ТОРИ
Докато лежах в леглото си, в стаята ми, академията сякаш отекваше с някаква пустота. Цялото място беше безлюдно, тъй като почти всички прекарваха празниците у дома и тишината тук беше повече от странна.
Въпреки това нямах нищо против самотата след ужаса от битката с нимфите. И поне тук репортерите не можеха да ни преследват. Вече се наложи да поискам нов идентификационен номер на Атласа, защото моят беше изтекъл, и бях затрупана с имейли, обаждания и съобщения от всички шибаняци и тяхната стара леля Диърдър, които искаха да научат повече за ролята ни в битката. Бяхме се съгласили да направим още едно интервю с майката на Тайлър през новата година, само за да им дадем нещо, но освен това бяхме решили да не коментираме. Цяла Солария сякаш ни възхваляваше като герои и приветстваше завръщането ни като техни кралици и не беше като да можем просто така да отречем, че сме се върнали, за да претендираме за трона си.
От друга страна, едва ли можехме да предявим и претенции. Лайънъл също се опитваше да се свърже с нас и Орион каза, че единствената причина, поради която още не се е появил тук, за да поиска отговори от нас, е, че е трябвало да ръководи военните усилия заедно с другите съветници. Не бяха минали и двадесет и четири часа от битката в двореца, но оттогава вече имаше още шест докладвани сражения срещу нашите врагове из цяла Солария.
Една част от мен се радваше, че не се налага да участваме в тези битки, но друга част страдаше, че трябва да излезе и да помогне. Разполагахме със сила, която беше толкова мощна срещу нимфите, и ни се струваше нередно да се крием, докато други рискуват живота си, опитвайки се да се борят с тях без нашия огън.
Но Орион беше прав. Ние не бяхме обучени. Дори още не бяхме започнали уроците по борба с елементите. А Лайънъл можеше просто да иска кръвта ни. Затова беше най-добре да останем тук.
Преместих се неудобно, докато се опитвах да намеря начин да заспя, но това се оказа невъзможно. Умът ми беше прекалено зает с всичко – от битката до нещата, които бяхме открили в двореца за родителите ни и нашето наследство.
За известно време бях започнала да си позволявам да мисля за двореца като за свой дом, но започнах да се чудя дали не съм се заблуждавала, че чувствам такава връзка с една сграда. Не знаех защо чувствах такава връзка с нея, но почти ми се струваше, че самите стени бръмчат с позната енергия.
Извадих атласа си от нощното шкафче и седнах, докато търсех отговор в интернет. Не ми отне много време да намеря няколко статии за начина, по който е бил построен Дворецът на душите. Всяко поколение на Вега беше добавяло към строежа собствена магия, като беше насищало мястото със същността на своята сила и я беше добавяло към самата структура. Така че предполагах, че имам своя отговор. Магията на моите предци преминаваше през тази сграда, точно както кръвта им течеше във вените ми.
„Ела при мен…“
Пуснах атласа в скута си и вдигнах поглед, сякаш можех да видя собственика на този глас да ме гледа обратно. Докато бях в двореца, изобщо не я бях чувала да ме вика и не бях сигурна дали това е свързано с мястото или с факта, че там бях прекалено щастлива, за да мисля за сенките. Имаше много драма, благодарение на появата на наследниците и съветниците, но дори и тогава се забавлявах.
Или поне до нападението.
„Часът наближава. Постройте моста…“
Сенките се раздвижиха под кожата ми и аз затворих очи, докато след тях се носеше малка вълна на удоволствие. Може и да не бях изкушена от сенките, докато бяхме в двореца, но тук те сякаш ме зовяха през цялото време.
Очите ми се затвориха и за миг я видях. Момичето, което ме викаше и ме молеше да я спася от мрака. Сестрата на Орион не приличаше много на него, с изключение на очите ѝ, които горяха със същия интензитет като неговите.
„Времето наближава – изсъска тя и се протегна към мен.
