ОРИОН
Дясната ми ръка беше свита в юмрук толкова силно, че започна да трепери. Погледът ми беше прикован към двама души на дансинга и ми беше нужна всяка частица воля, да остана на място, за да не унищожа човека, който докосваше Дарси Вега.
Ръцете на Сет Капела обикаляха навсякъде по нея, докато танцуваха, сякаш тук нямаше никой друг освен тях. Гледаха се един друг, разменяха си кокетни усмивки, а устата им се доближаваше твърде много пъти.
През гърмежа на музиката и шумотевицата на гласовете беше трудно да се съсредоточа върху думите, които минаваха между тях, но успях да доловя няколко изречения.
– Майната му на това да сме врагове, искам да съм ти приятел тази вечер – мърмореше Сет в ухото ѝ. Пръстите му се вплетоха в сините краища на косата ѝ и ме накараха да издам едно хъркане.
Дарси се засмя, явно пияна, когато пръстите ѝ се плъзнаха по ръката му, а другата му ръка падна върху дупето ѝ, придърпа я още по-близо и я стисна силно.
Не.
– Кои приятели се държат така?- Тя отново се засмя и той се втренчи в нея, а в очите му блесна плътско желание, който накара кучешките ми зъби да се изострят.
Всяка рационална мисъл напускаше съзнанието ми, докато не се превърнах в нищо друго освен в животно, което се готви да нападне. В тази секунда знаех, че ще го направя. Щях да се стрелна натам, да откъсна Сет Капела от нея и да го накарам да кърви за това, че я е докоснал по този начин. Тя беше моето момиче… Източник.
– Най-добрите приятели – отвърна той с вълча усмивка и аз направих крачка напред, но изведнъж Дариус се оказа там с тяло с размерите на драконова опашка, препречвайки пътя ми.
– Е?- изиска той раздразнено, сякаш току-що го бях ударил по члена.
– Е какво?- Отвърнах му и той се намръщи.- О, да, да. Трябва да отидем на лов.
Стиснах зъби, смазвайки ги на прах в устата си, докато принуждавах краката си да се движат към изхода, отказвайки да си позволя да погледна назад. Дариус вървеше сковано до мен, изглеждаше също толкова ядосан, колкото и аз, че си тръгваме, и съдейки по това колко силно се беше втренчил в Тори Вега, трябваше да се запитам дали тя не беше причината. Погледнах към приятеля си и го улових да ми отвръща с поглед.
– Какво?- Изсумтя той и аз отново отвърнах поглед.
– Нищо – измърморих аз.- Просто съм в настроение да убия нещо.
– Аз също. Да намерим шибаната нимфа и да я накараме да страда.- Очите му се превърнаха в рептилоидни прорези, а групата момчета по пътя ни се отдръпнаха встрани, като ни видяха да идваме.
Излязохме навън и Франческа ми кимна по-нагоре по пътя, за да ни насочи към една алея там.
Разтворих все още стиснатата си дясна ръка, кокалчетата ми побеляха, докато ги свивах, и привлякох магията към върховете на пръстите си. Тя ще се прибере ли вкъщи с него? Ще го чука ли?
Не може. Той е шибан Наследник. Най-лошият шибан наследник.
Желанието да се върна се надигаше в мен и трябваше да принудя краката си да продължат да се отдалечават от онзи нощен клуб. Някъде тук имаше Нимфа, това беше моят приоритет. А не дали Дарси Вега е избрала да чука наследник. Сърцето ми заби болезнена мелодия в гърдите, продължавайки да ме моли да се върна. Да я спра да вземе най-глупавото решение в живота си. Тя беше твърде добра за този задник Вълк. Твърде сладка. Той не заслужаваше да се докосне до плътта ѝ. Представях си как е притисната под него просната пияна на леглото.
– Ланс – изсъска трескаво Франческа, когато Дариус ме погледна назад.- Забелязах го. Отишъл е натам.- Тя посочи надолу по алеята и умът ми отново се включи на скорост.
Продължих да вървя, като си поех дъх, за да прочистя главата си, и се опитах да прогоня всички мисли за нея. Но тя не искаше да си тръгне.
Във въздуха се разнесе писък, който накара кръвта ми да се смрази, и изведнъж се затичах, нахлувайки заедно с Дариус и Франческа в алеята зад нощния клуб.
Набрах скорост на вампир, изстрелях се надолу в тъмнината и усетих дрънчащото засмукване на присъствието на нимфата точно преди да я видя. Грамадната ѝ форма беше прегърбена над едно момиче на земята, сондите бяха в гърба ѝ, а червеният блясък на очите огряваше лицето ѝ.
