ТОРИ
Последвах тълпата от ученици на Огъня навън от Кълбото, поехме по
извита пътека която ни отведе до южната страна на сградата, преди да
се спусне по стръмен хълм.
Каменни стълбове стояха от двете страни на пътеката на всеки
няколко метра с пламъци, горящи в кръг върху тях. Когато по-големите
ученици започнаха да ги подминават, пламъците придобиха форми на
различни същества и устните ми се разтвориха, докато гледах коне,
вълци, птици и хора, изградени от нищо друго освен пламък. Умът ми
искаше да го отхвърли като някаква илюзия, но знаех, че не е така.
Силата, която се движеше в мен, реагираше на огъня с всяко изригване
на магия, което го оформяше и аз изпитвах желание да отприщи
собствената си магия върху пламъка, въпреки че нямах представа как
да направя подобно нещо.
София се промъкна през тълпата, докато не застана до мен,
отправяйки ми приятелска усмивка, когато я погледнах. Приятно ми
беше да знам, че не съм напълно сама тук. Повечето от другите
студенти ми отправяха стреснати погледи от които останах с
впечатление, че обидата на Небесните Наследници ме е поставила
твърдо в списъка на глупаците. Поне нямаше да се притеснявам да
изпращам коледни картички, тъй като нямаше вероятност да получа.
– Е, вие със сигурност знаете как да направите впечатление – каза
София, като ъгълчето на устата и се закачи от забавление.
Аз изсумтях.
– Никога не се научих кога да си държа устата затворена- признах си. –
Там откъдето идвам аз, разбрах по трудния начин, че този живот ще ти
поднесе всякакви гадости, но единственото нещо, което не трябва да
приемаш, са гадости на другите.
Няколко от другите първокурсници чуха този коментар и се
отдръпнаха неспокойно от мен. Предполагах, че са загрижени, че
статусът ми на персона нон грата може да бъде прихванат. И може би
бяха прави, но София изглежда нямаше проблем с това.
Непрекъснато си мислех за Дарси, чудех се дали тя се справя добре с
въздушния наследник. Сет изглеждаше като малко по-малко задник от
останалите трима при първите впечатления, но беше трудно да се каже.
Птици с пера и всичко това… Просто се надявах, че ще мога да се видя с
нея по време на закуска и да се уверя, че е добре. Животът ни никога
не е бил обикновен, но тя никога не е имала толкова дебела кожа като
мен и идеята, че тези тъпаци и създават трудности, без да съм там, за
да я подкрепя, предизвика тръпка от гняв, която премина през кръвта
ми.
– Иска ми се топките ми да са достатъчно големи, за да ми позволят
да се изправя срещу Наследниците като теб и да изляза невредима-
каза София с възхищение. – Не че имам някаква причина да се
противопоставям на тях или намерение да направя това.
– Не бих казала, че излязох невредима – измърморих аз, докосвайки с
пръст нежната кожа на шията си, където Кейлъб ме беше ухапал.
Разширените очи на София проследиха движението на ръката ми и тя
се наведе по-близо, за да огледа раната.
– О, предполагам, че не си разбрала, че Кейлъб е от Ордена на
вампирите, когато си го провокирала?
При спомена, че е вампир, студена струйка лед затанцува по
гръбнака ми. Разбира се, думата ми дойде наум след това, което той ми
направи, но идеята, че нещо толкова… безумно съществува просто не
можеше да се побере в главата ми. Не бях сигурна защо идеята за
магически създания беше по-трудна за приемане от самата идея за
магия, но тя просто изглеждаше в противоречие с всеки закон на
природата, които мислех, че знам.
– Не знаех, че има вампири, преди да ме нападне – измърморих аз. –
И той ме ухапа, така че това сега ще означава ли, че ще започна да
изпитвам жажда за кръв или апетит за сандвичи от хора или нещо
подобно?
София се засмя изненадано.
– Ти наистина не знаеш нищо за нашия свят, нали? Всичките ви идеи
за нас идват само от страшните приказки!
– Значи няма да ми пораснат зъби? – Потвърдих аз, без да обръщам
внимание на фината подигравка. Мога да кажа, че не е имала предвид
нищо злобно с това. Но и аз не бях голям фен на това да бъда най-
новият научен експеримент.
