Зодиакална академия-Принцеса на сенките-книга 4-част 39

ТОРИ

На Бъдни вечер се събудих в легло, което за първи път в живота си можех да нарека свое. Или поне за пръв път, който си спомням. Никога не сме имали истински дом. Никога не сме прекарвали повече от две Коледи на едно и също място. Бяхме само допълнителни екстри към традициите, които не ни принадлежаха.
Замислих се какво ли би било, ако бяхме празнували Коледа тук с родителите си. Дали щяха да са като другите съветници, загрижени повече за това да покажем сила и власт, отколкото любов и състрадание, дори в определеното за това време на годината?
Поех си дъх и прогоних тези мисли. Те така или иначе бяха безсмислени. Какво значение имаше дали майка ни винаги щеше да ни събужда на Коледа с целувка или дали баща ни щеше да съдийства на боевете ни със снежни топки?
Те не успяха да направят нито едно от нещата, които можеха да планират да направят с нас. Добро или лошо. Така че какъв беше смисълът да си представяме сценарии, които вероятно нямаха нищо общо с реалността, която така или иначе ни беше открадната?
Зяпнах, като разперих широко ръце и ги прокарах по огромния матрак, на който бях спала. Беше достатъчно голям за петима души. Не знаех дали да си мисля, че родителите ми просто са имали прекалено много пари, или са били пристрастени към една-две оргии.
Самата рамка на леглото сякаш беше направена от масивно сребро, а стаята, в която се намираше, беше най-пищното място, което някога съм виждала. Каменни лиани растяха нагоре и нагоре по всички повърхности, а цветята по тях бяха разцъфнали и изглеждаха толкова реалистично, че можех само да предположа, че някой със силата на земната магия ги е отгледал, а после ги е превърнал в камък.
В далечния край на стаята имаше огромен прозорец, който обхващаше цялата стена и държеше в средата си две стъклени врати, които водеха към широк балкон с изглед към градините.
Отново се прозях, докато седях сред гнездото от одеяла, в което бях спал. Бяха толкова копринено меки, че се чувствах сякаш спях върху купчина пера, а един поглед към сребърния часовник, окачен на стената, ми подсказа, че в комфортната обстановка съм се върнала към старите си навици.
Беше десет и половина, което означаваше, че най-вероятно съм пропуснала закуската, за която Джералдин говореше снощи. Чувствах се като три процента виновна за това, но честно казано, фактът, че успях да си полежа, въпреки че ме дебнеха сенките, не беше нищо друго освен чудо.
Прекосих стаята до гардероба, в който бях хвърлила куфара си снощи, и разтворих вратата.
Светлините вътре се включиха автоматично и аз погледнах огромното пространство, изпълнено с релси и релси с дрехи. Предположих, че никой не се е сетил да прибере вещите на родителите ни, след като са починали, но крайният резултат беше това леко плашещо усещане, че те все още са тук.
Престъпих покрай куфара си, тъй като любопитството ме подтикваше, и се придвижих между стелажите с елегантни бални рокли и дизайнерски обувки.
Прокарах пръсти по някои от роклите и най-слабият мирис на розова вода раздвижи въздуха. Спрях, очите ми се затвориха и ме обзе странно усещане за топлина и сигурност. Сякаш ме държаха здраво в нечии ръце и нищо на света не можеше да ме докосне.
Очите ми отново се отвориха и почти споменът избледня, макар че останах с усещането за дежа вю, докато навлизах по-навътре в пространството.
Може би призраците, които се задържат тук, ме помнят…
В далечния край на гардероба стоеше огромно огледало, което заемаше цялата стена. Имаше рамка от сложно издълбано дърво, в която се виждаха изображения на хидра и харпия, танцуващи една около друга. На някои от тях харпията прегръщаше хидрата, а на други изглеждаше, че просто се забавляват.
