ДАРСИ
Беше първата ни петъчна вечер в Зодиак и имах чувството, че цялото училище има планове. Наблюдавах от моя вертикален прозорец с дължина до пода във Въздух как учениците се виеха по пътеките, смееха се и говореха, докато се насочваха кой знае накъде за вечерта. Вероятно някъде по-далеч от тук.
София седеше на бюрото ми и препрочиташе бележките на уроците си от деня, докато Диего седеше до стената и пускаше някаква депресираща музика на своя Aтлас. Тори се беше отпуснала на леглото и изглеждаше отегчена като мен.
– Иска ми се да можем да излезем – оплаках се аз.- Чувствам, че всичко, което правим, е да избягваме Наследниците.
– Съгласна.- Тори седна изправена с въздишка.- Освен това те вероятно имат по-добри неща за правене в петък вечер, отколкото да ни преследват, така че не е като да се крием тази вечер.
— И така, къде можем да отидем? — попитах, подскачайки по пода при тази идея.
– Кълбото? — предложи София, вдигайки поглед от своя атлас.
Тори се хвърли обратно на леглото с драматичен стон в отговор.
— Можем да излезем от кампуса? — попита Диего, спирайки мрачната мелодия, която ме кара да искам да скоча през прозореца, откакто той я беше пуснал.
– Извън университета? — попитах аз, а стомахът ми трепна от тази идея.
– Как? — попита Тори със светли очи.
– Имам кола.- Диего сви рамене и аз подскочих нагоре-надолу.
– Да! Да тръгваме.- Изтичах напред, хванах ръката му и се дръпнах назад, доколкото можех, за да го накарам да стане.
Той се ухили, оправяйки шапката си, когато пуснах ръката му. Необичайно сините му очи блестяха от вълнение.
— Ще отида да взема ключовете.
– Дай ни около…. половин час? — каза Тори, скочи на крака и тръгна към София. Тя дръпна тъмнорусата си коса от раменете и се ухили заговорнически.- Време за подготовка.
– Какво? — изпищя София.
Засиях и се придвижих до гардероба, където висяха красивите дрехи, които Тори ми поръча.
Извадих дънки и потниче, докато Диего поклати глава към нас и отвори вратата.
— По-добре да имаш предвид половин час, а не два часа.
***
Бяхме толкова развълнувани да тръгнем, че чукахме на вратата на Диего двадесет минути по-късно. И двете с Тори носехме дънки и токчета – нейните бяха много по-високи от моите. Бях непохватна като тухла, но поводът изискваше токчета и освен това имах чувството, че лятото се върна за последна вечер преди есента и исках да дам всичко от себе си за това. Плаващото черно ками, което носех, и дантеленият бюстгальтер се чувстваха толкова добре след седмица в униформа.
Наситено синьото ками на Тори беше ниско изрязано и тя имаше усмивка на лицето си, която казваше, че е в парти режим. София се усмихваше от ухо до ухо, стройната и фигура изглеждаше невероятно в тъмната мини рокля, която и бях избрала. Тя беше останала с училищните си обувки, тъй като нямах обувки с нейния размер и ни позволи да офорим косата и. Беше разпиляна свободно по раменете и, а отворените и очи изглеждаха още по-големи, сега бяха нарисувани с очна линия.
Диего отвори вратата, облечен в синя фланелена риза и дънки, шапката му беше все още на мястото си. Светлите му очи заобиколиха мен и Тори, като вместо това кацнаха в София. Устата му се разтегна в ъгъла и тя стана ярко розова.
Споделих един поглед с Тори и започнахме да се хилим, когато Диего се прокашля и пристъпи в коридора.
— Тогава да тръгваме, момичета — каза той, водейки ни напред.
Тръгнахме през кампуса и аз се потопих в последното слънце, докато то потъваше към хоризонта, хвърляйки кехлибарени тонове по цялото небе.
