ТОРИ
Дариус ме гледаше така, сякаш целият свят току-що се беше сринал и ме беше изтръгнал от ръцете му.
Той се изправи внезапно, вдигна ме от скута си и ме изправи на крака, като ме избута зад себе си и оголи зъби на баща си и Клара.
– Кажи си цената. Всичко, което искаш, за да отмениш това – изръмжа той, а едната му ръка остана притисната около китката ми, сякаш смяташе, че ако успее да ме задържи, нищо от това няма да се случи наистина.
Клара избухна в смях, пляскайки с ръце, сякаш всичко това беше някаква игра.
– Не виждаш ли, Дариус? – Попита тя. – Това е перфектно. Сега всички сме едно голямо, щастливо семейство. Можем да се върнем към това да се обичаме и да се грижим татко да е щастлив. Може би той дори ще ти позволи да я споделяш понякога?
Прегръдката на Дариус върху мен се затегна и той изръмжа, отмятайки рамене назад, сякаш му се искаше да сложи край на тази битка, докато не знаеше как да го направи сега.
Нямаше начин да го направи, без да се наложи да мине през мен. Когато беше нападнал Лайънъл, дори не бях осъзнала, че се движа, преди да скоча пред него, и дори мисълта, че Дариус го атакува сега, изпълваше главата ми с мисли как да го обезвредя. Но това беше толкова прецакано, защото нещото, което исках най-много на този свят, беше Лайънъл да е мъртъв… нали?
– Кажи ми цената си – поиска яростно Дариус, а устните на Лайънъл се повдигнаха в усмивка, от която по гръбнака ми преминаха тръпки на страх.
– Това не са преговори, момче – каза той. – Сега тя принадлежи на мен.
– Дръж шибаните си ръце далеч от нея – изръмжа Дариус и аз протегнах пръсти около ръката му, докосвайки следата от Целувката на Феникса, която му бях дал, докато той продължаваше да държи другата ми китка.
– Не вярвам в съдбата – изсъсках аз. – Нито в съдбата, нито в богове, божества, демони или дори в шибани гущери, които избират живота ми вместо мен. Така че можеш да ме вържеш за себе си, да ме прокълнеш или да ме заловиш, но никога няма да бъда твоя или на някой друг, освен ако аз не го избера.
– О, мисля, че ще го избереш – промърмори Лайънъл и дълбокото ръмжене на гласа му беше някак… успокояващо. Какво, по дяволите? – Връзката на Пазителя прави нещо повече от това да те кара да ме защитаваш. Тя ще те накара и да ме желаеш.
– Ще те накара да го обичаш както трябва – добави Клара, подскачайки на място на краката си.
– Никога – заклех се аз.
– Каква е цената ти?! – Изкрещя Дариус и усетих как трепери там, където се държахме един друг, а трептенията по кожата му накараха и мен да потреперя. Беше ярост и страх и нещо много по-лошо, защото ужасеният поглед в очите му казваше, че наистина не вярва, че това може да бъде отменено. Беше го преживял. Той знаеше.
– Ела с мен, Роксаня – заповяда Лайънъл и подръпна брадичката си като надут задник, какъвто беше.
Шибаният ми крак се премести, тъй като някаква неразпознаваема част от мен изпитваше болка да направи точно това. Да отида при него, да се уверя, че е добре, да протегна ръка и да го докосна и…
Какво, по дяволите, е направил с мен??
Вратата се отвори и ние се завъртяхме, а Дарси, Кейлъб, Сет и Макс на практика се втурнаха вътре.
Сърцето ми подскочи, когато ги видях тук, а свирепите им изражения и решителните им пози ми казваха категорично, че са дошли за мен.
През целия си живот бях имала само един човек, на когото можех да се доверя с такава лоялност. И като я видях заобиколена от момчета, които доскоро смятах за свои врагове, в душата ми пламна нещо, за което дори не знаех, че ме е боляло.
– Превъзхождаме по численост – изръмжа Дарси и очите ѝ се спряха на Лайънъл, докато пламъци покриваха юмруците ѝ. – Така че просто остави сестра ми да си тръгне.
– Мисля, че забравяш как се бият феите, Гуендалина – засмя се Лайънъл. – Но ако смяташ, че можеш да се справиш с мен сама, тогава не се притеснявай да опиташ. В противен случай ще взема и двете ви с мен.
Дарси вдигна ръце и хвърли пламъците, които държеше, към него с вик на гняв.