Проследих модела на изображенията нагоре по рамката и се спрях, когато забелязах две нови същества, които танцуваха с тях. Фениксите се издигаха над тях, докато Хидрата накланяше всичките си глави назад, за да ги наблюдава, а очите на Харпията блестяха със сълзи на гордост.
– Това е невъзможно – прошепнах аз, а дъхът ми замъгли стъклото на огледалото пред мен. Как може някой да е знаел какви ще бъдем?
Странни импулси сякаш бръмчаха във въздуха около мен и аз прехапах долната си устна, докато погледът ми се плъзгаше от дърворезбите към стъклото на самото огледало. Изглеждаше съвсем обикновено, отражението ми ме гледаше с предпазливи очи. Но нещо дълбоко в стомаха ми подсказваше, че това е нещо друго.
– Тори?- Гласът на Дарси ме изтръгна от моментната замаяност, в която бях изпаднала, и аз се обърнах, за да погледна назад към спалнята.
– Тук – извиках в отговор, а дъхът ми отново замъгли стъклото. Което беше странно, защото тук не беше студено.
– Съжалявам, но трябваше да дойда. Джералдин си губи топките там долу и изглежда имат някакъв странен ритуален начин за ядене на коледната вечеря, за който трябва да ни научат до утре. Макар че не мога да разбера защо е важно в какъв ред ядем храната си.- Дарси вкара глава в гардероба и аз я погледнах в отражението.- Какво правиш тук?- Попита тя с намръщена физиономия.
– Мисля, че открих нещо – казах бавно.- Виж, ето. Има издълбани образи на майка ни и баща ни, а после… феникси…
– Какво?- Дарси прескочи куфара ми и се насочи към мен с бърза крачка. Беше облечена в тъмносиня рокля, която точно съответстваше на нюанса на косата ѝ.
– Виж.- Посочих нагоре към резбите на фениксите и Дарси се наведе около мен, за да ги разгледа.
Онзи странен пулс във въздуха изглеждаше по-остър сега, когато и тя беше тук, и погледът ми отново падна върху стъклото.
– Как е възможно това да е било там?- Попита Дарси.- Няма смисъл. Никой не е знаел какво ще бъдем преди…
Протегнах ръка и поставих плоска длан върху стъклото, а в гърдите ми се заби удар от енергия, който отекна от стените на моята сила и привлече енергията, която дремеше в мен.
– Докосни стъклото, Дарси – издишах аз, без да знам защо, но чувствайки се сигурна, че това се нуждае и от нейната магия. Точно както под водопада.
Дарси се намръщи, после бавно вдигна ръката си и я постави до моята.
Вдишах рязко, когато някаква дълбока сила се уви около магията ми и я дръпна достатъчно силно, за да създаде мост. Веднага щом отпуснах контрола върху силата си, тя започна да тече направо от ръката ми в стъклото, сливайки се с тази на Дарси, докато образът на двете ни, стоящи в гардероба, избледня в нищото. Той беше заменен от образ на красива жена, която върви през оживен пазар и събира екзотични плодове в голяма кошница. Небето над нея беше най-яркото синьо, а въздухът беше гъст от топлина. Жълт пясък бележеше калдъръмената улица, по която вървеше, и усещането за екзотичното място ме изпълни със странен копнеж.
– Това нашата майка ли е?- Въздъхна до мен Дарси. И когато жената от изображението обърна лице, за да погледне към небето, разбрах, че е права.
В чертите ѝ имаше известна прилика с нас. Тъмните ѝ очи бяха обрамчени от гъсти мигли, почти като огледален образ на нашите, а нещо в пълните ѝ устни също ми се стори познато.
– Да – съгласих се аз.- Но какво е това?
Дарси вдигна рамене, докато образът трептеше и се променяше. Майка ни се разхождаше по величествени коридори, носейки плодовете, които беше купила на пазара, подредени в широка чиния. Тя се приближи до двойна врата и спря пред нея, тъй като чу гласове.