Джералдин Грус.
Тя изглеждаше в безсъзнание и паниката проряза гърдите ми, докато вадех ножчето от джоба си, премахвайки заклинанието за прикриване, така че то се превърна в голям сребърен меч в ръката ми. Скочих напред и го забих в гърба на нимфата с прилив на енергия, като се прицелих в сърцето ѝ с един мощен удар, но чудовището нададе писък и се дръпна настрани, преди да успея да улуча целта си. По дяволите.
То се завъртя и аз изстрелях към него яростна вълна от въздушна магия, преди да успее да блокира силата ми с гъргоренето си, и проклех, когато осъзнах колко малко енергия имам.
Дрънкалката на нимфата напълни главата ми и работеше, за да изключи всичко, което имах, и аз изръмжах, затичах се напред и вместо това забих меча си в гърдите му, като този път използвах скоростта си, за да го изпреваря, и го забих силно и дълбоко в сърцето му.
Нимфата се взриви в пепел и сенки пред очите ми и ме обзе облекчение, защото спечелих битката.
– Дариус, махай се оттук!- Излаях му и се обърнах назад, за да го открия да тича зад мен.
– Но…
– Никакво шибано „но“ – изригнах, докато падах на колене, за да се опитам да излекувам Грус.- Не можеш да бъдеш открит на мястото на друга атака. Дори баща ти не може да те спаси от това, ако FIB те открие отново. Франческа, изведи го оттук.
Тя го хвана за ръката, веднага се подчини и Дариус изруга, докато ме гледаше, преди да се предаде на погледа ми и да избяга обратно по алеята. Държах едната си ръка притисната към гърба на Джералдин, докато правех всичко възможно да заздравя дупките, издълбани в нея от нимфата, а с другата извадих атласа си, набирайки звезда-звезда-звезда.
– Остани с мен, Грус – изръмжах аз.
– Бълбукащи ручейчета, не ме убивай, фантазьорче – промълви тя, преди отново да загуби съзнание.
– Хайде, събуди се – изръмжах аз.
Магията ми се изливаше от мен вълна след вълна, докато ѝ давах всичко, което ми беше останало, борейки се да я запазя жива, докато кладенецът в мен се издълбаваше и ме оставяше напълно изцеден. Раната беше дълбока и все още не беше заздравяла. Тя се нуждаеше от специален лечител за нараняването, нанесено и от сондите на нимфите, и то бързо. Не можех да се справя сам, но бях сигурен, че ще опитам.
– Каква е спешната ви нужда?- Отговори една жена.
– Нападение на нимфа. Улица „Хейвънфайър“, Тукана – изръмжах аз.- Побързайте.
– Екип е изпратен чрез звезден прах, ще бъдат при вас след три… две… едно. Нека звездите бъдат с вас.- Обаждането се прекъсна и аз изпратих предупредително съобщение до груповия чат на професорите, от който бях част, за да се уверя, че студентите в града са събрани възможно най-скоро. С тази нимфа може и да се бяхме справили, но все още имахме подозрително гнездо наблизо, а няма как да знаем, че тази вечер няма да има още от тях на лов?
Взех Джералдин в ръцете си, когато тя започна да се съвзема, и ме обзе облекчение.
– Златна рибка в глухарче – промърмори тя, опипвайки гърдите ми.- Какъв мускулест звяр ме е хванал в ръцете си?
Изстрелях се от алеята, открих там линейка с парамедици, които се изсипаха на улицата и търкаляха носилката към мен, когато спрях. Положих Джералдин на нея и пръстите ѝ се свиха около ръката ми.
– Къде са моите кралици? В безопасност ли са? Кажете ми, че моите скъпи кралици са в безопасност и аз ще отида в прегръдката на звездите без страх.- Тя изглеждаше в делириум, загледана в небето, сякаш наистина беше на път да умре.
– Какво се случи?- Попита ме един парамедик.
– Нимфа – изръмжах под носа си и очите му се разшириха от шок, когато кимна, бързайки да я обслужи с колегите си.
Зад гърба ми прозвуча писък и аз се огледах, откривайки там Маргарита Хелебор с няколко по-млади момичета кукли, докато зад нея хората започнаха да се изсипват от нощния клуб.
– О, звезди мои! Джералдин Грус умира!
– Успокой се – изръмжах аз.- Никой не умира…- Опитах се, но тя вече тичаше в нощния клуб и крещеше:
– Джералдин Грус току-що беше нападната! Казват, че може да умре!