Крайниците ми изстинаха и сенките се увиха по-плътно около мен.
Болка проряза предмишницата ми и аз изтръпнах, когато сенките се втурнаха по-плътно и по плътта ми се разля екстаз.
Смътно осъзнавах факта, че кървя, че бях разрязала ръката си с парче лед, за да пусна тъмнината, но не можех да отклоня вниманието си от удоволствието достатъчно дълго, за да ми пука.
Болката отново се вряза в ръката ми и аз изстенах, когато след нея се появи още по-голямо удоволствие. Почти ми се струваше, че сенките са завладели тялото ми и направляват действията ми, за да ме приближат към себе си. Но се чувствах толкова добре, че исках само още от това. Все повече и повече, докато не ме обгърна и не бях погълната от него.
– Рокси!
Огънят пламна около мен и изведнъж вече не бях сама в тъмнината. Един мъж стоеше до мен, обгърнат в пламъци, а от гърба му се подаваха гигантски златни криле.
Ръката му хвана моята и аз бях измъкната от сенките толкова бързо, че главата ми се завъртя.
Поех си треперещ дъх, когато установих, че лежа в леглото си, а Дариус е разкрачен над мен, стиснал здраво китките ми и с гореща плът, нагрята от силата на огнения му елемент. Лечебната енергия танцуваше по ръката ми, затваряйки раните ми.
– Върна ли се? – попита той отчаяно, погледът му се втренчи в моя, а очите му горяха с дива паника.
Поех си дълбоко дъх, задъхвайки се, докато се опитвах да се ориентирам отново.
– Какво се случи?- Попитах, намръщена, докато се опитвах да разбера как за няколко минути от седяща в леглото си почти се удавих в тъмното. Или това бяха часове? Чувствах се толкова изгубена, сякаш не бях сигурна кой път е нагоре или как се казвам. Имаше само едно, твърдо нещо, което ме привързваше към това място, а той ме гледаше така, сякаш не знаеше дали да ме убие, или да ме целуне.
Аз взех решението вместо него, като се надигнах и притиснах устата си към неговата, стенейки от нужда, когато той посрещна целувката ми с толкова тъмна страст, че имах чувството, че се давя отново и отново.
Захватът на Дариус върху китките ми се затегна болезнено, докато ме притискаше, забиваше ме в леглото и ме целуваше толкова силно, че сякаш се опитваше да ми открадне нещо с бруталността си.
Той се отдръпна внезапно с ръмжене на гняв, като ме заключи под себе си както с хватката си, така и с огъня в очите си.
– Току-що те измъкнах от лапите на сенките – изръмжа той.-Защо, по дяволите, си ги хранил с кръвта си?
Намръщих му се, докато се опитвах да разбера какво се беше случило.
– Не знам – издишах накрая.- Не си спомням…
– Ами опитай се повече.- Огънят в погледа му се разгаряше и усетих как собственият ми темперамент се надига, за да посрещне неговия.
– Казах ти, че в един момент просто си седях в леглото, а в следващия чух Клара да ме вика. Не си спомням много след това, освен че се събудих с един задник върху мен.
– От това, което разбрах, последната част е почти стандартна за теб – изсумтя той.
– Майната ти.
– Отново?- Подиграваше се той и Фениксът ми настръхна от гняв, докато се извивах под него, опитвайки се да се освободя от желязната му хватка.
– Едва ли – отвърнах аз.- По-скоро ще изгоря цялата кожа от тялото си, отколкото да ти позволя да го докоснеш отново.
– Тогава това ще да е причината, поради която току-що ме целуна по този начин – каза той с усмивка, която говореше, че си мисли, че ме притежава.
– Махай се от мен – поисках аз, дърпайки китките си, докато се опитвах да го отблъсна. Имаше около трийсет секунди, преди да извикам Феникса си, за да запаля огън точно под топките му.
Дариус се засмя без всякакво чувство за хумор и се изпъна, преди да отстъпи назад, за да се облегне на бюрото ми.