– Не. Вампирите са просто Орден на феите. Всеки орден попълва
собствената си магия по различни начини. Вампирите не могат да
създават своя собствена, така че трябва да я вземат от другите, като ги
надвият. Като първокурсници всички ще попаднем под силен огън от
тях – все още не можем да се защитим с нашата магия и опитът да ги
надвием физически е почти невъзможен. Тъй като вашата магия е
много мощна, вероятно ще разберете, че получавате много внимание
от вампирите, докато те могат да ви надвият, така че може би ще
трябва да свикнете с това.
– Перфектно. Винаги съм искала да бъда движещ се пакетиран обяд
— казах аз сухо, като си напомних да избягвам всички вампири, докато
не стана достатъчно силна, за да се преборя с тях. Което би било много
по-лесно, ако знаех как да ги разпознавам. Огледах за момент устата на
София, чудейки се дали ще намеря вампирски зъби.
Тя се усмихна на шегата ми и успях да видя, че няма вампирски зъби.
– Понякога най-силните вампири предявяват претенции за източник
на енергия…
– В този сценарий аз ли съм източникът на енергия?- Попитах.
– Е, да – извинително сви рамене София. – Но ако Кейлъб реши, че му
харесва вкуса на силата ти, той може да иска да те запази само за себе
си и тъй като той е един от най-мощните вампири в училището, всички
останалите биха се преклонили пред неговото господство.
– Това означава, че той ще бъде единственият, който ме хапе? –
Попитах, почти разбрала накъде бие с това и изобщо не съм сигурна, че
ми харесва.
– Е, да. Но погледни го по този начин; ако го направи, тогава ще имаш
само един вампир, за който да се тревожиш, вместо цял орден от тях.
Освен това вампирите дори не са най-опасният орден в това училище;
някои от съществата тук могат направо да те убият, ако ги хванеш в
неподходящ момент. Поне един вампир се нуждае от теб жива. И ако
трябваше да избера един вампир, който да ме притисне към стената и
да ме ухапе с устата си, Калеб Алтаир щеше да е начело в списъка.
Изпуснах изненадан смях, чудейки се как успях да направя такова
нещо след изпитанието, през което току-що бях преминала, но
трябваше да призная, че София имаше право. Не ми хареса точно
идеята някой вампир да ме ухапе, но ако трябваше да избера един,
тогава Кейлъб с разхвърляни руси къдрици, очи тъмносини като
дълбините на океана и тяло, изрязано направо от реклама на
Аберкромби и Фич вероятно ще оглави списъка. Или поне би го
направил, ако не беше такъв глупак.
Преди да успея да изразя мнението си за липсата на граници на
Кейлъб Алтаир и цялостната му аура на голям глупак, тълпата от
студенти спря и аз обърнах внимание на това, което ни спря.
Тъй като хълмът все още се спускаше надолу, ми беше предложена
гледка към сградата, до която бяхме стигнали, въпреки че терминът
„сграда“ не можеше да я опише.
Сводеста врата беше изсечена в нещо, което приличаше на огромна
скала, но облаците бяха скрили звездите и не можех да видя нищо
извън огромния огън, който пламтеше над отвора.
Повечето от по-големите ученици се бяха оттеглили и останаха само
първокурсниците и десет от по-големите огнени студенти. Дарий
застана пред вратата и огромният огън на платформата над него се
превърна в гигантски дракон. Детайлите на звяра бяха страхотни,
тялото му беше най-тъмночервеното което бях виждала с блестящо
злато, очертаващо отделни люспи и зъби, които изглеждаха достатъчно
остри, за да хапят. Огненият звяр разпери огромни крила, които се
разпростряха широко от двете му страни, докато отваряше челюстите
си.
Сърцето ми биеше, докато гледах демонстрацията на магия и
драконът се обърна право към мен. Знаех, че съществото не е истинско,
но нещо в него изглеждаше като много повече от мираж.
С рев, създаден от пукащия тътен на горящи жарава, драконът издуха
огнен порой над главите ни, достатъчно нисък, за да накара голяма част
от първокурсниците да изпищят и да се отдръпнат настрани.
Задържах се, отметнах глава назад, докато топлината на огъня стопли
кожата ми и силата в мен мъркаше от признателност. Вече усетих, че
част от това, което Кейлъб беше откраднал от мен, се връщаше и
магията ми сякаш се издигна, за да се срещне с пламъците на дракона,
сякаш поздравяваше стар приятел.
