Осмели се да обичаш-Книга 1-Истина или предизвикателство-част 11

Глава 10
ЯНУАРИ

Влюбванията се състоят в това, че са химически неща, предизвикани от хормони, феромони. И за разлика от по-зрялата им братовчедка, любовта, за която наистина трябва да се притесняваш, влюбванията бяха пословично непостоянни и обикновено имаха продължителността на живота на комар. Така че Маги реши, че ще остави тази неудобна малка аномалия да отшуми от само себе си и до няколко дни, най-много седмица, ще се смее на това сама на себе си, докато пие насаме… защото това влюбване не беше нещо, за което тя някога щеше да си признае.
Единственият проблем?
Тя не помнеше колко упорито може да бъде едно обикновено, несложно влюбване.
Беше преживяло Коледа и пътуването ѝ до Флорида, за да види семейството си. И честно казано, беше удобно разсейване по време на всички притеснени мълчания на майка ѝ и неловките уверения на баща ѝ, че знаят, че тя се държи умно. Внимателно. Но след като се качи на обратния полет, тя се надяваше, че това разсейващо влюбване може да остане на юг.
Нямаше такъв късмет.
То се поддържаше през Нова година и целомъдрените прегръдки и целувки по бузите, които цялата група бе споделила. С изключение на Сам, който по някакъв начин беше привлякъл тази преминаваща красива блондинка, която подхвана в драматично потапяне, преди да ѝ поднесе нещо, което изглеждаше като пълна душевна целувка, и след това я пусна да си тръгне с намигване и усмивка. И сега, две седмици след края на януари, влюбването на Маги не показваше никакви признаци на отслабване. Всъщност, ако не друго, то се влошаваше.
Защо не можеше да изхвърли този човек от главата си?
Тя дори се беше отказала от бойкота на фитнеса след появата на Хайвес Гай, за да се опита да изгори тези неприятни мисли за съседа си. Този, който беше споменал, че тренировките са единственият начин да си прочисти главата. Разбира се, в момента, в който я попита какво се опитва да изчисти от ума си, той смени темата.
Да, червен флаг.
Той не беше добър материал за влюбване.
А несъзнателният му съвет беше отвратителен. Изглежда, че фитнеса не ѝ действаше. Тридесет минути въртеше педалите на колелото, а в съзнанието си все още виждаше ризата на Тайлър. Белият оксфорд, който беше открила, че е най-любимият ѝ, и този, който той беше облякъл в нощта, когато беше спасил нейната среща. Мислеше си за начина, по който ръкавите му бяха навити точно под лактите и показваха предмишниците, обвити с въжеподобни мускули, които се променяха и огъваха всеки път, когато той движеше ръцете си. Начинът, по който платът се опъваше по раменете и гърба му, когато държеше голямата топка – защото, да, тази риза беше направила невъзможното и беше направила боулинга секси. И тя си мислеше за това как той я носеше разкопчана, с достатъчно видимо деколте, за да накара едно момиче да се замисли дали иска да види повече. За това колко лесно могат да се изхлузят копчетата… за това как би се почувствала, ако прокара ръце по раменете му, надолу по ръцете му. Колко близо ще трябва да застане, за да го направи. Какво би било да погледне нагоре от това малко разстояние и да види как Тайлър гледа надолу… пред лицето ѝ, последван от задъханото, но очевидно забавно порицание на Ава.
– Господи, Маги, може би е време да обсъдим финото изкуство на оглеждането. И за процеса на подбор, докато сме в него. Защото, макар че онова момче в свободните тренировки е много приятно за гледане, почти съм сигурна, че е женен за пича, който го наблюдава.
– Какво? Не! – Изпъшка тя и едва успя да размаха ръка във въздуха, за да отблъсне искането на Ава. – Не съм гледала тези момчета. Кълна се.
Истината.
– Аз… имах нещо в окото си.
Лъжа.
– Да, видяхме – засмя се Ава. – Жажда. Неприлично количество.
Маги се прокашля, опитвайки се да спечели малко време и да измисли извинение.
– Не се притеснявай. Носиш спортен сутиен и, сестро, близнаците разказват всичките ти мръсни тайни.
Ръцете на Маги полетяха нагоре към гърдите ѝ, но да притиска момичетата, докато караше стационарното си колело, не беше кой знае какво дългосрочно решение.
– Сам, дай ми тениската си.
Пренебрегвайки молбата ѝ, Сам се усмихна от бягащата пътека, сякаш му беше направила поднос с барове със солен карамел и му беше казала, че не трябва да споделя.
– Време е вече да свърши двугодишния застой на Маги?
– Ха. Ха – изпъшка тя. Само ако беше толкова скоро. Бяха минали три години, откакто Брус, френският скулптор, с когото Хеда я беше запознала на откриването на изложбата на общ приятел. Той говореше повече английски, отколкото тя френски, но едва-едва, и в крайна сметка споделиха една неусложнена нощ заедно, преди той да отлети за вкъщи на следващия ден.
Като се замисли, три години бяха наистина много време.
Достатъчно дълго, за да се окаже, че може би цялата тази трепетна информираност с Тайлър е просто зовът на пренебрегнатото ѝ либидо, което иска да му обърне внимание. Може би не ставаше дума толкова за Тайлър, колкото за това, че той се оказа горещият мъж, който беше под ръка, когато хормоните ѝ се разбушуваха.
Той беше толкова горещ.
И забавен, и рязък, и всички останали неща, които някога съставляваха списъка с качества, които тя намираше за желани в един мъж. Но все пак. Може би решението за изкореняване на това влюбване – ако изобщо беше такова – можеше да бъде толкова просто, колкото да предложиш на изгладнялото ѝ либидо малка закуска. Не пълноценно хранене, а предястие. Малка чиния. Лакомство, което да я задоволи за още една година или повече.
Добра целувка с някого, когото намираше за повече от поносим. Някой, който изглеждаше добре. Хубав. Забавен. Някой, с когото би могла да се сдобри, ако не се стараеше толкова много да избегне сдобряването.
Сети се за един мъж.
Неправилният мъж. Защото цялата цел на вдигането на закуска беше да възстанови позицията на Тайлър в „приятелската зона“, а не да го вземе на тест драйв.
Обръщайки се към Ава, тя спря да върти педалите.
– Сам може би е прав. Време е. Трябва да се отпусна. Наистина да се отпусна.