За бога.
Тълпата, съставена предимно от студенти от академия „Зодиак“ и някои професори, се увеличаваше на улицата и аз се отдръпнах, докато парамедиците се грижеха за Джералдин, а сърдечният ми ритъм бавно намаляваше.
– О, мила майчице, идвам при теб. Скъпа моя мамичко, как ми липсваш – каза Джералдин с треперещ глас и изгуби съзнание, когато един от парамедиците и инжектира нещо. Те я вдигнаха в задната част на линейката, а някои от тях се качиха след нея и дръпнаха вратата.
– Вие и спасихте живота – каза ми един от парамедиците.- Добре, че я намерихте, преди нападателят да си свърши работата.
– Добре, че бях достатъчно силен. Не ми е останала и капка магия – промълвих аз. Имаше твърде много свидетели, за да кажа повече от това точно сега; това щеше да предизвика масова паника, но знаех, че няма да мине много време, преди да излезе докладът, че това е нападение на нимфа.
Парамедикът се отдалечи, давайки ми възможност да виждам тълпата, и погледът ми се спря на Дарси. Бях толкова гладен, че се преместих, преди дори да съм осъзнал, че съм взел решение, сблъсках се с нея и забих кътниците си във врата ѝ.
Тя изпищя от уплаха, а аз изръмжах дълбоко, докато пиех сладкия нектар на кръвта ѝ, затворих очи и се наслаждавах на всяка секунда. Тя се чувстваше свързана с мен чрез нея, пулсът ѝ сякаш туптеше в собственото ми тяло, а аз се наслаждавах на усещането, че имам силата ѝ в ръцете си. Загубих представа за всичко, докато изпадах в нуждите на моя орден и в желанието да погълна магията на това момиче. Исках всяка капка. Нуждаех се от още от нея. Всичко.
Тя се вкопчи в ръката ми и аз се насладих на контакта, като я притиснах здраво към бедрото си, докато членът ми започна да пулсира. Намирах се сред тълпа ученици и това беше шибаният момент да се възбудя по толкова много причини. Но, по дяволите, тя имаше толкова добър вкус. И това беше нещо повече от това, отново я държах в ръцете си и не исках да я пусна. Тя беше лятното слънце след най-дългата зима в живота ми и единственото, което исках, беше да се наслаждавам на нейното сияние. Особено след като видях Капела да я докосва. Това момиче не му принадлежеше. Бях предявил претенциите си и може би това трябваше да се отнася само за кръвта ѝ, но ми ставаше ясно, че става дума за нещо много повече. Не исках никой освен мен да се доближава до нея. И щях да се боря с всеки съперник, за да запазя това.
– Ей – изръмжа Тори и ме бутна грубо, за да се опита да ме отблъсне от сестра си, но аз бях в бяс и не можех да спра.- Стига толкова!
Изпуснах едно ръмжене в знак на предупреждение да се отдръпне, но тогава тя ме бутна с огън в дланите си, като силата на взрива ме накара да се строполя назад и да освободя Блу от хватката си. Главата ми се завъртя от толкова много сила, че се почувствах пиян, а дъхът ми се усили, когато осъзнах колко кръв току-що бях поел. Твърде много.
В гърдите ми бяха отпечатани две следи от ръце, ризата ми димеше, а плътта ми беше почервеняла, а Тори изглеждаше готова да ме изгори жив, ако отново направя и една крачка по-близо до сестра ѝ.
– Достатъчно ти е!- Изръмжа Тори, а аз оголих зъби от предизвикателството в гласа ѝ.
– Може би тогава искаш да дариш средства за каузата?- изригнах, но просто се опитвах да отклоня вниманието си от това колко много исках сестра ѝ, как всеки близък ученик беше станал свидетел как се нахвърлих напълно дивашки върху Дарси Вега, сякаш нямах никакъв самоконтрол.
Появи се Кейлъб, пусна ръка около раменете на Тори и освободи дълбоко ръмжене в задната част на гърлото си.
– Може би ще искате да преосмислите това твърдение, професоре.
Взирах се в тях, когато наистина исках да гледам Дарси, но се страхувах, че ако го направя, отново ще се нахвърля върху нея. И не бях сигурен, че този път ще се спра. Майната му. Какво не е наред с мен?
Разтърсих главата си, за да се опитам да я прочистя, и си поех дъх, когато осъзнах, че магическите ми запаси са пълни и нямам нужда от повече кръв. Това желание, останало в мен, нямаше нищо общо със запасите ми от сила. Беше свързано единствено с момичето, което виждах да ме гледа в ъгъла на окото си. Не можех да повярвам на това, което току-що бях направил. Бях взел твърде много кръв и това беше погрешно. Противоречеше на вампирския кодекс.