Някой ни подсвирна и аз хвърлих поглед през рамо, забелязвайки група момчета, които гледаха задниците ни.
– Хей, Вегас, искаш ли да дойдеш да седнеш на моя трон?- обади се един от тях.
Тори вдигна средния си пръст и аз изсумтях, като се извърнах от тях.
– Това училище е пълно със задници – измърмори Диего хвърляйки им поглед през рамо.
— Какви ни прави това?- дразнех се аз.
– Загубеняци? — предложи той и смях се изплъзна от мен.
– Е, предпочитам да съм загубеняк, отколкото задник. – свих рамене.
Така или иначе никога не съм имала много приятели в старите си училища. Бяхме се движили твърде много, когато бяхме по-малки и след известно време се научих да не се сближавам с никого. Винаги беше голям удар. Нашите приемни родители щяха да ни зарежат и щяха да ни отпишат от училище за да бъдадем захвърлени в друг град. Тори винаги се справяше с това по-добре от мен. Но сърцето ми беше затворено от години. Не исках да се чувствам удобно на едно място, знаейки, че скоро ще бъда откъсната от него.
Завихме по пътеката към Кълбото и писък обяви пристигането на Джералдин, преди да я видя.
– О, не – въздъхнах аз.
— Не и казвай, че излизаме — изсъска Тори.
– Радвам се каточили е Коледа!- Тя се нахвърли върху нас и косата и се развихри около нея във ветрило – чакайте, това синя боя ли е накрая???
– Излизате ли? — попита тя развълнувана.- Тъкмо щях да хвана автобуса, можем да отидем всички заедно!
– Ъъъъ…всъщност тъкмо отивахме в Кълбото – казах аз, чувствайки се малко гадно от лъжата.
Очите и огледаха дрехите ни и високите токчета.
– О, добре, изглеждате невероятно. Може би ще ви видя утре? Закуска в седем и половина?
— Ами… — започна Тори, но Джералдин махна с ръка.
– Няма проблем, ще се видим тогава, Ваши Величества!- Тя избяга по пътеката и аз въздъхнах.
— Седем и половина в събота?- Тори изсумтя.- Няма шанс.
— Хайде, да тръгваме, преди тя да разбере, че сме излъгали. Диего зави наляво, покрай зала Юпитер към Земната територия.
Тръгнахме през Плачещата гора, следвайки павирана пътека чак до края на кампуса. Отблясък на светлина привлече окото ми между дърветата и ние последвахме Диего към него през една поляна.
Паркингът се издигаше на няколко нива в стъклен купол, който отразяваше тоновете на цветния залез. Зърнах блестящите коли, които надничаха отвъд стъклените стени и потръпнах от очакване.
Диего влезе в сградата, като почука нещо по своя атлас и стъклената врата се отвори.
Вътре въздухът миришеше на нова кожа и автомобилни изпарения. Пътят се завъртя в перфектна спирала и скоро пристигнахме пред масивен черен джип със затъмнени стъкла.
– Уау, това твоята кола ли е?- Попитах.
— Хм, не — каза неловко Диего, минавайки покрай огромното превозно средство сочейки до него.
Обиколихме около джипа и аз прехапах устна, когато забелязах очукания, ръждясал червен хечбек пред нас. – О, добре, това също е страхотно – казах аз, опитвайки се да запазя лицето си неотрално.
Браво, идиотка.
– Поне не е нужно да се притесняваш, че някой ще го открадне.- Тори се опита да не се смее, а аз я смушках в ребрата, потискайки собствения си кикотът.
– Това ще ни отведе от точка А до Б.- Диего сви рамене, но гънката на челото му каза колко е смутен.
– Това е всичко, което искаме – казах аз весело и София кимна остро, докосвайки ръката му.
Той измърмори нещо под нос, докато се качваше на шофьорската седалка, а аз седнах на седалката до него.
София и Тори седнаха отзад и чакахме, докато на Диего му бяха необходими няколко болезнени опита, за да запали колата.