– Стани и се облечи. Идваш в Кралската дупка, за да обясниш на останалите наследници защо точно си скрила от тях истинската си форма на Ордена. Предлагам ти да изиграеш картата на глупавия малък смъртен и да твърдиш, че не си знаел. Защото ако не успееш да ги убедиш, ще отговаряш пред съветниците.
– Може би не планирам да отговарям пред никого – отвърнах, като се надигнах, за да мога да стана и да се изправя пред него. Той все още беше много по-висок от мен, така че трябваше да наклоня глава назад, за да срещна погледа му, но не ми пукаше. Нямаше да го оставя да стои над мен като мой началник.
– Ами твоите планове не значат нищо за Небесния съвет. И за мен също не означават много. Ще те завлека там, ако това е необходимо. И така, ще се облечеш ли или ще си с това? Погледът на Дариус се плъзна по торбестите ми шорти и горнището, сякаш наистина го обиждаха, а аз бях повече от изкушена да ги запазя само по тази причина.
Въздъхнах шумно, за да му дам да разбере, че е най-дразнещият човек, когото някога съм срещала.
– Добре. Ще стоиш там и ще ме гледаш как се преобличам ли?
Дариус се поколеба, сякаш наистина си мислеше да го направи, след което извърна очи, докато се насочваше към вратата. Спря до нея, преди да ме остави, и ме огледа с намръщено лице.
– Ако си загубила контрол над сенките, тогава трябва да направим нещо по въпроса. Кълнеш ли се, че не си възнамерявала да се порежеш?- Попита той, като за момент задкулисната част от него отново се скри.
Стиснах устни, наполовина изкушена да го излъжа, но истината беше по-страшна от идеята да му се доверя с тази малка частица или честност.
– Не съм – отвърнах аз.- Наистина не знам какво се случи…
Дариус се намръщи.
– Ще поговоря с Ланс и ще измислим какво да правим.
Вратата се затвори между нас с трясък, преди да успея да отговоря, и реших да пренебрегна онази малка част от мен, която се чудеше защо изобщо му пука.
Изпратих съобщение на Дарси, като я предупредих, че наследниците искат да ни видят, в случай че Сет също се е насочил към нея. Предполагах, че Орион е останал с нея миналата нощ, и се съмнявах, че тя иска Вълчият задник да ги хване отново на местопрестъплението.
За съжаление, закъснях да я спася от тази съдба, а от отговора ѝ разбрах, че сега вече върви към Дупката със Сет.
Захвърлих дрехите си и измъкнах от чекмеджето си горнище и бикини, след което обух и клин с висока талия. Грабнах пуловер от шкафа и се придвижих до прозореца с усмивка.
Ако драконовият задник изискваше присъствието ми в Дупката, това беше добре. Но не трябваше да издържам и разходката долу с него.
Качих се на перваза и отворих широко прозореца със смях.
Гърбът ми изтръпна, когато призовах крилата си, и скочих от перваза с възторжен вик половин секунда преди да се откъснат от плътта ми.
Златните пера пламнаха с огън, който стопли кожата ми и прогони последните остатъци от сенките, докато летях бързо и силно право към сърцето на Плачещата гора.
Засмях се на глас, докато вятърът галеше косата ми и буташе перата на крилата ми.
През целия си живот бях жадувала за чиста свобода и я намерих в най-простата ѝ форма, когато летях през облаците. Кожата ми жужеше от радостта на полета и усещах как всеки товар, който носех, се изплъзваше от мен, докато се въртях и се издигах в небето.
Зад гърба ми се чу огромен рев и аз се обърнах със смях, когато забелязах Дариус, който ме преследваше в зашеметяващата си форма на златен дракон.
Скочих от облаците и се стрелнах право към центъра на гората.
Въздухът зад мен се раздвижи, докато той се приближаваше, а мощните му криле караха косата ми да се вихри при всеки удар.
