Глава 28
Хижата не беше точно класическото горско скривалище в стил „Линкълн Лог“, което Тайлър си беше представял. Вместо простата правоъгълна рамка с кухня от едната страна и няколко легла от другата, семейната кабина на Форд беше около три хиляди квадратни метра със сводести тавани, открити греди, модерни уреди и прозорци от пода до тавана с изглед към гората и залива отвъд. И това беше само основната сграда. Имаше отделен гараж, два навеса, а когато последва стъпалата от камък до водата, се видя двуетажна лодка и пристан.
Водата беше спокойна и нежно се плискаше под износените дъски, когато той излезе на брега.
Отляво земята се извиваше до закътана точка, а отдясно скалистият бряг се простираше на километри, прекъсван единствено от доковете, обозначаващи имотите, защитени от погледа на гората.
– Красиво, нали?
Тайлър се обърна и видя Маги да върви по кея. Тя беше свалила якето си и няколкото кичура руси вълни, които се бяха изплъзнали от кока ѝ, се развяваха около лицето ѝ.
– Много.
Бързо бе преодолял новината, че Маги ще бъде в хижата, осъзнавайки, че този уикенд може би е последният му шанс да я види. А той искаше да я види.
Искаше отново да усети онова нещо между тях. Искаше да си спомни какво е да имаш нещо истинско, дори и да е нещо, което не може да задържи.
Той кимна към къщата и попита:
– Готови ли са вече за помощ?
Очевидно Форд и Сам имаха цял ритуал, в който за първи път след зимата минаваха през къщата и съставяха списък с всичко, което трябваше да поправят. Без да знае много за мястото, тази част той остави на тях.
– Все още не. Те са много задълбочени. Искам да кажа, че това е Форд, така че очевидно, но на тази арена, вярваш или не, Сам всъщност го кара да изглежда като мързеливец.
Сам ръководеше един от най-успешните предприемачески бизнеси в Уикър Парк. Беше го виждал да работи няколко пъти и човекът беше машина.
– Ето, ела от задната страна – ще ти покажа как да влезеш при лодките. Горният етаж е доста готин.
Следвайки я около постройката, минаха покрай избелялата дървена пейка и поеха по стълбите към втория етаж. Маги отключи вратата и ги пусна да влязат. Беше единична стая с централна маса, заобиколена от осем стола, малък бар отзад и прозорци от три страни с няколко кресла, обърнати към водата.
Маги мина от прозорец на прозорец, като ги отваряше широко. Вятърът от залива нахлуваше през тях, улавяше и разхвърляше снопчетата по пътя си и превръщаше тихото и спокойно пространство в нещо, което се усещаше като живо. Заредено с енергия.
Обърна се обратно към него и се усмихна.
– Това е любимото ми място. Самата къща е прекрасна, но това – тя пое дълбоко въздух и след това, потъвайки в едно от креслата, издиша доволно – това е, за което мечтая.
Тайлър кимна. Той също щеше да мечтае за това. Маги, с подгънати под нея крака, се усмихваше нагоре към него, сякаш нямаше друго място, на което да иска да бъде. Едва тогава той осъзна, че не отвръща поглед, както и тя. И тази великолепна усмивка бе започнала да се разклаща под тежестта на всичко, което все още съществуваше между тях.
– Маги – започна той, точно както тя каза – Сам ми каза, че се местиш.
Пъхнал ръце в дънките си, той подпря рамо на стената.
– Джина казва, че Ню Йорк и липсва.
– Значи е свършило? – Но после тя поклати глава. – Не, иначе нямаше да си тук.
– Отнема и няколко дни, за да обмисли нещата, но да – мисля, че когато се прибере вкъщи.
– Видя ли Чарли?
– Все още не. Но имам няколко нови негови снимки. – И тогава той се пресегна към нея, изваждайки снимките на телефона си, за да може тя да ги види. – Той е толкова голям, Маги. Едва го разпознавам като същото момче, което държах.
И тогава, понеже Маги го гледаше и той можеше да ѝ каже неща, които дори не искаше да признае на себе си, той погледна обратно към снимката.
– Той няма да ме разпознае.
Взела ръката му за кратко стискане, тя срещна очите му.
– Ще имаш време, Тайлър. Той ще те обикне заради начина, по който ти го обичаш. Всичко ще се оправи.
***
Същата вечер те изпекоха бургери на скара и царевица в люспа, като се хранеха долу на кея на разнебитена маса и столове, които изглеждаха така, сякаш са купени някъде в началото на деветдесетте години и са тежали около два тона, когато Тайлър ги е свалил от навеса за съхранение заедно със Сам след няколко часа добра работа около хижата.
