ДАРСИ
Завладя ме слабост и тъмнина забули погледа ми, докато коленичих до Орион и сестра му. Трябваше да се движим, трябваше да направим някакъв план, за да я заведем на сигурно място. Трябваше да възстановим магията си и да намерим място, където тя да си почине.
– Трябва да се нахраниш – нежно каза Орион, като повдигна брадичката на Клара. Кътниците ѝ бяха оголени и тя дишаше тежко, а зениците ѝ бяха разширени.- Не ми е останала никаква магия, която да ти дам.- Веждите му се сключиха, сякаш я беше подвел.
– Ланс – каза тя с призрачна усмивка.- Винаги си бил толкова добър с мен.
– Ти си ми сестра – каза той, сякаш това беше единственият отговор, който трябваше да даде, и аз го разбрах напълно.
– Да я вдигнем – казах нежно, изправяйки се на крака и поклащайки се, докато крайниците ми трепереха силно. В тялото ми отекна празнота, каквато не бях усещала досега. Опитах се да призова Феникса си, но силата на построяването на този мост ми беше отнела всичко. Сякаш сенките все още ме държаха в ръцете си, приковавайки формата ми на Орден и държейки я покорена.
Орион притисна Клара в ръцете си, стана и примижа тежко, тъй като изтощението завладя и него.
– Пусни ме – подкани го Клара и Орион неохотно я постави на крака, като я крепеше, докато пръстите на краката ѝ се свиваха на ледения под.
Тя направи няколко крачки назад, като наклони глава, за да погледне към високия покрив на пещерата, след което сведе очи към ръцете си. Обърна ги отново и отново, като им се възхищаваше, а в изражението ѝ беше изписано недоверие.
– Наистина съм тук – въздъхна тя и от нея се изтръгна малък и изпълнен с надежда смях. Това предизвика усмивка на собствените ми устни, тъй като облекчението затанцува през мен и ме изпълни.
– Ще трябва да останеш скрита – каза твърдо Орион.- Можеш да останеш с мен тази нощ, а утре ще те заведа на сигурно място.- Той поклати глава в знак на страхопочитание.- Не мога да повярвам, че наистина си тук. Наистина се получи.
Клара се завъртя на босите си пети, а наметалото от сенки се завихри около нея като блясък от среднощна коприна.
– Не, Ланс.- Гласът ѝ отекна от покрива и за секунда тялото ѝ изглеждаше почти прозрачно.- Трябва да завърша заклинанието. Засега сенките ме държат тук, но това няма да продължи дълго.
– Откъде знаеш?- Попита я Орион и сърцето ми заби по-силно, докато поглеждах между тях.
– Говорят ми, казват ми неща – каза тя, а очите ѝ блестяха от мрака, който се бе вкоренил в нея.
Орион ме погледна, с което мълчаливо ми съобщи, че трябва да я измъкнем оттук. Щеше да се наложи да попълни магията си и да се опита да овладее сенките, живеещи в нея, защото беше ясно, че те все още имат власт.
– Взеха ми всичко, когато влязох в тях – прошепна Клара, а изражението ѝ изведнъж стана студено и страшно, докато се губеше в някакъв спомен.
Очите на Клара се втренчиха в брат ѝ с обвинение и аз направих предпазлива крачка към него.
– Всяка капка кръв от вените ми беше пожертвана за мрака, за да ме пренесе през световете и да ме остави в Царството на сенките да изгния – каза Клара с леден тон. Горната ѝ устна се отлепи назад, за да оголи кътниците ѝ, и стомаха ми се надигна инстинктивно.- Мислех, че ще дойдеш за мен, но ти така и не дойде.
– Мислех, че си мъртва – каза Орион с ужас.- Нищо не беше останало от теб.
– Защото не бях там – изпъшка тя.- Отидох в звездния прах, как можа да не ти хрумне да ме потърсиш?
– Не знаех – изпъшка Орион, изглеждайки ужасен от идеята да я разочарова толкова дълбоко.
– Цялата тази кръв, която изгубих… все още я няма – прошепна тя, спусна се и загреба от земята изцеждащия се кинжал. Страхът ме прониза и инстинктивно вдигнах ръце, въпреки че във вените ми нямаше магия.