— Ако искаш, мога да разгледам двигателя ти някой път? — предложи Тори.- Не съм толкова добра с колите, колкото с моторите, но…
– Добре е – каза Диего през зъби и двигателят изрева, сякаш смущението му е предизвикало живот в него.
Излязохме от площадката и се отправихме към пътя, който извеждаше извън кампуса. Завихме около ръба на назъбена планина, издигаща се високо към небето в здрача. Зърнах огромна желязна врата, поставена отстрани със символа на земята над нея и сърцето ми заби малко по-силно. Студентите се движеха наоколо пред Дом Земя и някои от тях сочеха към нас, смеейки се, когато забелязаха колата, която издаваше силен шум.
Стиснах устните си от раздразнение.
– Най-малкото ние имаме кола – промърморих аз, но това не изглежда да развесели Диего.
Двигателят запротестира, когато натисна гаста и започнахме да набираме скорост, но не много. Спуснах прозореца надолу, пускайки вечерния бриз, докато слънцето каза последното си сбогом и падна под линията на дърветата в далечината.
Насочихме се към най-отдалечените райони на кампуса и накрая стигнахме до огромна стоманена порта, обградена от ограда, която се простираше на мили в двете посоки. Един пазач ни кимна от каменна будка и портите се отвориха, когато махна с ръка.
Тръгнахме по пътя и една тежест се вдигна от гърдите ми, когато оставихме Зодиакалната академия зад себе си.
Нощта на свобода ме възбуди. И исках да се възползвам максимално. Без Наследниците. Всъщност, вечер без глупости.
Тръгнахме по огромен път, който се губеше далече напред, прорязвайки гъста гора от борови дървета, която се издигаше високо от двете ни страни. Луната изгряваше над тях, блестящият полумесец беше съвършено бижу сред легло от звезди.
Скоро пътят се спусна стръмно надолу в долина, а в сърцето и се сгушиха блещукащите светлини на град.
– Това е Тукана – каза София и се наведе напред, за да мушне глава между предните седалки.- Израснах точно зад този хълм.- Тя посочи далечната страна на долината.
– Красиво е.- Усмихнах се, докато се приближавахме все по-близо до града, след което карахме по оживените улици. Хората седяха пред баровете под кехлибарената светлина на лампите, пиеха и ядяха.
Взирах се в древните сгради с изветрените им каменни лица, напълно очарована от мястото. Кафенета, барове, ресторанти. Не приличаше на Чикаго. Всъщност това ми напомни за празнична брошура, която бях виждал веднъж за Италия. Всичко беше странно, главните улици се пресичаха с калдъръмени алеи и каменни арки. Сърбежът да изследвам ме завладя и се потопих в жужащата атмосфера, докато шумът на гласовете нахлуваше през отворения ми прозорец.
Сега явно бяхме на главната улица и навсякъде имаше хора, които се наслаждаваха на вечерта. Разпознах няколко ученици от Зодиак, които се движеха по тротоара, но градът беше достатъчно голям, за да можем да ги избегнем. Последното нещо, което исках, беше да се блъсна в някой от многото ни врагове от Академията.
– Спри тук – инструктира София, сочейки.
Диего паркира пред бар-ресторант на ъгъла на улицата. Первазите на прозорците бяха боядисани в червено и дъга от цветя висеше от няколко кошници около вратата.
– Храната тук е страхотна – каза София, скачайки от колата.
Последвахме я на тротоара погледнах нагоре към износена табела над вратата, на която пишеше „Мястото на Андромеда“.
Влязохме вътре и усмихната сервитьорка побърза да ни настани. Пространството беше пълно с хора и светлините бяха приглушени. Ниско висящи крушки осветяваха кабините и масите, а от едната страна имаше дълга дървена пръчка със отпечатани сребърни символи на зодиака.
— Това не е ли професор Орион? — попита София и сърцето ми заби учестено.