– Огънят е най-мощният елемент от всички – обяви Дарий. – Той носи
светлина в тъмнината, топлина в студа и може да унищожи всичко,
поставено на пътя му. Само родените с вени, пълни с топлината на
слънцето, и сърца, пламтящи от истинската сила на пламъците, могат
да влязат в нашия дом и да поискат своето място сред нас.
Хвърлих поглед към София, исках да я попитам за какво става дума,
но тишината, която бе нахлула в тълпата първокурсници, ме възпря.
– И така, кой иска да бъде първият, който се опита да получи достъп
до най-великата къща в Зодиакалната Академия? — обади се Дарий,
разперил ръце, докато стоеше пред входа като чудовище, което пази
крепостта си.
Всички останали ученици се спогледаха, като никой от тях не
изглеждаше да желае да отиде първи. Повече от няколко групи очи се
отклониха към мен и се зачудих дали титлата ми като изгубения
наследник на Вега означава, че се очаква да бъда първа.
Когато идеята ми хрумна, очите на Дариус срещнаха моите през
тълпата и предизвикателството в погледа му беше ясно. Кръвта ми
кипна от желание да се справя с предизвикателството и краката ми
започнаха да ме водят напред, преди да съм взела напълно решението
да се изправя срещу него.
Останалите първокурсници се разделиха като прилив и аз закрачих
напред с най-твърдия си поглед, казващ не се заяждай с мен на лицето
ми. Няколко години мотаене около бара на Джоуи ми дадоха
достатъчно практика да се справям с опасни мъже и правило номер
едно в книгата ми за оцеляване звучеше в главата ми. Не отстъпвай. Не
показвай слабост.
Така че въпреки гърмящото си сърце и хлъзгави длани, задържах
погледа на Дариус и заех стойка на леко недоволство, когато се
приближих до него.
– Първият винаги получава най-трудното изпитание – предупреди
Дариус. – Чувствай се свободна да се откажеш, ако твоето смъртно
възпитание те е направило неподготвена да се изправиш срещу
предизвикателството.
– Всички ще преминем по един или друг начин. По-скоро искам да
приключа с това бързо – отвърнах пренебрежително.
Очите на Дариус пламнаха от раздразнение от тона ми и за момент
ми се стори, че виждам как нещо се размества в тях. Ако вампирите не
бяха най-опасните същества в това училище, тогава какво точно беше?
Защото имах ужасното впечатление, че в момента гледам едно в очите
и го дразня. Преглътнах буцата в гърлото си, докато задържах погледа
му и той направи крачка към мен.
– Може би трябваше да избереш по-лесен дом, към който да се
присъединиш – изръмжа той.- Имам чувството, че не си подготвена за
изпитанията на този.
– Е, ти си успял да влезеш – казах аз. — Значи не може да е толкова
трудно.
Преди да успее да отговори, аз го заобиколях и се насочих към входа
на пещерата. Сърцето ми биеше толкова бързо, че бях почти убедена,
че ще може да го чуе. Но чрез някаква комбинация от твърда воля и
чист късмет, моите нерви издържаха и успях да вляза в пещерата, без
да се разпадна в трепереща развалина.
Когато прекрачих прага, странно усещане се плъзна по кожата ми и
светлината от огъня отвън изчезна. Погледнах през рамо, сърцето ми
подскочи, когато осъзнах, че входът вече го няма. На негово място
имаше здрава стена, която не помръдна, докато протегнах ръка, за да я
докосна.
Примигнах, докато се приспособявах към слабата светлина, която
идваше някъде по-далеч по тунела зад следващия ъгъл. Трепкащата
светлина, съчетана с оранжевото сияние, ме накара да повярвам, че
там долу има пожар. Разбира се, че има пожар, това е къщата на огъня,
ако го нямаше, щеше да е като да отидеш в къща на меденки и да
намериш тухлени стени.
Останах неподвижна още няколко секунди, заслушах се, присвивайки
очи към малкото, което можех да видя. Стените и подът бяха черни и
нарязани с хиляди малки дупки. Разпознаването ме прониза, когато
разбрах, че това е тръба от лава. Един от нашите приемни родители
беше обсебен от Дискавъри и шестте месеца, които бях прекарала там,
изпълниха мозъка ми с всякакви случайни факти за света.
Тъй като лавата беше като течен огън, изведнъж имаше смисъл тази
пещера да бъде част от Къщата на Огъня.