– Сигурен ли сте в това, лейтенанте мой? Ако звездите не са съгласни, това може да доведе до мощна порция сос от кисели краставички.
Намръщих се, когато разпознах този глас. Можех да се закълна, че беше Хамиш Грус.
– Постави ме под съмнение още веднъж и ще ти отнема главата заедно с тази на императора – изръмжа тъмен глас в отговор.
Устните на майка ни се разтвориха от шок и тя направи крачка назад, но вратата се отвори, преди да успее да избяга.
Мъжът, който се извисяваше над нея, беше мощен добре сложен и мрачно привлекателен. Силната му челюст беше покрита с брада, а кафявите му очи се присвиха, когато я забеляза да стои пред него.
– Знаеш ли какво правим с шпионите в Солария?- Изръмжа баща ни, а магията се пропукваше между пръстите му, докато правеше крачка към нея, сякаш възнамеряваше да отскубне кожата от костите ѝ.
– Това си ти – издиша тя в отговор, без да изглежда ни най-малко уплашена, докато пристъпваше по-близо до него.
Продължи да върви, като скъсяваше разстоянието между тях, докато не се оказа само на сантиметри от него.
– Госпожо, отдръпнете се от Негово величество!- Изръмжа Хамиш, а аз му хвърлих един поглед. Беше поне с трийсет години по-млад от мъжа, когото сега познавахме, мустаците му бяха по-тъмни, а фигурата – малко по-слаба.
Майка ни не го погледна, а натисна чинията с плодове в ръцете му, сякаш не стоеше там и не я заплашваше.
– В най-тъмния ден и най-дългата нощ ще те водя към дома с толкова светла любов – прошепна майка ни, като впи поглед в този на баща ни. Тя протегна ръка и я притисна към гърдите на Дивия крал. Той замълча, магията в ръцете му пламна, но не направи никакво движение, за да я отблъсне. Тя плъзна ръката си нагоре по фината копринена риза, която носеше, прокара пръсти по шията му и спря, като задържа челюстта му в ръката си.- Видях живота, който ни е съдено да споделим. Искаш ли и ти да го видиш?
Погледът на баща ни потъмня и той разтвори устни, като изглеждаше, че е на път да ѝ откаже.
Познавателна усмивка озари лицето на майка ни.
– Истината ще промени света – настояваше тя.
Преди кралят да успее да отговори, магията пламна под върховете на пръстите ѝ и устните му се отпуснаха, докато тя му показваше видения за бъдещето, което виждаше за двамата.
Ние също бяхме надарени с видението им и сърцето ми заби по-бързо, когато ги зърнахме да се промъкват из двореца с бели стени, за да се срещат тайно, да си крадат целувки под звездите, да се заплитат в чаршафите и да летят през облаците във формите на своя Орден.
Баща ни беше студен човек, но когато оставаше насаме с нея, се усмихваше, смееше се, обичаше. Виждахме проблясъци на щастие, което ги свързваше цял живот. Как тя успокояваше лошите му настроения и отново и отново смекчаваше гнева му.
Можех да почувствам емоциите на майка ни, които бяха свързани с виденията. Тяхната любов щеше да спаси родината ѝ от гнева на Дивия крал. Вместо да завладее тази красива земя на слънцето и пясъка, той щеше да се ожени за нейната принцеса и да я доведе у дома, за да управлява до него. Любовта им щеше да спаси безброй животи не само тук, но и в Солария. Тя беше видяла всичко. Като че ли съдбата им беше неизбежна и силата ѝ по-голяма от всички магии на света.
Нямаше значение, че той беше луд, който беше наредил повече кръв и смърт от всеки крал или кралица в историята на този свят, тя щеше да обича всички части от него, които никой друг никога не беше виждал. Тя щеше да открие доброто сред омразата и да го приближи към светлината.