Дариус се обърна рязко, гмуркайки се в дърветата, тъй като забеляза Кралската дупка преди мен и аз се впуснах в преследване. Той се приземи на покрива на огромната дървена къща с трясък и аз паднах пред него с усмивка.
Той ме погледна за дълъг миг, а светлите му златни очи ме наблюдаваха през рептилоидните прорези на зениците си. Носът му се удари в гърдите ми и аз инстинктивно протегнах ръка, прокарвайки пръсти по блестящите люспи между очите му.
– Много повече ми харесваш, когато не можеш да говориш – промълвих.
Той изхриптя насмешливо и за миг ме обгърна дим. Когато той се преобрази, Дариус стоеше пред мен във формата си на фея. – Но тогава нямаше да можеш да ме захапеш с такава сила, Рокси. И колкото и да твърдиш, че мразиш това, мисля, че и двамата знаем, че то те кара да действаш. Може би ме мразиш. Но твърде много ти харесва да ме мразиш, за да искаш това просто да спре.
Той не ме изчака да отговоря, преди да вдигне един люк на покрива и да се спусне вътре.
– Глупак – промълвих аз.
Прибрах крилата си и по гръбнака ми премина тръпка, когато те отново изчезнаха и аз навлякох пуловера си върху главата.
Спуснах се в къщичката на дървото, следвайки Дариус, и открих, че пространството вътре е празно освен него. Той беше обул чифт черни панталони, оставяйки гърдите си голи, докато отиваше в кухненския бокс и пускаше кафемашината.
Беше обърнат с гръб към мен и аз се намръщих, докато погледът ми се спираше на двете най-големи татуировки, които минаваха през широките му лопатки. Никога досега не ги бях разглеждала отблизо, но когато го направих, устните ми се разтвориха.
– На кожата ти се борят дракон и феникс – отбелязах, сякаш той може би вече не знаеше. Огънят танцуваше в пространството между двата звяра, облизвайки се един друг в бушуващ ад.
– Е, не си мисли, че съм си направил татуировка заради теб, принцесо – подиграваше се той.- Може и да си шибан котарак в леглото, но аз имах тази татуировка много преди да погледна хубавото ти лице или да се докосна до тялото ти.
– Не мислех, че си си направил татуировка заради мен – изригнах, приближавайки се до него, когато той се обърна с лице към мен.- Просто смятам, че това е странно съвпадение.
– Никога не си ми изглеждала като момиче, което да се превръща в преследвачка само защото сме се закачали няколко пъти – каза той, наблюдавайки ме над ръба на чашата си с кафе, докато отпиваше дълга глътка.
– О, моля те, по-скоро ще преследвам пръдня на вятъра, отколкото да започна да ти се натрапвам – отвърнах, като извъртях очи.- Трябва да преодолееш себе си, Дариус.
– Може би ти трябва да се справиш с мен – контрира той.-Защото ти си тази, която преди десет минути беше вкарала езика си наполовина в гърлото ми.
– Е, не се притеснявай за това, защото това няма да се случи никога повече – обещах аз.
Дариус постави чашата си с кафе и внезапно се приближи към мен, като мина толкова близо, че бях принудена да се отдръпна до стената, за да се опитам да му избягам.
Той опря ръката си на стената до главата ми и се наведе близо, така че устата му беше само на сантиметри от моята. Сърцето ми заби извън ритъм от близостта му, но запазих изражението си невъзмутимо, като задържах погледа му.
– Можеш да го отричаш колкото си искаш, Рокси, но между нас ще се случи отново и отново – обеща той, ароматът му ме обгръщаше, а топлината на плътта му пламтеше толкова силно, че я усещах въпреки сантиметъра пространство, който ни разделяше.- Така че независимо колко ме мразиш или презираш, или искаш да не ме искаш по никакъв начин, няма как да го спреш. Не можеш да почувстваш такъв огън и просто да го оставиш да изгори.