Клара прокара острието на кинжала по ръката си и кожата ѝ се разтвори, но не потече кръв.
– Не съм нищо друго освен съд за сенките – изръмжа тя, докато тъмнината се вливаше в очите ѝ и отнемаше цялата светлина със себе си.
– Ланс – прошепнах предупредително, докато косъмчетата отзад на врата ми настръхнаха, за да обърна внимание.
– Вените ти са пълни с нашата кръв и аз искам да си я върна! – Извика тя, като се хвърли към него в размазана вампирска скорост.
– Не!- Изкрещях, когато зъбите ѝ се впиха във врата му.
– Спри!- Той се опита да се бори, но беше твърде слаб и те паднаха на земята в плетеница от крайници.- Клара, спри!- Умоляваше той, докато тя забиваше нокти в ръцете му и разкъсваше плътта му като гладно животно.
Изкрещях от тревога, хвърлих се върху нея и я дръпнах за раменете, молейки магията си да ми помогне. Тя ме хвана отзад за врата и ме хвърли с вампирската си сила, като силата, която използва, ме изстреля през пещерата. Гърбът ми се удари в каменната стена и аз изкрещях, когато паднах на земята, дънките ми се разкъсаха, а коленете ми се разцепиха.
– Ланс!- Изкрещях отчаяно, изправих се на крака и се затичах към тях колкото се може по-бързо.
– Стой назад, Дарси!- Задави се Орион, но аз не исках да направя нищо подобно.
Клара го държеше, гърбът ѝ беше прегърбен като на звяр, докато пиеше и отпиваше от него. Той вече беше ужасно блед, натискаше раменете и, но беше обезоръжен от захапката и, тъй като сенките подхранваха мускулите и давайки и сила.
Паниката ме разкъса, докато тичах към нея, Фениксът ми се раздвижи, но не достатъчно. Призовах сенките, но сякаш всички те бяха под нейно командване и отказваха да ми се подчинят.
Скочих върху нея още веднъж, нанасяйки диви удари и късайки косата ѝ. Тя хвана ръката ми, блъсна ме върху твърдите камъни до Орион и стисна гърлото ми с остри нокти, за да ме задържи там. Аз се мятах бясно, драпайки по ръката ѝ, докато тя продължаваше да изцежда Орион глътка по глътка.
– СПРИ!- Изкрещях, а ужасът издълба дупка в гърдите ми, когато той падна болезнено неподвижен под нея.
Тя се изправи внезапно, освободи ни и двамата и ме погледна надолу с кръвта, която се лееше по брадичката ѝ. Изцеждащият кинжал беше стиснат в ръката ѝ, напоен с кръв, която капеше върху обувките ми.
– Не – изсъсках аз, претърколих се и трескаво затърсих Орион. Ужасът ме заля, когато пръстите ми се откъснаха горещи и лепкави и аз разкопчах палтото му с отчаяни движения.
Сълзи замъглиха зрението ми, докато притисках ръце към зеещата рана на корема му и натисках силно. Очите му се затвориха и сърцето ми удари ужасяващ ритъм, когато реалността потъна дълбоко в костите ми. Тя го прободе с нож. Тя го прободе!
Преди още да успея да се опитам да се преборя с нея, Клара изсъска като змия и се изстреля от пещерата с вампирската си скорост. Тъмнината сякаш се замъгли около нея, докато тя изчезваше в бурята като привидение.
Паниката разби сърцето ми на парчета, когато се надигнах над Орион, стиснах бузата му с окървавени пръсти и го разтърсих.
– Събуди се, трябва да потърсим помощ – изисках аз, а гласът ми трепереше толкова силно, че едва успявах да изтръгна думите.
Очите му се отвориха и аз натиснах по-силно раната на стомаха му.
– Стани – помолих, а сълзите покриха бузите ми.
Той изстена от болка и аз го пуснах, трепереща от глава до пети.- Трябва да отида и да намеря някого – казах, опитвайки се да звуча смело за него, макар че точно тогава чувствах всичко друго, но не и това, тъй като сърцето ми се разцепи на две.
