Глава 24
Четиридесет минути по-късно очите на Маги бяха сухи, онези жалки, хълцащи хлипания, на които се беше поддала за кратко, бяха намалени от обещанието за наденичка с гъби на Лу Малнати, която сега седеше гореща на масичката за кафе пред нея.
Тайлър падна на дивана до нея, държейки бутилката червено вино, за която се кълнеше, че все още е някъде там.
Избърса тънкия слой прах, покрил бутилката, издърпа тапата и им наля по една чаша.
– Това е Chianti Classico. 2006. Особено добро е с пай, ако питаш мен.
Беше добро. Не че тя беше особено взискателна, когато първата ѝ „глътка“ клонеше по-скоро към преглъщане.
Завършвайки я с една от онези знайни усмивки, той остави бутилката настрана и попита:
– Какво каза, когато говори с нея?
След като си тръгна от Долорес, Маги изпрати на Хеда SMS със съобщението, в което пишеше, че знае за галерията. И когато се обади десет секунди по-късно, Хеда вдигна.
– Беше ужасно. Тя отговори и това беше обичайният водовъртеж от смях и полуразговори с хората на заден план. Обещанието, че е щяла да се обади сама, и облекчението, че знам, защото това я беше изяло. Но що се отнася до обясненията – всичко, което знам, е, че е срещнала купувача по време на последното си духовно уединение и решението ѝ е позволило да намери „своето спокойствие“.
Лицето на Тайлър беше чисто: Какво по дяволите не е наред с тази жена?
– Попита ли я дали би обмислила оферта от теб?
– Попитах и тя няма да го направи. – Поне в това отношение Хеда беше категорична.
От всички времена…
Маги затвори очи, мразейки начина, по който гърлото ѝ се стегна от новата заплаха за сълзи.
– Ей, всичко е наред, Маги – промърмори той и прокара ръка по рамото ѝ с широки, успокояващи движения, които я привлякоха, докато главата ѝ не се облегна на гърдите му.
Тя не искаше да се чувства толкова уязвима, толкова слаба.
Само че нямаше сили да се отдръпне от утехата, която Тайлър ѝ предлагаше.
Утехата, от която се нуждаеше.
– Чувствам се глупаво – прошепна тя срещу гърдите му. – Знаех, че нямаме договор, но толкова много пъти бяхме говорили за това, че ще я откупя. Винаги беше кога, а не дали. Как може просто да промени решението си?
Само че тя знаеше.
Хеда бе почувствала, че Маги е единствената, която може да обича галерията по начина, по който тя трябва да бъде обичана.
Хеда усещаше, че Маги е поставена на пътя ѝ по някаква причина.
Хеда вярваше, че енергията на Маги резонира с мястото.
Решенията на шефа ѝ се ръководеха от космически тълкувания и от това, накъдето духаше вятърът в този ден. Говореше за преустройство от месеци, стигаше до договор на бюрото ѝ, а на следващия ден се измъкваше с някаква реплика, че стените ѝ говорят, и отхвърляше всички планове. Оставяше Маги да разчиства бъркотията заедно с изпълнителя, който беше готов да започне. Същото се бе случвало и с отделни художници през годините. С откривания, прожектори и изложби.
Маги от самото начало знаеше, че капризите на Хеда са непостоянни. Но тъй като толкова много искаше да вярва в този план, който бяха съставили, тъй като беше вложила толкова много от себе си в него, Маги дори не беше допуснала възможността непостоянната природа на Хеда да ѝ повлияе. Тя съзнателно пренебрегваше всички предупредителни знаци, отлаганията, големите приказки, последвани от отказ да се обвърже… защото точно както последния път, когато беше позволила животът и плановете ѝ да се сринат под краката ѝ, точно както с Кайл, тя толкова много искаше своя щастлив край, че беше готова да излъже себе си, за да продължи да вярва, че може да го получи.
На няколко сантиметра южно от ухото на Маги прозвуча мелодия, която я изтръгна от последното обезсърчително разкритие. Тайлър се вцепени и се изправи на крака. Отдалечи се от дивана и вдигна телефона до ухото си.
– Джина, какво става?
Температурата в стаята спадна с 20 градуса.
– Не. Не. Бях изненадан да те чуя, това е всичко. – С твърд гръб и приведени рамене Тайлър срещна очите на Маги.
Той ѝ направи знак да яде и даде знак за пет минути, след което тръгна по коридора към задната част на апартамента си.
Маги се загледа в пицата и виното им, които бяха едва докоснати.