Страхът ме връхлетя и аз скочих напред с вик на паника, размахвайки ръце нагоре, като се изтръгнах от хватката на Дариус и хвърлих щит, за да защитя Лайънъл. Огнената топка ме удари в гърдите, тъй като не успях да се защитя, и Дарси извика, докато бях повалена на земята от взрива.
Лайънъл дори не помръдна, устните му потрепваха от забавление, сякаш се забавляваше по най-добрия начин в шибания си живот. Клара беше хвърлила река от сенки между нас и останалите, за да предпази него, и ние бяхме на практика откъснати от тях, докато той продължаваше да се извисява в центъра на стаята.
– Не трябваше да го правиш – изсъска Клара зад гърба ми, докато Дарси ме зяпаше объркано.
– Какво става, Тор? – Попита тя, а погледът ѝ се рееше между всички нас, докато болката стягаше гърдите ми, сякаш бяха притиснати в клещи.
Преди да успея да отговоря, сенките в мен оживяха и крайниците ми бяха залети с тъмна енергия, докато се изправях на крака и се придвижвах, за да застана пред Лайънъл и Клара. Адреналинът заля вените ми, докато се опитвах да разбера какво, по дяволите, се случва с мен, а Дариус се премести на моя страна, също контролиран от сенките.
– Да ги убием ли? – Попита със захаросан глас Клара.
– Имам нужда от близначките – каза твърдо Лайънъл.
– Не и тази – въздъхна разочаровано Клара и посочи Дарси. – Сенките са я напуснали.
Устните ми се разтвориха, докато се опитвах да разбера дали това може да е вярно, а погледът, който Дарси ми хвърляше, говореше, че е така.
– Тогава предполагам, че нямаме нужда от никого от тях – бавно се съгласи Лайънъл. – А и унищожаването на наследниците на другите места в Съвета само ще направи моето възкачване по-гладко…
Клара се захили развълнувано и аз усетих как сенките се разрастват в мен, докато се движат, за да покрият тялото ми, и пламват в дланите ми.
Вдигнах ръцете си, без да искам, и Дариус направи същото до мен. Сенките избухнаха от нас толкова внезапно, че откраднаха дъха ми, суровата им сила ме разкъса като ураган и запрати през стаята с повече енергия, отколкото някога бях усещала.
Дарси, Сет и Макс хвърлиха най-мощните си въздушни щитове, за да предпазят четиримата, и когато сенките се сблъскаха с тях, се чу звучен бум, който събори и четиримата от краката им.
Един писък привлече вниманието ми към дупката в стената и аз изтръпнах, когато забелязах движение навън, като почти си помислих, че самите дървета се местят, преди да осъзная какво е това. На другия край на терена, подчертан от светлината на звездите, цял куп нимфи се приближаваха насам.
– Боже мой – въздъхна Кейлъб, като също погледна навън, а всички останали гледаха с ужас.
Нито Лайънъл, нито Клара изглеждаха поне малко притеснени и това може би беше най-ужасяващата част от всичко.
Ръцете ми отново се вдигнаха, когато Клара се засмя в хор и страхът ме погълна, когато погледнах Дарси, която се седеше изправена, докато се опитваше да се подготви за следващата атака.
– Можеш да се пребориш с него, Тори – можеш и да се освободиш! – Изкрещя тя и аз се борих с всичко, което имах, за да направя точно това, но с моя Феникс, който все още спеше дълбоко в мен благодарение на газа за потискане на реда, дори не знаех откъде да започна.
Силата отново се натрупваше в ръцете ми, дори по-силна от последния път, а Дариус проклинаше до мен, докато се опитваше също да се пребори със сенките. Но това не беше от полза, те само се засилваха и всеки момент щях да бъда принудена да ги пусна върху Дарси и приятелите ми…
– Чакай – изпъшках отчаяно, чудейки се дали има и най-малък шанс да успея да се договоря с един луд човек. – Искаш ме, нали? Искаш да се предам на сенките и да ти дам кръвта си? Ще го направя. Всичко. Каквото поискаш. Просто пусни сестра ми да си отиде. Пусни ги всички.
– Тори, не! – Изкрещя Дарси и Сет я сграбчи, когато тя се опита да се хвърли към мен въпреки реката от сенки, която ни разделяше.
– Само през трупа ми – изръмжа Дариус яростно до мен, но не можеше да помръдне повече от мен.
Ръцете ми трепереха, докато сенките се навиваха около тях, но се страхувах много повече от това, което щяха да направят с Дарси и наследниците, отколкото от всичко, което можеше да ми се случи.