Под акварелното небе те разговаряха за ремонтите, които трябваше да се направят, за плановете на Форд за новата му игра и за новата работа на Маги. Тя каза, че първите няколко седмици са били трудни за приспособяване, но е щастлива, че работи за следващия етап в кариерата си.
Беше питал момчетата за това как протича промяната за нея и те винаги казваха, че е добре. Но беше добре да чуе нещо директно от източника. Добре беше да види лицето и позата ѝ, когато казваше думите, и да знае, че може да им повярва.
Разговорът се върна назад през годините, в които всички ходеха там заедно, и годините преди Маги да стане част от сместа. Когато Форд, Ава и Сам се возеха на задната седалка на возилото „Волво“. Времето, когато бащата на Форд се люлееше на люлка с момчетата. Кануто, с което се бяха измъкнали посред нощ. Местното момиче, чието лудо влюбване във Форд беше причината той да откаже да дойде цяло лято. Момиче, уточни Маги, което беше пораснало във външния си вид през следващата година и беше причината Форд да хвърли Сам в езерото, когато конкуренцията между тях се ожесточи. Не че дотогава момичето бе пожелало да даде шанс на някой от тях.
Имаше лятна работа и призрачни истории, и злополуки, и дори един арест.
И докато слънцето залязваше под звуците на смях и леки разговори, Тайлър затвори очи, слушайки един глас над останалите, пълнокръвният смях го обгръщаше с мир, който толкова рядко намираше и знаеше, че не може да задържи.
***
– Ей, време е да се събудиш, сънчо.
Маги. Той отвори очи и видя тънката ѝ ръка, която висеше до слепоочието му, сякаш се канеше да го погали по бузата или по челото, а може би дори да го погали по косата. Това празно място в него зейна по-широко, когато ръката ѝ се отдръпна.
– Момчетата са се върнали в къщата и спорят за предимствата на „Скрабъл“ пред „Богъл“. Знам, че не искаш да пропуснеш.
Слънцето беше залязло, но вечерната светлина беше останала достатъчно, за да се види Маги ясно. Свободните руси кичури, които се бяха измъкнали от развятия и от вятъра възел, целунатото от слънцето сияние по скулите и ѝ меките извивки, изпълващи тениската и. По дяволите, тя беше толкова красива.
В друг живот той щеше да я хване за ръка и да я дръпне в скута си. Да я целува дълго и бавно, наслаждавайки се на сладостта ѝ, докато вълните се плискаха в скалистия бряг. В друг живот щеше да я заведе обратно в стаята, която щяха да делят. Или може би просто в къщата, където тя щеше да седне до него и да му позволи да положи ръка на крака ѝ, докато се смеят, прекарвайки вечерта с приятелите си.
– Беше хубаво днес. Отново се забавлявахме малко.
Маги погледна към водата.
– Липсваше ми.
Той искаше да я придърпа към себе си. Да докосне лицето ѝ. Но държеше задника си в стола и разстоянието между тях.
– Знам, че не е моя работа, но мога ли да попитам какво се случи с Лео? Сам спомена, че този уикенд трябваше да отидете на сватба. Извикаха го на работа или нещо подобно?
За момент се чуваше само тихото скърцане и стенание на кея под тях, водата и вятърът, а той не беше сигурен дали тя ще отговори. Но после тя отметна няколко кичура от развятата си коса от очите и се обърна към водата, така че той не можеше да види лицето ѝ.
– Не. Не е работа. Просто… просто… – Раменете ѝ се свиха, но той видя напрежението в тях. – Лео е страхотен човек, но с нас нямаше да се получи. По-добре нещата да приключат, преди да са отишли твърде далеч.
Майната му. Не би трябвало да я иска сама. Не искаше. Но дребната, ревнива част от него, която не можеше да забрави какво е да имаш всички тези прекрасни усмивки и смях, които бяха за него, въздъхна с облекчение.
Беше толкова объркан.
Чакаше връзката на една жена да се провали, за да може да събере парчетата, и се надяваше връзката на друга да се разпадне, защото ако не можеше да има нея, не искаше и никой друг.
В този момент мразеше себе си. Мразеше това, в което се беше превърнал животът му.
Но беше толкова близо до това да си върне Чарли, да даде на момчето си подкрепата и любовта, от които се нуждаеше, че не можеше да се откаже.
– Нямаш нищо против? – Попита той.
Вятърът се усили и стана хладен, а ръцете на Маги се увиха плътно около кръста ѝ.