***

Маги излезе от спирката на L, с пазарска чанта в ръка и уверена крачка. Роклята, която си беше купила, беше прекрасна. Цветна винтидж рокля, която беше закачлива благодарение на смесените си десени и секси благодарение на тънките линии и десетките копчета, които се спускаха от бюста до късата цепка над подгъва. Това беше рокля, която приканваше човек да я докосне… но само малко.
Идеална за това, което имаше предвид с Аарон, адвоката от офиса на Ава, с когото беше излизала през юли. Той беше прекалено красив и прекалено близък до материала за приятелство, за да приеме втора среща, но оттогава имаше няколко възможности да се срещне с него отново и разбра, че не са създадени и за приятели. Приятелски? Да. Но що се отнася до истински приятел, той не беше нейният тип.
Той беше от онези вечно ентусиазирани момчета, които сякаш функционираха на ниво приятна повърхностност, идеално за ограничено общуване. Всичко на продължителна основа обаче и едно момиче можеше да се зачуди на какво точно е подложен.
За щастие, ограниченото взаимодействие и повърхностността бяха точно това, което Маги имаше предвид. Това и малко целувки.
Двигателят ѝ не беше забързан от идеята да се целуне с момчето, и какво от това? Говореше се, че Аарон имал доста участия в офиса, и тя разчиташе, че добре оформената му физиономия ще я разсее от неуместното ѝ влюбване и ще я накара да се включи.
Телефонът ѝ започна да звъни с песента на Black Eyed Peas, която Ава беше заредила предишната седмица.
– Е, добър ден, приятелю сват. Обаждаш се, за да ми кажеш колко много целувателно изглежда Аарон днес?
– Не точно.
Веждите на Маги направиха малък скок надолу при тихия звук на гласа на Ава по линията.
– Трябва да отмениш.
– За какво говориш, за отмяна? Часът е четири четиридесет и пет следобед. Срещам се с него в седем.
– Добре, само че това е втора среща, Маги. И двете знаем какво означава това. И мога да ти гарантирам, че след два часа и петнайсет минути ще съжаляваш за решението си да отидеш. Тази среща ще направи тази с Форд да изглежда като сбъдната мечта.
Със свит корем тя спря да върви.
– За какво говориш? Има ли нов пиърсинг или нещо подобно?
Няколко секунди се чуваше само разбъркване, а после едва разбираем шепот.
– Ава, не те чувам. Боли ли го?
– Не! Има херпес и той е голям колкото никел, разцепен е и изглежда напълно заразен. Не можеш да го целунеш. Забранявам ти го!