Звукът от отварянето на вратата дойде от долния етаж и Дариус се отдръпна от мен, сякаш не беше казал и дума.
Загледах се във Феникса на гърба му, докато той се отдалечаваше от мен, вземаше кафето си и сядаше до камината. Той щракна с пръсти към нея и огънят се разгоря, точно когато се появиха всички останали.
Дарси не изглеждаше особено впечатлена, когато влезе в стаята с ръка на Сет, увита около раменете ѝ, и Макс от другата ѝ страна.
Челюстта на Кейлъб беше стегната и той се намръщи към мен, докато влизаше последен.
– Добре, че всички сме тук – мрачно каза Макс, като погледна между всички и зае място, заставайки пред огъня.
Дарси се измъкна от хватката на Сет и се премести да седне на дивана, а аз останах на крака със скръстени ръце.
– Съжалявам, че малко закъсняхме, но Дарси ме молеше да ми направя свирка по пътя дотук и ми се стори грубо да откажа – каза Сет небрежно, като се спусна до сестра ми, сякаш не забелязваше тръпката на отвращение, която премина през нея при думите му.
Завъртях очи към него, прехапвайки език, за да не се обадя на глупостите му.
– Ами без съмнение и е отнело известно време да открие малкия ти член сред този голям стар върколашки храст, за който ми каза, че имаш там долу – отвърнах подигравателно. Може и да не бях в състояние да го извикам за лъжите му, докато се предполагаше, че все още съм в неведение за истината между Дарси и Орион, но скоро бях измислила най-добрия начин да го обезоръжа. Просто се престорих, че Дарси е споделила с мен всякакви нелицеприятни подробности за него и той всъщност не можеше да се противопостави на тях, освен ако не искаше да признае лъжите си.
Сет изръмжа, но не се надигна да ме захапе, а Дарси ми се усмихна благодарно.
– Защо излъгахте за истинността на формулярите на Ордена?- Попита Кейлъб, като пренебрегна нашите реплики напред-назад, тъй като премина към причината, поради която бяхме тук.
– Не сме – отвърна Дарси невинно, като им разказа историята, към която Орион ни беше предложил да се придържаме, след като се върнахме в академията снощи.
– Всичко, което знаехме, беше, че имаме крила и някаква луда огнена магия – добавих аз с вдигане на рамене.
– Не бяхме ние тези, които казваха, че сме огнени харпии – каза Дарси с кимване.- А и не е като да знаем нещо за ордените, камо ли за изчезналите.
– Наистина не виждам каква е голямата работа – завърших аз.
Наследниците си размениха заредени погледи, а Дарси просто наблюдаваше огъня.
– Не виждаш в какво е проблемът?- Попита Макс недоверчиво и аз усетих как сиренните му дарби се опитват да намерят път покрай огъня на феникса ми, но той танцуваше под кожата ми и го задържаше така лесно, както дишането.
– Орион каза нещо за това, че заради него сме неподатливи на огън и че той ни пази от ментални магии като сиренните заклинания – замислено каза Дарси.- Което е удобно, предполагам.
Почти се разсмях на глас и трябваше да вдигна ръка, за да прикрия устата си и да симулирам кашлица. Кейлъб сведе очи към мен, сякаш не вярваше на това, но какво можеше да направи наистина?
– Значи просто очакваш да ти повярваме, че не си имала представа?- Подигра се Кейлъб.
– По същия начин, по който ние нямахме представа, че сме феи или че магията изобщо съществува, или че сме принцеси? Да, очаквам да повярвате, че отново сме били оставени в неведение за истинската си природа. Съжалявам, ако си мислиш, че тайно сме планирали сеанс по свързване на фениксите без теб или каквото и да било друго, но наистина не разбирам какво според теб бихме се опитали да постигнем, като излъжем за това, което сме.- Извих вежда към него и сгънах ръце, сякаш бях ядосана, че съм тук, и нямах никаква представа какво има предвид.