Намерих го за по-малко от наносекунда.
От другата страна на бара Орион седеше коляно до коляно с красива брюнетка, която изглеждаше като приказна красавица.
– Може и да е той.- Вдигнах рамене и се обърнах в обратна посока, докато насилствено игнорирах странната реакция, която тялото ми изпита да го види тук. А бушуващата яма на ревност в гърдите ми определено нямаше нищо общо с модела на Виктория Сикрет, който седеше срещу него.
– Насам – каза сервитьорката весело и ние я последвахме до маса с перфектна гледка към Орион. Сякаш проклетата сервитьорка искаше да го гледам цяла нощ. Бях твърде бавна, за да седна с лице настрани от него и не можех да изразя оплакванията си пред другите, за да неме разпитват за това.
Потънах на седалката до Диего и си поех дъх.
Той е просто учител, на кого му пука дали е тук? Явно на мен.
Взех менюто си, като решително разглеждах списъка с предлагани газирани напитки.
– Ром и кока-кола – поръча Диего на високата сервитьорка и тя кимна, сякаш това беше напълно нормално.
Тя не разбра ли, че сме първокурсници?
– И аз искам същото – каза София весело с дързък поглед в очите. София изглеждаше най-младата от всички нас. Дори с грима, който и сложихме, най-много можеше да и се дадът шестнадесет години.
— А за вас момичета?
Тори ме погледна развълнувано.
– Текила Изгрев? — попита тя, сякаш очакваше сервитьорката да откаже, но тя го записа без дума, гледайки към мен.
Потреперих. Тори и аз имахме фалшиви лични документи още в Чикаго, но дори и те ни проваляха от време на време.
— Уиски и кола?
Сервитьорката се усмихна и тръгна към бара.
Погледнах към останалите.
— Как току-що се разминахме с това?
— Да се разминем с какво? — попита небрежно София, докато разглеждаше храната в менюто.
— Е, алкохолът?- Каза Тори.— Само на осемнадесет сме.
— И какъв е проблема? — попита Диего, гледайки объркано между нас.
– Нямате ли като… законна възраст за пиене в Солария? — попитах с намръщено лице.
– Тук няма закони срещу пиенето – каза Диего със смях, вдигайки ръка, за да дръпне едната страна на шапката си.- Просто трябва да имаш злато, за да го купиш. Затова децата не могат да си го позволят.
– Това е лудост – казах аз, когато сервитьорката пристигна с нашите напитки.
– Много съм луда – каза Тори весело, вземайки коктейла си.
Докъто отпивах от уискито с кола имах неприятното усещане, че ме наблюдават. Очите ми се вкопчиха в Орион и открих, че той гледа право към мен; чувствах се като да гледах директно в цевта на пистолет. Гърлото ми се сви и аз се задавих с питието си, оставяйки го долу, докато се опитвах да овладя кашлицата. От мен се чуваше звук като от умираща коза, успях да си поема дъх и Тори поклати глава към мен с развеселена усмивка.
Е, това е просто страхотно. Диего ме потупа по гърба.
– Добре ли си?
– Добре съм – казах лаконично, като хвърлих поглед към Орион и открих, че той така или иначе се е върнал към разговора със своята среща. Надявам се това означава, че не е станал свидетел на моята атака на задушаване.
Какво каза хороскопът ми тази сутрин? О, да, днес Вселената не е в синхрон с вас. Бъдете готови да преодолеете бурята.
Търпях бурята цяла седмица, така че колко по-лошо може да стане наистина?
Сервитьорката се върна да приеме нашите поръчки за храна и аз се възползвах от възможността да се разсея, като поръчах пица от менюто.
Когато тя се отдалечи, отпих по-малка глътка от питието си и реших да игнорирам категорично присъствието на професор Дърволице. Но беше доста трудно като се има предвид, че Тори и аз бяхме доста убедени, че ни иска мъртви.
Група професори влезе през вратата и Диего се намръщи.