Чувстваше се неловко да седи там, докато той тихо си шушукаше от другия край на апартамента. Не искаше да яде вечерята им сама, затова извади телефона си от джоба и провери съобщенията си, като се опитваше да не подслушва. Но дори от целия коридор дълбокият му глас се носеше, така че тя чуваше части от неговата част на разговора.
– …и днес мисля за вас…
Чудеше се дали някога е спирал да мисли за връщането на сина си.
– …Знаеш, че мисля…
Знаеше колко силно го е искал.
Още няколко минути.
– …тази вечер… сега?
Време беше да избяга. Събра салфетките с чинията си и ги занесе до плота. Знаеше как става това.
Джина беше ключът към Чарли. Единственото бъдеще, което Тайлър искаше. Онова, за което той би пожертвал всичко.
– Все пак не си гладна?
Маги се съвзе въпреки разтърсващото усещане в нея. С бърз поглед през рамо тя се усмихна.
– Мога да взема моето долу, за да можеш да се измъкнеш оттук. Задръж чашата с вино или я изхвърли или нещо подобно.
Направи си кутия със сок за съжаление с една от онези малки сламки за кафе, които плуваха в чекмеджето за боклук.
Беше почти сигурна, че е скрила и пакетче „Орео“ в задната част на шкафа си. И така беше включила „Дневниците на вампира“. През следващите десет часа.
Това щеше да бъде епична саморазправа. Веднага щом се изнесе от жилището на Тай, с рамене назад и високо вдигната глава. Силна и стабилна усмивка на мястото си.
Едва тогава Тайлър поклати глава, докато се протягаше над нея и вземаше чинията ѝ.
– Джина може да ме дърпа на каишка всяка втора вечер от годината. Няма да те изоставя тази вечер.
Тя примигна, за да отблъсне сълзите, но твърде бързо те се търкулнаха по клепачите ѝ и се спуснаха по бузите ѝ, тъй като едва не се задави от емоцията.
– Няма да го направиш?
– И последното, което обещах, е също да не се издъня, когато е необходимо. Вземи си салфетката и да ядем.
***
След като Маги си тръгна, Тайлър се разходи из апартамента си, като искаше доказателствата за нейното присъствие там да не са толкова лесни за изчистване. Но тя беше измила чиниите, докато той сушеше. Остатъците от пицата бяха в хладилника. А пространството му беше достатъчно празно, за да не остане нищо, което да го разсейва от това, което беше направил.
Беше отсвирил Джина.
Учтиво. Внимателно.
Но ако оставим настрана захаросаното говорене, той беше направил точно това. И дори не можеше да съжалява за риска, който бе поел, правейки това.
Болката в очите на Маги го беше съкрушила. Знаеше какво означава тази галерия за нея. Знаеше за плановете ѝ и за всички жертви, които беше направила. И как галерията е представлявала стабилността и завръщането от бъркотията, която онзи задник Кайл беше направил с живота ѝ.
Затова, когато Джина му се обади с молба да я изведе на питие, точно този път той отказа, като се оправда със спешна работа. Това не беше лъжа. Просто това не беше неговата работа.
Тя се беше разстроила. Но той беше направил всичко възможно, за да успокои егото ѝ. Нещо, в което не му липсваше опит. Попита я какво е облякла, как си е направила прическата. Неща, които не го интересуваха, но знаеше, че Джина ще се възбуди от тях. А после намекна с няколко очевидни въпроса за подарък. И това беше свършило работа. Осигури му дъждовен чек за питието за следващата вечер. Увереност, че не е провалил всичките си усилия с този единствен бунтарски акт.
Просто не можеше да си тръгне от Маги по този начин.
Бог знаеше, че се беше отказал от всичко останало заради Джина. Тази една нощ беше за Маги.
***
Маги мечтаеше новият собственик да е някаква очарователна, сбръчкана деветдесет и шест годишна старица с блясък в очите, която мирише на ябълков пай и не иска нищо повече от това да притежава художествена галерия за няколко месеца, преди да се пенсионира във Франция. Тогава тя щеше да подари бизнеса на жената, която беше вложила кръвта, потта и сълзите си – Маги неведнъж се беше порязала при работа с рамки, беше се изпокрила сериозно по време на ремонта, а сълзите… е, те бяха отскоро, но определено се брояха – в развитието на буксуващия бизнес до успеха, в който се беше превърнал.
Идеята беше толкова хубава, че когато се събуди в петък сутринта, под завивките и настъпи момент на спокойствие, в който тя наистина повярва, че това е истина.
Това беше страхотен момент.
И тогава телефонът звънна и това беше Хеда, която я покани на вечеря, за да се запознае с новия собственик Ройс… който не беше жена.