Входът беше изчезнал и имаше само един път, така че поех дълбоко
въздух и започнах да вървя. Тръгнах с бързо темпо, знаейки, че бавното
движение няма да има никакъв ефект върху това, което ме очаква. Бях
чувала много истории за изпитанията на братствата и извратените
неща, които те принуждаваха да направят новобранците им, но се
опитах да не оставя ума си да се задържа върху тях. С каквото и да се
сблъскам, не може да е толкова лошо… нали?
Докато завивах зад ъгъла, се натъкнах на източника на трептящата
светлина.
Яма с горящи въглища препречваше пътя ми нататък, светейки в
наситено червено с топлина в центъра, докато гореше свободно към
страните на тунела. Те запълниха пространството пред мен на поне пет
метра и знаех, че има нулев шанс да направя такъв скок.
Погледнах надолу към любимите си ботуши с угризение и
съжаление. Имах само два чифта обувки и бях оставила очуканите си
маратонки в нашия апартамент. Тези ботуши бяха точно правилната
комбинация от практично и модерно. Те изглеждаха добре и с тях
можеше да се тича, да се скача и да се кара мотор. Те бяха с мен при
всяка нелегална работа, която бях вършила и ми помогнаха да запазя
покрива над главите ни и храна в коремите ни…
Преди да успея да се изгубя твърде много в мизерията,
предизвикана от това, че се налага да жертвам ботушите си в
изпитанието на горещите въглени, от тунела зад мен се чу дълбоко
ръмжене и аз замръзнах.
Дъхът ми спря, когато погледнах през рамо и устните ми се
разтвориха от ужас. Отзад нямаше нищо. Нали аз току що дойдох от
там. И все пак…
Една фигура изскочи из зад ъгъла и аз изкрещях, когато забелязах
огромната лъвица. Тя изрева към мен, докато се хвърли напред и аз се
втурнах в спринт.
Пробягах последното разстояние до ямата с въглища и не забавих,
докато се втурвах към тях. Те се разместиха под краката ми и ръцете ми
се разпериха, докато се мъчех да запазя равновесие, продължавайки
да се движа възможно най-бързо. Ако падна, не се съмнявах, че плътта
ми ще се стопи, точно както вече започваха да се топят подметките на
ботушите ми.
Тръгнах напред, топлината на жаравата под мен обви краката ми в
пещ от горяща кожа. Буца от подметките ми падна и босият ми крак
настъпи въглените два пъти, преди да изляза от ямата и да се блъсна в
студения под на пещерата отвъд.
Завъртях се два пъти, закривайки лицето си с ръце, преди да спра.
Кървава треска привлече вниманието ми към предмишницата ми,
докато съскане на болка ме напусна. Скалата от лава беше остра и
плъзгането по нея беше повече от малко неприятно.
Бързо погледнах назад през ямата с въглища, за да видя лъвицата да
се движи напред-назад от далечната страна отвъд блещукащия пропит
от топлина въздух.
Устните ми се разтвориха от шок, докато се взрях в невъзможното
същество пред мен. Първо вампири, а сега и това? В какво, по
дяволите, място се бяхме озовали?
Топлината привлече вниманието към левия ми крак и аз ахнах, когато
забелязах малък пламък, който обхваща ботуша ми. Изтръгнах
съсипаната кожа от мен, последвана от опърпаните остатъци от чорапа
ми, след което повторих процеса с десния крак. По чудо бях избегнала
всякакви изгаряния и мълчаливо благодарих на бедните си ботуши за
тяхната саможертва.
С нотка на съжаление хвърлих унищожените предмети върху
въглените и се изправих на крака. Острият камък прободе стъпалата
ми, докато продължих напред, но принудих вниманието ми да остане
върху задачата. Колкото по-рано мина през това, толкова по-добре.
Просто трябваше да се съсредоточа върху това да правя стъпка по
стъпка и щях да се справя. Не беше като просто да оставят студентите
да умрат тук долу… нали?
Тунелът започна да намалява в усукващо се образувание, което не
изглеждаше естествено. За щастие острите скали се изгладиха и успях
отново да ускоря темпото си, когато спрях да куцам.
Пещерата все още беше слабо осветена с оранжево сияние, но всеки
път, когато мислех, че се приближавам към източника и, тя се
отдръпваше.