– Чувствам се гадно, че причинявам болка на някого, за когото наистина ме е грижа. Но това беше правилното нещо. Сигурна съм.
Когато погледна назад, беше като приятел. Малката усмивка проявяваше разбиране. Приемане.
– Връщам се обратно в къщата. Ела, когато си готов.
***
На следващата сутрин Маги се събуди с мрачно небе, вълни, които се блъскаха в скалите на брега, и нещо, което едва не предизвика сълзи в очите ѝ. Звуците и миризмите на приготвена закуска, които се промъкнаха под вратата на спалнята ѝ. О, човече, обещанието за високовъглехидратното и запушващо артериите претоварване на Сам, прясно свареното кафе и разговора на масата за закуска я накара почти да скочи по стълбите в който и да е безбожен час.
Беше пропуснала това. Липсваше ѝ рутината, за която толкова много сутрини беше мрънкала и роптаела, докато Ава не си тръгна и не се оказа, че се събужда от ужасния звук на собствения си будилник в часа, за който го беше настроила. Ядеше студена зърнена закуска или разтворими овесени ядки. И го правеше сама.
Нямаше изненади.
Никакви топли поздрави.
Нямаше Сам и Ава, които да я карат да чувства, че почти всеки ден започва с някаква емоционална прегръдка.
Тя имаше нужда от това. Тази сутрин, след като прекара твърде много часове предишната вечер, взирайки се в тавана, мислейки за мъжа, който спеше отсреща, и желаейки всички неща, които не можеше да има. Тя се нуждаеше от напомнянето за нещата, които можеше да има.
И с този благодатен прилив на емоции в себе си, тя спря на вратата към кухнята и със затворени очи, докато вдишваше дълбоко дъх на всяка фантазия с бекон, която някога е имала, плъзна едната си ръка по рамката, заемайки фалшива провокативна поза в полза на Сам.
– Това е твоят прозорец – подигра се тя. – Помоли ме да се омъжа за теб сега и съм твоя. Или просто ме нахрани с една лента бекон и можеш да ме имаш на масата. Без условия.
Мълчанието в отговора беше първата подсказка. Последвано от пляскането на широка ръка по дупето ѝ и гласът на Сам, който се разнасяше твърде близо до ухото ѝ и определено от грешната страна на вратата.
– Чухте дамата. Три, навън.
Маги се дръпна назад, когато Сам мина покрай нея в кухнята, а очите ѝ се насочиха към единствения друг обитател на стаята. Тайлър стоеше до печката, с една ръка, свита зад главата, а с другата държеше шпатула, която сякаш се беше изгубила, тъй като сега плотът беше украсен с малки пръски бъркани яйца.
Тъмният му поглед се втренчи в нейния.
Упс.
Сам грабна от подноса дебело парче идеално хрупкав бекон и го размаха напред-назад пред себе си.
– И Маги – гласът му се понижи до съблазнително ръмжене – масата е тази.
***
Ключът беше в това да се занимаваш. Нещо, за което Тайлър се беше потрудил. След закуска той отиде в железарията със Сам, за да вземе няколко консуматива за ремонта на помещението, когато заваля силен дъжд. Помагаше с толкова ремонти, колкото Сам се съгласяваше, а когато кладенецът с работа пресъхнеше, наблюдаваше времето от прозорец. А след това се караше на Сам, докато той не се заеме с още няколко странни задачи.
Това не му пречеше да мисли за Маги, която прекарваше деня в разглеждане на местните галерии, да се чуди за Джина или да крои планове в ума си за Чарли. Но поне беше изкарал достатъчно часове, за да бъде по-близо до утрешния ден, отколкото до вчерашния. Което си беше нещо.
Сега времето се беше оправило и момчетата говореха за някакъв бар, наречен „Осмата топка“, за вечеря, докато Маги се подиграваше на Форд за настояването му, че храната е това, което го кара да се връща.
Телефонът започна да вибрира в джоба му и беше сякаш скотски сигнал, който изискваше вниманието му.
Момчетата не пропуснаха нито миг, разказвайки за бургери и някаква сервитьорка на име Ливи, но очите на Маги се втренчиха право в него, сякаш и тя го беше усетила.
Джина.
Това можеше да е то. Той си мислеше, че тя ще си вземе цялата седмична ваканция и ще каже на Рей, че го напуска, след като се приберат, но може би най-накрая ѝ беше писнало той да не играе по нейните правила и искаше да се махне сега.
– Съжалявам, но трябва да се обадя – каза той, а сърцето му се разтуптя, докато отиваше към кухнята. – Не ме чакай за вечерята. Ще наваксам.
Назад към част 28 Напред към част 30