Видяхме как двамата бяха призовани под звездите и откликнаха на призива на съдбата, като избраха да бъдат елисейски партньори, а душите им бяха свързани в любов за всички времена, докато очите им бяха обсипани със сребро.
И макар че тя го избра заради собственото си сърце, тя го избра и заради всички, които попаднаха под властта му. Защото с нея на негова страна бъдещето беше по-светло, пътищата по-ясни и по-склонни към мир и благоденствие.
В бъдещето, което тя му показа, имаше толкова много любов и страст, че в гърдите ми пламна болка. Дори я видяхме с огромен корем, докато той раздаваше целувки по кожата ѝ и говореше на бебетата, които растяха в нея. След това ни показаха как двамата люлеят близо до себе си малки близнаци, сякаш целият им свят започваше и свършваше с малките животи, които бяха създали заедно.
Виденията избледняха и аз почти отдръпнах ръката си, но огледалото потрепери срещу дланта ми и сцената се смени, за да ми покаже нещо друго.
Майка ни се събуди в студена пот, ужасът я заливаше на вълни, докато бързаше към огромното легло, където двете спящи бебета бяха сгушени едно до друго.
Една сълза се плъзна по бузата ѝ, докато ни гледаше, а паниката я заслепи, тъй като видението, което беше видяла, я изпълни със страх.
– Какво има, любов?- Попита баща ни от леглото, като се надигна на лакти.
– Кръв – промълви тя.- И огън, и смърт. Все още не мога да видя никакъв начин да го заобиколя.
– Казах ти, че никога няма да допусна това да се случи – изръмжа той, избута се от леглото и се запъти към нея, за да може да я придърпа в прегръдките си.- Аз съм най-могъщата фея в целия свят. Никой не може да стигне до нас. Никой не може да нарани децата ни.
Майка ни се вкопчи отчаяно в него, клатейки глава, сякаш просто не можеше да му повярва, и ни подари още един поглед към виденията си.
Над семейството ни бе надвиснала сянка и без значение какво щеше да направи тя или баща ни, смъртта щеше да дойде за тях. Всеки път, когато тя се опитваше да го промени, сянката само се приближаваше. Виждаше редица от пет гроба, малки ковчези, огън, страх и писъци. Но не можеше да види самата заплаха. Тя беше забулена в мрак, въплъщаваше страха и независимо какъв избор правеше, той все се сбъдваше.
Всеки избор с изключение на един… докато се бореше да овладее виденията си, тя измисли един-единствен вариант, който не завършваше с пълното унищожение на семейството ни.
Една нощ, докато баща ни спеше, тя взе торбичка със звезден прах и отпътува до царството на смъртните с мен и Дарси, скрити под наметалото ѝ.
Сълзите се стичаха по бузите и, когато се появи в дома на едно смъртно семейство, което имаше близнаци на същата възраст като нас.
Тя събуди хората, които беше избрала да ни отгледат, и страхът ме прониза по гръбнака, докато ги принуждаваше да не забелязват никаква разлика в бебетата си. Каза им да ни обичат и защитават и да ни отгледат със силен дух и ум.
Тя се просълзи, докато ни оставяше там и вземаше техните деца на наше място, докато се връщаше в Двореца на душите.
Почти изтръгнах ръката си от стъклото. Не можех да разбера как може да е толкова безчувствена, че да размени живота ни за този на две невинни смъртни момичета. Но преди да успея да се отдръпна, ни споходи едно последно видение.
Това бяхме аз и Дарси, седнали на трона. В Солария цареше мир, хората бяха щастливи и балансът на силите беше възстановен. В далечината срещу нас стоеше тъмна сянка, но заедно може би щяхме да имаме шанс да я победим и да спасим хората на Солария. Но без нас цялата надежда беше изгубена.
Видението избледня и аз се дръпнах назад, докато сърцето ми биеше.
– Дали те… дали тя е съхранила виденията си там за нас по някакъв начин?- Попита Дарси, дъвчейки устните си, докато се опитваше да преработи всичко, което току-що бяхме видели.