Зад гърба ми прозвучаха стъпки и аз потръпнах, когато ръката на Лайънъл се плъзна по рамото ми, макар че не можех да кажа дали от отблъскване или от удоволствие и това беше почти най-ужасяващото нещо в тази връзка, която сега имах с него.
– Кажи сбогом на сестра си – издиша той, устните му се допряха до ухото ми и ме накараха отново да потреперя.
– И Дариус – измърморих аз. – С всички тях. Остави ги всички да си отидат. Тогава ще направя каквото искаш.
– Ако ти отиваш с него, аз също ще дойда – изръмжа Дариус.
– И в двата случая той ще се върне в имението, за да те намери – издекламира Лайънъл, но аз го игнорирах.
– Имаме ли уговорка? – Поисках.
Настъпи пауза, в която до нас достигаше само звукът на множеството нимфи, приближаващи се все повече към къщата, и страхът от пристигането им накара цялото ми тяло да изтръпне.
– В момента, в който се отдадеш на сенките, ние тримата ще си тръгнем – съгласи се Лайънъл, като ме изгледа жадно. – Тик-так.
Клара отпусна хватката си върху сенките ми и аз се запътих напред, тъй като Дариус все още беше замръзнал в прегръдката ѝ.
Дарси започна да ми крещи, молейки ме да размисля, кълнейки се да се боря и да победя, но с идването на нимфите знаех, че няма как да направя избор. Лайънъл и Клара нямаше да ме оставят да си тръгна, а и нямаше повече време за борба. Трябваше да се измъкна оттук, преди да пристигне онази армия, иначе щях да я загубя, а дори мисълта за това ме караше да се разпадам.
Единствено стената от сенки, която Клара беше изградила между нас, я държеше далеч от мен и знаех, че на нейно място щях да направя същото. Но това беше единственият начин.
Обърнах се към Дариус с надигащи се гърди и сълзи, плуващи в очите ми, докато той ме гледаше така, сякаш изтръгвах сърцето му, правейки това. Но нямах избор. Бих направила всичко заради любовта към сестра си. И щях да направя всичко, за да защитя и него.
– Трябва да изведеш Дарси оттук – изисках аз. – Ако си имал предвид всичко, което ми каза, ако изобщо чувстваш нещо от това, ще се увериш, че тя е в безопасност.
– Недей да правиш това – умоляваше той и сърцето ми се сви от мъка, докато усещах болката, която му причинявах, отстъпвайки пред баща му.
Наведох се напред, скъсявайки разстоянието между нас, и допирът на устните му до моите беше агония, различна от всичко, което някога съм познавала, защото знаех какво е тя. Каква трябваше да бъде. Беше сбогом.
– Моля те – издишах, отказвайки да отворя очи, когато се отдръпнах и топлината му се изгуби за мен.
– Рокси – изръмжа той и суровата агония на тази единствена дума беше достатъчна, за да ме удави.
– Сега – изръмжа Лайънъл и аз се принудих да се обърна от Дариус, докато сърцето ми отново се разбиваше за него.
Погледът ми се закова в този на Дарси, докато пусках сенките, защото бях слаба. Не можех да се изправя сама срещу тази тъмнина. Не бях сигурна какво изобщо имах, ако нямах нея.
Сълзите се стичаха по бузите ѝ, докато Сет я задържаше и тя гледаше как потъвам в мрака.
Не можех да преброя колко пъти бях изкушена от обещанието за забрава, което ми предлагаха сенките през последните няколко месеца, но тя винаги беше причината да ги отблъсквам. Беше жесток обрат на съдбата, че сега тя беше причината и аз да им се поддам.
Но докато агонията на тази истина ме заливаше, сенките се надигнаха, за да я поискат. За да си присвоят цялата болка, мъка и скръб в мен и да ги отнесат, сякаш нищо от това никога не е имало значение.
Сенките се издигнаха и ме заляха като прилив, който се втурна във вените ми по най-възторжен начин. Те пробягваха под плътта ми и ме огряваха с толкова силно удоволствие, че забравих всичко останало, за да им служа. Те бяха екстаз, възторг, блаженство и еуфория и ме освободиха от всичките ми демони. Вече нямаше болка или мъка, скръб или отчаяние. Само най-тъмните части от мен, които жадуваха за поквара и процъфтяваха в греха. Позволих им да ме вземат с усмивка на лицето и стон, излязъл от устните ми, когато най-накрая поканих мрака да влезе.
Беше облекчение да се предам най-накрая. Вече нямаше болка, съжаление или мъка.
Само сила.
А аз бях повече от готова да поискам своя дял от нея.
Назад към част 58 Напред към част 60