Преглътнах трайния вкус и накрая погледнах към нея, като открих толкова много омраза в очите и, че ме смрази.
– Отдавна не съм се изцеждала толкова ниско. Не трябваше да се опитвам да поема толкова много наведнъж – промълвих, исках да се извиня, но не намирах подходящите думи извън това твърдение.
– Е, тогава не се притеснявай просто да откраднеш всичко мое – изплю Дарси ледено и стисна по-силно врата си. Изпитах желание да я излекувам, но знаех, че ако се опитам да я докосна отново, тя само ще се отдръпне.
Линейката се отдалечи и аз се огледах, за да проверя два пъти дали Дариус не е тук, и с удоволствие установих, че поне веднъж ме е послушал. Все пак това беше нещо.
– Елате, мога да ви закарам с колата си – предложих аз. Бях оставила Фарарито си паркирано в хотел „Акрукс“, когато за последен път посетих Тукана, като предпочетох да се прибера със звезден прах, защото бях прекалено пияна, за да шофирам. Но тази вечер не бях пил магически напитки, така че се бях излекувал от последиците на уискито, което бях изпил, преди да дойда да взема Дариус от нощния клуб.
Устните на Тори се свиха назад, докато ме гледаше с отрова в погледа си.
– Няма да ходим никъде сами с теб – каза Дарси с горчивина и недоверие в очите си.
– Не бъди смешна – изръмжах аз и пристъпих напред, за да я хвана. Тази вечер щях да я защитя, независимо дали и харесваше, или не.
Тори се пресегна, за да ме пресрещне, а Кейлъб също се присъедини към нея като първокласен задник.
– Не я докосвай повече – изръмжа Тори.
Свих очи към нея, на път да възразя, но когато погледът ми се плъзна към Дарси през рамото ѝ и видях стената в очите ѝ, която ми казваше да се прецакам, разбрах, че няма да спечеля тази битка.
– Урод – изсъска Дарси, изглеждайки замаяна. По дяволите, трябваше да я излекувам. И можех да и осигуря кръвоспираща отвара още в академията.
– Хайде, момичета. Автобусът ще тръгне скоро – каза Кейлъб и повлече Тори след себе си, но тя се вкопчи в петите си, чакайки Дарси.
Отворих уста, за да се опитам да намеря думите, с които да убедя Блу да остане с мен, но тя мина покрай мен с наведена глава, а Тори ми хвърли още един мръсен поглед, преди всички да се отправят по улицата към автобусната спирка, където се събираха планини от ученици. Професорите бяха сред тях и знаех, че са достатъчно сигурни в броя си, но краката ми все още бяха вкоренени в паважа, докато гледах как Дарси си тръгва.
Пиеш прекалено много. Трябва да се овладееш. Как ще продължиш да се храниш от нея, ако се държиш като чудовище всеки път, когато зъбите ти са в нея?
Никога преди не бях имал този проблем. Единственото нещо, с което можех да го сравня, беше, когато магията ми се беше пробудила и орденът ми се беше появил. Онова първо хранене ме беше накарало да се почувствам като хищен звяр с бездънен стомах и въпреки това все още нямаше и помен от това какво е да се храниш от Блу.
Кейлъб поведе Тори и Дарси покрай опашката направо в автобуса и косите ми се вдигнаха, когато се присъединиха към Макс и Сет на задните седалки. И когато Сет придърпа Дарси към себе си и я потупа по бузата, онова диво животно в мен отново се събуди.
Извадих „Атласа“ и изпратих актуална информация на Франческа, като тревожно прокарвах пръсти през косата си.
Точно когато автобусът се отдалечи и зави зад ъгъла, FIB се появи на улицата и веднага бях заобиколен от трима агенти с тъмни маски на лицата.
– Ланс Орион, трябва да дойдете в участъка и да дадете обяснение – каза капитан Хоскинс, а аз въздъхнах, знаейки, че нощта ще бъде дълга.
Съгласих се и докато ме отвеждаха към участъка, сърцето ми се дръпна в друга посока, почти принуждавайки звездите да ме насочат другаде. Но капитанът се погрижи да стигна до мястото, където искаше да ме заведе, а аз отправих тиха молитва към звездите Дарси да не се окаже в леглото на Сет Капела тази нощ. Защото не бях сигурен, че ще мога да контролирам демона в мен, който щеше да иска главата му за това.