Но може би беше стар и древен. Мил старец, който щеше да я потупа по ръката и да ѝ каже, че му напомня за правнучката му.
Имаше шанс. И след начина, по който я бяха прецакали, според стандартите за баланс във Вселената, той трябваше да е точно такъв.
Но както се оказа, балансът не беше на дневен ред за вечерта. Нещо, което Маги трябваше да разбере, когато вечерта започна с появата на Хеда и Ройс (не на деветдесет и шест, а по преценка на Маги не се интересуваше от скорошно пенсиониране) в ресторанта с час закъснение, и двамата изглеждащи така, сякаш са прекарали това време в потене на задната седалка на микробус без прозорци с матрак на пода. Гримът на Хеда беше размазан, а отстрани на врата ѝ имаше смучка с големината на изсушен домат. Ризата на Ройс изглеждаше така, сякаш е била пренаредена набързо, копчетата се отмятаха към лявата му страна, а от панталона му безсрамно висеше парче опашка.
Бяха ужасни.
Все пак можеше да не е толкова лошо, ако каквото и да се бе случило в задната част на въображаемия ван, си бе останало в задната част на вана. Но нямаше такъв късмет, тъй като ръкостискането се оказа темата на вечерта.
Ужас.
– А това е моят спасител – започна Хеда, като хвана ръката на Маги в своята. – Моето великолепно, блестящо момиче. Дъщерята на моето сърце и ключът към моето по-нататъшно здравомислие, Маргарет Лоусън. – След това, опряла другата си ръка в центъра на гърдите на Ройс, където търкаше показалеца си нагоре-надолу, тя погледна в очите му и заговори тържествено. – Поверявам я на теб.
Маги се държеше сдържано, така както го правеше от първия ден с Хеда. Жената беше прекалила, а Ройс не ѝ се струваше много по-добър. Но може би го съдеше твърде строго. Може би той беше ексцентричен, но сериозен в новото си начинание. Може би тя просто трябваше да му даде шанс.
– И така, Ройс, разкажи ми за опита си в света на изкуството. Какво те доведе в „Шрон“? – Попита тя, като се стремеше към професионализъм и приятелски подход.
Само че мъжът все още беше ангажиран в някакъв дълбоко общ поглед с Хеда, а когато най-сетне откъсна вниманието си, то беше, за да хване другата ръка на Маги. Сякаш полагайки свещена клетва, той обеща:
– Ще се грижа за нея, сякаш е моя собствена.
***
Таксиметровият шофьор щеше да я помисли за луда. От момента, в който се качи на задната седалка, Маги се движеше от пристъпи на смях към сълзи и обратно.
Беше останала без работа. Това беше сигурно.
Още утре щеше да се обади на Хеда и да подаде предизвестие, защото нямаше как да прекара и един ден сама с Ройс.
Не само че този човек знаеше точно толкова за управлението на галерия или за изкуството като цяло, но и го беше хванала да я гледа с ъгълчето на окото си, докато фръцкаше Хеда със заблудена люспа от фрити мисто, залепена за брадичката му. Като прибавим и не толкова деликатните намеци за многобройни партньори, и „случайното“ докосване на ръката му до дупето ѝ?
Няма как да стане.
Предястието дори не беше изчистено, преди тя да се престори на уморена и да избяга по хълмовете. Или поне към най-близкото такси на ъгъла. Сега, провирайки се покрай витрините на магазините и ресторантите, хипстърите и преселниците и всичките ѝ любими места за разходка, пазаруване и разговори, Маги бършеше със страничната част на китката си сълзите, които се стичаха по лицето ѝ, обмисляйки възможния ефект от Ройс.
Работейки за Хеда като управител на галерията, тя печелеше достатъчно, за да си позволи апартамент, докато трупаше спестявания. Но ако искаше да отвори собствена галерия… ако искаше да започне от нулата… какво щеше да ѝ струва това? Колко време щеше да отнеме намирането на подходящо място? И след като го направи, след колко време ще започне да печели отново?
Имаше стотици фактори, които трябваше да обмисли, и тъй като планът ѝ беше да поеме конкретен съществуващ, печеливш бизнес… тя не беше взела предвид нито един от тях.
Телефонът на Ава ѝ даваше съобщение „На среща“, така че разговорът с нея беше изключен. А момчетата, макар да ги обичаше, плачливите мацки не бяха тяхната силна страна. Което я караше да желае повече от всичко да може да се обади на родителите си. Да се отдаде на хубав плач и те да и кажат, че всичко ще бъде наред и ще се оправи, както трябва. Да и обещаят, че ще се справи и ще намери начин. Всички тези неща, които казваха.