– Това забавление на учителите ли е, София?
– Ъъъ… може би. Не знам — каза тя, а бузите и се напълниха с цвят.
Нашият учител по воден елемент, професор Уошър, носеше прилепнала цветна риза с твърде много разкопчани копчета и измамна усмивка. Той хвърли поглед към нас и ни намигна. Бих предположил, че е на около четиридесет и изглеждаше така, сякаш е прекарал твърде много време, препичайки се на слънце.
— Уф — изсъска Тори и аз потръпнах.
Нашият учител по Таро, професор Аструм, го дръпна здраво за ръката и устните му се стиснаха силно от раздразнение.
– Уошър е пълен перверзник – прошепна София, след което се изкикоти, сякаш не трябваше да го казва.
– Затова ли трябва да носим бански костюми, които едва покриват задниците ни в неговия клас? — попитах аз, сбръчквайки нос.
– Бих заложил на това, чика – засмя се Диего, като ме ръгна в ребрата.
Храната ни скоро пристигна и изядохме всичко до последната хапка, докато поръчвахме все повече и повече напитки. Докато сервитьорката разчисти чиниите ни, главата ми беше малко замаян и бях забравила всичко за Орион и изобщо не бях забелязала, че ръката му в момента е поставена върху коляното на неговата дама.
– Шотове! — обяви Диего, като стана от мястото си.
– Да!- Изкрещя София, а косата затанцува около раменете и, докато се люлееше в стола си.
Тори и аз се засмяхме, когато Диего се отдалечи към бара.
— О, не — каза внезапно Тори, потъвайки ниско в седалката си.
– Какво?- Проследих линията на погледа и към прозореца зад мен.
Джералдин пресичаше улицата с хартиен плик в ръцете си.
— Скрий се — помоли Тори, грабна едно меню и зарови лице в него.
Преметнах коса зад раменете си, знаейки, че сините краища са предателски, но силното почукване на прозореца показа, че съм реагирала твърде късно.
– Просто я игнорирай – изсъска Тори, докато се борех с желанието да се обърна. София вдигна ръка и Тори я удари с менюто си.
– Не можем – казах аз съчувствено.
Не можах да устоя на желанието да погледна и открих Джералдин, притисната до прозореца, с ръце, обгърнати около очите, за да може да вижда вътре.
Отново погледнах настрани и Тори хвърли скришум поглед над менюто.
– По дяволите.
– Какво? — прошепнах аз, загледана решително напред.
— Тя влиза — каза Тори през зъби.
Преборих се със стон, когато Джералдин се появи, ухилена от ухо до ухо, докато подскачаше през ресторанта до нашата маса.
– Благослови моите крем-крекери! Мислех, че сте останали в Кълбото? Тя погледна между нас, без да обръща внимание на София, лицето и издаваше объркване.
– Променихме решението си – казах невинно.
– О.- Объркването и се стопи в светла усмивка. — Е, защо не ми се обадихте? Тя се отпусна на стола на Диего и постави хартиената си торба на масата.- Ще ви харесат тези, току-що ги направих.
Тя наклони чантата и купчина блестящи сребърни значки падна върху масата с буквите ВСО, изписани върху тях в черно. Боже… мамка му. Тя не осъзнава ли какво ще донесе това? Наистина ли ще се разхожда из кампуса с една от тях!?
– Те са за Всемогъщото Суверенно Общество – не са ли просто пижамата на комара?!- Джералдин се наведе право през масата и закачи една на роклята на София, преди тя да успее да откаже. София я гледаше с истенски ужас, а аз удавих смеха си, като отпих глътка от питието си.
— Чудесно — каза сухо Тори, но ако Джералдин забеляза сарказма и, не го остави да се покаже.
Червата ми потънаха, когато Джералдин закачи една върху дънковото си яке и започна да танцува на стола си. Ако Наследниците ги видят, ще я разкъсат.