Слаб смях се чу отгоре и аз замълчах за момент.
Чух го отново и започнах да се чудя дали другите ученици могат по
някакъв начин да ме видят. Огледах се, опитвайки се да намеря
някакви камери или нещо подобно, но доколкото можех да преценя,
пещерата беше празна.
Тръпка пропълзя по гръбнака ми, интуицията ме подтикна да ускоря
темпото си. Същите тези сетива ме спасяваха от ченгетата повече от
веднъж и не бях достатъчно глупава, за да ги игнорирам.
Започнах да бягам, а след това да тичам по-бързо, докато светлината
отпред отново се опита да се отдръпне, но най-накрая почувствах, че я
настигам.
Завих зад следващия ъгъл и замрях, когато се озовах в широка стая.
Нямаше мебели, които се виждаха, но различни оръжия бяха
подредени по стената, настоявайки да ги взема.
От другата страна на стаята стояха три фигури, скрити под
тъмночервени одежди, лицата им бяха в сянка под качулките.
Вниманието им беше изцяло върху мен и докато ги гледах, три
същества, изградени от пламък, скочиха към живот пред тях. Фигурите
бяха с хуманоидна форма ръцете им висяха над коленете и пръстите им
бяха извити и завършваха с горящи нокти. На мястото на очите имаха
черни дупки, които ме гледаха жадно.
Имах само миг да се взирам очаровано, преди огнените същества да
скочат към мен.
Извиках уплашена, хвърляйки се към взимането на оръжие.
Изтръгнах брадва от стената и я размахах пред себе си, когато първият
стигна до мен. Тежкото оръжие се заби направо в гърдите на
съществото, но пламъците бързо се затвориха около дупката.
Отстъпих назад, замахвайки отново в напразно усилие да държа
нещата далеч от мен, но те едва трепнаха под силата на моите атаки.
Хвърлих брадвата към тях и се спуснах настрани, като стигнах отново
до стената и взех кама. Хвърлих я към най-близкото същество, но тя
премина през него безпроблемно.
Преди да успея да взема трето оръжие, съществата се приближиха
твърде близо и аз извиках, когато гореща ръка докосна бедрото ми,
изгаряйки тъканта на панталоните ми за йога.
Хвърлих се в сантиметъра пространство между двама от тях, стиснах
лицето си с ръце, докато върховете на пламъците галеха голите ми
ръце.
Усещах как магията ми се надига вътре в мен, изпълва ме до ръба и
ме моли да бъда освободена, но нямах идея как да я впрегна.
Претърколих се по гладкия под и скочих на крака, докато се
отдръпвах. Трите огнени звяра отново се насочиха към мен, докато
гледах стената от оръжия зад тях. Имаше мечове, копия, лъкове, дори
боздуган. Никой от тях не би направил нищо по дяволите срещу
същество, направено от огън.
Те се втурнаха към мен и аз се отдръпнах възможно най-бързо.
Погледът ми падна върху тримата студенти, които ги контролираха и
бях поразена от увереността, че те трябва да бъдат моите истински
мишени. Зад тях беше отворена широка врата, която трябва да е пътят
напред и аз фиксирах позицията и в съзнанието си като моя път за
бягство.
Опитах се да побягна към тях, но зверовете скочиха на пътя ми,
принуждавайки ме да спра пред стената, създадена от пламтящите им
тела.
Бързо се отдръпнах, съзнанието ми гъмжеше от идеи, докато се
опитвах да се спася от това, но зверовете не ми оставиха време да
помисля, отново настъпваха към мен.
Хвърлих се настрани, търкаляйки се по студения под, след което се
опитвах да скоча бързо на краката. Там обаче вече имаше чудовище, за
да ме спре, с пламтящите си нокти се протегна към лицето ми.
Изкрещях, хвърлих се обратно на земята и си ударих главата.
Не мога да се боря с огъня! Това, което ми трябва, е кофа с проклета
вода!
В момента в който тази мисъл мина през ума ми, почувствах как в
мен се надигна вълна. Воден порой се изстреля от ръцете ми и се
блъсна в най-близкия звяр, преди да намокри и учениците зад него.
Създанията бяха унищожени и аз грабнах шанса си, без да губя време
да се чудя на това, което току-що бях направила.
– Хей! – изпъшка един от студентите, докато бягах между тях.
– Тя трябва само да мине – отвърна друг. – Няма правила за това как.
