължиш да ме „пазиш“ точно както той иска.
Кимнах бавно, като се замислих за това. Връзката, която той беше сложил на Дариус и мен, беше толкова силна, колкото винаги. Беше вкоренена дълбока нужда да го защитя, но се опитах това да не ме притеснява. Така или иначе винаги съм се грижел за него. Само където сега нямах избор за това. Освен това мечтите ми отдавна бяха изчезнали, така че това беше всичко което бях, истинската ми същност си беше тръгнала.
– Не че не би станал велик професор.- Той изсумтя и аз се усмихнах. Откакто загубих Клара, стана по-лесно да се отделям от емоциите си. Можех да се усмихвам толкова лесно, колкото да счупя яйце. Но с Дариус усмивките бяха склонни да бъдат истински.
– Аз не съм просто красиво лице – отговорих на шегата му.- Получих А плюс на моите финални изпити.
– О, да, забравих, че си най-умния маниак.- Устата му се сви в единия ъгъл и той отново грабна писмото.- И така, какво ще правиш? Обличаш си хубава риза и танцуваш по свирката на баща ми?
Прокарах палец по долната си устна.
– Не… Мисля, че трябва да играем с него в неговата собствена игра. Той иска да внимавам за теб? Добре. Ще приема тази работа и ще те науча на всичко, което знам. На уроците от училището, но не само…- Усмихнах се и в очите му проблясна пакостливост.
– Тъмна магия? — предположи той с нотка на вълнение в тона му.
– Ти можеш да бъдеш по-силен дори от баща си, Дариус.
– Искаш отмъщение — каза Дариус неспокойно.
– И да, и не – въздъхнах аз.- Клара направи своя избор, но кръвта на Лайънъл сключи сделката. Гърлото ми се стегна при името на сестра ми на устните ми. Не бях сигурен колко време мина, откакто го казах за последно на глас.- Мога да направя нещо, за да му отвърна, Дариус. И ти също можеш. Искам да те видя да се изправяш. Да бъдеш най-могъщият Наследник от всички и да смажеш баща си под петите си.
Очите му блестяха от идеята.
– Наистина ли мислиш, че ще мога?
– Да – казах твърдо.- Ще ти помогна. И нищо никога няма да застане на пътя ни.

КРАЙ.

Назад към част 8

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!