– Остани – измърмори той, а ръката му се сключи около китката ми, за да ме задържи там.- Блу…
– Не – спрях го, поклатих глава, знаейки какво щеше да каже. – Не смей да се отказваш. Ще ти осигуря помощ.- Опитах се отново да помръдна, но той ме държеше по-силно, стискайки ръката ми от нужда.
– Моля те – изрева той.- Трябва ти да си последното нещо, което виждам.
– Не казвай това – изхлипах, докато кръвта му преминаваше през пръстите ми.- Ще си тръгнеш оттук, Ланс Орион. Няма да умреш така в някаква тъмна пещера. Имам нужда от теб.
Сълзата ме прониза, когато той доближи другата си ръка до лицето ми, отмятайки кичур синя коса зад ухото ми. Приемането в очите му беше сърцераздирателно и аз го отхвърлих с всичко, което бях.
– Трябва да се изправиш пред Лайънъл – просъска той.- Трябва да работиш с Наследниците.- Той изохка, когато болката го прониза, а аз отпуснах чело към неговото, желаейки да излея силата си в него.- Знам, че можеш да го направиш, Блу.
– Моля те, спри – помолих аз.- Ти няма да умреш.
– Ти направи последните няколко месеца най-щастливите в живота ми, Дарси Вега. Съжалявам, че бях задник, когато се срещнахме за първи път, най-голямото съжаление в живота ми.- Той се изкашля тежко и от устата му се плъзна кръв, от което сърцето ми едва не се сви.
Паниката ме обзе и бързо изтрих кръвта от устните му, отказвайки да повярвам, че това е то. Че трябва да се откажа от него, че звездите наистина ще ми го отнемат.
– Шшш, недей, моля те, недей – изхлипах, притиснах устата си до неговата и не усетих нищо друго освен кръв и канела.
– Толкова много се нуждаех от теб, че нямаш представа – каза той, гласът му угасна, докато ме притискаше назад и търсеше лицето ми, сякаш го запечатваше в паметта си.- Сега Солария се нуждае от теб… като тяхна кралица. Обещай, че ще поискаш трона. Сподели го с Дариус, той не е баща му. Ръката му падна от лицето ми, сякаш вече не беше в състояние да я задържи там.- Обещай – прошепна той и погледът в очите му ме накара да се предам.
– Обещавам. Но и ти ще бъдеш там. Дариус има нужда от теб. Аз се нуждая от теб.
– Ти не се нуждаеш от мен, красавице. Винаги съм бил гаден учител – каза той и пое дрезгав дъх, който ме смрази до дъното на душата ми.
Поклатих глава, избърсвайки сълзите си, докато се вкопчвах в него, отхвърляйки възможността, че наистина ще го загубя.
– Обичам те – изхлипах и се намразих, че го казвам, защото звучеше като сбогом.
Устата му се дръпна в ъгъла, след което падна неподвижно, очите му се затвориха и разтърсиха основите на душата ми.
Разтърсих го в отчаяние, сълзите ми го обливаха, докато молех звездите, опитвах се да изтъргувам всичко, което бях, за да го върна при мен. Трябваше да бъдем завинаги. Бях дала клетва да се боря за него, независимо какво щеше да се наложи, за да бъдем един с друг.
Положих разтреперана целувка на челото му, стиснах ръката му и се заклех да не се отказвам. Никога, никога нямаше да се откажа от него. От нас. Трябваше да бъдем заедно, независимо от думите на другите. И смъртта нямаше да има думата.
Свалих якето си, напъхах го под него и завързах ръкавите около кръста му колкото се може по-здраво, за да се опитам да спра кървенето. След това избягах от пещерата, крещейки към небето, докато кръвта му капеше от ръцете ми и се просмукваше в дрехите ми, белязвайки кожата ми с мирис на метал и смърт.
– Помощ!- Крещях, докато гърлото ми не пресъхна.- Помогнете ми!
Моят Феникс се размърда и аз го принудих да се изправи, вкарвайки силата му във вените си, докато сенките се изместиха достатъчно, за да го освободят.
Вдигнах ръце към небето и хвърлих огън към него, огромна линия от пурпур и сапфир, която възпламени цялата скала в спешната и великолепна светлина.
– Имам нужда от помощ!
_________________________________