Усмихнах се на себе си, докато тичах през вратата и открих
спираловидно стълбище. Вземах по две стъпала на наведнъж, като
отделих малко внимание за горящите аплици по стените, които
пулсираха в цветове от кървавочервено до оранжево, жълто и дори
синьо.
В горната част на стълбите имаше извита врата, а отвъд нея имаше
широка стая, пълна с удобни столове и меки мебели.
Дариус вдигна поглед от центъра на група кискащи се почитателки,
когато ме чу да се приближавам и за момент можех да се закълна, че
очите му трепнаха от изненада.
Той се изправи, преди да успея да вляза и вратата изведнъж се
изпълни с огън.
Спрях неподвижно, докато го гледах. Нямаше как да се заобиколи.
Единственият вариант беше да премина през нея.
– Последно предизвикателство – извика Дариус някъде отвъд
пламъците. – Ако наистина искаш да бъдеш една от нас, ще трябва да
оставиш всичко от времето си със смъртните зад гърба си.
Намръщих се, чудейки се какво има предвид с това. Дарси беше тук с
мен и наистина имаше много малко други неща в живота ми, от които
така или иначе се интересувах достатъчно. Да не си представя, че съм
изоставила страхотна група приятели и семейство, при които изпитвах
отчаяно желание да се върна? Може би той смяташе, че да ме
предизвика да оставя тези неща ще бъде безкрайно трудно за мен, но
аз нямах такива опасения.
Опитът му за жестокост се провали и той дори не го осъзна.
– Можеш да преминеш през пламъците, след като си готова да
оставиш смъртните си неща зад себе си. Огънят ще ги изгори всички, но
плътта ти ще остане невредима – прозвуча развеселено Дарий, макар
че не виждах лицето му и не можех да сдържа собствената си лека
усмивка. Оставянето на смъртния свят зад мен беше добре за мен. И
без това изглеждаше, че никога не го е било много грижа за мен. И
чувството беше взаимно.
Примигнах към огнената стена, страхувайки се от нея повече от
колкото от всяка раздяла със смъртните които познавах. Осиновителите
ми загинаха при пожар. И въпреки че нямах спомен от събитието, аз и
Дарси имахме късмета да оцелеем в пожара. Знаейки това винаги ме е
карало малко да се притеснявам от откритите пламъци. Но нямаше да
оставя малко страх да ме спре.
Поех дълбоко дъх и прекрачих през огъня.
Топлината ме обгърна, но вместо да изгоря, усетих само нежната и
прегръдка по кожата си като хиляди малки целувки.
Вонята на изгоряло изпълни ноздрите ми и сърцето ми спря обхвана
ме паника, докато прекарвах ръка по дългата си коса, но за щастие
беше напълно невредима.
Топлият килим успокои босите ми крака, когато влязох в стаята и
вдигнах поглед към Дариус, готова да му кажа колко малко е
означавало последното му предизвикателство за мен, но всички в
стаята започнаха да се смеят, преди да успея да изрека и дума.
Дариус ми се усмихваше, а очите му се движеха по тялото ми по
начин, който ме накара да погледна надолу.
Аз ахнах, когато осъзнах какво е направил; дрехите ми бяха
изчезнали, изгорени от огъня, който той създаде, така че останах да
стоя пред тях гола.
Винаги съм харесвала тялото си и съм имала няколко гаджета и
сексуални партньори през годините, така че не е сякаш никой не го
беше виждал преди, но това беше нещо друго. Жега се втурна в бузите
ми, когато осъзнах, че той не е говорел за оставяне на емоционални
връзки със света на смъртните зад гърба си – той говореше много по-
буквално. Той имаше предвид всичко физическо, което бях донесъл,
което означаваше дрехите ми и…
– Мамка му!- Изпсувах, когато направих крачка към него ядосано,
след което се спрях, когато си спомних, че бях чисто гола. – Имах почти
три бона в джоба си! Знаеш ли колко усилено работихме със сестра ми
за тези пари?
Дариус само се усмихна по-широко в отговор на гнева ми, докато
протягаше ключ.
– Стаята ти е на третия етаж, в края на коридора – каза той, напълно
игнорирайки всичко, което току-що казах. — Ако искаш да отидеш и да
намериш нещо да си облечеш?