Но това беше още преди Кайл.
Преди и най-неясният намек за неприятности да ги накара да мълчат, да разменят тревожни погледи, а после несигурно да се осмелят да дадат някакъв съвет, за който да се молят, че ще е достатъчен, за да не се взриви отново животът им.
Сега, ако споменеше, че потенциална продажба се проваля, те се притесняваха за избора ѝ на кариера и бързо ѝ напомняха за всички случаи, когато са изразявали опасенията си. Питаха я дали е готова да се вслуша и да намери нещо по-стабилно.
Ако споменеше за нов приятел, те започваха да се потят. Напомняха ѝ да бъде предпазлива. Да не бъде толкова доверчива. Винаги стигаха само до ръба да споменат как изборите ѝ имат силата да повлияят на другите, без всъщност да изричат думите.
Не че им се налагаше. Никога не забравяше, че връзката ѝ с Кайл не беше съсипала само нейния живот, но и техния. Родителите ѝ бяха уважавани членове на църквата и общността си. Изрядни граждани с дъщеря, която градът не можеше да похвали достатъчно.
До деня, в който съпругата на Кайл се появи по време на службата и я извика, че чука женен мъж. Откраднала съпруга на бременна жена.
Нямаше значение, че Маги нямаше представа. Никой не вярваше, че тя наистина може да е толкова наивна, дори родителите ѝ.
Те бяха загубили вяра в единствената си дъщеря. Доверието им беше разрушено и дори сега, всички тези години по-късно, то не беше възстановено.
Ако им се обади сега, те ще изпаднат в паника. Така че не, плачът пред родителите ѝ не беше част от плана.
И да се обади на Тайлър за втора нощ на утеха също не беше в плана. Най-вече защото знаеше, че когато той е отложил Джина предната вечер, е било с обещанието, че ще я види тази вечер.
Но и защото не можеше да си позволи да стане зависима от него. Той не можеше да бъде нейният човек, който да я подкрепя. Не и след снощи, когато той я прегърна и тя почувства, че светът ѝ се нарежда на мястото си. Всички притеснения се изпариха и я изпълни спокойствие.
Тогава бе осъзнала.
Тя го обичаше.
Беше влюбена в него.
И каквато и надежда да беше имала, че приятелството им ще се присъедини към несломимите редици на Ава и момчетата – тя беше изгубена. Защото колкото и да искаше да бъдат само приятели, беше престанала да мисли за него по този начин.
Сега всичко, което виждаше, когато той я погледнеше, беше това, което можеше да бъде. Това, което не можеше да има.
Маги потърка болезненото място дълбоко в гърдите си, опитвайки се да си поеме дъх, за да облекчи напрежението там. Опита се да се съсредоточи върху това как да събере парчетата.
Това, от което се нуждаеше, беше временна работа. Нещо временно, което да я държи на заплата, докато пресъздаде житейския си план.
Но какви бяха шансовете да получи нова позиция в галерия, която се намираше на пешеходно разстояние от дома ѝ? Може би щеше да се наложи да работи в друга част на града. Ами ако не можеше да си позволи наема, без да посегне на спестяванията си – спестяванията, които щяха да ѝ бъдат необходими за новия бизнес? Нещо щеше да се наложи да отстъпи, а Форд и без това взимаше по-малко, отколкото би трябвало. Знаеше, че без съмнение ще я пласира за няколко месеца, ако има нужда, само че нямаше как да му позволи да го направи.
Боже, тя не искаше да се мести. Не искаше да има съквартирант. Не искаше да си търси нова работа.
По дяволите, тя не искаше нищо да се променя, но изведнъж сякаш без значение коя част от живота си разглеждаше, всички неща, които смяташе за постоянни, всичко, което съставляваше основата на щастливото ѝ съществуване, стабилността, която беше култивирала години наред… всичко това се разпадаше.
Таксито спря до сградата ѝ и тя излезе, погледна към празния си апартамент и тъмните прозорци на апартамента на Тайлър над него. Трябваше да помисли. Трябваше да започне да поправя този провал, който не трябваше да допуска да я заслепи.
Още един поглед нагоре към чакащата празнота и Маги извади телефона си. Знаеше, че това е грешка, но въпреки това палците ѝ набраха съобщението.
Маги: Не предполагам, че все още се интересуваш от този втори шанс.
Телефонът ѝ изпищя и сърцето ѝ се ускори, дори когато в него се загнезди зрънце вина.
Лио: Какво ще кажеш за утре?
Назад към част 24 Напред към част 26