Дарси кимна твърдо в знак на съгласие и аз почти се усмихнах на усещането за дежа вю, което ми даде. Дори не можех да преброя колко пъти съм лъгала по този начин приемни родители, учители, социални работници или дори полицаи, докато Дарси прехапва езика си и се съгласява с твърдо кимване, знаейки, че е твърде отворена книга, за да изкара на преден план гола лъжа, ако говори твърде много.
– Добре – каза Дариус и най-сетне се изправи.- Това така или иначе няма значение. И какво от това, че са феникси? Магията им все още не може да съперничи на нашата, но са удобни в ситуация с нимфи. Не мисля, че е нужно да обсъждат това с родителите ни, ако това е всичко, което знаят. А вие?- Той погледна между останалите наследници и те сякаш се съгласиха с него, макар и малко неохотно.
– Мислех, че ти ще си най-разгневен от това – каза Макс, като се намръщи на Дариус.- Те са неподатливи на огън. Дори от драконовия огън. Това не означава ли…
– Това не означава нищо – сви рамене Дариус, лъжейки толкова проклето, че трябваше да повярвам, че е бил в това толкова дълго, колкото и аз. А като се замислих за чудовището, което го беше отгледало, предполагах, че мога да си представя защо е добър в това.- Може и да не горят, но все пак могат да се удавят.- Водата се плъзна между пръстите му в явна заплаха и аз вътрешно се настървих, когато той небрежно предложи това от всички неща. Може и да се опитваше да ни прикрие до известна степен, но само защото това служеше на него и на вендетата му срещу баща му. На него не му пукаше за нас. Явно не изпитваше никакво разкаяние за нещата, които бяхме преживели от него. Веднъж почти ме беше удавил и явно щеше да го направи отново, ако сметнеше, че е оправдано да го направи.
– Можем ли да тръгваме тогава?- Попита Дарси, като се изправи на крака.
Наследниците изглеждаха така, сякаш искаха да протестират, но не виждах как биха могли.
– Довиждане, задници. Ще ви оставим да се занимавате с подлите си планове – казах небрежно, докато двете се запътвахме към вратата и никой от тях не направи крачка, за да ни спре.
Дарси и аз мълчахме, докато си проправяхме път от Кралската дупка, а тя хвърли около нас балон за заглушаване, докато се отдалечавахме от тях с бърза крачка.
– Мислиш ли, че направихме достатъчно, за да държим съветниците далеч от нас?- Попита тя, като притискаше долната си устна.
– Надявам се – казах аз.- Но ако се наложи да се изправим и пред техните въпроси, ние сме готови. Дори Тъмната принуда на Лайънъл не може да пробие душевните ни стени, така че можем да го направим, ако се наложи.
Атласът на Дарси изпищя и тя го извади от джоба си, изражението ѝ омекна, когато видя от кого е, а аз ѝ извъртях очи. Това нещо с Орион я караше да се държи все така лепкаво. Беше очарователна по един леко ужасяващ начин. Защото колкото и да обичах да я виждам щастлива по този начин, просто не виждах как ще направят това дългосрочно. В кой момент щеше да е приемливо да бъдат открити за връзката си? Трябваше да преживеем четири години в академията с него като неин учител и дори да не бяха хванати, тогава как можеха изведнъж да кажат, че са решили да се съберат, след като това се е случило?
– Пита къде сме – каза Дарси, докато набираше отговор.- Явно Гейбриъл е видял нещо за новогодишната нощ и…
Едно размазано движение се стрелна към нас и аз изтръпнах, когато Орион се спря пред нас, очите му бяха светли, а косата разрошена. Носеше тениска на Соларийската питболна лига и анцунг изглеждаше по-млад от обикновено. Когато сваляше напълно учителската си шапка по този начин, виждах двамата да работят като двойка много по-лесно. Трябваше само да забравя цялото това нещо с учителя и това беше ясно като бял ден.