— Хм Джералдин — казах нежно, чувствайки, че е мой дълг да я спася от множество злоупотреби в Академията.
— Да? — попита тя весело, като размаха раменете си напред-назад, така че значката да улови светлината, докато и се възхищаваше.
– Просто… това съкращение, донякъде пише задник .
Тори изсумтя в питието си.
Джералдин ме гледаше дълго и не бях сигурен дали тя няма да се обиди. От гърлото и избухна смях и тя погали ръката ми.
– Не бъди смешна! Никой освен теб не би забелязал това, Дарси. Тя поклати глава към мен, сякаш бях толкова забавна и сърцето ми се спусна към дъното на стомаха ми. Ами опитах.
Диего се върна с четири яркозелени шота и се намръщи, когато забеляза Джералдин на мястото си. Тя вдигна ръка, сякаш за да вземе един от шотовете, но той ги премести извън нейния обсег.
— Това там не е ли твоята банда? — попита той и кимна към прозореца.
Джералдин се завъртя, след което ахна, когато видя куп кралски поддръжници да вървят по улицата.
– О, сладки стафидни трици!- Тя събра значките в чантата си, на практика задъхана, докато скочи от мястото си, след което направи реверанс към нас.- Ваше величество, извинете ме, но трябва да тръгвам.
— Простено ти е — каза весело Тори.
Джералдин погледна часовника си.
– Мога да се върна след един час! Тогава можем всички да отидем да танцуваме заедно.- Джералдин изхвърча от ресторанта, преди някой да успее да отговори, като развълнувано размаха чантата си към групата. Наблюдавах за една вълнуваща секунда как всички закачат значките на дупе на гърдите си.
– Магарета – въздъхнах с ужас.- Те са група задници и изглежда не го осъзнават.
— О, човече, нямам търпение Наследниците да ги видят. Тори започна да се смее.
— Тори — изсумтях аз. — Не можеш да кажеш това.
– Поне ще отвлече вниманието от нас за пет минути.- Смехът и се превърна в пристъп и аз притиснах ръка към устата си, докато се опитвах да задуша собствения си смях.
София свали нейната значка и я сложи на масата с кикот.
– Съжалявам, момчета, няма да бъда член на задник, без значение колко ви обичам и двете.
Диего се отпусна на мястото си с въздишка на облекчение.
— Кой има нужда от питие?
– Правя го.- София се наведе напред, грабна един шот и го глътна. Преди да успеем да протегнем ръка към останалите, тя ги изпи в бърза последователност с див смях.
– София!- Ахна Диего.
Гледах я изненадано. Обикновено беше толкова тиха, какво и беше влязло?
– София е тайна купонджийка – подигра се Тори, докато София махна кичур коса от лицето си със свиване на рамене.
– Не бих казала това, но мога да се справя с пиенето – каза тя със широка усмивка, а Диего я погледна намръщено.
Усмихнах се, ставайки от мястото си.
— Ще ни донеса още няколко.
Останалите кимнаха и аз се отправих към бара, преминавайки към единствената свободна пролука, която за съжаление ме постави зад Орион и неговата среща. Бях един процент любопитна какво си казват и не можах да не напрегна ушите си, когато жената се наведе да говори с него.
– Всичко се движи толкова бързо. Трябва да направим нещо по въпроса тази вечер.
Стисна ръката му и аз се опитах да не я мразя. Тя е на среща с горещ човек, защо да не иска да му скочи?
Орион наведе глава.
– Не. Твърде рано е. Трябва да изчакаме.
Веждите ми се извиха. Този задник наистина ли няма и капка от джентълмен в себе си?
— Ще излезе извън контрол, Орион. Трябва да е тази вечер. Нямам търпение повече – примоли се тя.
Уау, много отчаяно?
— Не това планирахме — изсъска Орион.- Ако се опитаме да ги убием сега, ще привлечем вниманието към себе си.