Пристъпих напред, за да грабна ключа от него, отказвайки да се
опитам да покрия тялото си. Така или иначе вече беше твърде късно и
топлината, пълзяща по гръбнака ми, нямаше да намалее, ако направя
жалък опит да се скрия. Единствената ми защита срещу това, което той
ми беше причинил в този момент, беше да се преструвам, че не ми
пука. Въпреки че кръвта, нахлу в бузите ми, за да я забележат всички
трябваше първо да могат да откъснат очите си от дупето и гърдите ми
достатъчно за дълго. Сълзи напълниха очите ми, но аз ги преглътнах.
Няма да плача пред тези проклета копеле.
Докато пръстите ми се свиваха около месинговия ключ, Дариус го
използва, за да ме придърпа една крачка по-близо.
– Разбира се, ако предпочиташ просто може да се качиш в стаята ми,
мога да те посрещна с истинско добре дошла в Къщата на огъня –
предложи той, докато погледът му се плъзгаше по всеки открит
сантиметър от плътта ми и смущението пронизваше гръбнака ми .
В корема ми нарасна трептене, когато забелязах топлината в погледа
му и мислено се проклех, че съм обмислила дори за миг
предложението му.
Изправих рамене, гледайки го точно както той ме гледаше. Огледах
всичко – от начина, по който дънките му висят ниско на бедрата до
подуването на мускулите му под плътно прилепналата риза. Разгледах
татуировките, които се извиваха по ръцете му и се скриваха под късите
ръкави на ризата му, и бицепсите, които викаха да бъдат докоснати.
Широките му рамене и извисяващият се ръст създадоха у мен вид
плътска нужда, когато наклоних глава назад, за да го погледна нагоре.
Нахална усмивка разтегна устните, от които определено бих могла да
се възползвам, ако ми беше даден този шанс, а тъмната му коса падна
достатъчно, за да ме накара да си помисля как да заровя ръцете си в
нея.
Защо винаги трябваше да искам лошите?
Приближих се с един инч по-близо, сякаш щях да споделя някаква
тайна с него, но запазих гласа си достатъчно силен, за да го чуе всеки.
– Не бих се доближила до теб, дори ако някой държеше нож до
сърцето ми и каже, че светът ще свърши, ако не го направя – изръмжах,
измъквайки ключа от ръката му. – Така че защо не ме огледаш добре,
докато можеш. Защото мога да ти обещая, че няма да видиш това тяло
отново.
Лицето на Дариус се изкриви от злоба, когато останалите ученици в
стаята започнаха да му се смеят, а аз ударих рамото си в неговото,
докато минах покрай него. Беше като да се блъсна в тухлена стена, но
успях да го принудя да се помръдне малко, най-вече защото го
изненадах.
Прекосих стаята към стълбите, които водеха към обещаната стая,
принуждавайки се да поддържам равно темпо, вместо да хукна да
бягам.
Всички гледаха след мен, а наоколо се разнасяше шепот, но аз
държах погледа си насочен към посоката в която отивах, отказвайки да
гледам другаде. Сълзите напираха и знаех, че водя битка с времето,
докато се борех да ги задържа.
Само още няколко секунди…
– Трябва да внимаваш много повече относно видовете врагове, които
си създаваш тук, Рокси – извика Дариус след мен, но беше твърде
късно, за да може да се справи с подигравките на другите, колкото и да
му се искаше. Чувство на задоволство ме изпълни със съзнаването, че и
аз съм го разтърсила за миг.
Не си направих труда да отговоря. Да участвам в състезание по
надпикаване със задник като него наистина не беше моят стил и ако
скоро не се скрия зад затворена врата, тогава бях почти сигурна, че ще
започна да рева пред всички. Ако можех да удържа брадичката си
високо и лицето си празно, тогава може би щях да напусна тази стая с
непокътнато достойнство, дори ако трябваше след това в стаята ми да
ме изстържат от пода когато се разпадна.
Изкачих три стълби и отидох до края на коридора, където ключът ми
за щастие отвори вратата. Влязох вътре и я бутнах да се затвори зад
гърба ми секунда преди шлюзовете да се спукат и сълзите да потекат.
Свлякох се на пода и зарових глава в ръцете си, като придърпах
колене към гърдите си. Обзеха ме гняв и унижение дадох им пет
минути, за да се излеят от мен, преди да ги заключа отново.
Сълзите никога не са помогнали на никого, но понякога просто
трябва да ги оставиш да паднат.