– Тя смяташе, че ние сме единственият шанс на Солария да се изправи срещу сенките – отговорих с дрезгав глас.- Ето защо ни направи замяна…
Не знаех какво да правя с всичко, което току-що бяхме видели, но една малка, жалка, болезнена част от мен, за чието съществуване никога не обичах да признавам, се разкъсваше. Родителите ни ни бяха обичали. Искали са ни. Бяха умрели, желаейки да живеят с нас. И това знание означаваше за мен повече, отколкото някога съм си представяла, че може да означава.
– Тя ни обичаше, Дарси – промълвих аз.- Баща ни също… без значение какъв друг е бил и какво е правил. Родителите ни ни искаха.
Дарси избухна в сълзи, като ме обгърна с ръце, а аз усетих, че треперя в прегръдките ѝ.
Не исках да научавам повече за хората, които ни бяха довели на този свят, когато бяхме дошли тук. Но сега, когато го направих, осъзнах колко много е трябвало да знам.
Имаше толкова много истории и слухове за тях, толкова много омраза към нещата, които баща ни беше направил, и към чудовището, което всички твърдяха, че е, че дори не си бях представяла идеята, че той може да е обичал семейството си. Или че жената, за която се е оженил, го е превръщала в по-добър човек, спасявайки света от най-лошото в природата му.
– При светлината на Уран, Тори Вега, ако пропуснеш обяда, ще бъда много разочарована!- Обади се някъде откъм спалнята Джералдин.
Пуснах Дарси и избърсах сълзите от бузите си, докато се опитвах да се успокоя отново.
– Каква е тази шумотевица?- Задъха се Джералдин, когато се появи на вратата, и аз се засмях наполовина, когато тя ме погледна.
– Просто е много да си тук, предполагам. Чувстваме се малко претоварени – казах аз.
– Да – съгласи се Дарси.- Малко е… много.
– Разбира се, че е!- Задъха се Джералдин.- И ето ме тук като злепоставяща Бренда, която се опитва да ви накара да влезете в ролите на перфектни принцеси, когато трябваше да разбера, че ви трябва време, за да се адаптирате към завръщането у дома!
– У дома?- Попитах с тих глас. Как можех да гледам на това място като на свой дом? Дворецът беше по-голям от малък град. И все пак… имаше нещо странно успокояващо в това да си тук.
– Никога досега не сме имали дом – каза Дарси, споделяйки с мен поглед, който говореше, че и тя не е толкова сигурна в това.
– Ами сега вече имате – каза твърдо Джералдин.- Нашите принцеси бяха изгубени твърде дълго. Но сега вие сте у дома и кралство Солария се радва, тъй като най-могъщият ни род е възстановен. Светът на феите е изграден върху основата на силата и мощта. И сега си върнахме най-могъщото семейство. Може да има хора, които искат да ви държат настрана или да ви видят паднали, но истинските кралици се издигат. Родът Вега отново е непокътнат. А когато поемете пълен контрол над съдбата си, дори звездите няма да бъдат подготвени за могъществото, което притежавате.
Устните ми се разтвориха, което би трябвало да е протест, но вместо това можех само да погледна сестра си, докато силата на думите на Джералдин ме заливаше.
Никога не бяхме искали тази съдба, никога не бяхме искали тази власт или трон, или да се изправим срещу Наследниците. Но тя все пак беше наша.
Бяхме родени, за да управляваме това кралство, а във вените ни течеше силата на баща ни и любовта на майка ни.
Ние бяхме най-могъщият орден на феите, който е бил виждан от хиляда години насам. Ние бяхме първите феи, които притежаваха и четирите елемента в живата памет.
Така че може би беше време да спрем да отричаме правото си по рождение. Защото Вега бяха родени, за да управляват. А на мен ми беше писнало да ме карат да се кланям.

Назад към част 38                                                            Напред към част 40

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!