***

Без среща. Никаква целувка. Никаква закуска за гладното ѝ либидо.
Докато Маги изкачи стъпалата към апартамента си, вече беше изпратила на Аарон извиненията си за спасяването в последния момент и каквато и пружина да имаше в краката си, тя определено беше изчезнала.
Това не беше краят на света. Разполагаше с още седмица и половина за среща, преди ситуацията с януарския и договор да достигне до тежко състояние. Но изведнъж се почувства победена. Изтощена от месеците, в които се преструваше, че е отворена към възможностите, докато всъщност от самото начало беше заложила на саботажа. Разбира се, съществуваше вероятността някое момче да я убеди да му даде шанс, което беше цялата предпоставка на пакта, но все пак.
Беше и омръзнало от това.
Умори се да се принуждава да прави нещата, които не искаше да прави.
И се умори да си казва, че не иска нещата, които наистина иска.
Сякаш предизвикана от тази единствена предателска мисъл, Апартамент 3 изведнъж се насочи надолу по стълбите, по които тя се качваше. И той изглеждаше добре. Голям и широк. Като че ли може би трябваше да притисне гърба си до стената, докато минаваше, ако не искаше да се блъсне в него.
Това не беше така.
Стотици пъти се бяха разминавали по стълбите по този начин. Но днес…
Беше прибрал чантичката си под една мишница, а ризата му беше топло, маслено жълта, разкопчана и разтворена докрай. Мека тениска се качваше по хребетите и долините на корема му отдолу, а тъмните дънки, спортно износени достатъчно, за да не са твърди, прегръщаха бедрата му при всяка стъпка.
– Маги, добре ли си?
Уау. Какво казваше това, че тялото му беше достатъчно разсейващо, за да ѝ попречи да забележи, че говори?
Тя примигна. Това започваше да става сериозно.
Или може би не.
Като погледна в очите му, в нея се зароди зрънце надежда. Защото може би точно това беше добрата новина, която беше чакала. Може би това говореше, че това е по-скоро физическо нещо, отколкото някакво кръстопътно кликане с объркан емоционален потенциал. Може би беше толкова просто като сърбеж, който се нуждаеше от почесване, и вместо да търси някой друг мъж, който да я успокои, тя трябваше да отиде направо при източника на проблема си.
Не.
Трябваше да се вземе в ръце и да спре да се хваща за драскалки с дълбоки вдлъбнатини и почти наркотичен аромат.
– Съжалявам, Тайлър. Аз бях… няма значение.
Просто продължавай да вървиш, Маги. Нито дума повече. Тайлър не беше приливната вълна, от която се нуждаеше либидото ѝ. Той не беше закуска.
Той беше десертната чиния, която я изкушаваше да провали диетата си.
– Хей. – Той хвана лакътя ѝ, предизвиквайки верижна реакция от топлина, която се излъчваше нагоре по ръката ѝ, затопляше се по рамото ѝ и през гърдите ѝ, преди да се настани гореща и дълбока в корема ѝ. – Какво става?
Трябваше да отвърне поглед, да прекъсне контакта, но не можеше да го направи. Точно както не можеше да излъже и да му каже, че се е разсеяла, мислейки за някаква книга, която не чете, или за галерията, или за някоя от над милион възможни алтернативи. Защото, когато я гледаше така, когато я докосваше, когато бяха толкова близо и тази почти електрическа връзка пронизваше защитата ѝ… единственото, което ѝ оставаше, беше истината.
– Срещата ми за тази вечер се провали.
Или поне част от нея.
– О. – Той се изправи, като се измъкна от интимната гънка на пространството, което споделяха. Скръсти ръце и се облегна назад на стената, като я огледа изпитателно. – Изглеждаш разочарована. Този човек всъщност ти харесваше?
– Не съвсем – отвърна тя с тих смях, докато надничаше по стълбището, за да може да диша. – Но мисля, че донякъде се бях убедила, че това ще бъде добър човек. Не като начало на връзка или нещо подобно, а просто като прилична среща.
След това, тъй като привличането беше твърде силно, тя отново срещна очите му.
– Може би си ме разглезил.
Той издаде онзи съзерцателен звук на бръмчене, а челюстта му се отмести на една страна.
– Съсипана за всички други срещи, а?
И, Боже, отново се появи тази трапчинка, която накара корема ѝ да се свие. Или може би това беше увереността му и нахаканото отношение, което всъщност изобщо не беше толкова сериозно. Или пък по-вероятно беше просто отговорът да е „да“.
Не че можеше да го признае на някой от тях.
– Ще призная, че си поставил летвата малко по-високо, но това е всичко, което ще получиш от мен.
– Достатъчно справедливо. – Кимването му беше замислено. – Имаш ли предвид резервен вариант?
Тя се облегна на собствената си стена.
– Има един човек, на когото мога да се обадя.
– Първа среща? – Попита той с острота във въпроса, в която тя искаше да прочете.
– Не – отвърна тя тихо. – Трета.
Още повече мускулни скокове, докато секундите се разтягаха и тежестта на отговора ѝ натежаваше между тях. Той не го хареса. Тя го видя в очите му. Усещаше го в едва доловимия заряд, който изпълваше въздуха винаги, когато стояха толкова близо. Едва тогава той изчезна. Тайлър примигна и сякаш всичко се изключи. Очите му бяха ясни и остана само хладината на иначе празното стълбище.
– Точно така. – Той прочисти гърлото си и ѝ кимна кратко. – Е, късмет. Ще те видя по-късно.
– По-късно – отвърна тя мрачно, като гледаше как той слиза по стълбите и излиза през входната врата.

Назад към част 10                                                               Напред към част 12

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!