– Гейбриъл имаше видение за мен в новогодишната нощ – развълнувано каза Орион и хвана Дарси за ръка, докато той гледаше между нас двете с надежда, която блестеше в очите му.
– И?- Попита Дарси.- Видял ли е, че сме върнали Клара?
– Той не може да види сенките, те не се появяват във виденията – каза Орион с намръщена физиономия.- Но ме е видял да слизам към пещерата и каза, че е усетил, че нещо огромно идва точно преди бъдещето ми да се изгуби в мрака!
– Това не звучи като нещо добро, пич – казах аз, повдигайки вежда.
– Разбира се, че е – отвърна той, като ме стрелна с намръщена физиономия.- Това означава, че сме били там, използвайки тъмната магия, за да създадем моста. Той ни е видял да го правим. Тогава е настъпил подходящият момент.
– Но той не е могъл да види дали е работило или не?- Попитах съмнително.
Дарси ме стрелна с предупредителен поглед, докато Орион ми се намръщи.
– Разбира се, че ще проработи – изръмжа той.- Не си ли забелязала колко силен е зовът на сенките, откакто се върнахме в академията? Предстои нещо голямо, това трябва да е то. Ще спасим сестра ми!
Прехапах устна и погледнах към Дарси за отговор, защото не ми стигаше. Да, бях забелязала, че зовът на сенките е по-силен, отколкото беше преди, но беше трудно да кажа какво означава това. Дали защото се приближавахме към нещо огромно като връщането на Клара в реалния свят? Откъде, по дяволите, трябваше да знам това?
– Готови ли сме да построим моста?- Попита Дарси, като стисна окуражително пръстите на Орион.
– Да, но ще трябва да владеем сенките заедно. Изучавал съм много древни текстове за това, сигурен съм, че мога да направя правилните заклинания. Но ще е по-лесно с повече сила. Така че и четиримата ще трябва да работим заедно върху това. Ще кажа и на Дариус. Това ще бъде като споделяне на силата за тримата, всички вие просто ще насочвате сенките чрез мен и с общата ни сила ще можем да изградим мост, достатъчно силен, за да може тя да премине обратно.
Той изглеждаше толкова дяволски сигурен и толкова дяволски обнадежден, че усетих как кимам в знак на съгласие, без да е необходимо да го обмислям допълнително. Ако това беше необходимо, за да върне сестра си, тогава бях напълно съгласна. Само се надявах да е прав за значението на видението на Гейбриъл, защото ако разбера, че бъдещето ми е изгубено в тъмнина, със сигурност нямаше да изглеждам толкова дяволски весел за това. Но той явно знаеше повече от мен за тъмната магия и ако това видение го беше убедило, значи и мен ме беше убедило. Щяхме да си върнем сестра му и с малко късмет сенките може би нямаше да ме привличат толкова, след като тя не беше заклещена там, за да ме призовава.
– Добре. И какво трябва да направим?- Попитах.
– Аз ще направя всички приготовления – каза Орион, а вниманието му се плъзна към каквото и да означаваше това.- Трябва само да се появиш в пещерата преди полунощ в новогодишната нощ. Уверете се, че магията ви е напълно попълнена, и носете нещо топло. Гейбриъл каза, че предстои снежна буря.
– Добре – съгласихме се Дарси и аз едновременно.
Орион дари и двете ни с най-голямата шибана усмивка и аз едва не се разсмях. Не ми се струваше, че някога преди съм го виждала да се усмихва така. За кратко той целуна Дарси по устните, след което се отдалечи от нас, като при това изпрати около нас снежна буря.
– Предполагам, че тогава няма да празнуваме новата година – казах с усмивка.
– Не. Изглежда, че ще я прекараме в една тъмна пещера, за да сбъднем мечтите на Орион – съгласи се тя с широка усмивка.
– Е, когато го казваш по този начин, не мога да се сетя за нищо друго, което бих предпочела да правя – засмях се аз.
Назад към част 43 Напред към част 45