Сърцето ми се блъсна в гръдния кош. Този разговор не беше за секс. Момичето вдигна очи и очите и се разшириха, когато кацнаха върху мен. Опитах се небрежно да се отдалеча, но барманът ме посочи, за да получа поръчката си и изведнъж Орион ме хвана за ръката. Хватката му беше болезнено здрава, докато ме дърпаше към бедрото си. Жега нахлу навсякъде, мощна и ужасяваща. Ароматът на канела и нещо изцяло мъжко ме обля, превръщайки се за постоянно в новата ми любима миризма въпреки произхода и.
— Какво чу?- Той изръмжа и аз ахнах, опитвайки се да откъсна пръстите му от мен.
– Орион – предупреди неговата дата и той ме освободи.
– Нищо не чух – настоях аз и сърцето ми утрои темпото си, докато се стрелнах, бягайки в женската тоалетна.
Вкопчих се в мивката, силно поех тръпнещ дъх и цялата се разтреперих.
Тази жена участваше ли в заговора да ни убие? Докъде стига това? Колко души ни искаха мъртви?
Няколкото питиета, биха помогнали за да запазя спокойствие, докато прехвърлях чутото, опитвайки се да разбера какво да правя.
Вратата се отвори и аз с ужасяваща яснота осъзнах, че току-що съм направила ужасна грешка. Орион влезе в тоалетната, затвори вратата след себе си и ключалката щракна силно.
Отдръпнах се, пулсът барабанеше в ушите ми. Бягай. Викай. Направи нещо!
Отворих уста, за да извикам помощ, но той махна с ръка и въздухът в гърлото ми спря, отказвайки да издаде никакъв шум.
Сърцето ми затуптя неистово, като продължавах да одстъпвам назад, докъто гърбът ми не се удари в далечната стена. Вдигнах ръце, готова да наложа всяка унция магия в дланите си, за да го спра. Каквото трябва; Нямаше да умра тук в някаква тоалетна.
— Стой назад — изсъсках аз, а гласът ми позволяваше само шепот. Той контролираше въздушния поток в проклетото ми гърло!
— Какво чу? — изръмжа той.- Разкажи ми всичко.
Принудата му беше мощна и без значение колко много практики бях имала с Тори и София, не беше достатъчно, за да изхвърли принудата му. Езикът ми се развърза и не можех да сдържа думите.
– Че планираш да убиеш някого. И знам, че сме ние. Искаш да умрем. Не искаш аз и сестра ми да управляваме Солария, но не можеш да си мислиш, че ще ти се размине да ни убиеш в ресторант, нали?- Гласът ми беше едва над шепот и го проклех за властта, която имаше над мен. Страхът разтърси сърцето ми, но и кръвта ми биеше от алкохол и адреналин.
Може би бих могла да избягам – да премина покрай него. Но знаех, че е невъзможно. Не бих могла да направила и две крачки по посока на вратата, преди той да ме спре. Тогава го атакувай!
Вдигнах длани по-високо, подготвяйки се да направя каквото трябва, за да оцелея. Пожелах магия на пръстите си и те изтръпнаха от смъртоносна топлина. Огънят ми дойде на помощ. И бих отприщила ямите на ада върху него, ако направи едно движение, за да ме нарани.
Орион махна с ръка почти лениво и ръцете ми внезапно се притиснаха встрани, докато той размахваше въздуха около мен.
О мамка му.
– Само това ли чу?- Гласът му беше по-спокоен, сякаш беше напълно нормално, че планира смъртта ми.
– Да – изплюх аз, когато сърцето ми се блъсна в гърдите.- Не е ли достатъчно?
Той избухна в смях, взирайки се в мен няколко болезнени секунди, очите му са две черни дупки, които засмукаха всичко, което бях, и се опитваха да го погълнат изцяло.
— Върви си у дома, Блу. Той отключи вратата и излезе от стаята, оставяйки ме с море от ярост, плющяща отрова в гърдите ми.
Погледнах вратата за един дълъг момент, преди да тръгна към нея и да се върна в ресторанта. Не го погледнах, докато вървях към масата и седнах на мястото си, пулсът ми биеше неистово.
— Къде са нашите напитки?- София се намръщи, но Тори я избута, гледайки ме внимателно.
– Какво стана?
Наречете го нещо за близнаци, но можехме да разберем кога другата беше разстроена. Колкото и да се опитвахме да го скрием. Не че се стараех толкова много точно сега.
– Орион – казах аз в отговор и бързо дадох обяснение, избягвайки частта, където коленете ми трепереха, сякаш бях при земетресение от пета степен.
София се засмя.
– Хайде, той е учител. Вие, момчета, ставате твърде увлечени от теории на конспирацията.
Диего поклати глава със сериозно изражение.
– Може да са прави. Доказателствата сочат това.- Той хвърли поглед към Орион и аз го забелязах да излиза от ресторанта със срещата си. Който може би все пак не е била негова среща.
Облекчение се разля през мен, когато той си тръгна и хвърлих поглед към групата професори от другата страна на стаята. Разбира се, той не би ме нападнал тук в обществена тоалетна. Как можех да си мисля, че ще го направи? Защото той имаше психо-инстинктите си на място, ето защо.
Не познавах Орион, но доколкото знаех, той може да бъде от типа хора, които разкъсват хора в женските тоалетни по всяко време.
– Искаш ли да се приберем? — попита ме Тори, намръщена от загриженост.
Стиснах челюст, поклащайки глава.
– Не това е, което той иска.
– Е, тогава не можем да направим това – съгласи се Тори с усмивка и настроението ми се оправи с една степен.
– Него така или иначе вече го няма – каза София, като се изправи и започна да танцува на фоновата музика, която свирише в бара. Започна да танцува провокативно със стола си и устата ми се разтвори.
– София!- Ахна Диего, изглеждайки разтревожен, а Тори се засмя.
София се спъна в масата събаряйки малка ваза в центъра и. Диего хвърли полъх въздух от ръката си, за да насочи водата да не се излее върху нас.
Тори я успокои, хвърляйки поглед към нас.
– Мислех, че каза, че можеш да се справиш с питието си – подразни я тя.
– Аз caaaaaм – промълви София, вкопчвайки се в Тори, за да остане права.
– Бяха само няколко шота – казах аз объркано.
— Може би не пие често — каза Диего и се изправи. — Трябва да я прибера у дома.
– Не.- София сложи ръце на бедрата си.- Аз съм добре.
Диего ни погледна.
– Мисля, че ще бъде най-добре. Има автобус, който отива обратно до Академията в края на улицата. Имате ли нещо против да го хванете на връщане?
– Да, разбира се няма проблем – казах аз, когато София протегна ръка, опитвайки се да хване Тори за ръката, докато Диего я отвеждаше. Тя бързо се отказа и вместо това се вкопчи в Диего, гледайки го с замъглен поглед.
– Шапката ти… харесвам шапката ти. Мога ли да я сложа?- Тя посегна към него и той се засмя, когато хвана ръката и в своята държейки я, докато я извеждаше от вратата.
Сервитьорката се появи и постави две чаши някакъв ярко розов коктейл на масата пред нас.
— От твоя приятел там. Тя посочи групата професори и Уошър ни се ухили, облизвайки устните си и размърдвайки пръсти. Той беше заседнал срещу Аструм, който ни хвърли извинителна усмивка.
Дори не можах да прикрия отвращението на лицето си.
Тори цъкна с език.
– Уошър е такава свиня – измърмори тя, но все пак вдигна чашата и ми я подаде.
– От този момент нататък тази вечер ще е за забавление без никакви проблеми.
Ухилих се, вземайки коктейла и вдигайки чашата си към нейната.
– Без повече проблеми.
Тя извика.
– Без никакви мръсници повече!